Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (18)

Девета глава

Вайолет шумно пое дъх и се помъчи да промени изражението на лицето си.

Най-после Дик дойде при тях и с безпогрешен инстинкт раздели Барбан и двамата Макиско: той прояви прекомерно невежество и любознателност спрямо литературата в присъствие на Макиско и така му даде възможност да покаже превъзходството си — точно онова, от което Макиско се нуждаеше. Останалите се заловиха да му помагат в пренасянето на лампите — кой не би помогнал на домакина и не би носил градински фенери в тъмнината? Помагаше и Розмари, като същевременно отговаряше търпеливо на безкрайните въпроси на Ройъл Дъмфри за Холивуд.

„Сега — мислеше си тя — вече трябва да остана насаме с него. Той трябва да знае това, защото неговите правила на поведение са като правилата, на които ме научи мама.“

Розмари бе права — той я откъсна от събралата се на терасата компания, те останаха сами и малко по малко, стъпка по стъпка, се приближиха към крайморската стена, сякаш тласкани от полъха на вятъра.

Загледаха се в морето. В далечината последното увеселително корабче от Леринските острови плуваше в залива като изпуснат в небето балон. То се носеше между тъмнеещите острови и леко пореше губещите блясъка си води.

— Разбрах защо говорите така възторжено за майка си — каза той. — Мисля, че нейното отношение към вас е много хубаво. У майка ви има особен вид мъдрост, която е нещо рядко за Америка.

— Мама е съвършена — каза тя с обожание.

— Споделих с нея един мой план — тя ми обясни, че от вас зависи колко време ще останете двете във Франция.

„От вас“ — едва се сдържа да не каже Розмари.

— Тъй като тук всичко вече свърши…

— Свърши?

— Е да, летният сезон свърши. Миналата седмица отпътува сестрата на Никол, утре си тръгва Томи Барбан, в понеделник Ейб и Мери Норт. Може би още ще се забавляваме това лято, но тук повече не. Предпочитам всичко да свърши изведнъж, без да проточваме нещата сантиментално — затова организирах това събиране. Имам предвид следното: ние двамата с Никол ще отидем в Париж да изпратим Ейб Норт, който заминава за Америка — бихте ли желали да дойдете с нас?

— Какво каза мама?

— Доколкото разбрах, тя мисли, че ще бъде хубаво. Самата тя няма да дойде. Иска да дойдете само вие.

— Не съм виждала Париж, откакто пораснах — каза Розмари. — Чудесно ще бъде да го видя заедно с вас.

— Много мило от ваша страна. — Стори й се, че гласът му прозвуча металически, но не беше сигурна. — Вие направихте впечатление още щом се появихте на плажа. Уверени бяхме — особено Никол, че жизненост като вашата могат да притежават само хора с вашата професия. Такава жизненост никога не може да се задоволи само с един човек или с една група хора.

Нейният инстинкт й подсказа предупредително, че той се опитва да я сближи с Никол, но тя реши да пресече този опит и каза не по-малко твърдо:

— Аз също исках да се запозная с всички ви — особено с вас. Както ви казах, влюбих се във вас веднага щом ви видях.

Тя постъпи правилно, като възприе такава линия на поведение. Но свежият въздух на хълма, извисил се между небето и земята, изглежда, охлади главата му, изпари импулсивното желание, което го бе накарало да я доведе тук, и го застави да види трезво твърде явното вече изкушение, трудните моменти, които щеше да донесе една нерепетирана между двамата сцена и непроизнесените досега думи.

Опита се да я накара да се върне към къщата, но това бе трудно, а и на самия него не му се искаше много да се лиши от присъствието й. Тя се наслаждаваше на галещия нощен полъх. Той добродушно се пошегува:

— Вие не знаете какво искате. Идете попитайте майка си какво искате.

Тя беше дълбоко засегната. Докосна го, усети гладката повърхност на дрехата му и прекара ръка по нея, благоговейно като по свята одежда. Готова да падне на колене, тя опита последната възможност.

— Мисля, че вие сте най-чудесният човек, когото съм срещала, с изключение на майка ми.

— Виждате нещата много романтично.

Със смях той я поведе към терасата, където я предаде на Никол.

Неусетно бе станало време да си тръгват и Дик и Никол им заеха колата си. Решиха в голямата „Изота“ на Дайвърови да настанят Томи Барбан с багажа му — той щеше да прекара нощта в хотела, за да вземе ранния влак, — мисис Ейбрамс, двамата Макиско и Кемпиън, Ърл Брейди щеше да откара Розмари и майка й и да продължи към Моите Карло, а Ройъл Дъмфри се качи при тях, защото в колата на Дайвър нямаше място за него. Долу в градината фенерите още осветяваха масата, на която бяха вечеряли; Дик и Никол бяха застанали един до друг на вратата; Никол се усмихваше и изпълваше нощта със своята миловидност, а Дик се сбогуваше поотделно с всеки, назовавайки го по име. Розмари усети болка при мисълта, че трябва да си тръгне и да ги остави в дома им. Още веднъж тя се зачуди какво ли бе видяла в банята мисис Макиско.