Нора Робъртс
Синя далия (20)

Деветнадесета глава

Изтощена и развълнувана, Стела влезе в къщата. Въпреки че часът за лягане отдавна беше минал, очакваше момчетата й да дотичат, но вместо тях я посрещна Паркър и тя трябваше да изтърпи изблика му на радост. Взе го на ръце и го целуна по носа, когато се опита да оближе лицето й.

— Знаеш ли какво, малък космат приятелю? Днес ни се роди бебе. Първото ни момиченце.

Прибра косите си назад и изведнъж се почувства виновна. Роз беше тръгнала от болницата преди нея и навярно стоеше горе, заета да укротява момчетата.

Когато се отправи към стълбите, във фоайето влезе Лоугън.

— Голям ден.

— Най-големият — съгласи се тя. Не очакваше той да е тук и осъзна, че докато бе помагала на родилката, целият й грим се бе размазал от пот. Освен това едва ли ухаеше свежо. — Много ти благодаря, че се погрижи за момчетата.

— Няма проблем. Изкопаха две страхотни дупки. Но дрехите им са толкова мръсни, че ще поискаш да ги изгориш.

— Имат достатъчно. Роз при тях ли е?

— Не. В кухнята е. Дейвид се зае да скалъпи нещо набързо и дочух слух за шампанско.

— Още шампанско? В болницата едва не се удавихме. Най-добре е да отида да строя войниците.

— Вече се отдадоха на заслужена почивка. Още преди девет. Копането на дупки с изтощителна работа.

— О! Зная, че обеща да ги докараш, когато се обадих да ти кажа за бебето, но не очаквах да ги сложиш да си легнат.

— Бяха капнали. Взехме хубав душ по мъжки, пъхнаха се под завивките и заспаха за по-малко от пет секунди.

— Толкова съм ти задължена.

— Можеш да ми се отплатиш.

Приближи се, плъзна ръце около нея и я целуна, така че вече замаяната й глава сякаш подскочи от раменете й.

— Уморена ли си? — попита той.

— Да. Но това е най-приятната умора на света.

Пръстите му затанцуваха из косите й, а другата му ръка остана обвита около талията й.

— Как са новото хлапе в квартала и майка му?

— Чувстват се страхотно. Хейли е истинско чудо. Не прояви слабост нито за миг през седемте часа родилни мъки. Бебето подрани с около две седмици, но премина изпитанието като шампионка. Само със сто грама е по-лека от Гевин, когато се роди той, но на мен ми трябваше двойно повече време, за да го убедя да излезе.

— Би ли искала да имаш трето?

Лицето й стана още по-бледо.

— Е, ами…

— Май те изплаших. — Усмихнат, Лоугън обгърна раменете й. — Да видим какво има в менюто, освен шампанско.

 

 

Не я бе изплашил съвсем. Но я накара да се почувства малко неспокойна. Тя тъкмо започваше да свиква с новата си връзка, а той вече намекваше за деца.

Разбира се, може да беше просто естествена, нехайна забележка, уместна при тези обстоятелства. Или някаква шега.

Каквото и да бе намерението му, я накара да се замисли. Дали искаше още деца? Беше зачеркнала тази възможност след загубата на Кевин и безмилостно бе изключила биологичния си часовник. Разбира се, физически можеше да роди още едно дете, но за да създаде нов живот, не беше достатъчна само физическа способност.

Вече имаше две здрави, жизнени деца. И носеше цялата отговорност за тях — емоционална, финансова и морална. Да мисли за трето означаваше трайна връзка с мъж. Брак, бъдеще, споделяне не само на това, което тя вече имаше, а и на всичко, което щеше да изгради занапред. Означаваше промяна на посоката.

Бе дошла в Тенеси, за да се върне при корените си и да пусне тези на семейството си в същата почва. Да е близо до баща си и да даде на децата си възможността често да се виждат с дядо си и баба си, които искаха да ги опознаят.

Майка й никога не бе проявявала особен интерес към тях и не се виждаше като баба. Това щеше да наруши младежкия имидж, който се стремеше да поддържа. Ако радарът на майка й засечеше мъж като Лоугън, веднага щеше да го улови.

Ако Стела се колебаеше заради това, положението изглеждаше отчайващо. „Несъмнено е една от причините“, реши тя. Иначе нямаше да й хрумне.

Не беше ненавиждала никого от съпрузите на майка си, но и не бе имала желание да се сближава с тях, нито пък те с нея. На колко години беше при втория брак на майка си? „Колкото Гевин — спомни си тя. — Да, около осем.“

Бе принудена да се премести в ново училище, нова къща в нов квартал и в началото й се виеше свят, докато майка й изживяваше адреналинова треска и се отдаваше на романтика с новия си съпруг.

Този брак продължи… колко? „Три-четири години“, припомни си тя. После още една изнервяща година, докато майка й водеше бракоразводни битки, отново преместване в нов дом, нова работа и ново начало. И ново училище за Стела.

Дълго време след това майка й имаше само гаджета.

Но да търпи безразсъдните авантюри на майка си и горчивия им край също беше изнервящо. „Винаги краят се оказваше горчив“, спомни си Стела.

Когато майка й се омъжи за трети път, тя учеше в колеж и живееше самостоятелно. Навярно именно благодарение на това бракът продължи близо десет години. Не бе имало дете, което да усложнява нещата. Все пак последва още един развод, съпроводен с безброй кавги, почти по същото време, когато самата тя остана вдовица.

Годината бе ужасна във всяко отношение и майка й я завърши с още един кратък несполучлив брак.

Странно, но дори откакто порасна, Стела не можеше да прости на майка си, че така упорито я поставя на второ или даже трето място след собствените си нужди.

Тя нямаше да постъпи така с децата си. Нямаше егоистично да се впусне в лекомислена авантюра с Лоугън или да допусне да бъдат изтласкани на заден план в сърцето й, защото се е влюбила в него.

Все пак отношенията им се задълбочаваха твърде бързо. Струваше й се разумно да ги забави леко, докато добие по-ясна представа.

Освен това, от сега нататък щеше да е твърде заета, за да мисли за брак. Не трябваше да забравя, че не й беше предложил да се омъжи за него и да стане майка на децата му, за бога. Просто беше подхвърлил една шега, а тя правеше от мухата слон.

Крайно време беше да слезе на земята. Стана от бюрото си и точно когато погледна към вратата, някой я отвори.

— Тъкмо щях да те търся — каза Стела на Роз. — Отивам да взема новото семейство от болницата и да ги докарам у дома.

— Жалко, че не мога да дойда с теб. Чудех се дали да отложа тази среща.

Роз погледна часовника си, сякаш все още се двоумеше.

— Когато се върнеш от срещата си с доктор Карнеги, вече ще бъдат готови за няколко приятни часа с леля Роз.

— Нямам търпение да грабна онова бебче в ръцете си. Е, защо си толкова нервна?

— Нервна? — Стела отвори чекмеджето на бюрото, за да извади чантата си. — Защо мислиш, че съм нервна?

— Часовникът ти е обърнат, което означава, че си играла с каишката. Става ли нещо, за което да не знам?

— Не. — Сърдита на себе си, Стела отново обърна часовника. — Не е свързано с работата. Мислех си за Лоугън и се сетих за майка си.

— Какво общо има Лоугън с майка ти?

Докато задаваше въпроса, Роз взе термоса й. Отпи няколко глътки студено кафе от капачката.

— Нищо. Не знам. Искаш ли чаша?

— Не, исках само да го опитам.

— Мисля… струва ми се… питам се… говоря като идиотка. — Стела извади червило от чантичката си с тоалетни принадлежности, застана пред огледалото и започна да освежава грима си. — Роз, нещата между мен и Лоугън стават сериозни.

— Имам очи, виждам. Какво очакваш — да попитам „е, и“ или да си гледам работата?

— Не зная дали съм готова за сериозна връзка. Не съм сигурна и за него. Достатъчно изненадващо е, че се харесваме. Още по-невероятно… — Обърна се. — Никой не ме е карал да се чувствам така объркана и… е, добре, нервна. — Прибра червилото и затвори чантичката. — С Кевин всичко беше ясно. Бяхме млади и влюбени и нямаше никакви пречки. Не че никога не сме се карали и не сме имали проблеми, но беше относително просто.

— Колкото по-дълго живее човек, толкова по-сложен става живота.

— Да, боя се отново да се влюбя и да прекрача границата между мое и наше. Звучи ужасно егоистично, изречено на глас.

— Може би, но бих казала, че е нормално.

— Вероятно. Роз, майка ми беше… и все още е лекомислена. Знам, че много от решенията, които съм взела са продиктувани от стремежа ми да стана нейна пълна противоположност. Това е жалко.

— Не зная дали е така, особено ако тези решения са били добри за теб.

— Да, оказаха се правилни. Но не искам да се отказвам от нещо, което може да е прекрасно, само защото зная, че майка ми би се втурнала слепешком, без да му мисли.

— Скъпа, като те гледам, си спомням какво изживях аз. А ние двете, като гледаме Хейли, можем само да се удивляваме на смелостта и силата й да отгледа дете сама.

Стела тихо се засмя:

— Господи, това е истината, нали?

— Съдбата ни събра трите заедно като приятелки и можем взаимно да се подкрепяме във всичко. Всяка от нас има на чие рамо да поплаче, но трябва да понася изпитанията, които й поднася животът. Аз съм разбрала това и предполагам, че скоро и ти ще го разбереш. От теб зависи нещата да се развият по най-добрия начин. — Роз остави капачката от термоса на бюрото и закачливо докосна бузата й. — Е, ще отида у дома да се поизмия.

— Благодаря, Роз. Искрено. Ако Хейли е добре, когато ги докарам, ще ги оставя с Дейвид. Зная, че днес имаме недостиг на работна ръка.

— Не, ще останеш у дома при нея и Лили. Харпър ще поеме нещата тук. Не всеки ден посрещаме новородено бебе.

 

 

„Това е важно събитие“, помисли си Роз, докато търсеше място за паркиране до апартамента на Мичъл Карнеги в центъра на града. От доста години в Харпър Хаус не бе имало новородено бебе. Как ли щеше да го приеме Печалната невеста?

Как щяха да го приемат всички?

А как самата тя щеше да свикне с мисълта, че първородният й син е привлечен от симпатичната самотна майка и сладкото й момиченце? Едва ли Харпър осъзнаваше какво става с него, а Хейли със сигурност не подозираше. Но една майка усещаше тези неща; умееше да разгадава изражението на сина си.

Реши да поразмишлява върху това друг път и мислено изрече безброй проклятия заради липсата на свободно място.

Наложи се да остави колата на три преки, да повърви пеша и отново едва се сдържа да не изругае на глас, защото бе решила, че на всяка цена трябва да е с високи токчета. Неизбежно щяха да я заболят краката, а после щеше да загуби още време, докато се преоблече с по-удобни дрехи.

Мразеше да закъснява, а освен неточна, щеше да пристигне и плувнала в пот.

С удоволствие би изпратила Стела на срещата, но не беше задача, която може да повери на управителката на фирмата си. Бе свързана с дома й, със семейството й. Твърде дълго бе загърбвала този факт.

Спря на кръстовището и изчака на светофара.

— Роз!

Гласът, изрекъл тази единствена сричка, я накара да настръхне. Лицето й застина като сковано от лед, когато се обърна и втренчи поглед в стройния красив мъж, който бързо крачеше към нея с лъскавите си обувки „Ферагамо“. Или по-скоро, гледаше през него, сякаш е прозрачен.

— Разбира се, че си ти. Никой друг не може да изглежда толкова неотразим и свеж в горещ следобед като този.

Мъжът, за когото някога бе имала неблагоразумието да се омъжи, сграбчи ръката й и я притисна между дланите си.

— Прелестна, както винаги.

— Пусни ръката ми, Брайс, или след малко ще се влачиш по корем и ще събираш зъбите си от тротоара. Единственият, който би умрял от срам, ако изпадне в подобно положение, си ти.

Съвършените черти на гладкото му мургаво лице станаха по-сурови.

— Надявах се, че след толкова време можем поне да бъдем приятели.

— Ние не сме приятели и никога няма да бъдем. — Тя демонстративно извади кърпичка от дамската си чанта и избърса ръката, която той бе докоснал. — Не смятам лъжливите кучи синове за свои приятели.

— Мъж, който е допуснал грешка, просто не може да се надява на прошка от жена като теб.

— Точно така. Мисля, че за първи път през целия си жалък живот си напълно прав.

Тръгна да пресича улицата и въздъхна с примирение, когато той я последва. Беше облечен с бледосив костюм, италианска кройка. „Канали“, ако не се лъжеше. Поне това бе любимата му марка, когато тя плащаше сметките.

— Не разбирам защо все още си разстроена, скъпа. Освен ако чувствата ти към мен не са угаснали.

— О, не са, Брайс, мога да те уверя. Най-силното от тях е омраза. Разкарай се, преди да повикам полиция и да те арестуват за посегателство срещу личността.

— Просто искам още един шанс за…

Роз внезапно спря.

— Няма да го получиш нито в този живот, нито в хиляда следващи. Бъди благодарен, че можеш да се разхождаш по улиците със скъпи обувки и марков костюм, Брайс, вместо да носиш затворнически гащеризон.

— Няма причина да ми говориш така. Ти получи каквото искаше, Роз. Остави ме без пукната пара.

— Като изключим петнадесетте хиляди шестстотин петдесет и осем долара и двадесет и два цента, които отмъкна от сметката ми седмица преди да изритам жалкия ти задник от къщата си. О, разбрах и за това — каза тя, когато долови престореното недоумение, изписано на лицето му. — Но ти се размина, защото реших, че заслужавам да платя за собствената си глупост. Сега се разкарай от пътя ми и стой далеч от очите и ушите ми или ти обещавам, че ще съжаляваш.

Зачатка с токчетата си по тротоара и викът: „Фригидна кучка!“, който прозвуча зад гърба й, не я разколеба дори за миг.

Но се разтрепери. Когато стигна до точния адрес, коленете й бяха омекнали. Ядоса се, че е допуснала срещата с него да я разстрои. Ядоса се, че не е останала безразлична при вида му, макар и реакцията й да беше гняв.

Защото се примесваше със срам.

Беше го приела в сърцето и дома си. Бе успял да я омае с чар и сексапил… и бе останала сляпа за лъжите и измамите му. Знаеше, че й е отнел нещо много по-ценно от парите. Бе засегнал гордостта й и за свой ужас осъзна, че след толкова години все още не си я е възвърнала. Не и напълно.

Наслади се на прохладата в сградата и се качи с асансьора до третия етаж.

Беше твърде раздразнена и изнервена, за да се сети да оправи прическата и грима си, преди да почука. Докато чакаше вратата да се отвори, нетърпеливо потропваше с крак.

Той изглеждаше толкова привлекателен, колкото на снимките на гърба на книгите си, няколко от които бе прочела или прелистила, преди да уговори тази среща. Може би беше малко неглиже със запретнати ръкави и джинси. Но пред нея стоеше доста висок и строен мъж с очила с рогови рамки, спуснати ниско на тесния му правилен нос. Яркозелените очи зад стъклата изглеждаха разсеяни. Черните буйни коси, разрошени и заплетени, обграждаха скулесто лице със синина на брадичката.

Фактът, че е бос, я накара да се почувства навлечена.

— Доктор Карнеги?

— Същият. Госпожо… Харпър. Съжалявам, загубих представа за времето. Заповядайте. И не гледайте наоколо. — Последва смутена чаровна усмивка. — Не се сетих да разтребя. Ще влезем направо в офиса ми, където мога да оправдая безпорядъка с вглъбяване в творческия процес. Да ви донеса ли нещо?

Говорът му беше южняшки, характерен за крайбрежието. Нехайно провлечените гласни се лееха като песен.

— Бих пийнала нещо студено… каквото имате.

Не можеше да не огледа хола, докато минаваха през него. Огромният кафяв диван бе затрупан с вестници и книги. Друга купчина бе струпана до бялата свещ върху масичката, навярно антика. Върху великолепен персийски килим имаше баскетболна топка и две кресла с високи облегалки в толкова окаяно състояние, че дори синовете й не биха бързали да се настанят на тях. Едната стена бе почти изцяло заета от най-големия телевизионен екран, който Роз бе виждала.

Въпреки че вървяха бързо, успя да надникне в кухнята. Съдейки по купчината съдове върху плота, предположи, че наскоро тук е имало купон.

— В момента съм по средата на книга — обясни той. — Когато реша да си отдъхна, домакинските задължения не са приоритет. Последната почистваща фирма прекрати договора си с мен. Както и предишната.

— Не виждам причина — каза тя със заучена любезност, докато разглеждаше офиса му.

Нямаше нито една чиста повърхност, а въздухът вонеше на дим от пури. Дифенбахията в очукана саксия на прозореца изглеждаше полуувехнала. Сред хаоса върху бюрото му стърчеше компютър с плосък монитор и ергономична клавиатура.

Карнеги повдигна купчината книги от стола и безцеремонно ги стовари на пода.

— Почакайте за минута.

Забърза към вратата, а Роз повдигна вежди при вида на недоизядения сандвич и чашата… навярно с чай, сред хартийките на бюрото. Чувстваше се малко разочарована, когато изпъна шия и погледна монитора. Беше се включил скрийнсейвърът. Поне й се стори интересен, защото представляваше анимация на човечета, играещи баскетбол.

— Дано нямате нищо против чая — каза той.

— Чудесно, благодаря. — Роз взе чашата с надеждата, че е мита през последното десетилетие. — Доктор Карнеги, това растение ще загине.

— Какво растение?

— Дифенбахията на прозореца.

— А, това ли? Не знаех, че там има растение. — Изгледа я озадачено. — Откъде се е взело? Не изглежда много свежо, нали?

Взе саксията и Роз с ужас видя, че се кани да я стовари в препълненото кошче за смет до бюрото.

— Не я изхвърлите, за бога! Нима бихте погребали котката си жива?

— Нямам котка.

— Дайте ми я. — Стана и взе саксията от ръцете му. — Ще умре от жажда и горещина. Корените й са притиснати. Почвата е твърда като камък. — Сложи я до стола си и отново седна. — Ще се погрижа за нея — каза тя и с рязко движение кръстоса крака.

— Мич. Щом ще вземате растението ми, би трябвало да ме наричате Мич.

— Както обясних, когато се свързах с вас, искам да направя проучване за родословието на семейството си, главно за една конкретна личност.

— Да. — „Строго делови стил“, отбеляза той, докато сядаше на бюрото си. — Казах ви, че се съгласявам на проучвания за частни лица само ако нещо в историята на семейството ме заинтригува. Очевидно е, че в момента съм твърде зает с книгата си и не мога да отделя много време за проследяване на родословие.

— Не назовахте хонорара си.

— Петдесет долара на час, плюс разходите.

Роз почувства стягане в стомаха.

— Това е доста дори за адвокат.

— Повечето проучвания не траят дълго, ако човек знае какво да прави и къде да търси. Почти винаги отнема около четиридесет часа, зависи колко години назад желаете да се върнете. Ако се окаже по-сложно, ще се договорим за твърда сума… която ще обсъдим, след като предвиденото време изтече. Но както казах…

— Едва ли ще се наложи да обхванете повече от век.

— Това съществено променя нещата. Щом се отнася само за сто години, вероятно ще се справите и сама. С удоволствие бих ви дал насоки. Безплатно.

— Нужен ми е експерт, а съм сигурна, че вие сте такъв. Готова съм да преговаряме за условията. Щом отделихте част от ценното си време, за да се срещнете с мен, мисля, че бихте ме изслушали, преди да ме отпратите.

„Строго делови стил“, отново си каза той, малко подразнен.

— Не бързам да ви отпратя. Разбира се, че ще ви изслушам. Ако не държите спешно да получите сведения, може би ще успея да ви помогна в близките няколко седмици. — Когато я видя да поклаща глава, започна да рови в чекмеджетата на бюрото. — Почакайте само… Как се е озовало това тук, по дяволите? — Извади жълт бележник и успя да намери химикалка. — Първото ви име е Розалинд, нали? От „Както ви харесва“?

На устните й за миг се появи лека усмивка.

— От Ръсел^[1]. Баща ми му беше голям почитател.

Карнеги написа името й най-горе на първата страница.

— Сто години назад, нали? Предполагах, че семейство като вашето има архив, дневници, документи… и разкази, предавани от уста на уста през последния век.

— Разбира се, всъщност имам доста неща, но някои факти ме накараха да се усъмня, че част от разказите са неточни и пълни. С удоволствие ще споделя с вас това, което вече зная. Прегледахме доста материали.

— Вие и кой друг?

— Членовете на домакинството ми.

— Значи търсите подробна информация за един от предците си.

— Не знам дали тя е от предците ми, но съм сигурна, че е живяла в къщата и починала в нея.

— Открихте ли смъртния й акт?

— Не.

Той намести очилата си.

— А гроба й?

— Не. Само призрака й. — Ведро се усмихна, когато Карнеги примигна срещу нея. — Човек, който се рови в семейни истории, вярва ли в призраци?

— Никога не съм се натъквал на тях.

— Ако се заемете с това проучване, ще се натъкнете. Какъв хонорар бихте поискали, доктор Карнеги, за да откриете самоличността на жена, чийто дух витае из къщата?

Той се облегна назад, потупвайки с химикалката по брадичката си.

— Явно не се шегувате.

— Разбира се, че не бих си направила шега, която ще ми струва петдесет долара на час плюс разходите. Сигурна съм, че можете да напишете много интересна книга за призрака на семейство Харпър, ако ви дам пълен достъп до архивите и ви сътруднича.

— Аз също съм сигурен — отвърна той.

— Мисля, че бихте могли да гледате на това, което искам да ви възложа, като на творческо проучване. Навярно аз трябва да ви поискам такса.

Той отново й се усмихна чаровно.

— Трябва да довърша тази книга, преди да се заловя с друг проект. Въпреки че обстановката тук говори противното, държа да довършвам начинанията си.

— Тогава би трябвало да започнете да миете съдовете си след хранене.

— Предупредих ви да не гледате. Първо, нека ви кажа, че според мен вероятността къщата ви наистина да е обитавана от призрак е около едно на двадесет милиона.

— Бих заложила с един долар повече, ако сте готов да рискувате двадесетте милиона.

— Второ, ако поема това проучване, ще изисквам достъп до всички документи и вашето писмено съгласие да търся в обществените архиви сведения за семейството ви.

— Разбира се.

— Ще се откажа от хонорара си, да кажем, за първите двадесет часа. Докато видим с какво разполагаме.

— Четиридесет часа.

— Тридесет.

— Договорихме се.

— И настоявам да видя къщата ви.

— Заповядайте на вечеря някой ден през следващата седмица. Кога е удобно за вас?

— Не зная. Почакайте. — Карнеги се обърна към компютъра и пръстите му затанцуваха по клавишите. — Вторник?

— Тогава в седем. Няма да бъдем официални, но ще имате нужда от обувки. — Роз взе саксията и стана. — Благодаря за времето, което ми отделихте — каза тя и му подаде ръка.

— Наистина ли ще вземете това нещо?

— Разбира се. И няма да ви го върна, защото при вас е обречено на смърт. Да ви обясня ли как да стигнете до Харпър Хаус?

— Ще я намеря. Мисля, че веднъж минах покрай нея с колата си. — Изпрати я до вратата. — Знаете ли, обикновено разумните жени не вярват в призраци, а практичните жени не се съгласяват да платят на някого, за да проследи историята на предполагаем призрак. А вие създавате впечатление, че сте разумна и практична жена.

— Обикновено разумните мъже не живеят в кочини и не провеждат деловите си разговори боси. И двамата не бива да изпускаме шанса си. Сложете лед на тази синина, сигурно боли.

— Да. Малка гадна… — Карнеги замълча. — Сблъсък при скок за кош. Баскетбол.

— Ясно. Е, ще ви очаквам във вторник, в седем.

— Ще дойда. Довиждане, госпожо Харпър.

— До скоро, доктор Карнеги.

Задържа вратата отворена достатъчно дълго, за да задоволи любопитството си. Не се беше излъгал: в гръб изглеждаше също толкова елегантна и секси, както отпред и тази външност подобаваше на хладния й уверен тон на изтънчена дама от Юга.

„Жена от класа — констатира той, когато най-сетне затвори. — От главата до петите.“

Призраци. Поклати глава и се засмя, докато се провираше сред безпорядъка обратно към офиса си. Това бе голям удар за него.