Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (46)

Девета глава

Розмари беше поела ангажимент за вечеря — един от колегите й имаше рожден ден. Във фоайето Дик налетя на Колис Клей, но тъй като предпочиташе да вечеря сам, излъга го, че има уговорена среща в „Екселсьор“. Изпи един коктейл с Колис и неясното му чувство за неудовлетвореност кристализира в нетърпение — нямаше повече извинения да играе ролята на беглец от клиниката. Станалото не беше толкова увлечение, колкото романтичен спомен. Неговото момиче беше Никол — тя често го караше да страда, но въпреки това беше неговото момиче. Времето, прекарано с Розмари, беше проява на самоснизхождение, дан на себичността, а времето, прекарано с Колис, беше нула плюс нищо.

Пред входа на „Екселсьор“ срещна Бейби Уорън. Хубавите й големи очи се опулиха като стъклени топчета, пълни с изненада и любопитство.

— Мислех, че си в Америка, Дик! Никол с теб ли е?

— Връщам се през Неапол.

Черната лента на ръката му я подсети да каже:

— Стана ми много мъчно, когато научих.

Нямаше как да не вечерят заедно.

— Разкажи ми всичко — започна тя.

Дик й описа накратко фактите и Бейби се намръщи. Тя намери за необходимо да хвърли върху някого вината за катастрофата в живота на сестра си.

— Смяташ ли, че доктор Домлер даде правилна насока на лечението от самото начало?

— Вече няма голяма разлика в прилаганите лечения — разбира се, необходимо е за всеки отделен случай да се намери най-подходящият човек, който да се занимава с него.

— Дик, нямам намерение да ти давам съвети и не претендирам, че съм сведуща по въпроса, но не смяташ ли, че една промяна може да й се отрази благотворно — да остави зад себе си тази болнична атмосфера и да заживее сред другите като всички нормални хора?

— Но ти самата одобряваше идеята за клиниката — припомни й той. — Каза ми, че никога няма да бъдеш напълно спокойна за нея…

— Това беше, когато живеехте като отшелници горе на хълма в Ривиерата, изолирани от всички. Нямам предвид връщането към този живот. А например Лондон. Англичаните са най-уравновесените хора на света.

— Не са — възрази той.

— Напротив. Разбери, аз ги познавам. Мисля, че няма да е лошо да наемете една къща в Лондон за пролетния сезон — знам една много приятна къща на площад Талбът, свободна е, при това мебелирана. Имам предвид да живеете сред здрави уравновесени англичани.

Тя би продължила да го гощава с фикциите, датиращи от деветстотин и четиринадесета година, но той се изсмя и каза:

— Прочетох една книга от Майкъл Арлън^[1] и ако това ти наричаш…

Тя срази Майкъл Арлън, като пренебрежително замахна с лъжицата за салата.

— Той пише само за дегенерирали типове. А аз имам предвид порядъчните англичани.

С това тя отстрани от разговора своите приятели, а в съзнанието на Дик изплуваха неприветливите, безстрастни физиономии, които населяват европейските хотелчета.

— Това, разбира се, не е моя работа — повтори Бейби, готвейки се за нов удар, — но да я оставиш в една такава атмосфера…

— Отидох в Америка, защото баща ми почина.

— Разбирам това, казах ти колко ми е мъчно. — Тя опипа с пръсти стъкленото гроздче на Колисто си. — Но сега имаме толкова много пари. Средства, колкото искаш, и те трябва да бъдат използувани за оздравяването на Никол.

— Най-напред не мога да си представя — аз в Лондон.

— Защо не? Смятам, че там можеш да работиш не по-зле от където и да било другаде.

Той се облегна на стола си и я погледна. Ако тя някога бе доловила срамната истина, първопричината за болестта на Никол, положително я беше отхвърлила като невярна, бе я заключила в прашния килер, както картините, купени погрешка.

Продължиха разговора в „Улпия“, където дойде Колис Клей и седна на тяхната маса, а един талантлив китарист подръпваше звънливите струни на китарата и пееше „Suona Fanfara mia“ в избата с бъчви вино.

— Може би аз не бях най-подходящият човек за Никол — каза Дик. — Все пак тя вероятно щеше да се омъжи за някой от моя тип, за човек, на когото ще може да се облегне — безрезервно.

— Мислиш, че би била по-щастлива с някой друг? — започна да разсъждава на глас Бейби. — Разбира се, бихме могли да уредим това.

Едва когато видя, че Дик се превива от неудържим смях, разбра колко нелепа е била забележката й.

— О, ти знаеш — увери го тя. — Нито за момент, недей да мислиш, че не сме ти благодарни за всичко, което направи. И ние знаем, че ти преживя тежки моменти.

— За бога — възпротиви се той. — Ако не обичах Никол, нямаше да е така.

— Нима ти обичаш Никол? — запита го тя смутено. Колис започваше да следи разговора и Дик бързо промени темата:

— Хайде да говорим за нещо друго — за теб например. Защо не се омъжиш? Чухме, че си била сгодена за лорд Пейли, братовчеда на…

— О, не. — Изведнъж тя стана свенлива и започна да отговаря уклончиво. — Това беше миналата година.

— Защо не се омъжиш? — упорствуваше Дик.

— Не знам. Единият от мъжете, които обичах, загина във войната, а другият ме остави.

— Разкажи ми. Разкажи ми как живееш, Бейби, как гледаш на нещата. Ти никога не казваш това — говорим винаги за Никол.

— И двамата бяха англичани. Смятам, че няма на света мъже от по-висш тип от един първокласен англичанин, нали? Ако има, не съм ги срещала. Този мъж — о, това е дълга история. Ненавиждам дългите истории, и ти, нали?

— И още как — каза Колис.

— Защо не, нравят ми се, ако са хубави.

— Това е нещо, което ти умееш тъй добре, Дик. Можеш да поддържаш разговора в компанията само като подхвърлиш по някоя забележка тук и там. Мисля, че това е истински талант.

— Това е трик — каза той меко. Това беше третото от мненията й, които не можеше да приеме.

— Аз, разбира се, харесвам установените неща — искам всичко да бъде както трябва и в голям мащаб. Знам, че ти не си съгласен с мен, но трябва да признаеш, че това ми качество е белег на устойчивост.

Дик дори не си даде труда да й възрази.

— Аз, разбира се, знам, че някои хора разправят — Бейби Уорън обикаля Европа, преследва една след друга нашумели личности и пропуска най-хубавите неща в живота, но аз мисля, че съм една от малцината, които се стремят към най-хубавите неща. Познавам най-интересните хора на моето време. — Гласът й звучеше приглушено под звънливите акорди на нова песен, но тя надвика китариста: — Извършила съм малко големи грешки…

— … Само най-големите, Бейби.

Тя долови ирония в погледа му и промени темата. Изглежда, бе невъзможно да намерят допирна точка. Но в нея имаше нещо, което той уважаваше; след куп ласкателни думи я остави в „Екселсьор“, разцъфнала от вниманието му към нея.

Розмари настоя Дик да обядва с нея на другия ден. Отидоха в една малка trattoria^[2], обслужвана от италианец, работил някога в Америка; и ядоха шунка е яйца и вафли. След това се върнаха в хотела. Дик бе открил, че не е влюбен в нея, нито тя в него, но вместо очаквания ефект това я правеше още по-желана в очите му. Сега, след като знаеше, че няма да влезе по-дълбоко в живота и, я виждаше като тайнствена непозната. Мислеше си, че мнозина мъже не изпитват нещо повече от това, когато казват, че са влюбени — не се увличат с цялата си душа, така че всички цветове да се слеят в главозамайваща бърканица, каквато беше любовта му към Никол. Мисълта, че Никол би могла да умре, да изпадне в умопомрачение или да се влюби в друг мъж, го караше да изпитва физическа болка.

Никотера беше в дневната стая на Розмари и двамата говореха за работата си. Когато Розмари му даде да разбере, че трябва да си върви, той шеговито запротестира и малко безочливо намигна на Дик. Телефонът пак иззвъня, Розмари говори в продължение на десет минути, а Дик ставаше все по-припрян.

— Хайде да отидем в моята стая — предложи той и тя се съгласи.

Тя легна на коленете му на голямото канапе, а той прекара пръсти по хубавите къдрици на челото й.

— Отново ставам любопитен — започна той.

— Какво искаш да знаеш?

— За мъжете в живота ти. Любопитен съм, да не кажа нещо повече.

— Имаш предвид колко време, след като срещнах теб?

— Или преди.

— О, не. — Тя беше шокирана. — Преди не е имало нищо. Ти си първият мъж за мен. Продължаваш да бъдеш единственият, на когото държа. — Тя се замисли. — Около една година след това, струва ми се.

— И кой беше той?

— О, просто един мъж.

Тя се опитваше да се изплъзне, но той стана по-настоятелен.

— Обзалагам се, че мога да отгатна: първия път си останала разочарована и след това е имало дълга пауза. Вторият път е било по-добре, но не си обичала партньора си. Третия път всичко е минало добре…

Самоизтезавайки се, той продължи:

— След това си преживяла истинска любов, която се е срутила под собствената си тежест, и си започнала да се боиш, че когато срещнеш човека, когото наистина ще обичаш, няма да имаш какво да му дадеш. — Той съзнаваше, че започва да говори като човек от викторианската епоха. — След това няколко случайни приключения и в този дух досега. Близко ли съм до истината?

Тя се засмя, готова да се разплаче.

— Толкова си далеч от нея, че повече не можеш да бъдеш — каза тя за негово облекчение. — Но някой ден ще намеря човека, когото ще обичам цял живот, и няма никога да го пусна.

Телефонът иззвъня и Дик разпозна гласа на Никотера. Търсеше Розмари. Дик закри мембраната на слушалката с ръка.

— Искаш ли да говориш с него?

Тя отиде до телефона и забърбори на бърз италиански, от който Дик не разбра нито дума.

— Тези телефонни разговори отнемат много време — каза той. — Минава четири часът, а аз имам ангажимент в пет. По-добре върви да се забавляваш със синьор Никотера.

— Не ставай глупав.

— Тогава смятам, че докато съм тук, няма какво да се занимаваш с него.

— Трудно е. — Неочаквано тя се разплака. — Дик, обичам те, никога не съм обичала друг като теб. Но какво можеш да ми предложиш?

— Какво може да предложи Никотера?

— Това е различно.

… Защото младостта се стреми към младост.

— Той е лигльо! — Дик беше бесен от ревност, не искаше отново да бъде уязвен.

— Той е само хлапак — възрази тя, хълцайки. — Знаеш, че съм преди всичко твоя.

В него настъпи реакция, той я прегърна, но тя уморено се отпусна назад. Той я подържа няколко секунди и двамата останаха неподвижни като танцьори, когато замира последният акорд на адажиото — очите й бяха затворени, косите й отметнати назад като на удавница.

— Дик, пусни ме да си вървя. Никога през живота си не съм се чувствувала тъй объркана.

Той беше отблъскващ като безкомпромисен пуритан и тя инстинктивно се отдръпваше от него, защото срещаше сляпа ревност вместо съчувствието и разбирателството, на които беше свикнала.

— Искам да знам истината — каза той.

— Добре тогава. Ние сме често заедно и той иска да се оженим, но аз не искам. Какво от това? Какво искаш от мен? Ти никога не си ми предложил да се омъжа за теб. Искаш цял живот да си губя времето с глупаци като Колис Клей.

— Снощи си била с Никотера?

— Това не е твоя работа — изхълца тя. — Извинявай, Дик, твоя работа е. Ти и мама сте единствените хора на света, които обичам.

— А Никотера?

— Знам ли?

Тя се изплъзваше от него, затова той придаваше значение и на най-незначителните й думи.

— Изпитваш ли към мен същото както в Париж?

— Чувствувам се спокойна и щастлива, когато съм с теб. В Париж беше различно. Но човек никога не може да каже какво точно е изпитвал. Ти можеш ли?

Той стана и започна да изважда вечерните си дрехи — реши, че не трябва да я обича повече, сърцето му се пълнеше с горчивина и омраза.

— Никотера не ме интересува! — заяви тя. — Но утре трябва да замина за Ливорно с трупата. О, защо трябваше да се случва това! — Последва нов порой от сълзи. — Как можа да стане така! Защо дойде тук? Не можа ли да остане само хубавият спомен? Чувствувам се тъй, сякаш съм се скарала с мама.

Той започна да се облича, а тя стана и тръгна към вратата.

— Няма да отида на рождения ден тази вечер — каза тя, правейки последен опит. — Ще остана с теб. И без това не ми се ходи.

Пороят от сълзи отново се отприщи, но тон не отстъпи.

— Ще бъда в стаята си — каза тя. — Довиждане, Дик.

— Довиждане.

— О, колко жалко, колко жалко. И защо е всичко това?

— Отдавна си задавам този въпрос.

— Но защо трябва да го задаваш на мен?

— Изглежда, че съм черната чума — каза той бавно. — Изглежда, че вече не мога да нося щастие на хората.