Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (36)

Четиринадесета глава

Беше август, доктор Ричард Дайвър и мисис Елси Спиърс седяха в Кафе дез Алие под прохладните дървета. По спечената от слънцето земя тук-там слабо проблясваха люспици слюда, а мистралът^[1] подухваше откъм Естерелските възвишения и люлееше рибарските лодки в пристанището така, че мачтите им сочеха ту една, ту друга точка в необятното небе.

— Тази сутрин получих писмо — каза мисис Спиърс. — Какви неприятности сте изживели заради тези негри! Но Розмари разправя, че сте се държали чудесно с нея.

— Розмари би трябвало да получи орден за храброст. Наистина беше ужасно — Ейб Норт единствен не се разтревожи. Впрочем той замина със самолет за Хавър — вероятно още не е научил за станалото.

— Съжалявам, че е подействувало тъй зле на мисис Дайвър — каза тя внимателно.

Розмари й беше писала от Париж:

„Никол не беше на себе си. Реших да не заминавам за Ривиерата заедно с тях, защото виждах, че Дик и без това е достатъчно обременен.“

— Сега и няма нищо — отвърна той малко припряно. — И тъй, вие заминавате утре. Кога ще отплувате?

— Веднага.

— Боже мой, тъй ми е неприятно, че си заминавате!

— Радвам се, че дойдохме тук. Прекарахме, много хубаво благодарение на вас. Вие сте първият мъж, към когото Розмари се привърза.

Откъм порфирните хълмове на Напул отново полъхна севернякът. Във въздуха се носеше нещо, което подсказваше, че земята се готви за други годишни времена; пищността на лятното слънцестоене беше вече отминала.

— Розмари е имала увлечения, но рано или късно винаги е насочвала съответния човек към мен, за да му направя дисекция — засмя се мисис Спиърс.

— А на мен това ми бе спестено, тъй ли?

— Какво можех да направя? Тя се влюби във вас, преди да съм ви видяла. Казах и да не се бои.

Той разбра, че мисис Спиърс не беше предвидила в сметките си нито него, нито Никол, и реши, че аморалността й произтича от това, че тя самата се е оттеглила от света. Това беше нейно право — емоционалната пенсия, която й се полагаше. Жените са способни на всичко в борбата си за съществуване и едва ли биха могли да бъдат обвинявани в грехове като „жестокост“, която е мъжки патент. Докато любовната игра и страданията се движеха в определени рамки, мисис Спиърс можеше да ги наблюдава с безпристрастието и шеговитата ирония на евнух. Нито за миг не беше помислила, че Розмари би могла да пострада — нима беше тъй сигурна в нейната неуязвимост?

— Ако това, което казвате, е вярно, мисля, че не съм й навредил. — Той все още продължаваше да се самозалъгва, че може да мисли обективно за Розмари. — Тя вече го преживя. Все пак толкова много от важните моменти в живота започват с неща, които изглеждат случайни.

— Това не беше случайност — настоя мисис Спиърс. — За нея вие бяхте първият мъж — вие сте неин кумир. Във всяко писмо казва това.

— Тя е тъй любезна.

— Вие и Розмари сте най-любезните хора, които съм познавала, но тя казва това най-чистосърдечно.

— Любезността ми е вродена.

Това беше отчасти вярно. От баща си Дик беше усвоил до известна степен преднамереното добро държане на младия южняк, заселил се на север след гражданската война. Често го използуваше, а също тъй често сам го презираше, защото то не беше противодействие срещу това колко неприятно нещо е себелюбието само по себе си, а срещу това, че изглежда неприятно.

— Аз съм влюбен в Розмари — каза той внезапно. — Позволявам си да разкрия пред вас тази своя слабост.

Това откровение му се стори необикновено тържествено, сякаш масите и столовете на Кафе дез Алие щяха да го запомнят завинаги. Той вече чувствуваше нейното отсъствие под небето на южния бряг: на плажа можеше само да си спомня болезнено обгорялата и от слънцето плът; в Тармс заличаваше следите от стъпките й, като кръстосваше градината; оркестърът засвири „Песента на веселия карнавал“ — ехо от отшумялото миналогодишно веселие, — мелодия, която му говореше единствено за нея. За някакви си стотина часа тя бе обладала цялата потайна магия на света; ослепяващата беладона, кофеинът, превръщащ физическата енергия в нервна, мандрагората — ключ към хармонията.

С известно усилие той отново се самозалъга, че подобно на мисис Спиърс може да гледа на нещата като страничен наблюдател.

— Вие и Розмари всъщност не си приличате — каза той. — Мъдростта, която е придобила от вас, тя е пречупила през собствената си личност — през погледа, който си е изработила към живота. Тя не е разсъдъчен тип; в душата си е ирландка, романтична и непоследователна.

Мисис Спиърс също знаеше, че Розмари, въпреки деликатната си външност, е като млад мустанг, особено като се съпостави с капитан доктор Хойт от американската армия. При психическа дисекция в Розмари би се открило огромно сърце, чер дроб и душа, сместени заедно под красивата външна обвивка.

Когато се сбогуваха, Дик бе успял вече да оцени целия чар на Елси Спиърс, даваше си сметка, че за него тя е нещо повече от последната връзка, свързваща го с Розмари, която той с нежелание скъсва. Той би могъл да изгради Розмари като личност, но майка й никога. Самоконтролът, сдържаността и умението да блести като брилянт бяха до известна степен неща, които той бе дал на Розмари; приятно му беше да прави сравнение с шлифовката на майка й, съзнавайки, че за нея той няма никаква заслуга. Тя сякаш живееше в едно непрестанно търпеливо очакване, свикнала с мисълта, че мъжът има да се справя с неща, по-важни от самата нея — сражение или хирургическа операция, — и през това време не трябва да го безпокои и да му пречи. Докато мъжът привърши, тя ще го чака спокойно и безропотно, седнала на старомоден стол, прелиствайки страниците на някой вестник.

— Довиждане, искам да си спомняте колко много се привързахме към вас двамата с Никол.

Той се върна във вилата, влезе в работната си стая и отвори капаците на прозорците, които препречваха пътя на яркото обедно слънце. На двете дълги маси в „организиран безпорядък“ бяха разхвърляни материалите за неговата книга. Том първи, съдържащ класификацията, бе имал известен успех в едно малко субсидирано издание. Водеше преговори за преиздаването му. Том втори представляваше разширена разработка на първата му книжка „Психология за психиатри“. Подобно на мнозина други той бе открил, че бе имал само една или две идеи през живота си — че малкият сборник статии, който сега се преиздаваше за петдесети път на немски, съдържаше зърното на всичко, което някога ще мисли или ще знае.

Всичко това го караше да се чувствува неспокоен. Ядосваше се за пропилените години в Ню Хейвън, но най-остро чувствуваше несъответствие между все по-големия лукс, в който живееха Дайвърови, и неизбежното желание за изява. Спомни си думите на своя румънски приятел за човека, който в продължение на години работил над мозъка на броненосеца от вида армадило, представяше си как безброй упорити германци работят в библиотеките в Берлин и Виена и най-безмилостно го изпреварват. Почти бе решил да резюмира в трийсетина страници това, което беше написал досега, без да излага фактически данни, и да го издаде като въведение към бъдещите по-издържани в научно отношение трудове. Това решение окончателно се затвърди, докато крачеше под лъчите на късното следобедно слънце из кабинета си. С новия план ще може да привърши до пролетта. Струваше му се, че когато човек с енергия като неговата в продължение на цяла година е преследван от нарастващи съмнения, това означава, че има нещо погрешно в плана му.

Затисна струпаните бележки с позлатените метални плоскости, които му служеха за преспапие. Помете стаята сам — в кабинета си той не допускаше нито един от прислужниците, — пръсна в тоалетната малко дезинфектин, поправи паравана и написа писмо с някаква поръчка до едно издателство в Цюрих. След това си сипа малко джин, който разреди с двойно количество вода.

Видя Никол в градината. След малко щяха да бъдат заедно и той изпитваше оловно тежко чувство при тази мисъл. Пред нея трябваше да се преструва, сега и утре, следващата седмица и следващата година. През цялата нощ в Париж той я бе държал в прегръдките си, докато тя спеше под въздействието на луминала; рано сутринта, заровил лице в топлите й дъхави коси, той предотврати зараждащата се криза с нежни и успокоителни думи и тя заспа отново. Преди да се събуди, той бе уредил всичко по телефона, намиращ се в съседната стая. Налагаше се Розмари незабавно да се премести в друг хотел, без дори да се сбогува с тях. Тя трябваше да остане „Татковото момиче“. Собственикът на хотела, мистър Бет, щеше да запази пълно мълчание. Дик и Никол приготвяха багажа си сред струпаните кутии и амбалажни хартии от многобройните покупки и по обед заминаха за Ривиерата.

След това в него настъпи реакция. Когато се настаниха в спалния вагон, Дик видя, че Никол очаква този момент, и той настъпи бързо и неудържимо още преди влакът да излезе от околовръстната линия — единственото му желание беше да скочи от влака, преди той да е набрал скорост, да изтича и да види къде е Розмари, какво прави. Отвори една книга и забоде глава в нея, съзнавайки, че Никол го наблюдава от отсрещното легло. Не беше в състояние да чете, даде си вид, че е изморен, и затвори очи, но тя продължаваше да го наблюдава и макар че още беше замаяна от луминала, тя се почувствува успокоена и почти щастлива, че той отново е неин.

Със затворени очи беше по-лошо, защото на ритмични вълни усещаше, че намира и загубва нещо, намира го и отново го загубва; но за да не издаде неспокойствието си, остана да лежи така до пладне. Когато отидоха във вагон-ресторанта, нещата тръгнаха по-добре — обедът беше чудесен; стотиците обеди по хижи, ресторанти, влакове и самолети им даваха възможност да сравняват. Познатите забързани стъпки на келнерите във вагон-ресторанта, малките бутилки вино и минерална вода, превъзходният обед в експреса Париж-Лион — Ривиерата им създаваше илюзията, че всичко си е както по-рано, но това беше може би първото пътуване с Никол, което представляваше не толкова отиване някъде, колкото бягство отнякъде. Никол изпи само една чаша от бутилката с вино, а той останалото; говориха за къщата и за децата. Но щом се върнаха в купето, мълчанието отново ги обгърна, както в ресторанта срещу Люксембургската градина. Когато се отдалечаваш от една мъка, струва ти се, че трябва да минеш обратно всички болезнени стъпки, които са те довели до нея. Дик се чувствуваше необичайно неспокоен. Изведнъж Никол каза:

— Не е хубаво, че оставихме така Розмари — как мислиш, ще се справи ли?

— Разбира се. Тя навсякъде може да се оправи… — И за да не подцени с тези думи способността на Никол да се справя, добави: — В края на краищата тя е актриса и макар че има майка си зад гърба си, трябва сама да се грижи за себе си.

— Тя е много красива.

— Още е дете.

— Но е красива.

Продължиха да си разменят безцелни реплики, като всеки казваше онова, което другият мислеше.

— Тя не е толкова умна, колкото помислих отначало — осмели се да каже Дик.

— Има доста остър ум.

— Не особено, при това създава около себе си атмосфера на детска градина.

— Тя е много-много хубава — подчерта Никол с безпристрастен глас. — И във филма ми направи силно впечатление, беше много добра.

— Добър бе режисьорът. Като се замислиш, откриваш, че в изпълнението липсваше до известна степен индивидуалност.

— Напротив. Разбирам защо тя е тъй привлекателна за мъжете.

Сърцето му трепна. За какви мъже? За колко мъже?

… Имате ли нещо против, ако пусна пердето?

… Да, пуснете го. Слънцето ми блести.

А сега къде? И с кого?

— Няма да мине много време и тя ще изглежда с десет години по-възрастна от теб.

— Напротив. Една вечер в театъра скицирах лицето й на програмата, мисля, че ще се запази.

През нощта и двамата бяха неспокойни. След ден — два Дик щеше да се опита да прогони призрака на Розмари, преди той да се е загнездил помежду им, но засега нямаше сили да стори това. Понякога е по-трудно да се лишиш от една мъка, отколкото от едно удоволствие, и споменът за нея до такава степен го държеше в своя власт, че засега нямаше какво да прави, освен да се преструва. Това не му беше лесно, защото бе започнал да се настройва против Никол — след всички тези години тя би трябвало да разпознава симптомите на наближаващите кризи, за да може да ги избягва. Два пъти в продължение на половин месец нервите й не бяха издържали: първия път това бе станало след вечерята в Тармс, когато я бе намерил в спалнята да казва на мисис Макиско с налудничав смях, че не може да отиде в тоалетната, защото ключът бил хвърлен в кладенеца. Мисис Макиско, отначало смаяна и възмутена, накрая бе разбрала. Тогава Дик не се беше разтревожил особено, защото след това Никол съжаляваше за станалото и бе телефонирала в хотела на Гос, но семейство Макиско си бяха заминали.

Но кризата в Париж подсказваше сериозността на първата. Тя може би вещаеше опасността от нов цикъл, от нов тласък на болестта. Дик беше изживял много тежки моменти по време на повторното й заболяване след раждането на второто им дете, Топси, тежки моменти, които го бяха направили нечувствителен и го бяха накарали да установи граница между болната Никол и здравата Никол. Затова сега му бе трудно да разбере докъде стига продиктуваната от чувството за самосъхранение професионална безчувственост и къде започва отскоро зародилата се студенина в сърцето му. Тъй като безразличието, в което човек съзнателно търси убежище или което се оставя да го завладее, се превръща в празнота, той се бе научил да не се занимава с Никол, държеше се студено с нея. Мнозина са писали за зараснали рани, правейки доста свободен паралел с патологията на кожата, но в живота на един човек такова нещо няма. Има открити рани; понякога те са трудно забележими, защото са се свили до такава степен, че приличат на следа от обикновено убождане, но продължават да са рани. Белезите от страданието по-скоро могат да се сравнят с ампутиран пръст или със загубено зрение на едното око. Възможно е да не чувствуваме липсата им нито за миг, но когато ни потрябват, нищо не можем да направим.