Нора Робъртс
Синя далия (6)

Пета глава

В крайна сметка вечерта се оказа приятна. Никое от децата не хвърли храна на пода и не издаде неприлични звуци на отвращение. Това винаги бе плюс според правилника на Стела. Разговорите бяха учтиви, дори забавни, особено когато момчетата чуха първото име на Лоугън — името, което бе използвал Улвърин от „Екс Мен“.

Изведнъж започнаха да гледат на него като на герой, а и се оказа, че той споделя слабостта на Гевин към комиксите.

Фактът, че на Лоугън явно му бе по-интересно да разговаря със синовете й, отколкото с нея, бе още един плюс.

— Ако Хълк и Спайдърмен влязат в схватка, мисля, че Спайдърмен ще победи.

Лоугън кимна, докато си отрязваше парче сочен бифтек.

— Защото Спайдърмен е по-бърз и по-пъргав. Но ако Хълк го хване, със Спайди е свършено.

Гевин взе картоф и го повдигна на вилицата си като набита на кол глава.

— Ако е под въздействието на зъл гений като…

— Може би мистър Хайд.

— Да! Мистър Хайд. Тогава Хълк ще бъде изпратен да преследва Спайдърмен. И все пак, мисля, Спайди ще победи.

— Затова е страхотен — съгласи се Лоугън. — И Хълк е невероятен. Но не е достатъчно да имаш само мускули, за да се бориш срещу злото.

— Да. Трябва да бъдеш умен, смел и прочее.

— Питър Паркър е най-умният.

Люк имитира брат си с картофената глава.

— Брус Банър също е умен. — Щом на момчетата им се струваше толкова забавно, Харпър също размаха вилицата си с набоден картоф. — Винаги успява да си намери дрехи, когато се преобрази. Ако беше още по-умен, щеше да измисли начин тези дрехи да се разтягат и удължават.

— Вие, учените — усмихна се Лоугън на Харпър, — никога не мислите за злободневни неща.

— „Злободневен“ голям злодей ли означава? — полюбопитства Люк.

— Означава обикновен — обясни му Стела. — По-злободневно е да ядеш картофите, отколкото да си играеш с тях, но е по-прилично, когато си на масата.

— О! — Люк й се усмихна, с изражение, което бе донякъде невинно, донякъде дяволито, и отхапа от картофа, набоден на вилицата. — Добре.

Щом свършиха с вечерята, Стела използва часа за лягане на момчетата като извинение, за да се оттегли на горния етаж. Трябваше да ги изкъпе, да отговори на обичайните хиляди въпроси и да изчака вечерното доизгаряне на енергия, което понякога означаваше единият или и двамата й синове да тичат почти голи из стаята.

След това идваше любимата й част от деня, когато слагаше стол между леглата им и сядаше да им почете приказка, докато Паркър похъркваше в краката й. Този път бе избрала „Мистериозният кон“ и когато затвори книжката, чу очакваното мърморене и молби за още малко.

— Утре, защото сега, за ваш ужас, идва времето за звучни целувки.

— Никакви целувки! — Гевин се претърколи в леглото си и зарови лице във възглавницата. — Не и това!

— Да, да, трябва да се примириш. — Погъделичка го по тила с устни и го накара да се залива от смях. — А сега, втората ми жертва.

Обърна се към Люк и потърка ръце.

— Почакай, почакай! — Той размаха ръце, отбранявайки се. — Мислиш ли, че зъбчето ми ще падне утре?

— Да видим. — Стела седна на ръба на леглото му и замислено се вгледа в устата му, докато той помръдваше разклатеното си зъбче с език. — Може би.

— Искам да имам конче.

— Няма да може да спи под възглавницата ти.

Люк се засмя и тя го целуна по челото, бузите и малките сладки устни.

Стана, угаси лампата и остави децата си на светлината на малкия лампион.

— Позволени са само весели сънища.

— Ще сънувам, че ми подаряват конче, защото понякога сънищата се сбъдват.

— Да, вярно е. Лека нощ.

Когато се върна в своята стая, чу шепот, който също беше неизменна част от ритуала преди заспиване.

Такъв бе този ритуал през изминалите две години. Само тримата заедно вечер. А по-рано бяха четирима. „Но вече стъпихме на краката си“, каза си Стела, когато сред шепота прозвуча тих смях.

Не би могла да каже точно кога престана да изпитва мъчителна болка всяка нощ и всяка сутрин за времето, което нямаше да се върне, и започна да цени това, което има.

Погледна към лаптопа си и се сети за работата, набелязана за тази вечер, но не го взе, а тръгна към вратите на терасата.

Все още бе твърде хладно, за да седне навън, но почувства нужда от чистия въздух, тишината и нощта.

Не можеше да повярва, че стои навън през януари, без да замръзне. Въпреки че прогнозите бяха за още дъжд, небето бе осеяно със звезди и озарено от сребриста лунна светлина, на която се открояваше разцъфнала камелия. Цветя през зимата — ето още един плюс за преместването на юг.

Сплете ръце пред гърдите си и си представи пролетта, когато въздухът щеше да е топъл и изпълнен с ухания.

Искаше да остане тук до пролетта, да я види, да стане част от пробуждането. Искаше да запази работата си. Осъзна колко силно е това желание едва след строгата делова реч на Роз преди вечеря.

Беше я получила само преди две седмици, а вече й се струваше, че не може да живее без нея. Винаги това беше проблемът. С каквото се заловеше, трябваше да го довърши. Майка й го наричаше „религията на Стела“.

Но тук имаше нещо повече. Чувстваше се емоционално свързана с мястото. Знаеше, че е грешка. Но бе почти влюбена в градинарския център и в своята представа за бъдещия му облик. Искаше да види как масите засияват в ярки цветове и зеленина, как от висящи кошници подобно на водопади се спускат дълги стъбла, отрупани с цвят, достигат до пътеките и образуват плътни завеси. Искаше да види клиенти, дошли да разгледат, да купят нещо или да натоварят фургон или ремарке с разсад.

Разбира се, дълбоко в себе си щеше да се изкушава да придружи всеки от тях и да му покаже как трябва да бъде засадено всичко. Но щеше да устои.

Нямаше търпение да види и системата за водене на документация инсталирана, както и счетоводните програми и седмичните каталози.

Колкото и да й бе неприятно, възнамеряваше да посети някои от обектите на Лоугън. Да добие представа за тази страна на бизнеса.

Разбира се, ако той не придума Роз да я уволни.

„И него го смъмриха“, каза си Стела. Но Лоугън имаше предимството да се намира на свой терен.

Както и да е, нямаше да може да работи, да си почива или да мисли за каквото и да е друго, докато не изясни нещата.

Реши да слезе на долния етаж под претекст, че иска да си свари чай. Ако пикапа му го нямаше, щеше да се опита да поговори с Роз за минута.

Беше тихо и изведнъж в нея се прокрадна мисълта, че може би са си легнали на горния етаж. Не искаше да си представя тази картина. Пристъпи на пръсти през приемната и надникна през прозореца. Не видя пикапа, но й хрумна, че не знае нито къде е паркирал, нито дали не е дошъл с друга кола.

Щеше да почака до сутринта. Така й се струваше най-добре. Тогава щеше да помоли за кратка среща с Роз и всичко отново да си дойде на мястото. По-добре беше да поспи, да обмисли какво точно да каже и как.

Вече беше слязла на долния етаж, така че реши все пак да си свари чай, да го отнесе в стаята си и да го изпие, докато работи на компютъра. Щеше да й помогне да остане бодра.

Тихо влезе в кухнята и нададе тих вик, когато видя нечий силует на слабата светлина. Силуетът отвърна с подобен звук и щракна ключа до печката.

— Следващия път направо извади револвера и стреляй — каза Роз, с ръка на сърцето.

— Извинявай. Господи, как ме изплаши! Знаех, че тази вечер Дейвид ще ходи в града, и не очаквах да заваря някого тук.

— Само аз съм. Варя кафе.

— На тъмно?

— Печката свети. Лесно се ориентирам. Да опустошиш хладилника ли си дошла?

— Какво? Не, не! — Стела далеч не се чувстваше така уверена тук, в дома на друга жена. — Просто щях да си направя чай и да го изпия горе, докато работя.

— Върви. Освен ако не решиш, че искаш чаша кафе.

— Ако пия кафе след вечеря, не мога да спя цяла нощ.

Странно бе да стоят в тихата къща само двете. „Това не е моят дом — помисли си Стела, — не е моята кухня и дори не е моята тишина.“ Тя не бе гостенка тук, а част от персонала.

Колкото и благосклонна да бе Роз, всичко около тях принадлежеше на нея.

— Тръгна ли си господин Кътридж?

— Можеш да го наричаш Лоугън, Стела. Иначе биха те взели за надута сухарка.

— Извинявай. Не исках да прозвучи така. — Може би съвсем малко. — Просто започнахме зле, това е и… о, благодаря — каза тя, когато Роз й подаде чашата. — Зная, че не биваше да се оплаквам от него.

Напълни чайника и съжали, че не е имала време да обмисли това, което искаше да каже. Да го отрепетира.

— Защото… — подкани я Роз.

— Е, едва ли е от полза за бизнеса управителят и проектантът ти да започнат съвместната си работа с кавга, още по-малко единият от тях да мърмори пред теб.

— Разумно. Зряло.

Роз се облегна с гръб на плота и зачака нейното кафе да кипне. „Млада е“, помисли си тя. Не биваше да забравя, че въпреки някои сходни преживявания, тази жена е с над десет години по-млада от нея. И все още уязвима.

— Опитвам се да бъда и двете — каза Стела и сложи чайника на котлона.

— Както и аз преди време. После си рекох: „Няма смисъл, по дяволите. Започвам собствен бизнес“.

Стела отметна косите си назад. Коя бе тази жена, толкова красива дори на силно вечерно осветление? Говореше откровено, с глас на дебютантка от аристокрацията на Юга, а ходеше из дома си с дебели вълнени чорапи вместо чехли.

— Не успявам да разбера що за човек си.

— Това правиш винаги, нали? Опитваш се да разбереш всичко и да владееш положението. — Роз се обърна и посегна към шкафа за чаша. — Ценно качество за управител. Може би малко дразнещо в личен план.

— Не си първата, която ми го казва — въздъхна Стела. — А що се отнася до личния план, дължа ти отделно извинение. Не трябваше да говоря така за Лоугън пред теб. Първо, защото не е етично да злословя по адрес на друг служител. Второ, не предполагах, че имате връзка.

— Така ли? — Роз изпита нужда да хапне бисквита. Посегна към кутията, която Дейвид винаги държеше пълна, и извади една. — И го разбра, когато…

— Когато слязох долу… преди вечеря. Не исках да подслушвам, но случайно видях…

— Заповядай.

— Не ям сладко след…

— Вземи си бисквита — настоя Роз и й подаде една. — Да, с Лоугън сме свързани. Той работи за мен, въпреки че не вижда нещата така. — На устните й се появи шеговита усмивка. — По-скоро ми сътрудничи, от негова гледна точка. Нямам нищо против, стига да върши работата си, да имаме приходи и клиентите да бъдат доволни. Освен това сме приятели. Много го харесвам. Но не спим заедно. Нямаме романтична връзка.

— О! — Стела издаде дълга въздишка. — Е, вече съм готова да потъна в земята от срам.

— Не го приемам като обида, поласкана съм. Той е страхотен мъж. Не бих казала, че някога съм гледала на него по този начин.

— Защо?

Роз наля кафето си, а Стела свали врящия чай от котлона.

— По-стара съм от него с десет години.

— И какъв е проблемът?

Роз погледна назад и за миг на лицето й се изписа изненада, примесена с лека насмешка.

— Права си, не би трябвало да представлява проблем. Но съм имала два брака. Първият бе много, много сполучлив, а вторият — ужасно несполучлив. Точно сега не търся мъж. Само главоболия. Дори когато е свестен, трябва да му посвещаваш много време, усилия и енергия. Предпочитам да запазя цялото това време, усилия и енергия за себе си.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?

— Разбира се, че се чувствам. По-рано мислех, че никога няма да мога да си позволя този лукс. Грижите за синовете ми, всичкото тичане, лудориите им, отговорностите…

Огледа кухнята, сякаш бе изненадана от тишината в нея, без виковете и безпорядъка, създавани от малки момчета.

— Когато пораснаха… не че някога децата престават да изискват грижи, но идва момент, в който поемат по свой път… реших да споделя живота си, дома си и целия си свят с някого. Оказа се грешка. — Изражението й остана спокойно и приветливо, но тонът й беше леденостуден. — Поправих я.

— Не мога да си представя отново да съм омъжена. Дори ако бракът е сполучлив, е трудно да намериш равновесие, нали? Особено когато имаш кариера и деца.

— Никога не съм имала всички тези неща накуп, за да балансирам между тях. Докато Джон беше жив, се грижех за дома си, децата и него. Животът ми се въртеше около тях. Още по-заета бях с момчетата, когато останахме само аз и те. Не съжалявам за този избор — продължи, след като отпи глътка кафе. — Чувствах се доволна. Бизнесът, кариерата — това започна късно за мен. Възхищавам се на жените, които се справят с всичко едновременно.

— Мисля, че аз бях добра в това отношение. — При спомена я прониза остра болка, сякаш през сърцето й премина малка игличка. — Беше изтощително, но смятам, че бях добра. Сега? Мисля, че съм загубила тази способност. Да бъда с някого всеки ден, всяка вечер. — Поклати глава. — Не виждам как бих могла. Винаги съм виждала себе си и Кевин, на всеки етап. Не мога да си представя друг на неговото място.

— Навярно просто все още не се е появил на хоризонта.

Стела леко повдигна рамене.

— Може би. Но не е толкова трудно да си представя теб и Лоугън заедно.

— Наистина ли?

Долови леко цинична насмешка, забрави колко неловко се бе чувствала преди малко и се засмя.

— Не в този смисъл. Опитах, но мислено издигнах бариера. Искам да кажа, че изглеждахте добре един до друг. Толкова близки и непринудени. Стори ми се чудесно. Хубаво е да имаш до себе си човек, с когото можеш да общуваш с лекота.

— Вие с Кевин сте общували с лекота помежду си.

— Да. Сякаш заедно се носехме по течението.

— Забелязах, че не носиш венчална халка. Защо?

— Свалих я преди около година — отвърна Стела. — Когато отново започнах да излизам с мъже. Не ми се струваше редно да я нося, когато съм на среща с друг. Престанах да се чувствам обвързана. Мисля, че стана постепенно.

Роз кимна в отговор на неизречения въпрос:

— Да, зная.

— Не знам кога спрях да се питам какво би казал Кевин за това, дали би одобрил онова. Или какво би направил, какво би си помислил или пожелал. Затова свалих халката. Трудно беше. Почти колкото когато го загубих.

— Аз свалих своята на четиридесетия си рожден ден — сподели Роз. — Осъзнах, че отдавна вече я нося не от уважение към паметта на съпруга си, а по-скоро се е превърнала в щит срещу нежелани обожатели. Затова в онзи ден, отбелязан с черни букви, реших да я сваля — каза тя с лека усмивка. — Защото човек или продължава напред, или престава да живее.

— През повечето време съм твърде заета, за да мисля за това. Не желая да развалям настроението си сега. Просто исках да се извиня.

— Извиненията ти са приети. Ще взема кафето си горе. До сутринта.

— Добре. Лека нощ.

Вече по-спокойна, Стела довари чая си. Докато пристъпваше нагоре по стълбите, реши с какво да започне следващия ден. Щеше да продължи с подреждането, да поговори с Роз и Харпър кои сортове да бъдат добавени към каталога и да се опита да намери общ език с Лоугън.

В коридора на горния етаж отново чу приспивната песен, тиха и тъжна. Сърцето й се разтуптя и порцелановите съдове издрънчаха върху подноса, когато ускори крачка. Почти тичешком стигна до стаята на синовете си.

Не видя никого вътре, но долови същия хлад във въздуха. Дори когато остави чая и погледна в гардероба и под леглото, не откри нищо.

Седна на пода между леглата на децата си и изчака, докато пулсът й се успокои. Кучето се размърда, потърка глава в скута й и я близна по ръката.

Стела го погали и поседя между леглата на спящите момчета.

 

 

В неделя отиде на обяд у баща си. Почувства се предоволна, когато Джолийн й подаде чаша с коктейл и й забрани да се доближава до кухнята.

Беше първият й свободен ден, откакто бе започнала работа във „В градината“, и имаше план да го прекара в почивка.

Момчетата играеха с Паркър в малкия заден двор, а тя можеше да поседи при баща си.

— Разкажи ми всичко — настоя той.

— Ако започна, няма да замълча по време на целия обяд, вечерята и дори закуската утре.

— Само най-важното. Как ти се струва Розалинд?

— Много ми харесва. Успява да бъде едновременно пряма и потайна. Не съм сигурна как трябва да се държа с нея, но наистина я харесвам.

— Късметлийка е, че има управител като теб. Тя е умна жена и го знае.

— Може би си мъничко пристрастен.

— Само мъничко.

Стела знаеше, че винаги я е обичал. Дори когато не се виждаха месеци наред, не бе преставал да й се обажда, да й изпраща писма или изненадващи подаръци по пощата.

„Доста е остарял“, помисли си тя. Докато майка й харчеше куп пари, за да води дълга и тежка война с годините, Уил Дули бе сключил примирие с тях. Червените му коси вече бяха почти побелели, а около кръста на иначе костеливото му тяло се бяха образували меки възглавнички. Когато се смееше, около очите и устата му се появяваха бръчки, а очилата се спускаха до върха на носа му.

Лицето му беше поруменяло от слънцето. Обичаше градинарството и голфа.

— Момчетата изглеждат щастливи — отбеляза той.

— Много им харесва. Не мога да повярвам, че всичките ми тревоги се оказаха напразни. Веднага свикнаха, сякаш са прекарали целия си живот там.

— Скъпа, ти не можеш да живееш, без да се тревожиш за нещо.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, прав си. Все още имат малко проблеми в училище. Трудно е да бъдеш нов в класа, но къщата им харесва, има толкова пространство. И са луди по Дейвид. Познаваш ли Дейвид Уентуърт?

— Да, би могло да се каже, че е част от домакинството на Роз от дете, а сега носи цялата отговорност за него.

— Страхотен е с децата. Голямо облекчение е да зная, че след училище са с някого, когото харесват. Харесвам и Харпър, въпреки че не се виждаме често.

— Това момче винаги е било самотник. Чувства се по-щастлив сред растенията си. Симпатяга е — добави баща й.

— Да, татко, но ще разговарям с него само за резници и ашладисване, разбрано?

— Не упреквай един баща, че иска дъщеря му да уреди живота си.

— Мисля, че съм го уредила, поне засега. — Доскоро не би повярвала, че е възможно. — Но след време ще искам да имам свой дом. Все още не съм готова да търся. Твърде заета съм, а и не бих рискувала да разваля отношенията си с Роз. Но съм го запланувала. В същия район, където е училището, за да не се наложи отново да местя момчетата.

— Ще намериш това, което търсиш, както винаги.

— Човек не намира неща, които не търси. Но има време. Точно сега съм затънала до гуша в реорганизирането. Силно казано е, че по-рано е имало някаква организация. Аз трябва да я създам. Стока, документация, аранжиране.

— Пред теб е целият живот.

Стела се засмя и протегна ръце и крака.

— Така е. О, татко, мястото е страхотно и има толкова неразкрит потенциал. Искам да намеря човек с усет за продажбите и отношенията с клиентите, да му поверя тази част от задълженията, а аз да се съсредоточа върху стокооборота, документацията и идеите си за развитие. Все още не съм се докоснала до проектирането и оформянето на градини. Освен едно спречкване с идиота, който ръководи тази дейност.

— Кътридж? — усмихна се Уил. — Срещал съм го един-два пъти. Чух, че е голям чешит.

— Да, бих казала.

— Върши добра работа. Иначе Роз нямаше да го търпи, уверявам те. Преди около две години проектира градината на мой приятел, който купи стара къща и искаше да я обнови. Тревните площи се намираха в окаяно състояние. Нае Кътридж да ги приведе в приличен вид. Сега са приказни. Дори ги снимаха за едно списание.

— Каква е неговата история? На Лоугън?

— Местно момче. Роден и отраснал тук. Мисля, че известно време живя на север. Ожени се.

— Не знаех, че е женен.

— Беше — поправи я Уил. — Не за дълго. Не знам подробностите. Може би Джо ги знае. Тя проявява повече интерес към подобни детайли и ги помни. Върна се преди шест-седем години. Работеше за голяма фирма извън града, преди Роз да го отмъкне. Джо! Какво знаеш за онова момче Кътридж, което работи за Роз?

— Лоугън? — Джолийн надникна иззад ъгъла, облечена в престилка с надпис „Кухнята на Джо“. Носеше перлена огърлица, а на краката — пухкави розови чехли. — Секси е.

— Не мисля, че Стела се интересува точно от това.

— Е, сама може да го види. Има очи на лицето и кръв във вените си, нали? Семейството му се премести в Монтана, бог знае защо точно там, преди две-три години.

Подпря се на хълбок и потърка бузата си с пръст, докато извикваше информацията в съзнанието си.

— Има по-голяма сестра, която сега живее в Шарлот. Известно време той ходеше с момичето на Мардж Питърс — Тери. Помниш Тери, нали, Уил?

— Не мисля.

— Разбира се, че я помниш. Стана кралица на бала, а после Мис Шелби Каунти. Първа подгласничка на Мис Тенеси. Повечето хора са на мнение, че короната й се е изплъзнала, защото й липсва талант. Гласът й е малко… слаб, бих казала.

Докато Джо говореше, Стела седеше облегната назад и слушаше със задоволство. Като че ли всичко това я интересуваше. Лично тя не си спомняше дори името на кралицата на своя бал. Възхити се, че Джо има такава памет за факти отпреди близо десетилетие.

Може би жените от Юга им отдаваха по-голямо значение.

— А Тери? Казваше, че Лоугън е твърде сериозен за нея — продължи Джо, — но ако питаш мен, би нарекла всеки „твърде сериозен“. — Обърна се с лице към кухнята и заговори по-силно: — Лоугън се ожени за момиче от Севера и се премести във Филаделфия, Бостън или там някъде. Две години по-късно се завърна сам. Няма деца.

Донесе свежа „Мимоза“ за Стела и още една за себе си.

— Чух, че на нея й харесвало да живее в големия град, но не и на него, затова се разделили. Може би не е било само заради това. Винаги има още нещо, но Лоугън не е от словоохотливите, така че информацията е оскъдна. Известно време работи за „Фостъри Ландскейпинг“. Нали ги знаеш, Уил, поемат главно комерсиални проекти. Оформяне на зелени площи пред офиси, търговски центрове и прочее. Носят се слухове, че Роз му е обещала целия свят плюс половината вселена, за да го привлече.

Уил намигна на дъщеря си.

— Казах ти, че от нея ще научиш подробности.

— И то какви!

Джо се засмя и махна с ръка.

— Преди две години Лоугън купи старата къща на Морис край реката. Оттогава я стяга или вика майстори да я стягат. Чух, че е поел обект на Тъли Скоупс. Не познаваш Тъли, Уил, но съпругата му — Мери, идва на сбирките на градинарския комитет. Вечно е недоволна. Ако времето е ясно, небето било твърде синьо. Ако вали, било твърде мокро. Искаш ли още една „Блъди Мери“, скъпи? — обърна се тя към Уил.

— Не бих отказал.

— Чух, че Тъли поискал Лоугън да оформи някакви храсти и градината на имот, който щял да продава. — Джолийн продължи да разказва, докато разбъркваше коктейла. Стела се усмихна широко и се спогледа с баща си. — Всеки божи ден Тъли ходел там да мърмори, да настоява за промени и да говори това-онова, докато на Лоугън му писнало и му казал да си го начука или нещо подобно.

— Ето как се отнася с клиентите — изтъкна Стела.

— Тръгнал си ядосан — продължи Джолийн. — Заявил, че повече няма да стъпи в този имот и екипът му няма да засади дори една маргаритка, докато Тъли не обещае, че няма да се меси. Това ли искаше да узнаеш?

— Вече чух достатъчно — каза Стела и повдигна чашата си с „Мимоза“ за тост.

— Добре. Обядът е почти готов. Можеш да повикаш момчетата.

Когато запечата информацията от Джолийн в съзнанието си, Стела състави план. Рано в понеделник сутринта, въоръжена с карта и разпечатка от компютърния пътеводител, тръгна към обекта, на който работеше Лоугън.

По-точно към обекта, на които Роз мислеше, че ще го открие тази сутрин.

Щеше да е изключително любезна и отстъпчива. Докато успее да го накара да види нещата от нейната гледна точка.

Навлезе в квартала, разположен около централната част на града. Кокетни стари къщи, по-близо една до друга, отколкото до улицата. Красиви полегати морави. Великолепни стари дървета. Дъбове и кленове, които щяха да се разлистят и да хвърлят приятна сянка, дрян и брадфордска круша, които щяха да приветстват пролетта, отрупани с цвят. Разбира се. Югът не би бил същият без множеството магнолии, азалии и рододендрони.

Стела се опита да си представи, че живее със синовете си в една от тези прекрасни къщи и се грижи за цветята в малкия двор. Да, можеха да се чувстват щастливи на такова място, да поддържат приятелски отношения със съседите и да организират детски тържества и обеди в градината.

Но не можеше да си я позволи. Дори спестените пари и капиталът от продажбата на къщата й в Мичиган едва ли щяха да стигнат за имот тук. Освен това би се наложило децата й отново да сменят училището, а тя да пътува дълго до работа и обратно всеки ден.

Все пак кратката фантазия я развълнува.

До двуетажна тухлена къща забеляза пикапа на Лоугън и един по-малък.

Очевидно не беше добре поддържана като повечето съседни къщи. Тревата отпред изглеждаше на кръпки, дърветата отчаяно се нуждаеха от подкастряне, а там, където навярно се бяха намирали цветните лехи имаше или изсъхнали бурени, или спечена пръст.

Докато заобикаляше къщата, чу бръмчене на електрически триони и кънтри музика, която й се стори твърде силна. По тухлените стени пълзеше бръшлян. „Трябва да се разчисти — помисли си тя. — Този клен трябва да се отсече, преди да падне, а оградата се губи сред къпините и орловите нокти.“

Забеляза Лоугън в задния двор, сред клоните на изсъхнал дъб. Размахваше електрическия трион и ги поваляше един по един. Хладнееше, но от слънцето и усилието по лицето му бяха избили капки пот, а една струйка се стичаше по гърба му.

Не можеше да отрече, че е секси. Всеки добре сложен мъж би изглеждал така, докато върши тежка физическа работа. Ако в ръцете му имаше и опасен инструмент, бе неизбежно образът да докосне струните на страстта и да засвири първична мелодия.

„Но това, че е секси, не е от значение“, напомни си тя.

От значение бе само работата му и взаимоотношенията помежду им като колеги. Застана на достатъчно разстояние, за да не го смущава, и огледа останалата част от задния двор.

Навярно някога бе изглеждал добре, но сега беше занемарен, обрасъл с плевели, изсъхнали дървета и храсти. В далечния ъгъл на оградата имаше барака с провиснал покрив, почти скрита сред стъбла на увивни растения.

„Близо четвърт акър“, прецени тя, докато проследяваше с поглед едър чернокож, който влачеше отсечените клони към нисък и хилав бял мъж с хидравлична резачка. Друга страховита машина наблизо очакваше да погълне остатъците.

Стела реши, че красотата не е безвъзвратно загубена, а просто трябва да бъде изровена.

Нужни бяха идеи и въображение, за да се възроди.

Когато чернокожият я забеляза, Стела тръгна към тях.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

Подаде му ръка и се усмихна:

— Аз съм Стела Ротшилд, управителката на госпожа Харпър.

— Приятно ми е. Аз съм Сам, а това е Дик.

Дребничкият имаше свежо, луничаво лице на дванадесетгодишно момче, с проскубана козя брадичка, която сякаш бе пораснала по погрешка.

— Чух за вас.

Широко ухилен, той се спогледа с колегата си.

— Наистина ли? — Стела запази приятелския тон, но стисна зъби зад фалшивата си усмивка. — Хрумна ми, че не е зле да хвърля по един поглед на някои от обектите ви, да видя как върви работата. — Отново огледа двора, съзнателно избягвайки да вдигне очи към дървото, на което се бе качил Лоугън. — Значително сте напреднали с този.

— Доста поразчистихме — съгласи се Сам. Опря огромните си ръце в ръкавици на хълбоците си. — Имали сме и по-тежки случаи.

— Какво е разпределението на човекочасовете?

— Човекочасове? — Дик се засмя и смушка Сам с лакът.

Сам го изгледа отвисоко със съжаление.

— Ако искате да научите нещо за планове и разпределения, трябва да поговорите с шефа. Той се занимава с тези неща.

— Добре тогава. Благодаря. Ще ви оставя да работите.

Когато се отдалечи, Стела извади фотоапарата от чантата си и направи няколко снимки, които възнамеряваше да подреди под надслов „Преди“.

 

 

Знаеше, че тя стои долу. С безупречно облекло, пригладени назад буйни коси и слънчеви очила, които скриваха сините й очи.

Беше очаквал да дойде да му досажда на някой обект, защото явно бе от жените, родени да досаждат. Поне имаше благоразумието да не го прекъсва.

Всъщност му се струваше, че в нея няма нищо друго, освен благоразумие.

Може би щеше да го изненада. Обичаше изненади — като онази, която бе изживял, когато се запозна с децата й. Бе очаквал да види две добре възпитани роботчета, които плахо поглеждат към властната си майка, преди да кажат и дума, а се бяха оказали нормални, интересни и забавни хлапета. Безспорно се изискваше въображение, за да се справяш с две палави момчета.

Може би беше досадна само когато ставаше дума за работа.

„Е — каза си той с усмивка, докато отрязваше поредния клон, — и аз мога да я ядосам.“

Остави я да чака, докато той свърши работата си. Трябваха му още тридесет минути, през които си даваше вид, че не я забелязва. Все пак успя да види как Стела извади фотоапарат, а после и… о, господи, бележник от чантата си.

Видя и как се бе приближила и заговорила работниците му, както и погледите, които Дик крадешком хвърляше към нея.

Дик беше пълна трагедия в общуването, особено с жени. Но работеше неуморно и вършеше дори най-неприятните дейности с идиотска усмивка. Сам, който имаше повече здрав разум в големия си пръст, отколкото Дик в цялото си хилаво тяло, слава богу, притежаваше и толерантност и търпение.

Бяха негови съученици и Лоугън изпитваше доволство, че може да разчита на тях. Фактът, че се познаваха от близо двадесет години, се оказа голям плюс, защото не се налагаше да губи времето си в дълги обяснения, докато го разберат.

Преповтарянето на едни и същи неща безброй пъти беше изпитание за търпението му. Не би и опитвал да отрече, че то бързо се изчерпва.

Тримата заедно вършеха добра, често изключителна работа. Силата на Сам и енергията на Дик бяха достатъчни, за да не се нуждае често от допълнителна работна ръка.

Това го устройваше. Предпочиташе малките екипи. Хората, прекарали дълго заедно, приемаха нещата по-лично, а за Лоугън всеки проект имаше дълбок личен смисъл.

Влагаше своите идеи, труд и кръв в земята и градеше името си върху всичко, което бе сътворил.

Наглата севернячка можеше да бръщолеви за системност и организация, колкото иска. Земята не даваше пукната пара за това. Както и той.

Предупреди работниците си да се отдръпнат и повали стария сух дъб. Когато се спусна до земята, свали защитната си екипировка и грабна бутилка вода. Изпи половината на един дъх.

— Господин… — „Приятелски“, напомни си Стела. Започна отново, с отрепетираната си усмивка: — Добра работа. Не знаех, че сам сечеш дървета.

— Зависи. Този път се справих без проблем. На разходка ли си тръгнала?

— Не, въпреки че се оказа приятно да поразгледам квартала. Прекрасен е. — Стела огледа двора и направи широк жест с ръка. — Навярно и тук е било красиво. Какво е станало?

— В къщата живееше възрастна двойка. Бяха прекарали петдесет години в нея, но жената не можеше да я поддържа сама след смъртта на съпруга си, а никое от децата й не живееше наблизо. Тя се разболя и запусна къщата. Ставаше и все по-зле. Накрая децата й я настаниха в старчески дом.

— Тежко е. И тъжно.

— Да, както и много други неща в живота. Продадоха имота. Спазарихме се с новите собственици да се заема с двора.

— Какви идеи имаш?

Той отпи още глътка вода. Стела забеляза, че мелачката на трески и листа е престанала да бръмчи, а когато Лоугън хвърли строг поглед с присвити очи над рамото й, отново заработи.

— Пълен съм с идеи за какво ли не.

— Конкретно за този обект.

— Защо?

— Защото за работата ми би било от полза да узная малко повече за твоята. Очевидно си решил да отстраниш дъба, а предполагам и клена отпред.

— Да. Ето какво се иска от нас: да отстраним всичко, което не може или не трябва да бъде спасено. Никаква трева, никакви нови огради. Да съборим старата барака и да построим нова. Новите собственици искат пъстрота. Ще оформим азалиите, ще посадим черешово дърво отпред и нов клен. Ето там люляк, а отстрани магнолии. Няколко божура отсам, трендафил покрай задната ограда. Виждаш ли онази малка могила вдясно? Вместо да я изравним, ще засадим растения и върху нея.

Докато я запознаваше накратко и с останалите си идеи, смесваше латински термини и популярни наименования, отпиваше големи глътки от бутилката си и жестикулираше.

Ясно си представяше градината в завършен вид, както винаги. От дребните подробности до най-съществените промени, съчетани в едно атрактивно цяло.

Също толкова ясно, стъпка по стъпка, виждаше работата, която трябваше да се свърши, и очакваше процеса със същото нетърпение, както крайния резултат.

Обичаше да заравя ръце в пръстта. Как иначе можеше да засвидетелства уважение към природата и да оцени промените, които е направил? Докато говореше, сведе поглед към ръцете й. Подсмихна се надменно при вида на лъскавите й нокти, лакирани в розово.

„Бива я само да се рови в документация — помисли си Лоугън. — Сигурно не може да различи смрадлика от плевел.“

За да я разкара час по-скоро, доволна и с изписан бележник, бързо продължи да говори за къщата, за бараката, която възнамеряваха да построят, и наситените цветове, в които щяха да я боядисат.

Когато осъзна, че е изрекъл повече думи, отколкото обикновено за седмица, пресуши бутилката. Сви рамене. Едва ли през цялото време бе следила мисълта му, но не можеше да се оплаче, че не бе оказал съдействие.

— Чудесно. А лехата в южния край на предния двор?

Той леко се намръщи.

— Ще изтръгнем бръшляна, а после клиентите сами ще изпробват градинарските си умения там.

— Още по-добре. Резултатът от инвестицията носи по-голямо удовлетворение, когато сам вложиш малко труд.

Беше съгласен, но не каза нищо. Пъхна ръце в джобовете си и монетите вътре издрънчаха.

— Все пак бих предпочела да видя пълзящи растения вместо тис до бараката. Листата с разнообразна форма ще представляват по-интересна гледка от еднообразни иглички.

— Може би.

— По чертежи ли работиш, или проектът е в главата ти?

— Зависи.

„Един по един ли да избия зъбите му, или всичките наведнъж?“, помисли си тя, но усмивката й не изчезна.

— Бих искала да видя твой проект на хартия, когато е възможно. Хрумна ми една мисъл.

— Не се и съмнявам, че ти хрумват много.

— Шефката ми настоя да спазвам добрия тон — хладно отбеляза тя. — Какво ще кажеш?

— Просто забележка.

— Помислих си, че щом съм се заела с реорганизация и разместване, мога да освободя малко място за твой офис в центъра.

Погледна я по същия начин, както преди малко бе изгледал работниците си над рамото й. „С този поглед би изпепелил някоя жена с по-слаба воля“, помисли си Стела.

— Не работя в някакъв шибан офис.

— Не предлагам да прекарваш цялото си време там, а просто да имаш място, на което да държиш документацията си, да водиш телефонни разговори и да съхраняваш важната информация.

— Ето за какво служи пикапът ми.

— Нарочно ли се опитваш да ми създаваш проблеми?

— Не. Постигам го без усилия. А ти?

— Е, добре, значи не искаш офис. Да забравим за това.

— Вече имам офис.

— Супер! Но аз имам нужда. Трябва да зная точно какво оборудване и материали са ти нужни за този обект. — Отново издърпа бележника си. — Един червен клен, една магнолия. Какъв вид магнолия?

— Южна. Grandiflora gloriosa.

— Добър избор за това място. Една череша — продължи тя и за негова изненада и неволно възхищение, нахвърля целия план, който й бе описал.

„Добре, Червенокоске — помисли си той. — Може би все пак разбираш нещо от озеленяване.“

— Тис или пълзящи растения?

Лоугън погледна към бараката и си представи и двете. Не мислеше, че е права, но не виждаше смисъл категорично да отхвърли предложението й.

— Ще ти кажа, когато реша.

— Добре. Искам точния брой от всеки вид растение или друга стока, която вземаш.

— Значи мога да те открия… в офиса ти?

— Просто ме потърси.

Тя направи кръгом и си тръгна с гневна походка.

— Хей, Стела!

Когато извърна глава назад и погледна към него, Лоугън широко се усмихна.

— Не се сдържах.

Стрелвайки го с очи, тя бързо се обърна и продължи.

— Добре, добре. Малка шега, за бога. — Последва я. — Не си тръгвай сърдита.

— А просто да си тръгна?

— Да, но няма смисъл да се разделяме враждебно настроени един към друг. Нямам нищо против да се караме, щом така искаш.

— Мисля, че ти го искаш.

— Но точно сега няма смисъл. — Изведнъж се сети, че е с работни ръкавици, свали ги и ги пъхна в задния си джоб. — Аз ще върша моята работа, а ти — твоята. Роз твърди, че има нужда от теб, а аз дълбоко уважавам Роз.

— Аз също.

— Убеден съм. Нека се опитаме да не лазим по нервите си като буболечки, от които някой може да получи обрив.

Стела наклони глава и повдигна вежди.

— Нима искаш примирие?

— В общи линии — да. Готов съм да сключим примирие, за да можем да вършим работата, за която Роз ни плаща. И защото хлапето ти има брой 121-и на „Спайдърмен“. Ако си ми истински сърдита, няма да му позволиш да ми го покаже.

Тя го изгледа над очилата си.

— Не е в стила ти да бъдеш толкова чаровен, нали?

— Просто съм искрен. Наистина изгарям от любопитство да видя този брой. Ако се стараех да се правя на чаровен, гарантирам, че щеше да се разтопиш в краката ми. Имам толкова силно въздействие върху жените, че се налага да го използвам пестеливо.

— Безспорно.

Стела се усмихна, качвайки се в колата си.