Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (21)

Дванадесета глава

Тя завари Кемпиън долу в пустото преддверие.

— Видях ви, като се качвахте по стълбите — каза той възбудено. — Добре ли е той? Кога ще бъде дуелът?

— Не знам. — Беше й неприятно, че той говори за предстоящото като за циркова забава, в която Макиско щеше да бъде клоунът с трагична роля.

— Ще дойдете ли с мен? — запита я той с тон на човек, който е запазил билети. — Ангажирах колата на хотела.

— Не искам да идвам.

— Защо не? Предполагам, че ще си скъся живота с години, но за нищо на света не искам да го изпусна. Можем да гледаме по-отдалеч.

— Защо не вземете мистър Дъмфри със себе си? Монокълът му падна, но този път нямаше как да се скрие в косматите гърди. Той се окопити и отвърна:

— Не желая да го виждам повече.

— Боя се, че няма да дойда. Майка ми не би одобрила това.

Когато Розмари влезе в стаята си, мисис Спиърс се раздвижи, събуди се и я запита:

— Къде си била?

— Просто не можех да заспя. Ти спи, мамо.

— Ела в моята стая. — Когато я дочу да сяда в леглото си, Розмари влезе при нея и й разказа какво се е случило.

— Защо не отидеш да гледаш? — предложи й мисис Спиърс. — Можеш да стоиш по-далеч, а после, ако има нужда, ще помогнеш.

На Розмари й бе неприятна мисълта да стои отстрани и да наблюдава, затова се колебаеше, а в съзнанието на мисис Спиърс, която още беше сънена, мъждукаха спомени за среднощни повиквания при смърт и злополука от времето, когато тя беше лекарска жена.

— Иска ми се да се движиш самостоятелно, да действуваш по собствена инициатива и без мен — премина много по-тежки изпитания в рекламното студио „Рейни“.

Розмари все още не разбираше защо трябва да отиде, но се подчини на категоричния ясен глас, който й бе наредил да излезе на сцената на „Одеон“ в Париж, когато беше дванадесетгодишна, а след това я посрещна на изхода.

Когато видя Ейб и Макиско да тръгват с колата, през ума й мина, че си е спестила неприятното зрелище, но след миг зад ъгъла се появи колата на хотела. Кудкудякайки възбудено, Луис Кемпиън я издърпа на седалката до себе си.

— Скрих се зад ъгъла, защото може би щяха да ни забранят да тръгнем с тях. Ето, взех си фотокамерата.

Тя се засмя безпомощно. Той бе тъй ужасен, че преставаше да бъде ужасен, само губеше човешките си черти.

— Чудя се, защо мисис Макиско би могла да има нещо против Дайвърови? — каза тя. — Те бяха тъй мили с нея.

— О, няма нищо против тях. Работата е друга — тя е видяла нещо. Не можахме да разберем точно какво поради Барбан.

— Значи не затова ви беше мъчно.

— О, не — каза той и гласът му затрепера, — заради нещо друго, което се случи, когато се завърнахме в хотела. Но сега ми е все едно — измивам си ръцете окончателно.

Те последваха другата кола на изток по крайбрежието и отминаха Жуан ле Пен, където се издигаше скелето на ново казино. Минаваше четири и под сивеещото небе първите рибарски лодки излизаха в синьо-зеленикавото море. Отклониха се от главния път и навлязоха в полето.

— На терена за голф — извика Кемпиън, — сигурен съм, че там ще бъде.

Той се оказа прав. Когато колата на Ейб спря, изтокът бе оцветен в червено и жълтеникаво — денят обещаваше да бъде горещ. Розмари и Кемпиън казаха на шофьора да навлезе в малката борова горичка и под прикритието на сянката заобиколиха терена — там напред-назад крачеха Ейб и Макиско, който от време на време вдигаше глава като душещ въздуха заек. На отсрещния край на терена изникнаха нови фигури и наблюдаващите разбраха, че това са Барбан и неговият секундант французин, който носеше чантата с пистолетите под мишница.

Макиско се постресна, скри се зад Ейб и отпи дълга глътка коняк. Задави се, тръгна напред и може би щеше да стигне до противниковия лагер, ако не беше Ейб, който го спря и мина напред, за да поговори с французина. Слънцето се беше показало над хоризонта.

Кемпиън сграбчи ръката на Розмари.

— Не мога да понеса това — прошепна той прегракнало, — много ми идва. Ще ми струва…

— Пуснете ме — каза Розмари рязко и бързо зашепна една френска молитва.

Двамата противници се изправиха един срещу друг. Барбан със запретнат ръкав на дясната си ръка. Очите му святкаха неспокойно на слънцето, но той хладнокръвно изтри длан в панталоните си. Макиско, придобил смелост от коняка, сви презрително устни като човек, който си подсвирква, и безгрижно навири дългия си нос. Ейб излезе напред с кърпичка в ръка. Секундантът французин остана извърнат настрани. Розмари затаи дъх от съжаление към Макиско, скръцна със зъби от омраза към Барбан и чу Ейб да брои с напрегнат глас:

— Едно — две — три!

Те стреляха едновременно. Макиско се олюля, но запази равновесие. И двата куршума не бяха попаднали в целта.

— Достатъчно! — извика Ейб.

Съперниците се приближиха и всички погледнаха Барбан въпросително.

— Не съм удовлетворен.

— Какво! Разбира се, че си удовлетворен — каза Ейб нетърпеливо. — Удовлетворен си, но не го разбираш.

— Твоят човек отказва по още един изстрел, така ли?

— Точно така, Томи. Ти настоя за това и той направи каквото се очакваше от него.

Томи се засмя презрително.

— Разстоянието беше смешно — каза той. — Не съм свикнал на такива фарсове — твоят човек трябва да знае, че сега не се намира в Америка.

— Безсмислено е да се остроумничи по адрес на Америка — каза Ейб малко остро. После добави с по-примирителен тон: — Стигнахме вече доста далеч, Томи. — Поговориха още малко, след това Барбан кимна и се поклони студено на бившия си противник.

— Няма ли да се ръкувате? — предложи френският лекар.

— Те вече се познават — прекъсна го Ейб. Той се обърна към Макиско:

— Хайде, да тръгваме!

Закрачиха по терена и Макиско ликуващо го сграбчи за ръкава.

— Чакайте! — спря го Ейб. — Томи си иска пистолета. Може пак да му потрябва.

Макиско му предаде оръжието.

— Да върви по дяволите — каза той войнствено. — Кажете му, че може да…

— Да му кажа ли, че искате още един изстрел?

— Аз направих каквото трябваше — каза с висок глас Макиско. — И го направих твърде добре, нали? Не бях страхлив.

— Бяхте доста пиян — каза грубо Ейб.

— Не е вярно, не бях.

— Добре тогава, не бяхте.

— Има ли значение дали съм пийнал една глътка, или не?

Самоувереността му растеше и той започна да гледа Ейб накриво.

— Какво значение има? — повтори той.

— Щом сам не разбирате, няма смисъл да говорим за това.

— Не знаете ли, че на фронта всички биваха пияни?

— Добре, да не говорим повече.

Но историята още не беше свършила. Чуха бързи стъпки по затревения терен зад гърба си и лекарят ги настигна.

— Pardon, messieurs, voulez-vous regler mes honoraires? Naturellement c’est pour soins medicaux seulement. M. Barban n’a qu’un billet de mille et ne peut pas les regler et l’autre a laisse son porte-monnaie chez lui.^[1]

— Разчитай на французин да се погрижи за такова нещо — каза Ейб и се обърна към лекаря: — Combien?^[2]

— Нека аз уредя сметката — каза Макиско.

— Не, аз. Опасността беше горе-долу еднаква за всички ни.

Ейб плати на лекаря, а Макиско се затича към храстите и повърна. Когато се върна, беше още по-бледен, но тръгна наперено с Ейб към колата под порозовялото вече утро.

Единствената жертва на дуела бе Кемпиън; той лежеше задъхан в шубраците, а Розмари, внезапно обхваната от истеричен смях, започна да го побутва с крак. Не го остави на мира, докато той не стана. Единственото нещо от значение за нея сега беше, че след няколко часа ще види на плажа човека, когото мислено все още назоваваше с обобщителното име „Дайвърови“.