Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В градината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Dahlia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 152 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Синя далия

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-260-290-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Първа глава

Саутфийлд, Мичиган

Септември 2001 г.

Загори сметановия сос. Стела винаги щеше да помни тази малка, вбесяваща подробност, както и тътена на гръмотевиците от лятната буря навън, и гласовете на децата си, които се бяха спречкали за нещо в хола.

Щеше да запомни неприятния мирис, внезапното писване на противопожарната аларма заради дима и машиналното движение, с което дръпна тигана от котлона и го хвърли в мивката.

Не беше добра готвачка, но се стараеше. Тази вечер реши да посрещне съпруга си с пилешко „Алфредо“, едно от любимите ястия на Кевин. Щеше да го приготви сама и да добави прясна зелена салата, топъл хляб с хрупкава коричка и чеснов сос.

Бе заредила подредената си кухня в кокетната къща в предградията с всички продукти и бе сложила разтворената готварска книга на поставката с плексигласова плоскост, предпазваща страниците от изцапване.

Облече тъмносиня престилка върху чистия си панталон и риза, а буйните й червени къдрици бяха вързани високо, за да не й пречат.

Бе започнала да готви по-късно, отколкото предполагаше, но през целия ден на работното й място бе истинска лудница. В градинарския център бе обявена разпродажба на всички есенни цветя и топлото време водеше тълпи клиенти.

Не че имаше нещо против. Обожаваше работата си като управител. Изпитваше доволство, че отново може да й се посвещава изцяло, на пълен работен ден, след като Гевин бе тръгнал на училище, а Люк бе пораснал достатъчно, за да ходи на детски ясли. Кога, за бога, малкото й момченце бе станало първокласник?

Преди да усети. Люк щеше да е готов за детска градина.

Време бе с Кевин да поработят по въпроса за трето дете. „Може би тази вечер“, помисли си тя с усмивка. Когато стигнат до последния, много интимен етап от плана, който бе съставила за посрещането на съпруга си у дома.

Докато отмерваше продукти, чу трясък и доста силно хленчене от съседната стая. „Някой си проси наказание“, помисли си тя, прекъсна готвенето и забърза натам. Как можеше да иска трето дете, щом двете, които вече имаше, я подлудяваха?

Влезе в стаята, където бяха малките й ангелчета. Гевин — светлорус, с дяволити очи — седеше и невинно блъскаше две колички „Мачбокс“ една в друга, а Люк, който бе наследил нейните огненочервени коси, плачеше неудържимо заради разпилените си кубчета.

Нямаше нужда да е била свидетел, за да се досети какво се е случило. Люк беше построил нещо, а Гевин го беше съборил. Това бе обичайно в къщата им.

— Гевин, защо? — Взе Люк на ръце и го потупа по гърба. — Няма нищо, миличък. Отново ще го построиш.

— Моята къщичка! Моята къщичка!

— Стана, без да искам — оправда се Гевин, но дяволитият блясък в очите, заради който Стела едва сдържа смеха си, не изчезна. — Количката я събори.

— Не се и съмнявам, че е била количката… след като си я побутнал към къщичката. Не можеш ли да си играеш, без да го дразниш? Той не те закача.

— Просто си играех. Той е малко бебе.

— Точно така. — Погледът й накара Гевин да наведе глава. — Ако си решил и ти да се държиш като бебе, прави се на бебе в своята стая. Сам.

— Беше някаква тъпа къщичка.

— Неее, мамо! — Люк сложи длани на двете й бузи и я погледна с тъжните си влажни очи. — Беше хубава.

— Можеш да построиш по-хубава. Нали? Гевин, остави го на мира. Не се шегувам. Имам работа в кухнята, татко ще пристигне след малко. Искаш ли да бъдеш наказан точно когато той се прибира у дома?

— Не. Значи не мога да правя нищо.

— Лоша работа. Жалко, че нямаш играчки. — Стела остави Люк на пода. — Построй си нова къщичка, Люк. Не пипай кубчетата му, Гевин. Ако се наложи отново да дойда, ще съжаляваш.

— Искам да изляза навън! — промърмори Гевин зад гърба й, докато тя се отдалечаваше.

— Не можеш, защото вали. Налага се всички да стоим затворени тук, така че бъди послушен.

Ядосана, тя се върна при готварската си книга и се опита да проясни съзнанието си. С гневен жест включи телевизора в кухнята. Господи, колко й липсваше Кевин. През целия следобед децата се държаха непоносимо, а тя се чувствате объркана и не знаеше как да се справи. През четирите дни, откакто Кевин бе заминал в командировка, често се суетеше като обезумяла. Трябваше да се грижи за къщата и момчетата, да ходи на работа и да върши всичко сама.

Защо кухненските уреди решаваха да обявят стачка точно когато съпругът й е извън града? Вчера съдомиялната машина се беше скапала, а днес и тостерът бе изгорял.

Когато бяха заедно, следваха изключително спокоен ритъм. Поделяха си задълженията, грижите за възпитанието на синовете си и забавните мигове с тях. Ако сега си бе у дома, Кевин щеше да играе с момчетата и да раздава правосъдие, докато тя готви.

Или по-добре той да готви, а тя да си играе с момчетата.

Липсваше й ароматът, който я лъхваше, когато се приближи зад гърба й и потърка буза в нейната. Нямаше търпение отново да се сгуши до него в леглото и в мрака шепнешком да обсъждат планове за бъдещето или да се смеят на нещо, което момчетата са направили през деня.

„За бога, човек би помислил, че е заминал преди четири месеца, а не само преди четири дни“, каза си тя.

Докато разбъркваше сметановия сос и гледаше как вятърът брули листа навън, нададе ухо и чу как Гевин се опитва да придума Люк заедно да построят небостъргач, а после да го съборят.

Кевин нямаше да пътува толкова често, след като получи повишение. „Скоро“, напомни си тя. Бе работил толкова упорито, че се намираше на ръба на изтощението. По-високата заплата щеше да им се отрази добре, особено ако имаха още едно дете — може би този път момиче.

С неговото повишение и нейната целодневна работа биха могли да си позволят да заведат децата някъде следващото лято. В „Дисни Уърлд“ например. Щеше да им хареса. Дори ако тя отново забременееше, щяха да прекарат приятно. Бе заделила малко пари за почивка… и за нова кола.

Ако се наложеше да купят нова съдомиялна машина, щяха да похарчат значителна част от спестяванията си за извънредни случаи, но това не представляваше голям проблем.

Когато чу момчетата да се смеят, отпусна напрегнатите си рамене. Все пак животът й беше хубав. Съвършен, какъвто винаги си го бе представяла. Бе омъжена за чудесен човек, в когото се бе влюбила от пръв поглед — Кевин Ротшилд, с неизменната му чаровна усмивка.

Имаха двама прекрасни синове, красива къща в приятен квартал, всеки от тях обичаше работата си и постигаха пълно съгласие относно плановете си за бъдещето. А когато се любеха, все още имаше тръпка.

При тази мисъл си представи реакцията му, след като децата си легнат, а тя облече новото еротично бельо, което си бе купила тайно от него.

Малко вино, няколко свещи и…

Следващият по-силен трясък я накара да завърти очи и да вдигне поглед към тавана. Поне този път прозвучаха радостни викове, а не хленч.

— Мамо! Мамо! — Със засияло лице Люк се втурна в кухнята. — Съборихме цялата сграда. Може ли да си вземем по бисквитка?

— Не толкова скоро преди вечеря.

— Моля те, моля те, моля те, моля те!

Дърпаше я за крачола и правеше отчаяни опити да се покатери по крака й. Стела остави лъжицата и го отстрани от печката.

— Никакви бисквити преди вечеря, Люк.

— Умираме от глад. — Гевин допълзя, блъскайки количките си. — Как така не можем да хапнем, щом сме гладни? Защо трябва да ядем това глупаво „Фредо“?

— Защото. — Винаги бе мразила този отговор като дете, но сега реши, че е уместен. — Когато татко се завръща у дома, всички вечеряме заедно. — Но погледна навън и с тревога предположи, че навярно самолетът му закъснява. — Ето, разделете си ябълка.

Взе една от купата на плота и грабна нож.

— Не обичам кората — промърмори Гевин.

— Нямам време да я обеля. — Бързо разбърка соса два пъти. — Кората е полезна.

Дали наистина беше така?

— Искам и нещо за пиене. За пиене. — Люк не преставаше да я дърпа. — Жаден съм.

— Господи! Почакай няколко минути, ако обичаш. Само пет минути. Вървете, вървете да построите нещо друго. После ще ви нарежа ябълка и ще ви налея сок.

Отекна гръм и Гевин развълнувано заподскача, викайки:

— Земетресение!

— Няма земетресение.

Но лицето му сияеше, когато се завъртя в кръг и побягна навън от стаята.

— Земетресение! Земетресение!

Заразен от въодушевлението му, Люк хукна след него с викове.

Стела притисна ръце към пулсиращите си слепоочия. Глъчката бе оглушителна, но може би вниманието им щеше да е заето с това и нямаше да я безпокоят, докато приготви вечерята.

Отново застана до печката и без особен интерес се заслуша в започващия информационен бюлетин.

Думите на говорителя проникнаха през главоболието и тя се обърна с лице към телевизора като автомат.

Катастрофа на малък самолет, на път за Детройт Метро от Лансинг. Десет пътници на борда.

Лъжицата падна от ръката й. Сякаш сърцето й изхвърча от гърдите.

Кевин. Кевин.

Децата й все още подскачаха от вълнение и страх, докато над тях отекваха гръмотевици. В кухнята Стела се свлече на пода. Изведнъж целият й свят се разби на хиляди парчета.

 

 

Дойдоха да й съобщят, че Кевин е загинал. Непознати с мрачни лица, които позвъниха на вратата й. Не беше в състояние да го проумее, да го приеме. Въпреки че бе разбрала още щом чу гласа на репортера от малкия телевизор в кухнята.

Не можеше Кевин да е мъртъв. Той беше млад и здрав. Пътуваше към дома и щяха да вечерят пилешко „Алфредо“.

Но беше загорила соса. Димът бе задействал алармата и красивата й къща се бе превърнала в лудница.

Трябваше да изпрати децата при съседите, докато изслуша обясненията.

Но как можеше човек да обясни невъзможното, немислимото?

Една грешка. Бурята, една светкавица — и всичко се бе променило завинаги. Един миг — и мъжът, когото обичаше, бащата на децата й, вече не беше между живите.

Искате ли да се обадите на някого?

На кого би могла да се обади, освен на Кевин? Той беше семейството й, най-близкият й приятел, целият й живот.

Докато говореха за подробностите до съзнанието й достигаха откъслечни фрази. Формалност, консултация с психотерапевт, искрени съболезнования.

Когато непознатите си тръгнаха, остана сама в къщата, която двамата с Кевин бяха купили, докато бе бременна с Люк. Бяха спестявали за нея, а после заедно я бяха боядисали и обзавели. Къщата с проектираната от самата нея градина.

Бурята бе отминала и беше тихо. Не помнеше друг път да е царяла такава тишина. Чуваше ударите на сърцето си, бръмченето на отоплителната печка, която автоматично се бе включила, стичането на дъждовната вода от улуците.

После се отпусна до входната врата и се заслуша в собствените си ридания. Легнала на една страна, тя се сви на кълбо, сякаш за да се защити от това, което отказваше да приеме. Все още не бяха потекли сълзи. Събираха се някъде дълбоко в нея — като гореща, твърда буца, преди да бликнат. Скръбта бе толкова дълбока, че сълзите не можеха да пробият през нея. Лежеше неподвижна, сгушена на пода, докато от гърлото й се изтръгваха стонове на ранено животно.

Вече бе тъмно, когато събра сили да се изправи, олюлявайки се, замаяна и отпаднала. Кевин. Името му все още звучеше в съзнанието й, отново и отново.

Трябваше да вземе децата си, да ги прибере у дома. Трябваше да каже на своите бебчета.

Господи, как да им го каже?

Слепешком се придвижи до вратата, излезе навън в хладния мрак, благодарна за замъгленото си съзнание. Остави вратата отворена зад гърба си, слезе по стълбите между хризантемите и астрите с едри цветове, покрай азалиите с лъскави зелени листа, които бяха засадили с Кевин в един слънчев пролетен ден.

Прекоси улицата, сякаш е сляпа. Обувките й подгизнаха, докато пристъпваше през локвите и по мократа трева към осветената веранда на съседката си.

Как се казваше съседката? Смешно, познаваха се от четири години. Често отиваха с една кола на работа. Но не можеше да си спомни…

А, да, разбира се. Даян. Даян и Адам Пъркинс и децата им — Джеси и Уайът. „Приятно семейство“, глуповато си каза тя. Добро, нормално семейство. Само преди две седмици заедно си бяха устроили барбекю. Кевин бе опекъл пилешко. Обичаше да пече разни неща на скарата. Бяха пийнали хубаво вино, здравата се бяха посмели и децата им си бяха поиграли на воля. Уайът бе паднал и ожулил коляното си.

Разбира се, че си спомняше.

Но когато застана пред вратата, не бе напълно сигурна какво прави там.

Децата й. Разбира се. Бе дошла за децата си. Трябваше да им каже…

„Не мисли! — Тръсна глава и решително се изправи. — Не мисли все още. Ако започнеш да мислиш, ще рухнеш. Никога не ще можеш да събереш разпръснатите парчета.“

Децата й се нуждаеха от нея. Сега. Вече имаха само нея.

Преглътна горещата буца в гърлото си и натисна звънеца.

Видя лицето на Даян като през водна преграда. Образът й трептеше, сякаш е мираж. Гласът й звучеше отдалеч. Стела почувства как ръцете й я обгърнаха в израз на подкрепа и съчувствие.

„Но твоят съпруг е жив, нали? — помисли си тя. — Твоят живот не е свършил. Твоят свят си е същият, както преди пет минути. Затова не можеш да ме разбереш. Просто не можеш.“

Когато усети, че се тресе от ридания, Стела се отдръпна.

— Не сега, моля те. Сега не мога. Трябва да заведа момчетата у дома.

— Мога да дойда с теб. — По бузите на Даян проблясваха сълзи, когато протегна ръка и докосна косите й. — Искаш ли да постоя при теб?

— Не. Не сега. Трябва… момчетата.

— Ще ги доведа. Влез, Стела.

Но тя поклати глава.

— Добре. Във всекидневната са. Ще ги доведа. Стела, ако има нещо, което мога да направя, каквото и да е, само ми се обади. Съжалявам. Толкова съжалявам!

Остана неподвижна в тъмнината и загледана в лампата, докато чакаше.

Чу възражения, недоволно мърморене, а после тътрене на крака. И ето ги нейните момчета — Гевин, с греещите като слънце руси коси на баща си, и Люк, с устните на баща си.

— Не искаме да си тръгваме още — каза Гевин. — Не може ли поне да си довършим играта?

— Не сега. Трябва да си отидем у дома.

— Но аз печеля. Не е честно и…

— Гевин, трябва да тръгваме.

— Татко у дома ли е?

Стела сведе поглед към невинното лице на Люк и едва не избухна в плач.

— Не. — Протегна ръце, повдигна го и допря устни до неговите, които толкова приличаха на тези на Кевин. — Да се прибираме.

Хвана Гевин за ръка и тръгна обратно към пустата си къща.

— Ако татко си беше у дома, щеше да ни позволи да довършим играта. — В гласа на Гевин имаше жална нотка. — Искам татко.

— Зная. Аз също.

— Може ли да си вземем куче? — настойчиво попита Люк, допря длани до лицето й и я накара да се обърне към него. — Да попитаме ли татко? Може ли да си вземем куче като на Джеси и Уайът?

— Ще поговорим за това друг път.

— Искам татко — отново каза Гевин с по-писклив глас.

„Той знае — помисли си Стела. — Разбира, че нещо не е наред, че се е случило нещо ужасно. Трябва да направя това. Трябва да го направя сега.“

— Нека поседнем.

Много внимателно затвори вратата след себе си и отнесе Люк до дивана. Седна, сложи го в скута си и обгърна раменете на Гевин.

— Ако имам куче — сериозно каза Люк, — сам ще се грижа за него. Кога ще си дойде татко?

— Не може да си дойде.

— Защото има работа ли?

— Не, той… — „Господи, помогни ми!“ — Станала е злополука. С татко.

— Както когато се сблъскат две коли ли? — попита Люк, а Гевин остана безмълвен, докато я изгаряше с поглед.

— Злополуката е била много тежка. Татко е отишъл на небето.

— Но нали ще се върне?

— Не може. Никога вече няма да се върне. Трябва да остане на небето.

— Не искам да остава там. — Гевин опита да се освободи, но тя го притисна към себе си. — Искам да си дойде у дома сега.

— Аз също, миличко. Но не може да се върне, колкото и да искаме.

Устните на Люк затрепериха.

— Сърди ли ни се?

— Не, не, не, миличко. Не! — Зарови лице в косите му, докато стомахът й бе свит на топка, а това, което бе останало от сърцето й, пулсираше като рана. — Не ни се сърди. Обича ни. Винаги ще ни обича.

— Той е мъртъв.

Гласът на Гевин издаде ярост, изписана и на лицето му. Изведнъж чертите му се сбръчкаха и зарида като бебе в прегръдката на майка си.

Стела поседя с тях, докато заспаха, и ги сложи в своето легло, та никой да не бъде сам, когато се събуди. Както бе правила стотици пъти преди, свали обувките им и внимателно ги зави с одеялата.

Остави запалена лампата, после тръгна през къщата, сякаш без да стъпва на земята, заключи вратите, провери прозорците и щом се увери, че няма опасност, влезе в банята. Пусна толкова гореща вода, че парата, която се надигна, изпълни стаята.

Едва когато се потопи във ваната, даде воля на сълзите си. Докато децата й спяха, а тялото й потръпваше в горещата вода, дълго плака.

 

 

Намери сили да издържи. Няколко приятелки й предложиха успокоителни, но тя не желаеше да потиска чувствата. Предпочете да остане с бистър ум, защото трябваше да мисли за децата си.

Постара се всичко да бъде скромно. Кевин би пожелал така. Сама избра всяка подробност: музиката, цветята, снимките за възпоменателната служба. Спря се на сребърна урна за праха му и реши да го разпилее над езерото. Там й бе направил предложение, в лодка, която бяха наели един летен следобед.

На службата беше облечена с черна рокля, вдовица на тридесет и една, с двама малки синове, ипотека за изплащане и толкова разбито сърце, че се питаше дали парчетата от него ще пронизват душата й до края на живота й.

Не се отделяше от децата си и уговори час при психотерапевт за всеки от тримата.

Подробности. Можеше да се справи с подробностите. Докато имаше нещо, с което да е заета, някаква ясна цел, щеше да се държи. Можеше да бъде силна.

Идваха приятели, които с насълзени очи поднасяха съболезнования и покрити съдове с храна. Благодарна им беше за това, че отвличаха вниманието й, а не за съболезнованията. Те не й носеха утеха.

Баща й и съпругата му долетяха от Мемфис и Стела разчиташе на тяхната подкрепа. Позволи на Джолийн, съпругата на баща й, да се суети около нея, да утешава и занимава децата, докато родната й майка мърмореше, че не иска да стои в една стая с онази жена.

След края на службата, когато изпрати всичките си приятели и придружи баща си и Джолийн до летището, най-сетне свали черната рокля.

Опакова я, за да я изпрати в някой приют. Не искаше да я види никога вече.

Майка й остана. Стела я беше помолила да постои при нея няколко дни. Безспорно при тези обстоятелства имаше право да поиска майчина опора. Каквито и търкания да бе имало помежду им, те изглеждаха незначителни в сравнение със смъртта.

Когато влезе в кухнята, майка й вареше кафе. Стела изпитваше такава благодарност, че не е нужно да мисли за това дребно задължение, че се приближи и целуна Карла по бузата.

— Благодаря. Омръзна ми да пия чай.

— Всеки път, щом се обърнех, виждах онази проклетница да приготвя още чай.

— Опитваше се да помогне, а и не съм сигурна дали бих понесла кафе досега.

Карла се завъртя. Беше стройна жена с късо подстригани руси коси. От години се бореше с времето, често посещавайки пластичен хирург. Стягането, изглаждането на бръчки и инжекциите прикриваха възрастта й донякъде. „Но има вид на коравосърдечна сухарка“, помисли си Стела.

Можеше да мине за четиридесетгодишна, но като че ли никога не се чувстваше напълно доволна.

— Ти винаги се застъпваш за нея.

— Не се застъпвам за Джолийн, мамо.

Стела уморено се отпусна на един стол. „Всичко свърши“, осъзна тя. Вече се бе погрижила за всички подробности.

Как щеше да преживее нощта?

— Не виждам причина, която ме задължава да я търпя.

— Съжалявам, ако ти е било неприятно. Но тя се държеше много внимателно. С татко са женени от… колко… двадесет и пет години. Би трябвало вече да си приела факта.

— Не желая да се мярка пред очите ми. И да чувам носовия й говор. Пачавра от паркингите за каравани.

Стела зяпна, но бързо затвори уста. Джолийн не бе отраснала в каравана и определено не приличаше на пачавра. Но какъв смисъл имаше да изтъква това? Или да напомня на майка си, че тя бе тази, която поиска развод и напусна съпруга си. Безсмислено беше и да споменава, че самата Карла се беше омъжвала още два пъти след това.

— Е, тя вече си тръгна.

— Слава богу!

Стела си пое дълбоко дъх. „Никакви спорове“, помисли си тя, докато стомахът й се свиваше и отпускаше като юмрук. Чувстваше се твърде уморена, за да спори.

— Децата спят. Изтощени са. Утре… ще видим какво ще правим утре. Времето ще покаже. — Наклони глава назад и затвори очи. — Не преставам да мисля, че всичко това е ужасен сън и всеки момент ще се събудя до Кевин. Не мога… просто не мога да си представя живота си без него. Няма да го понеса. — Сълзите отново бликнаха. — Мамо, не знам какво да правя.

— Той имаше застраховка, нали?

Стела примигна и втренчи поглед в майка си, която слагаше чашата с кафе пред нея.

— Застраховка „Живот“? Нали имаше?

— Да, но…

— Трябва да се обърнеш към адвокат за дело срещу авиокомпанията. Най-добре е да мислиш практично. — Карла седна със своето кафе. — За това те бива най-много.

— Мамо… — бавно заговори Стела, сякаш превеждаше от неразбираем чужд език. — Кевин е мъртъв.

— Зная, Стела. И съжалявам. — Карла протегна ръка и докосна нейната. — Зарязах всичко и дойдох да ти помогна, нали?

— Да.

Не трябваше да забравя това. Длъжна беше да го оцени.

— Този свят е шибано място, щом млади хора си отиват така нелепо. Жалко е. Никога не ще го проумея.

— Разбира се. — Стела извади кърпичка от джоба си и изтри сълзите. — Аз също.

— Харесвах го. Но безспорно сега си в трудно положение. Сметки за плащане, деца за отглеждане. Вдовица с две подрастващи момчета. Малцина мъже ще приемат вече готово семейство, предупреждавам те.

— Не искам мъж, който да ни приеме. За бога, мамо!

— След време ще искаш — увери я Карла. — Вслушай се в съвета ми и се погрижи следващият да е мъж с пари. Не допускай грешки. Загуби съпруга си и ти е трудно. Наистина е трудно. Но всеки ден жени губят съпрузите си. По-добре е така, отколкото да преживееш развод.

Болката в стомаха на Стела беше твърде остра, за да е от скръб, и твърде хладна, за да е от гняв.

— Мамо! Днес беше възпоменателната служба за Кевин. Прахът му все още е в проклетата кутия в спалнята ми.

— Нали искаше помощта ми? — Карла завъртя лъжичката. — Опитвам се да ти я дам. Постарай се да изкопчиш колкото може повече от онази авиокомпания, осигури си прилична сума настрана. И не се обвързвай с неудачник като онези, на които попадам аз. Не вярваш, че разводът също е тежък удар? Не си го преживяла, нали? Е, аз цели два пъти. Трябва да ти кажа, че ми предстои и трети. Писна ми от онзи кучи син. Нямаш представа на какво ме подлага. Не само е устат грубиян, а и подозирам, че ми изневерява. — Изправи се, засуети се наоколо за миг и си отряза парче сладкиш. — Ако си въобразява, че ще се примирявам с това, жестоко се лъже. Искам да видя физиономията му, когато му сервират документите. Днес.

— Съжалявам, че третият ти брак не потръгна — сковано каза Стела. — Но ми е малко трудно да проявя съчувствие, защото сама си направила избора да се омъжиш за трети път, както и да се разведеш. Кевин е мъртъв. Съпругът ми е мъртъв и това не е мой избор, по дяволите!

— Нима мислиш, че на мен ми е лесно? Идвам тук, за да ти помогна, а се сблъсквам с празноглавата кукла на баща ти.

— Тя е негова съпруга и винаги се е държала любезно и с теб. Винаги е била добра към мен.

— Само пред очите ти. — Карла натъпка хапка от сладкиша в устата си. — Мислиш, че си единствената, която има проблеми? Че само теб те мъчи главоболие? Няма да бъдеш толкова безразлична, когато наближиш петдесетте и трябва да се справяш сама в живота.

— Ти отдавна си ги прехвърлила, мамо, а че си сама, отново е твой избор.

В тъмните проницателни очи на Карла проблесна гняв.

— Този тон никак не ми харесва, Стела. Не съм длъжна да го търпя.

— Разбира се, че не си. Всъщност може би е най-добре и за двете ни да си тръгнеш. Още сега. Идеята се оказа глупава. Не знам какво съм си мислила.

— Щом ме гониш, добре. — Карла стана от масата. — И аз искам час по-скоро да продължа собствения си живот. Винаги си била неблагодарна. Не можеш да живееш, без да ме тормозиш. Следващия път, когато търсиш рамо, на което да поплачеш, обади се на онази селянка, втората си майка.

— О, ще й се обадя — промърмори Стела, докато Карла вървеше към вратата. — Не се и съмнявай.

Стана, отнесе чашата си до мивката и я стовари така силно, че я счупи. Искаше й се да разбие всичко около себе си на пух и прах — така както бе разбито сърцето й. Да всее такъв хаос в света, какъвто бе настанал в живота й.

Вместо това остана подпряна с ръце на ръба на мивката, молейки се майка й бързо да опакова багажа си и да си тръгне. Откъде й бе хрумнало, че иска да остане? Отношенията им винаги щяха да са същите. Напрегнати, враждебни. Никаква близост и разбиране.

Господи, колко се нуждаеше от нечие рамо, поне за една нощ! Утре щеше да продължи напред. Но тази нощ копнееше за прегръдка, ласка и утеха.

С треперещи ръце събра парчетата порцелан от мивката и заплака, докато ги изхвърляше в кошчето за смет. След това отиде до телефона и повика такси за майка си.

Не размениха нито дума повече и Стела реши, че така е най-добре. Затвори вратата, заслушана в заглъхващото бръмчене на колата.

Щом остана сама, нагледа децата, придърпа одеялата им и нежно ги целуна по челата.

Те бяха единственото, което й бе останало. А тя беше единственото, което имаха.

Щеше да е по-добра майка. Закле се в това. По-търпелива. Никога, никога нямаше да ги разочарова. Нямаше да си отиде точно когато им е най-необходима.

Когато се нуждаят от подкрепа, щеше да им я даде. Независимо от всичко. Независимо кога.

— Вие сте на първо място за мен — прошепна тя. — Винаги ще бъдете.

В спалнята отново се съблече и извади от гардероба стария памучен халат на Кевин. Когато се загърна с него и усети познатия му опияняващ мирис, болката отново скова сърцето й.

Сгуши се на леглото, придърпа предниците на халата по-плътно, затвори очи и отправи молитва утрото да дойде по-скоро. Готова бе да посрещне новия ден.