Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (54)

Шеста глава

Рано на другата сутрин Дик влезе в стаята на Никол.

— Чаках да чуя, че си станала. Излишно е да ти казвам, че съжалявам за снощи — но хайде да минем без коментарии.

— Съгласна съм — отвърна тя хладно и приближи лице до огледалото.

— Нали Томи ни доведе вкъщи? Или съм сънувал?

— Знаеш, че да.

— Изглежда вероятно — призна той, — още повече, току-що го чух да кашля. Смятам да му се обадя.

Тя изпита облекчение, когато той я остави, случваше й се за първи път през живота — ужасното му качество да бъде винаги той правият, изглежда, го беше най-после напуснало.

Томи се размърда в леглото си и се събуди за кафето.

— Добре ли се чувствуваш? — запита го Дик. Когато Томи се оплака, че го боли гърло, той прие тон на професионална загриженост:

— Добре е да си направиш гаргара и да вземеш някакви други мерки.

— Имаш ли нещо?

— Колкото и да е странно — нямам; Никол сигурно има.

— Не я безпокой.

— Тя стана.

— Как е тя?

Дик бавно се извърна.

— Да не мислиш, че ще умре заради това, че бях пиян? — каза той шеговито. — Никол е направена от… джорджийски бор, което е най-твърдото дърво на света с изключение на новозеландското lignum vitae…

Слизайки по стълбите, Никол чу последните думи. Тя знаеше, че Томи я обича, винаги бе знаела това; знаеше, че сега той е започнал да ненавижда Дик, че Дик е разбрал това преди него и ще реагира по някакъв начин към несподеленото му увлечение. За миг тази мисъл бе последвана от чисто женско задоволство. Тя хвърли един поглед към масата със закуската на децата и даде нарежданията си на гувернантката със съзнанието, че двамата мъже горе мислят за нея.

По-късно, в градината, се почувствува щастлива; не искаше нещо да се случи, достатъчно й беше сегашното положение да продължи, тя да бъде в главата ту на единия, ту на другия като подхвърляна топка; от дълго време не бе чувствувала, че живее, че съществува дори като топка.

— Хубаво е, нали, заю — или не е? Хей, заю, чуваш ли? Хубаво е — кажи де! Или ти изглежда странно?

Зайчето, чийто жизнен опит се свеждаше до гризане на зелеви листа, се съгласи, след като помръдна няколко пъти нослето си.

Никол продължи ежедневната си обиколка из градината. Постави цветята, които бе отрязала, на определените места, за да ги вземе градинарят и да ги занесе вкъщи.

Когато стигна до стената над морето, изпита желание да сподели с някого, а нямаше с кого; тя се спря и се замисли. Съзнанието, че се интересува от друг мъж, я смущаваше малко — „но другите жени имат приятели — защо да нямам и аз?“. В хубавата пролетна утрин задръжките изчезваха и тя разсъждаваше, весела като цвете, вятърът развяваше косите й и накрая завъртя главата й. И други жени са имали любовници — същите сили, които снощи й бяха внушили готовността да стори всичко за Дик, дори да пожертвува живота си, сега я караха да кима весело на вятъра, доволна и щастлива от логиката на „защо не и аз?“.

Приседна на ниската стена и погледна надолу към морето. Но от едно друго море, където се гонеха вълните на фантазията, бе уловила нещо осезаемо, което можеше да сложи наред с другия си улов. След като не трябваше да бъде душевно винаги едно цяло с Дик, такъв, какъвто той беше снощи, тя трябваше да бъде още нещо, не само една представа в неговия ум, осъдена да се върти в безконечен парад около неговия блясък.

Никол бе избрала да седне на стената там, където тя надвисваше над една полегата поляна със зеленчукова градина накрая. През листака видя двама мъже, нарамили гребла и лопати, единият говореше на диалекта на кореняците от Ница, а другият му отговаряше на провансалски. Заинтригувана от техните думи и жестове, тя нададе ухо.

— Ето тука тя ми се отдаде.

— Заведох я ей там, зад лозята.

— Тя пет пари не дава — нито той, само дето беше това проклето куче. Ето тука легнахме с нея…

— У теб ли е греблото?

— Не виждаш ли, че ти го носиш бе, смешко?

— Добре де, какво ме интересува, че си спал нея? До онази нощ не бях похващал жена, откакто се ожених — дванадесет години. А сега ми разправяш…

— Чакай да ти обясня за кучето…

Никол ги гледаше през клонките; това, което разправяха, й изглеждаше напълно редно — за един човек едно нещо е хубаво, за друг — друго. Но думите, които беше доловила, я накараха да се замисли, че светът е на мъжете; когато се завърна вкъщи, отново я обзеха съмнения.

Дик и Томи бяха на терасата. Тя мина помежду им, влезе в къщата, върна се с блокче за рисуване и започна да скицира главата на Томи.

— Човек винаги трябва да си намира занимание — пошегува се Дик.

Как можеше да казва такива изтъркани неща, когато лицето му още беше тъй безкръвно, че червеникавата му брада се открояваше на бледите му бузи, а очите му бяха налети с кръв? Тя се обърна към Томи:

— Винаги намирам какво да правя. По-рано имах едно игриво полинезийско маймунче и с часове си играех с него, докато хората наоколо започнаха да намекват лоши неща и да правят груби шеги…

Умишлено не поглеждаше Дик. Той се извини и влезе в къщата. Тя го чу да си налива две чаши вода една след друга и почувствува, че става още по-безжалостна към него.

— Никол… — започна Томи, но се закашля.

— Ще ти дам една камфорова течност за разтривки — предложи тя. — Американска е и Дик вярва в нея. Ей сега ще се върна.

— Наистина трябва да си тръгвам. Дик се приближи и седна.

— В какво вярвам?

Когато тя се върна с шишенцето, двамата мъже не бяха помръднали; долови, че бяха водили оживен, но празен разговор.

Шофьорът стоеше на вратата с една чанта със снощните дрехи на Томи. Видът на Томи в дрехи, заети от Дик, я накара да го съжали, сякаш Томи не беше в състояние да си купи такива дрехи, макар че това не беше вярно.

— Когато отидеш в хотела, разтрий си врата и гърдите с това, после смръкни през носа — посъветва го тя.

— Чакай — промърмори Дик, когато Томи тръгна надолу по стълбите, — не му давай цялото шишенце — в тукашната аптека е изчерпано, трябва да се изписва от Париж.

Томи се приближи достатъчно, за да чува какво си говорят, и тримата застанаха на слънцето, Томи разкрачен пред колата, сякаш се готвеше да я вдигне на гръб.

Никол пристъпи надолу по пътеката.

— Дръж — каза тя. — Знай, че това е голяма рядкост.

Тя усети как Дик до нея се смълча; отдалечи се една крачка встрани от него и замаха с ръка, когато колата потегли с Томи и с камфоровата течност. След това се върна да вземе своето лекарство.

— Жестът беше излишен — каза Дик. — Ние сме четирима и от години наред, когато някой започне да кашля…

Те се спогледаха.

— Винаги можем да си набавим ново шишенце… — Изведнъж тя загуби самообладание и го последва на горния етаж, където той се отпусна мълчаливо на леглото си.

— Искаш ли да ти донесат обеда тук? — запита тя. Той кимна и остана да лежи, загледан апатично в тавана. Обхваната от несигурност, тя слезе да се разпореди. Върна се отново горе и надникна в стаята му — сините му очи бяха като прожектори, опипващи мрачно небе. Тя остана няколко мига на прага, съзнавайки вината си пред него, боейки се малко да влезе вътре… Протегна ръка, като че ли се готвеше да разтрие челото му, но той се извърна като недоверчиво животно. Никол не можа да издържи повече това положение, обхваната от паника, като домашна прислужничка тя се затича надолу по стълбите, ужасена от мисълта с какво ще подхранва духа си този поразен от живота човек на горния етаж, докато тя трябва да продължи да бозае морални сили от изсъхналата му гръд.

След седмица Никол забрави чувството, което бе изпитала към Томи — тя не се отличаваше с особена памет за хора и лесно ги забравяше. Но когато настъпиха първите юнски горещини, научи, че той бил в Ница. Беше се обадил с бележка, адресирана до тях двамата, Никол бе разтворила плика под сенника на плажа заедно с другите писма, донесени от къщата. След като я прочете, я подхвърли на Дик, а той на свой ред хвърли една телеграма на скута й.

„Ще бъда при Гос утре за съжаление без мама надявам се да ви видя.

Розмари“

— Ще се радвам да я видя — каза Никол сухо.