Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (35)

Тринадесета глава

След като Ейб се измъкна, залитайки, Дик и Розмари бързо се прегърнаха. И двамата усещаха върху себе си парижкия прах, примесен с лекия топъл дъх, който излъчваха вратът и раменете на Розмари. В продължение на половин минута Дик остана в същото положение; Розмари първа се върна към действителността.

— Трябва да си тръгвам, младежо — каза тя.

Премигвайки, те се гледаха, отдалечавайки се едни от друг, и Розмари излезе от стаята по начин, който бе усвоила още в детската си възраст и който никой режисьор не се бе опитал да подобри.

Тя отвори вратата на стаята си и се запъти право към бюрото, сещайки се, че там е оставила ръчния си часовник. Намери го и докато го слагаше на ръката си, хвърли поглед към ежедневното писмо до майка си и наум привърши последното му изречение. След това постепенно, без да се обръща, тя си даде сметка, че не е сама в стаята.

В една обитавана стая има отразяващи светлината предмети, които почти не забелязваме: полиран фурнир, лъскави месингови плоскости, сребро и слонова кост и освен тях хиляди неща, които тъй меко отразяват светлината, че рядко се замисляме за тях — горната част на рамките на картините, ръбовете на моливите и на пепелниците, кристалните или порцеланови украшения; всички тези отразяващи повърхности влизат незабелязани в зрителното ни поле и са във връзка с откъслечни асоциации в подсъзнанието ни, които то складира, но, изглежда, не забравя, подобно на стъклар, който запазва непригодните отрязъци стъкло, защото друг път може да потрябват — именно това може би обяснява как Розмари „си даде сметка“, както самата тя озадачено казваше по-късно, че в стаята има някой, преди да е установила това. Но когато разбра, обърна се мигновено като балерина и видя един мъртъв негър, проснат на нейното легло.

Тя извика: „Аууу!“ и незакопчаният й още часовник полетя и се удари в бюрото. За миг през ума й мина абсурдната мисъл, че това е Ейб Норт. След това се втурна през вратата и прекоси коридора.

Дик подреждаше дрехите си; бе огледал носените през деня ръкавици и ги бе захвърлил при купчината други ръкавици в ъгъла на един куфар. Бе закачил сакото и жилетката си на една закачалка, а ризата — както имаше навик — на друга закачалка. „Можеш да облечеш една недотам чиста риза, но смачкана — никога.“ Никол си беше дошла и тъкмо изпразваше в кошчето за отпадъци един от особените пепелници, купени от Ейб, когато Розмари нахълта в стаята:

— Дик! Дик! Ела да видиш!

Дик тичешком прекоси коридора и влезе в стаята й. Коленичи и долепи ухо до сърцето на Петерсън, опита се да намери пулса — тялото беше още топло, лицето, което приживе беше измъчено и лукаво, след смъртта беше станало злобно и противно; под мишницата си той още стискаше кутията с материалите, но обувката на безжизнения крак, провиснал от леглото, отдавна не бе виждала лъскане, а подметката беше пробита. Според френските закони Дик нямаше право да се докосва до трупа, но той помести малко едната му ръка — върху зелената кувертюра имаше петно, следователно одеялото под нея също ще е малко изцапано.

Дик затвори вратата и се замисли; той чу предпазливи стъпки в коридора, след това Никол го повика по име. Той отвори вратата и прошепна:

— Донеси кувертюрата и горните завивки на едно от нашите легла и внимавай никой да не те види. — След това, като видя напрегнатото и лице, бързо добави: — Виж какво, не се разстройвай — това е само някакъв чернокож негодник.

— Искам да се свърши по-скоро.

Дик вдигна трупа, лек от системното недояждане. Подхвана го така, че изтичащата от раната кръв да се стича по дрехите. Положи го до леглото, вдигна кувертюрата и горната завивка, отвори вратата няколко пръста и се ослуша — чу лек звън на чинии от дъното на коридора и после висок и учтив глас: „Мерси, мадам“, но келнерът тръгна в противоположна посока, към стълбището за прислугата. Дик и Никол бързо размениха в коридора прихванатите като бохчи завивки; като застла леглото на Розмари, Дик, запотен, остана още малко в топлия полумрак, за да размисли. Още щом беше видял трупа, някои неща му бяха станали ясни: първо, единият от враждебно настроените към Ейб индианци бе проследил приятелски настроения индианец, беше го открил в коридора и когато последният в страха си бе потърсил убежище в стаята на Розмари, той го бе последвал и убил; второ — ако не се вземеха някакви мерки, нямаше сила на земята, която да предотврати компрометирането на Розмари, случаят с Арбъкъл едва беше отшумял. Ще получава ли предложения за договори, или не, зависеше от това дали тя ще съумее да остане в съзнанието на публиката единствено като „Татковото момиче“.

Дик машинално понечи да си запретне ръкавите, въпреки че сега беше по фланелка, и се наведе над тялото. Прихвана го под мишниците, бутна вратата с крак и го извлече бързо в коридора, като се постара да го остави в естествена поза. Върна се в стаята на Розмари и приглади разрошената повърхност на персийския килим. След това отиде в своя апартамент и телефонира на собственика на хотела:

— Мистър Бет? Обажда се доктор Дайвър, касае се за нещо много важно. Мога ли да смятам, че трето лице не е свързано с линията, по която говорим?

Добре, че беше положил усилия да укрепи позициите си пред мистър Бет. Ето един от малкото случаи, в които разточително разпиляваните му способности да се харесва не бяха отишли напразно.

— На излизане от апартамента се натъкнахме на един мъртъв негър… в коридора… не, не, цивилен е. Вижте какво — сметнах, че няма да ви бъде приятно, ако и други ваши гости се натъкнат на трупа, затова ви телефонирам. Разбира се, ще ви помоля да не замесвате името ми. Не желая да имам истории с френската бюрокрация поради това, че аз съм го открил пръв.

Каква съобразителност проявяваше този човек, за да не се накърни репутацията на хотела! Мистър Бет прие всичко за безусловна истина, тъй като преди две вечери със собствените си очи се бе уверил какъв изискан човек е доктор Дайвър.

След минута пристигна мистър Бет, а след още една минута дойде и един полицай. Междувременно мистър Бет бе намерил време да прошепне на Дик: „Можете да бъдете сигурен, че няма да допуснем да се замеси името на когото и да било от нашите гости. Мога само да ви благодаря за това, което направихте.“

Мистър Бет бе действувал мигновено — никой не го бе видял какво беше направил, но държането на полицая, който гузно си сучеше мустаците, говореше красноречиво. Полицаят бегло огледа трупа и телефонира в своя участък. Междувременно с експедитивност, която Жул Петерсън като делови човек би оценил, тленните му останки бяха пренесени в друг апартамент на този световноизвестен хотел. Дик се върна в салона.

— Какво стана? — извика Розмари. — Нима всички американци в Париж само се стрелят един друг?

— Изглежда, че сезонът затова е вече открит — отвърна той. — Къде е Никол?

— Мисля, че е в банята. В момента тя го боготвореше за това, че той я беше спасил — в ума й се редяха като мрачни пророкувания бедствията, които можеха да я сполетят след случилото се; беше го слушала с обожание как оправя нещата със силния си, уверен, учтив глас. Изпита желание да го прегърне, но преди да го доближи, вниманието му се насочи към нещо друго; той влезе в спалнята и тръгна към банята. Сега вече Розмари чуваше все по-силно и по-силно потока от думи, които можеха да бъдат изречени само от човек, загубил човешкия си образ; те се чуваха през ключалката, през цепнатините на вратата и кънтяха в апартамента като словесно материализирана форма на ужаса.

Розмари помисли, че Никол е паднала в банята и се е ударила, затова последва Дик. Но пред очите й се разкри съвсем друга картина, преди Дик да закрие с тяло това, което ставаше вътре.

Никол беше коленичила до ваната и се полюляваше ту на една страна, ту на друга.

— Ти! — изкрещя тя. — Ти, дето нахълтваш в единственото място, където мога да бъда сама със себе си — ти с твоята окървавена кувертюра! Ще се наметна с нея — не ме е срам, макар че е жалко. В болницата край Цюрихзее устроихме маскен бал и имаше различни маски, и исках да се облека с кувертюра, но не ми позволиха…

— Никол, овладей се!

— … и затова седнах в банята и те ми донесоха домино и ми казаха него да сложа. Сложих го. Какво друго ми оставаше!

— Овладей се, Никол!

— Никога не съм очаквала, че ще ме обикнеш, късно беше за това, но защо идваш в банята, единственото място, където мога да остана сама със себе си, защо ми влачиш окървавени кувертюри и искаш с тях да застилам леглата!

— Овладей се! Стани…

От салона Розмари чу как вратата на банята се затръшна. Тя трепереше: сега разбираше какво Вайолет Макиско бе видяла в банята на вилата им. Телефонът иззвъня, тя вдигна слушалката и едва се сдържа да не изкрещи от облекчение, когато разбра, че е Колис Клей, който бе успял да я открие в апартамента на Дайвърови. Беше я страх да влезе сама в стаята си, затова му каза да се качи и заедно с него отиде да си вземе шапката.