Нора Робъртс
Синя далия (17)

Шестнадесета глава

Лоугън се беше влюбвал два пъти в живота си. Въпреки безброй страстни увлечения и проявен безкраен интерес и искрена симпатия, любовта бе обсебвала съзнанието му само онези два пъти. Първия път и той, и момичето на мечтите му бяха твърде млади за сериозна връзка.

Бяха изчерпали любовта си с безумна страст, изблици на ревност и необуздана енергия. Сега си спомняше за Лиза Ан Лауър с умиление и носталгия.

После срещна Рейчъл. Тогава се чувстваше малко по-зрял, малко по-мъдър. Не бяха бързали — излизаха заедно две години, преди да се решат на брак. И двамата го искаха, въпреки че някои негови познати се изненадаха — не само от годежа, а и от съгласието му да се премести на север с нея.

Самият Лоугън не беше изненадан. Тогава я обичаше, а Рей избра да живее на север. „Мястото й бе там“, поправи се той. Наивно бе вярвал, че може да свикне навсякъде.

Беше оставил плановете за сватбата на нея и майка й, с малък принос от своя страна. Голямото, разточително тържество му бе харесало с цялата си помпозност.

На север имаше добра работа. Поне на теория. Но се чувстваше неспокоен и неудовлетворен в онова гъмжило и проумя, че неговото място не е сред градската шумотевица.

„Момче от малък град“, помисли си той, докато с екипа му закрепваха последните дъски на покрива на дървената беседка. Чувстваше се твърде привързан към родния си край и с доста скромни амбиции, за да се впише в градския пейзаж.

Не преуспя там и бракът му не потръгна. Отначало възникнаха дребни проблеми, за които сега, в ретроспекция, му се струваше, че са могли да преодолеят с взаимни компромиси. Вместо това, и двамата трупаха у себе си огорчение, докато не просто се отчуждиха, а поеха в противоположни посоки.

Тя се намираше в стихията си, но не и той. Чувстваше се нещастен, а неволно караше и нея да страда, че е неспособен да се адаптира. Както всяка болест, която не е лекувана, неудовлетвореността се бе разпростряла до корените.

Не мислеше, че вината е изцяло нейна. Нито пък изцяло негова. Бяха постъпили разумно, като се разделиха, най-сетне осъзнали, че не могат да продължават заедно.

Провалът се оказа мъчителен, особено заради загубата на някога обещаващата любов. Стела се лъжеше, че разводът не е оставил рани у него. Просто той свикна да живее с тях.

Клиентът искаше глицинии около беседката. Даде указания на работниците си къде да ги засадят и се оттегли до малкото езеро, на чиято повърхност трябваше да има водни растения.

Беше мрачен, а когато изпадаше в такова настроение, предпочиташе да работи сам, доколкото е възможно. Папурът стоеше в кофички и той нагази с гумени ботуши, за да ги потопи. Ако поставеше растенията направо във водата, корените им щяха да плъзнат и задушат всичко наоколо, но така чудесно щяха да разнообразяват пасторалната картина. Постави три водни лилии по същия начин, и след това засади жълти перуники на брега. Бяха влаголюбиви цветя и щяха да трептят като ярък ореол около езерото.

Работата винаги му доставяше удоволствие и докато бе съсредоточен върху нея, част от съзнанието му размишляваше върху други идеи. Или поне на моменти се сещаше за тях.

Можеше да направи езеро във вътрешната градина, която възнамеряваше да създаде сред зелените площи около дома си. „Никакъв папур“ каза си. По-добре беше да сложи дребни лотоси и водни кани за фон. Струваше му се, че повече биха допадали на Стела.

„Бил съм влюбен два пъти“, отново се замисли Лоугън. Сега усещаше как нежните коренчета на това цвете отново търсят почва у него. Може би трябваше да ги изтръгне. Може би.

Какво щеше да прави с жена като Стела и две дяволски забавни хлапета? Взаимно щяха да се изнервят с различните си подходи почти към всичко. Боеше се, че връзката им бързо ще се изчерпа, въпреки че, боже, докато бяха заедно в леглото, бе имал чувството, че никога повече не ще може да живее без нея. Но съществуваше и възможност да се отчуждят, както с Рей, а от опит знаеше, че това е много по-мъчително, отколкото бързо отшумяла бурна страст.

Този път трябваше да мисли и за две малки момчета.

Нали именно затова призракът здравата го бе сплашил? Едва ли би предположил, че някога, докато напряга сили, плувнал в пот под облачното небе, ще мисли за среща с призрак. Смяташе се за човек с отворено съзнание за тези неща… но не бе очаквал да се сблъска, така да се каже, лице в лице с тях.

Докато влачеше чувал с тор към брега на езерото, Лоугън осъзна, че досега не е вярвал в легендите за призрака. Беше ги приемал като поредната интересна история, свързана със стара къща. Говореше се, че в старите къщи витаят духове, защото хората от Юга обичаха интересните истории. Гледаше на тях като на част от местната култура и може би на нещо, което би се случило на другиго, особено ако е малко пийнал и податлив на въздействието на атмосферата.

Но той не беше нито пиян, нито наивен, а усети леденостудения й дъх, яростта и силата й. Беше се опитала да го изплаши и накара да стои далеч от онези деца и майка им.

Затова искаше с готовност да помогне за разкриване самоличността на онази, която бродеше из коридорите на къщата. Но част от него се питаше дали тя няма право. Дали наистина не е по-добре да стои настрана?

Телефонът на колана му звънна. Вече приключваше работата си и вместо да изчака да спре, свали калните си ръкавици и отговори.

— Кътридж.

— Лоугън, обажда се Стела.

Внезапното ускоряване на пулса му го накара да изпита гняв към себе си.

— Да, скапаните формуляри са в пикапа ми.

— Кои формуляри?

— За които ти е хрумнало да мърмориш.

— Не те търся, за да мърморя.

Тонът й звучеше хладно и делово, което само накара сърцето му да бие по-учестено и още повече го вбеси.

— Е, нямам време и за празни приказки. В момента съм на обект.

— Надявам се да вместиш в графика си една консултация. Имам клиентка, която иска да й дадеш съвет на място. Тук е и ако ми кажеш какви са плановете ти за деня, ще ти уредя среща с нея.

— Къде?

Продиктува му адреса, който се намираше на около двадесет минути път. Погледна как върви работата на екипа му и прецени кога ще свършат.

— В два часа.

— Добре. Ще я уведомя. Казва се Марша Фийлдс. Искаш ли още информация?

— Не.

— Добре.

Чу отчетливото щракване в слушалката и се ядоса, че не е успял да затвори пръв.

 

 

Вечерта Лоугън потегли изтощен, плувнал в пот и в по-добро настроение към дома си. Обикновено тежката физическа работа му се отразяваше страхотно, а през този ден бе свършил доста. Отначало навън беше задушно, а после се бе разразила кратка пролетна буря. Когато дъждът бе заплющял най-силно, с работниците му бяха прекъснали за обедна почивка и бяха хапнали студени сандвичи и пийнали подсладен чай в горещата кабина на пикапа, докато струите се стичаха по стъклата.

Работата, която можеше да свърши за Фийлдс, предлагаше много възможности. Жената, чиято дума се слушаше в онази къща, имаше ясни идеи. Повечето от тях му допадаха и нямаше търпение да ги нахвърля върху хартия, да ги развие и доизглади.

Когато се беше оказало, че братовчедка на Марша по майчина линия е негова втора братовчедка по бащина, консултацията се бе проточила по-дълго от необходимото и бе преминала в шеговит разговор. Не беше излишен, защото тя можеше да привлече доста други клиенти.

Взе последния завой към дома си, спокоен и доволен, но настроението му помръкна, когато видя колата на Стела, паркирана зад неговата.

Не искаше да се вижда с нея сега. Кроеше други планове, а тя просто щеше да ги провали. Възнамеряваше да вземе душ, да пийне бира и тихо да пусне канала ESPN за фон, докато вечеря и работи върху проекта си на масата в кухнята.

В сценария му просто нямаше място за жена.

Паркира с ясното намерение да я отпрати. Нямаше я нито в колата, нито на площадката. Запита се, дали след като беше легнала с него, жена като нея можеше да влиза в къщата му в негово отсъствие. Каза си, че никоя няма право, дори Стела, но чу шуртенето на маркуча за поливане в градината си.

С ръце в джобовете, тръгна по пътеката встрани от къщата.

Тя стоеше на верандата, с еластичен сив панталон, чиито крачоли достигаха малко над глезените й, и широка синя риза. Огненочервените й къдрици бяха вързани отзад на бухнала конска опашка, която поради необясними причини му се стори адски секси. Слънцето бе пробило през облаците и очите й бяха скрити зад очила със сивкави стъкла.

Изглеждаше чудесно в това семпло облекло и внимаваше да не намокри сивите си еспадрили.

— Днес валя — извика той.

Стела продължи да полива сандъчетата му.

— Не беше достатъчно.

Приключи и спря струята, но остана с маркуча в ръка, когато се обърна с лице към него.

— Зная, че имаш собствен стил и настроения, и това си е твоя работа. Но нямаш право да ми говориш, както днес. Няма да търпя да се държиш с мен като с празноглавка, която звъни на гаджето си в работно време, за да се глези, или досадна бизнес партньорка, която те прекъсва, за да те тормози за подробности. Не съм нито едно от двете.

— Не сме нито гаджета, нито бизнес партньори!

Ясно видя как брадичката й трепна, когато стисна зъби.

— Щом ти се обаждам в работно време, значи имам причина. Тази сутрин определено имах.

Права беше, но не се чувстваше длъжен да го признае.

— Сключих сделката с Фийлдс.

— Ура!

Лоугън прехапа устни, за да сдържи смеха, който предизвика у него ироничният й радостен възглас.

— Ще съставя проект за нея. Подписахме предварителен договор. Ще получиш копия и от двете. Доволна ли си?

— Да. Това, което не одобрявам…

— Къде са децата?

Въпросът му я накара да забрави какво иска да каже.

— Баща ми и съпругата му ги взеха от училище, ще вечерят и ще пренощуват при тях, защото след малко трябва да придружа Хейли на курса за бъдещи майки.

— В колко часа?

— В колко часа какво?

— В колко часа е курсът?

— В осем и половина. Не съм дошла да си бъбрим, Лоугън, нито пък да ми се присмиваш. Държах да…

Очите му се отвориха широко, а после се присвиха, когато тя се отдръпна назад. Бе пристъпил към нея и чаровната му усмивка не остави и следа от съмнение какво се кани да стори.

— Не си го и помисляй. Точно сега нямам никакво желание да се целувам с теб.

— Тогава аз ще те целуна и може би ще събудя желание.

— Не се шегувам. — Насочи маркуча срещу него като оръжие. — Стой далеч. Мисля, че се изразявам съвършено ясно.

— Разбирам. Хайде, стреляй — подкани я той. — Толкова съм потен, че не бих имал нищо против един студен душ.

— Престани! — Стела направи няколко крачки назад с танцова стъпка, осъзнала, че той бавно се приближава. — Това не е игра и не е забавно.

— Възбуждаш ме, когато заговориш с този тон.

— С какъв тон говоря?

— На учителка янки. Ще съжалявам, ако някога отвикнеш от него.

Протегна ръце към нея и Стела инстинктивно стисна края на маркуча. Така му се падаше. Прицели се със струята право в гърдите му и избухна в смях.

— Няма да си играя с теб, Лоугън. Говоря сериозно.

Мокър до кости, отново посегна към нея, финтира отляво и този път тя изпищя, пусна маркуча и побягна.

Ловко плъзна ръка около талията й и я повлече към задния двор. Стресната и обзета от гняв, тя риташе и се съпротивляваше. Остана без дъх, когато се приземи върху него на тревата.

— Пусни ме, идиот такъв!

— Не виждам защо. — Господи, колко добре се чувстваше в хоризонтално положение. Още повече че тя лежеше хоризонтално с него. — Навлизаш в частната ми собственост, поливаш сандъчетата ми и ми изнасяш лекции. — Измъкна се и се надвеси над нея. — Трябва да имам право да върша каквото искам в собствения си имот.

— Стига. Не съм се отказала да се карам с теб.

— Можеш да продължиш оттам, докъдето стигна.

Закачливо докосна брадичката й, после още веднъж.

— Мокър си, потен си и ще останат зелени петна по…

Останалите й думи бяха заглушени от устните му и би се заклела, че водата и по двамата започна да се изпарява.

— Не мога… не можем… — Но причините ставаха все по-неясни в съзнанието й. — … в задния двор.

— Искаш ли да се обзаложим?

Не можеше да отрече, че я желае. Какъв смисъл имаше да се бори със себе си? Искаше да достигне до дълбоката й благоразумна същност и с наслада да докосва прелестната й външна обвивка. Желаеше жената, която педантично изискваше формуляри, но вечер се боричкаше на пода с децата си. Жената, която поливаше сандъчетата му, докато безмилостно го нападаше с думи.

И която тръпнеше под тялото му на тревата при допира му.

Ласката на силните му ръце я завладя, когато те проследиха формите й и притиснаха ханша й. Устните му ненаситно се плъзнаха по шията, рамото и гърдите й.

Разтапяше се под него и в един миг сякаш полетя — лека, ефирна и изгаряща.

Това приличаше на лудост. Бе лекомислено и глупаво, но не можеше да го спре. Търкаляха се на тревата като две полудели кутрета. От него лъхаше мирис на пот, влага и завладяваща мъжка сила. Потен, чувствен и неустоим.

Сграбчи разрошените му буйни коси, вече леко изсветлели от слънцето, и отново потърси устните му със своите.

Всмукна горната му устна, а после езика му.

— Коланът ти. — Едва си пое дъх. — Токата се врязва…

— Извинявай.

Той се надигна да го разкопчае и за миг остана неподвижен, загледан в нея.

Косите й бяха разпилени, очите й — замъглени, а страните — поруменели. Почувства как онези коренчета проникнаха дълбоко в почвата.

— Стела…

Не знаеше какво точно иска да каже, думите се въртяха хаотично в съзнанието му, примесени с толкова чувства, че не можеше да ги подреди.

Но с усмивка, бавна и нежна като очите й, тя прошепна:

— Защо не ти помогна с това?

Разкопча дънките му и дръпна ципа надолу. Пръстите й го обхванаха като примка от кадифе. Усещаше цялото си тяло напрегнато, а ума и сърцето си — безсилни.

Тя се надигна и устните й се плъзнаха по голите му гърди, а зъбите й оставиха гореща диря, граничеща с болка.

След миг бе върху него, готова да го завладее и унищожи.

До слуха й достигаха птичи песни и шумоленето на вятъра, а до ноздрите й — мирис на трева и влажна плът. И на хелиотроп от сандъчетата, които бе поляла. Усещаше мускулите му като обтегнати въжета, широките му рамене и изненадващо топлите му чупливи коси.

Когато погледна надолу, разбра, че е потънал в забрава.

С наведена назад глава, ритмично раздвижи ханш и се понесе натам, където се намираше той.

 

 

Лежеше неподвижна върху него, влажна гола и замаяна. С част от ума си осъзнаваше, че ръцете му са обвити около тялото й, сякаш двамата са оцелели след корабокрушение.

Отпусна глава на гърдите му. Взаимно се бяха довели до пълно изтощение. Току-що се бе любила с мъж на двора посред бял ден.

— Това е лудост — промълви тя, но не събра достатъчно сили да се раздвижи. — А ако беше дошъл някой?

— Който идва без покана, трябва да носи почерпка.

Гласът му прозвуча лениво, в контраст със силата, с която я притискаха ръцете му. Повдигна глава и го погледна. Очите му бяха затворени.

— Доволен ли си от моята почерпка?

Крайчецът на устните му трепна.

— Мисля, че беше превъзходна.

— Чувствам се като на шестнадесет. По дяволите, дори на шестнадесет никога не съм го правила така. Искам да възвърна здравия си разум. Искам дрехите си.

— Почакай.

Отмести я встрани и се изправи.

„Очевидно — помисли си тя — без смущение се разхожда из двора си гол, както майка го е родила.“

— Дойдох да поговоря с теб, Лоугън. Сериозно.

— Дойде да ми се караш — поправи я той. — Сериозно. Доста добре се справи.

— Не бях свършила. — Леко се завъртя и посегна към ластика си за коса. — Но ще продължа веднага щом се облека и…

Изпищя, сякаш някой беше опрял кухненски нож до гърлото й.

После се задави от водата, която безмилостно струеше от маркуча към зяпналата й уста.

— Реших, че и двамата имаме нужда от малко охлаждане.

Просто не беше в неин стил, дори при тези обстоятелства, да побегне гола по тревата. Вместо това се преви одве, притисна колене към гърдите си, обви ръце около тях и го обсипа с най-цветистите ругатни, които й хрумнаха.

Той се смя от сърце, докато имаше чувството, че ребрата му ще се спукат.

— Откъде възпитано момиче като теб е научило подобни думи? Как да целувам уста, способна да ги изрече? — Срещна изпепеляващия й поглед, докато държеше маркуча над главата си и вземаше импровизиран душ. — Страхотно е. Искаш ли бира?

— Не. Не искам бира, по дяволите! Искам кърпа. Глупав откачалник, намокри дрехите ми!

— Ще ги пъхнем в сушилнята. — Пусна маркуча и ги събра. — Ела вътре. Ще ти дам кърпа.

Когато тръгна към къщата, все още безгрижен и гол, Стела нямаше друг избор, освен да го последва.

— Имаш ли халат? — попита тя заядливо.

— За какво ми е? Почакай, Червенокоске.

Остави я, мокра и разтреперана, да го чака в кухнята. Върна се след няколко минути, обул овехтяло долнище на анцуг, с две големи хавлиени кърпи в ръце.

— Трябва да свършат работа. Ще изсуша тези дрехи.

Грабна ги и влезе с тях в някаква стая. „Перално помещение“, помисли си тя, докато се загръщаше с едната кърпа. С другата подсуши косите си, които навярно изглеждаха, меко казано, ужасно, и чу включването на сушилнята.

— А искаш ли вино? — попита той, когато отново влезе при нея. — Кафе или нещо друго?

— Настоявам да ме изслушаш…

— Червенокоске, кълна се, че вече те слушах по-дълго отколкото която и да е друга жена през целия ми живот. Дяволски трудно ми е да проумея защо ми се струва, че се влюбвам в теб.

— Не обичам да ме… Моля?

— Първо ме привлякоха косите ти. — Лоугън извади бира от хладилника. — Но не беше нищо повече от влечение. После гласът ти. — Отвори бутилката и отпи голяма глътка. — Все още просто странен интерес от моя страна. Навързани са цял куп незначителни неща, както и доста важни. Не зная какво става с мен, но всеки път, когато съм с теб, се чувствам по-близо до ръба.

— Аз… Мислиш… че се влюбваш в мен и начинът да ми го покажеш, е, като ме стовариш на земята и правиш секс с мен като ненаситен маниак, а после ме окъпеш с маркуча?

Той отпи отново, по-бавно и замислено, и потърка голите си гърди.

— Стори ми се уместно.

— Е, много впечатляващо!

— Не съм се старал да те впечатля. Не исках да се влюбвам в теб. Всъщност заради тази мисъл бях в скапано настроение почти през целия ден.

Очите й се присвиха, докато синият им цвят засия през пролуката като горещ, ярък лъч.

— О, така ли?

— Но сега се чувствам по-добре.

— Е, радвам се. Чудесно. Дай ми дрехите.

— Все още не са изсъхнали.

— Не ме интересува.

— Хората от Севера вечно бързат. — Лоугън спокойно се облегна на плота. — Днес се замислих и за още нещо.

— И това не ме интересува.

— Другото, за което се замислих днес, беше, че съм се влюбвал истински само два пъти досега. И двата… няма да увъртам, и двете връзки завършиха с провал. Възможно е и с тази да стане същото.

— Може би вече е станало.

— Не — намръщено възрази той. — Ядосана си и уплашена. Не съм мъжът, когото си търсила.

— Не съм търсила никого.

— Аз също. — Лоугън остави бирата си и укроти гнева й, като се приближи и обхвана лицето й с длани. — Навярно мога да спра това, което се случва с мен. Може би трябва да опитам. Но те поглеждам, докосвам те и ръбът не само ми се струва по-близо, а сякаш нещо ме тегли към него.

Допря устни до челото й, а след това се отдръпна назад.

— Всеки път, когато успея да те разбера донякъде, изниква нещо ново и съвсем различно — каза тя. — Аз съм се влюбвала само веднъж истински и то беше всичко, което очаквах. Не зная какво очаквам сега, освен това, което имам. Не зная, Лоугън. Не съм сигурна дали имам смелостта отново да поема към ръба, за който говориш.

— Ако нещата продължат да вървят в посоката, в която са поели за мен, и не ги спреш, можеш да полетиш от него, без да си го искала.

— Не е толкова лесно да бъда тласната нанякъде против волята си. — Този път тя се приближи и хвана ръката му. — Лоугън, дълбоко съм трогната от признанието ти, че изпитваш подобни чувства към мен. Нуждая се от време, за да разбера какво става със самата мен.

— Най-добре ще бъде — каза той след секунда, — ако успеем да запазим темпото, с което се развиват отношенията ни.

 

 

Дрехите й бяха сухи, но ужасно измачкани, а косите й почти бяха удвоили нормалния си обем.

Скочи от колата и потръпна от ужас, когато видя Хейли и Роз, седнали на люлката с високи чаши в ръце.

— Трябва само да се преоблека — извика. — Няма да се бавя.

— Има предостатъчно време — отвърна Хейли и дяволито присви устни, докато Стела бързаше към къщата. — Нали знаеш какво означава една жена да се появи с адски намачкани дрехи и петна от трева по задника? — подхвърли тя.

— Предполагам, че е била у Лоугън.

— Любов на открито.

Роз се задави с глътка чай и дрезгаво се засмя:

— За бога, Хейли!

— Ти правила ли си го някога навън?

Роз въздъхна.

— В далечното, тъмно минало.

 

 

Стела знаеше със сигурност, че говорят за нея. Руменината, избила по лицето й, обхвана цялото й тяло, докато тичаше към спалнята. Свали дрехите си и ги хвърли в коша за пране.

— Няма причина да се срамувам — промърмори тя на себе си, докато отваряше гардероба. — Никаква.

Сложи чисто бельо и най-сетне се почувства по-нормално. Когато посегна към блузата си, усети студа.

Настръхна, почти очаквайки този път някоя ваза или лампа да полети към нея.

Но събра смелост, обърна се и застана лице в лице с Печалната невеста. За първи път я видя ясно, въпреки че слабата светлина преминаваше през нея като през дим. Все пак различи чертите й, фигурата, русите масури и печалните очи.

Бе застанала на прага на банята между нейната спалня и тази на момчетата.

Но на лицето й нямаше изписан гняв. Не излъчваше неодобрение, а дълбока, неутешима скръб.

Страхът на Стела изчезна и на негово място се появи съжаление.

— Иска ми се да можех да ти помогна. — Притискайки блузата към гърдите си, плахо пристъпи напред. — Но не зная нито коя си, нито какво те е сполетяло. Защо си толкова тъжна?

Жената извърна глава и с насълзени очи погледна към стаята зад себе си.

— Не са си отишли — успокои я Стела. — Никога не бих се разделила с тях. Те са целият ми живот. В момента са при баща ми и съпругата му… при дядо си и баба си. Просто ще им погостуват. Ще ги поглезят една вечер, ще хапнат сладолед на корем и утре ще се върнат. — Предпазливо направи още една крачка, с пресъхнало гърло. — Обичат баща ми и Джолийн. Но тук е толкова тихо, когато ги няма, нали?

Господи, говореше на привидение! Опитваше се да завърже разговор с призрак. Защо животът й бе станал толкова странен?

— Не можеш ли да ми кажеш нещо, което би помогнало? Опитваме се да открием истината и навярно, когато успеем… Не можеш ли да ми кажеш поне името си?

Стела повдигна треперещата си ръка и я протегна напред. Тъжните очи срещнаха погледа й и ръката й премина през образа. Последва студ и миг на необясним ужас, след който всичко изчезна.

— Можеш да говориш — промълви Стела в празната стая. — Щом пееш, значи можеш и да говориш. Защо мълчиш?

Разтърсена, тя се облече и с мъка прихвана косите си с шнола. Сърцето й не престана да бие учестено, докато се гримираше, и не би се изненадала да зърне онова печално лице в огледалото.

Обу се и най-сетне слезе на долния етаж, твърдо решена да остави смъртта зад гърба си и да се подготви за новия си живот.