Нора Робъртс
Синя далия (9)

Осма глава

В съня си виждаше цветя. Около нея се простираше вълшебна градина, пълна с млади, свежи цветове. Цареше съвършен ред, краищата й бяха идеално изравнени и нямаше ясна граница между лехите и старателно окосените тревни площи.

Цветовете се преливаха: бяло в розово, жълто в зелено с перлен блясък, нежни пастелни тонове, които сияеха, галени от златистите слънчеви лъчи.

Успокояващите им ухания бяха привлекли рояк пеперуди и любопитно колибри. Нито един плевел не нарушаваше това съвършенство и всеки цвят бе едър и зрял, а десетки пъпки очакваха своя ред да се разтворят.

Тя бе сътворила това. Докато заобикаляше лехите, преливаше от гордост и задоволство. Беше разрохквала и подхранвала почвата, бе избрала и засадила всяко цвете на най-подходящото място. Градината изглеждаше точно въплъщение на идеите й — като снимка.

Трябваха й години, за да проектира, да полага труд и да твори. Но сега всичко, което се бе стремила да постигне, бе тук, разцъфнало в краката й.

Пред погледа й поникна стъбло, заострено и зелено, и изведнъж наруши симетрията. „Мястото му не е тук“, реши тя, по-скоро раздразнена, отколкото изненадана да го види как израства от земята и листата му се разтварят.

Далия? Тук нямаше далии. Те се намираха отзад. Лично бе засадила три високи розови в задния край на градината, точно на тридесет сантиметра една от друга.

Озадачена, наклони глава и се загледа в стъблото, което растеше и укрепваше, а над разклоненията се образуваха едри, здрави пъпки. Фантастично, толкова красиво и неочаквано.

Когато опита да се усмихне, чу… или по-скоро почувства шепот, който пропълзя по кожата й и зазвуча в съзнанието й.

Не бива да е тук. Не бива. Трябва да бъде изтръгната. Ще черпи все повече и повече сила, докато не остане нищо друго.

Потръпна. Изведнъж въздухът около нея стана хладен и неприятно влажен, а по небето пропълзяха мрачни облаци, които закриха прекрасното златисто слънце.

Тръпка на ужас скова тялото й.

Не я оставяй да порасне. Ще задуши всичко, което си създала.

Точно така. Разбира се, че не биваше да расте тук, да задушава всичко наоколо, да променя реда.

Трябваше да я изкорени, да намери друго място за нея. Да реорганизира всичко точно когато мислеше, че е завършила творението си. „Виж това“, каза си тя, когато пъпките наедряха, разтвориха се и разкриха тъмносини венчелистчета. Този цвят бе крайно необичаен. Твърде наситен, тъмен и ярък.

Изглеждаше прекрасна, не можеше да го отрече. Всъщност никога не беше виждала по-красива. Толкова силна, толкова жизнена. Вече бе станала висока почти колкото нея, с цветове колкото големи чинии.

Тя е измама. Измама.

Шепнещият женски глас, който издаваше някаква ярост, проникна в спящия й ум. Скимтейки, тя започна неспокойно да се мята в студеното си легло.

Убий я! Убий я! Побързай, преди да е станало твърде късно.

Не, не беше способна да убие нещо толкова красиво, толкова жизнено и неповторимо. Но това не означаваше, че ще я остави там, където не й е мястото, да нарушава хармонията в градината.

Всичката работа, подготовка и планиране щяха да отидат на вятъра. Просто щеше да проектира друга градина и да работи в нея. С въздишка протегна ръка, разпери пръсти и ги прокара по яркосините венчелистчета. „Ще е нужна много работа — помисли си тя. — Много усилия, но…“

— Мамо.

— Прелестна е, нали? — промълви тя. — Толкова синя.

— Мамо, събуди се!

— Какво?

Изтръгната от съня, бързо се опомни, когато видя Люк, застанал на колене до леглото й. Господи, колко беше студено в стаята!

— Люк? — Инстинктивно го загърна с одеялото. — Какво има?

— Лошо ми е на коремчето.

— Ау? — Надигна се и машинално плъзна длан по челото му, за да провери дали няма температура. „Малко е топъл“, реши тя. — Боли ли те?

Синът й поклати глава. Забеляза, че очите му блестят, сякаш са насълзени.

— Само ми е лошо. Може ли да легна при теб?

— Добре. — Отметна завивките. — Легни и се свий на кълбо, миличък. Не знам защо е толкова студено. Ще премеря температурата ти за всеки случай.

Докосна челото му с устни, когато той се сгуши на възглавницата й. Определено бе леко затоплено.

Включи нощната лампа и стана, за да вземе термометъра от банята.

— Да видим дали ще мога да надникна в главата ти. — Погали косите му и допря върха на тръбичката с живак до ухото му. — Зле ли ти беше, преди да си легнеш?

— Неее. Бях…

Тялото му се стегна и от гърлото му се изтръгна тих стон. За нея бе очевидно, че ще повърне, преди още да се е случило. С бързината на опитна майка го грабна и се втурна към банята. Стигнаха тъкмо навреме и тя му шепна и милва косите му, докато спазмите стихнаха.

Най-сетне Люк извърна бледото си личице към нейното.

— Повърнах.

— Зная, миличък. Съжалявам. Скоро ще се почувстваш по-добре.

Даде му малко вода, изтри лицето му с влажна кърпа и го отнесе обратно до леглото си. „Странно“, помисли си Стела. В стаята бе станало по-топло.

— Вече не ми е лошо.

— Добре. — Все пак премери температурата му — 37.3 не бе толкова зле. Придърпа кошчето за смет до леглото. — Боли ли те някъде?

— Не, но не искам да повръщам. В гърлото ми остава лош вкус. Клати ми се още едно зъбче и ако повърна отново, може да падне и да не мога да го сложа под възглавницата си.

— Не се тревожи. Обещавам ти, че ще сложиш и него под възглавницата, както първото. А сега ще ти донеса малко джинджифилов сироп. Стой тук, връщам се след минута.

— Добре.

— Ако отново ти се доповръща, опитай се да използваш това. — Нагласи кошчето близо до него. — Няма да се бавя, миличък.

Забърза навън и изтича надолу по стълбите по нощница. Един от недостатъците на голямата къща бе, че кухнята се намираше на километри от спалните.

Нямаше да е зле да си купи малък хладилник, като онзи в стаята й в общежитието на колежа, и да го сложи във всекидневната на горния етаж.

„Лека треска“, помисли си, когато се втурна в кухнята. Навярно до сутринта щеше да отмине. Ако не, щеше да повика лекар.

Намери джинджифиловия сироп, сложи лед във висока чаша, грабна бутилка вода и хукна обратно нагоре.

— Ще пия джинджифилов сироп — чу да казва Люк, докато тя вървеше по коридора към стаята си, — защото повърнах. Въпреки че сега съм по-добре, ще го изпия. Можеш да го опиташ, ако искаш.

— Благодаря, скъпи, но…

Когато влезе, видя сина си да седи с гръб към вратата, облегнат на възглавниците. И отново бе студено. Толкова студено, че дъхът й се издигаше като пара във въздуха.

— Тя си отиде — каза Люк.

По гърба й пробягаха тръпки, но не само от студ.

— Кой си отиде?

— Онази госпожа. — Сънените му очи леко се отвориха, когато видя чашата с джинджифилов сироп. — Постоя при мен, докато ти беше долу.

— Коя госпожа, Люк? Роз? Хейли?

— Неее. Онази, която идва и ни пее. Мила е. Може ли да изпия всичкия сироп?

— Само мъничко. — Ръцете й затрепериха, докато го наливаше. — Къде я видя?

— Ето тук. — Люк посочи към леглото, а след това взе чашата с две ръце и отпи глътка. — Това ми харесва.

— Виждал ли си я и друг път?

— Аха. Понякога, когато се събудя, тя е до мен. Пее онази песничка — „дили-дили“.

Синя лавандула, дили-дили-дили. Зелена лавандула, дили-дили-дили. Стела се вцепени от страх, когато осъзна, че това е песента, която неволно си бе затананикала преди.

— Мислиш ли, че е… — „Не, не го плаши“, мислено се упрекна тя. — Как изглежда?

— Хубава е. Има руса коса. Мисля, че е ангел, женски ангел. Спомням си приказката за ангела охранител.

— Ангелът хранител.

— Но тя няма криле. Гевин казва, че може би е вещица, но добра, като Хари Потър.

Гърлото й пресъхна.

— И Гевин ли я е виждал?

— Да, когато идва и пее. — Люк подаде чашата обратно на Стела и потърка очи. — По-добре ми е на коремчето, но ми се спи. Може ли да остана в твоето легло?

— Разбира се.

Но преди да легне при него, Стела запали лампата в банята. Нагледа Гевин и едва се сдържа да не го грабне от леглото му и да го отнесе в своето. Остави вратата между двете стаи отворена и се върна в спалнята си.

Угаси нощната лампа, преди да се пъхне под завивките до по-малкия си син.

Прегърна го и го задържа близо до себе си, докато той спеше.

 

 

На следващата сутрин Люк бе напълно здрав. Весело подскачаше и по време на закуска въодушевено разказа на Дейвид как е повърнал и после пил джинджифилов сироп.

Стела се поколеба дали да го заведе на училище, или да го остави у дома, но той вече нямаше температура, а съдейки по апетита му, нямаше и проблеми със стомаха.

— Нищо страшно — отбеляза Дейвид, когато момчетата хукнаха да вземат учебниците си. — Докато ти изглеждаш, сякаш си прекарала тежка нощ.

Наля й още чаша кафе.

— Така е. Но не заради повръщането на Люк. След това се успокои и спа като бебе. Ала ми каза нещо, заради което почти не можах да мигна.

Той опря лакти на преградния плот и се наведе напред.

— Разкажи всичко на татко.

— Твърди, че… — Стела се огледа и наостри слух за стъпките на момчетата надолу по стълбите. — … някаква русокоса жена идвала в стаята му нощем и пеела.

— Аха.

Дейвид взе кърпа и започна да забърсва плота.

— Какво искаш да кажеш с това „аха“ и тази глуповата усмивка?

— Хей, усмивката ми е израз на самодоволна насмешка и не е глуповата.

— Дейвид!

— Стела! — рече той със същото строго изражение. — Роз ти е казала, че в къщата има призрак, нали?

— Спомена, но има един малък проблем. Призраците не съществуват.

— Тогава значи някаква блондинка се промъква в къщата всяка вечер, влиза в стаята на момчетата и запява? По-правдоподобно ли ти се струва?

— Не знам какво става. Чух някого да пее и усетих… — Нервно усука каишката на часовника си. — Все пак идеята за призрак ми се струва нелепа. Но нещо става с момчетата ми.

— Страхуват ли се от нея?

— Не. Може би просто ми се е сторило, че чувам някого да пее. А Люк е на шест години. Може да си въобрази всичко.

— Попита ли Гевин?

— Не. Люк каза, че и двамата са я виждали, но…

— Аз също.

— О, моля те!

Дейвид изпра кърпата, изцеди я и я окачи на ръба на мивката да изсъхне.

— Само като дете, но я видях няколко пъти, когато гостувах тук с преспиване. Отначало адски ме плашеше, просто свикнах с присъствието й. Можеш да попиташ Харпър. Той я е виждал доста често.

— Добре. Чий дух предполагаш, че витае в тази къща? — Стела тръсна ръце, когато чу забързан тропот по стълбите. — Чао.

 

 

Опитваше се да забрави и от време на време успяваше, погълната от работата си. Но мислите отново се промъкваха в съзнанието й и не й даваха покой, както и приспивната песен на призрака.

Около обяд остави Хейли да засажда луковици в сандъчетата, а Руби да работи в офиса, грабна бележник и се запъти към оранжерията за присаждане.

„С един куршум — два заека“, помисли си.

Днес звучеше музика от Рахманинов. Или Моцарт? От когото и да беше, партиите на флейтите и цигулките бяха изсвирени с голяма страст. Мина покрай работните маси, инструментите, чувалите с пръст и торове.

Откри Харпър на маса в далечния край, пред купчина десетсантиметрови кофички, няколко кактуса за разсаждане и тавичка с щипки за пране, ластици, лико и буркан с денатуриран спирт.

— Какво ще правиш с този коледен кактус?

Харпър продължи работата си с ножа, докато успя да отдели кактусова издънка. Стела забеляза, че има красиви ръце. С дълги пръсти на пианист.

— Клинообразна върхова присадка явно. Трудно е, но е най-подходящият метод за този вид, заради плоските стъбла. Стандартен ли ще бъде или хибрид?

Той направи вертикален разрез и отново не отговори.

— Интересувам се, защото…

Когато сложи ръка на рамото му, Харпър подскочи с приглушен вик, залитна и се блъсна в масата зад себе си.

— Мамка му! — Хвърли ножа и засмука порязания си пръст. — Мамка му! — повтори той и със свободната си ръка свали слушалките от главата си.

— Извинявай! Толкова съжалявам! Дълбоко ли е? Нека погледна.

— Само драскотина. — Извади пръста от устата си и нехайно го отърка в изцапаните си дънки. — Далеч не е така фатално, както сърдечния удар, който ти току-що предизвика.

— Дай да видя палеца ти. — Стела сграбчи ръката му. — Замърси раната.

Когато я видя да хвърля поглед към спирта, той светкавично издърпа ръката си.

— Не си го и помисляй.

— Е, трябва поне да се дезинфекцира. Искрено съжалявам. Не видях слушалките. Мислех, че ме чуваш.

— Всичко е наред. Няма страшно. Класическата музика е за растенията. Ако аз я слушам твърде дълго, ще ми се доспи.

— Аха. — Стела повдигна слушалките и доближи едната до ухото си. — „Металика“?

— Да. Моята представа за класика. — Плахо погледна към бележника й. — Какво има?

— Надявам се да разбера какво ще приготвиш за голямото откриване на сезона през следващата седмица и дали на този етап би искал да преместим нещо в оранжерията за разсаждане.

— О… — Харпър се огледа наоколо. — Доста неща може би. Водя дневник за развитието на растенията в компютъра.

— Много добре. Би могъл да ми дадеш копие. Най-добре на дискета.

— Да, разбира се. Почакай. Премести табуретката си до компютъра.

— Не е нужно да го правиш точно сега, когато си зает с по-важна работа.

— Ако не го направя сега, после ще забравя. — С възхитителна бързина леко замърсените му пръсти пробягаха по клавишите. Пъхна една дискета в устройството. — Слушай, не искам да изнасяш нищо оттук в мое отсъствие.

— Няма проблем.

— Как се справя… Хейли?

— Тя е отговор на молитвите ми.

— Наистина ли? — Харпър взе кутия кока-кола и припряно отпи глътка. — Нали не вдига тежки неща и не стои близо до отрови?

— Разбира се. В момента засажда луковици.

— Заповядай.

Подаде й дискетата.

— Благодаря, Харпър. Това улеснява живота ми. Никога не съм присаждала коледен кактус. — Стела пъхна дискетата в бележника си. — Може ли да погледам?

— Да. Искаш ли да опиташ? Ще ти давам указания.

— С удоволствие.

— Нека довърша този. Виж, отделям пет-шест сантиметрово разклонение с разрез точно в основата. Отрязал съм пет сантиметра от върха на приемното растение. Преди да порежа пръста си…

— Съжалявам.

— Не ми се случва за първи път. Направих прецизен разрез в участъка на проводящата тъкан.

— Видях.

— По-нататък отстраняваме ивици ципа от двете страни на основата на издънката, заостряме края и оголваме проводящата тъкан. — Дългите му красиви пръсти действаха уверено и търпеливо. — Виждаш ли?

— Ммм! Много си сръчен.

— Лесно се научих. Мама ми показа как се поставят присадки. Ашладисахме една декоративна череша, когато бях на годините на Люк. Сега ще наместим резника върху разреза на приемното стъбло. Оголените тъкани и на двете трябва да бъдат в контакт и повърхностите да прилепват възможно най-плътно. Използвам дълъг кактусов бодил…

Взе един от тавичката и го провря през областта на съединяване.

— Стабилно и естествено.

— Аха. Не обичам да ги привързвам с лико. Разхлабените щипки са по-добри. Прихващат точно там, където е съединяването, и държат здраво, без да притискат твърде силно. Почвата е две трети кактусова, смесена с фина песъчлива. Подготвил съм я предварително. Ще сложим нашето ново бебе в саксията и ще посипем пръстта с малко ситен чакъл.

— За да остава влажна, но не мокра.

— Точно така. После ще залепим етикет и ще го поставим на проветриво място, където няма да бъде изложено на пряка слънчева светлина. Двете растения трябва да се съединят за около два дни. Искаш ли да пробваш?

— Да. — Стела седна на табуретката му, след като той я освободи, и започна внимателно да изпълнява указанията му. — Тази сутрин Дейвид ми разказа легендата за къщата.

— Добре. — Очите му не откъсваха поглед от ръцете й и растението. — Разрезът трябва да е много прецизен. Каква легенда?

— Нали знаеш, за призрака.

— А, да, блондинката с тъжните очи. Пееше ми, когато бях дете.

— Стига, Харпър!

Той сви рамене и си взе нова кутия кока-кола.

— Искаш ли? — Разклати кутията. — В хладилната чанта има още.

— Не, благодаря. Твърдиш, че някакъв призрак е идвал в стаята ти да ти пее?

— Докато станах на дванадесет-тринадесет години. Както и при братята ми. Но когато навлезеш в пубертета, престава да идва. Сега трябва да прикрепиш присадката.

Тя прекъсна работата си и хвърли поглед към лицето му.

— Харпър, нали се смяташ за учен?

Той й се усмихна с леко присвитите си кафяви очи.

— Не съвсем. Част от това, с което се занимавам, е наука или изисква научни познания. Но всъщност съм просто градинар. — Запрати празната кутия към кошчето за смет и се наведе към хладилната чанта да си вземе друга. — Ако питаш дали не мисля, че твърденията за съществуване на призраци противоречат на науката, отново не съвсем. Науката е изследване, експериментиране и откривателство.

— Не бих оспорила определението ти. — Стела отново се съсредоточи върху заниманието си. — Но…

Харпър дръпна капачката.

— На агент Скъли ли ще се правиш?

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Едно е дете да вярва в призраци, Дядо Коледа и…

— Опитваш се да кажеш, че Дядо Коледа не съществува? — Погледна я ужасено. — Това е лудост.

— … а съвсем друго — вече пораснал мъж.

— Кого наричаш „пораснал“? Мисля, че ще се наложи да те изгоня от къщата си. Стела… — Докосна рамото й и нехайно изтупа ризата й от пръстта, която бе полепнала по нея. — Видях каквото видях, зная каквото зная. Това е просто част от порастването в тази къща. Жената винаги е била… кротко присъствие, поне за мен и братята ми. Понякога мама се измъчваше заради нея.

— Какво искаш да кажеш? Защо се измъчваше?

— Попитай мама. Но не виждам смисъл, щом не вярваш в призраци. — Усмихна се. — Сполучлива присадка. Според семейните предания, жената е една от съпругите на фамилията Харпър, но никой от портретите у дома не е неин. — Сви рамене. — Може би е прислужница, която е умряла тук. Със сигурност познава добре къщата.

— Люк ми каза, че я е виждал.

— Така ли? — Харпър прикова поглед в нея, докато слагаше етикет на саксията. — Ако се безпокоиш, че може да навреди на него или Гевин, недей. Тя се държи… не знам как да се изразя, майчински.

— Страхотно — неидентифициран призрак, който влиза в стаята на синовете ми и се държи майчински с тях.

— Това е семейна традиция.

След този разговор Стела почувства нужда съзнанието й да бъде заето с нещо смислено. Грабна касетка с теменужки за засаждане от един парник, намери няколко бетонни сандъчета в склада и ги натовари заедно с чувал пръст на количка. Събра инструменти, ръкавици и смес от торове и откара всичко отпред.

Теменужките биха понесли малко студ и не биха пострадали, ако имаше още няколко хладни дни. А веселите им лица и ярките им цветове щяха да създават пролетно настроение още от входа.

Щом постави сандъчетата на най-подходящите места, извади бележника си и описа всичко взето. Щеше да го въведе в компютъра, след като свърши.

После коленичи и се залови с това, което винаги й носеше радост и утеха и винаги имаше смисъл. Да засажда цветя.

Когато завърши първото сандъче и лилавите и жълти цветя засияха на фона на сивата пръст, тя се отдръпна крачка назад да ги огледа. Искаше другото да е огледално отражение на това, доколкото е възможно.

Бе наполовина готова, когато чу хрущене на чакъл под автомобилни гуми. „Лоугън“, помисли си, вдигна поглед и позна пикапа му. Видя го да завива към склада за материали, а после да обръща и да продължава към сградата.

Слезе от кабината, с износени ботуши и джинси, и тъмни очила на чаровен бандит.

Стела усети тръпка точно между плещите.

— Здравей — каза той.

— Здравей, Лоугън.

Застана срещу нея, пъхнал палци в джобовете на работните си панталони, с три пресни драскотини на ръцете, точно под навитите ръкави на ризата.

— Дойдох да взема няколко дървени греди и черен найлон за обекта на Доусън.

— Докъде стигна там?

— Напредвам. — Приближи се и погледна творението й. — Изглеждат чудесно. Бих могъл да ги използвам.

— За украса са.

— Ще направиш още. Аз ще занеса тези на госпожа Доусън. Веднага ще ги грабне. Продажбите на първо място, Червенокоске.

— Е, добре. — Не бе имала дори минута да ги почувства свои. — Нека поне да ги завърша. Кажи й, че ще трябва да подмени тези теменужки, щом стане горещо. Няма да издържат през лятото. Ако засади нещо многогодишно в сандъчетата, да ги покрива през зимата.

— Случайно и аз разбирам нещо от растения.

— Просто държа да съм сигурна, че клиентката ще остане доволна.

„Учтив е — помисли си тя. — Дори е готов да съдейства.“ Беше дошъл да й даде списък на материалите, нали? Най-малкото, което можеше да стори, бе да отвърне със същото.

— Ако поканата за „Грейсланд“ все още е в сила, мога да отделя малко време в четвъртък. — Не откъсваше поглед от растенията, а тонът й беше нехаен и весел като букет маргаритки. — Стига да те устройва.

— Четвъртък?

Беше измислил куп извинения, в случай че тя повдигне въпроса. „Затрупан съм с работа, да го отложим за друг път.“

Но ето я тук, застанала на колене, с тези проклети червени къдрици, разпилени по раменете и озарени от слънцето. Тези сини очи и този спокоен глас със северняшки акцент.

— Добре, в четвъртък. Искаш ли да те взема от къщата?

— От тук, ако нямаш нищо против. В колко часа е удобно за теб?

— Може би около един. Така ще мога да свърша малко работа сутринта.

— Идеално. — Тя стана, изтупа ръкавиците си и ги сложи, старателно сгънати, върху количката. — Почакай само да изчисля цената на тези сандъчета и да ти разпечатам формуляр за заявка. Ако не ги хареса, просто ги върни.

— Ще ги хареса. Върви да оформиш документите — Лоугън извади от джоба си лист, сгънат безброй пъти — за тях и за материалите от този списък. Ще ги натоваря.

— Добре. Чудесно.

Докато Стела вървеше към сградата, гъделът между плещите се премести малко под пъпа й.

„Не е среща, не е среща — повтаряше си. Дори не бе излизане, а жест на добра воля и от двете страни. — Сега вече никой от двама ни не може да се измъкне“, помисли, влизайки в офиса си.