Нора Робъртс
Синя далия (12)

Единадесета глава

„Ето защо толкова рядко си струва да излезеш с мъж“, помисли си Стела. Стоеше по бельо пред гардероба си, двоумеше се, размишляваше и отчаяно се питаше какво да облече.

Дори не знаеше къде ще отидат. Мразеше да не знае къде ще я заведат. Как да реши за какво да се подготви?

Думата „вечеря“ не носеше достатъчно информация. Дали подходящото облекло бе малка черна рокля, спортно-елегантен тоалет или марков костюм от разпродажба? Дънки, тениска и яке или дънки и копринена блуза?

Освен това той бе казал, че ще я вземе в седем, и не й бе оставил време да се преоблече на спокойствие, още по-малко да умува какво да избере.

Романтична среща. Как можеше нещо, което като тийнейджърка бе очаквала с огромно желание и вълнение, а на двадесет години бе приемала за естествено, сега, след тридесетте, да представлява трудно и често досадно задължение?

Причината не се криеше в това, че бракът я е променил или е забравила как да се държи с мъжете. Срещите между зрели хора й се струваха сложни и изтощителни, защото участниците в тях почти винаги имаха поне по една преживяна сериозна връзка и раздяла, и носеха мъчително бреме на плещите си. Вече си бяха извадили начин на живот, бяха изяснили очакванията си и изпълнявали ритуала на сближаване толкова често, че им се искаше да го прескочат като нещо банално и да преминат съществената част… или просто да се приберат у дома и да гледат Летърман.

Като добавеше към това и факта, че поканата за тази среща бе дошла като гръм от ясно небе и мъжът не бе благоволил да й даде поне известна насока, за да знае в какъв вид да се появи, бе сигурна, че ще е пълен провал още преди да е започнала.

„Е, добре. Ако изборът ми не е правилен, ще обвиня него.“

Докато обличаше елегантната черна рокля, вратата на общата баня се отвори с трясък и Гевин се втурна в стаята й.

— Мамо! Готов съм с домашното. Люк все още не е, но аз свърших. Може ли да сляза долу? Може ли?

Добре че все още стоеше по чехли и без чорапогащник, защото Паркър направи опит да се покатери по крака й.

— Не забрави ли нещо? — попита тя Гевин.

— Неее. Написах всички нови думи.

— А да почукаш, преди да влезеш?

— О!… — промълви той с трогателна невинна усмивка. — Много си хубава.

— Ласкател. — Стела се наведе и го целуна по главата. — Но когато вратата е затворена, трябва да почукаш.

— Добре. Може ли да сляза сега?

— След минута. — Отиде до тоалетката и сложи сребърните обици халки, които бе приготвила. — Искам да обещаеш, че ще слушаш мис Роз.

— Ще ядем чийзбургери и ще играем видеоигри. Тя каза, че може да ни победи на „Смакдаун“, но аз не мисля така.

— Никакво боричкане с брат ти. — „Напразни надежди“, помисли си Стела. — Дайте си малко почивка тази вечер.

— Може ли да сляза?

— Върви. — Леко го шляпна отзад. — Телефонът ми ще е включен, в случай че имате нужда от мен.

Когато синът й се втурна навън, Стела сложи обувките и тънък черен пуловер. След един поглед в огледалото реши, че аксесоарите правят роклята подходяща и за официална, и за по-непретенциозна обстановка, към което се бе стремила.

Взе чантата си, провери съдържанието й и влезе в съседната стая. Люк лежеше изтегнат на пода в любимата си поза по корем и умърлушено бе навел глава над учебника си по аритметика.

— Проблем ли има, хубавецо?

Той вдигна глава и я погледна така жално, както само малко момче би могло.

— Мразя домашните.

— Аз също.

— Гевин изтанцува танца на победата, защото пръв написа своето.

Разбрала причината за унинието му, Стела седна на леглото до него.

— Да видим какво имаш.

— Защо трябва да зная колко е две плюс три?

— Как иначе ще знаеш по колко пръста имаш на ръцете?

Люк събра вежди, а после изведнъж на лицето му грейна усмивка на задоволство.

— Пет!

След като преодоля кризата, тя му помогна и с останалите задачи.

— Ето, готов си. Не беше таткова зле.

— Все пак мразя домашните.

— Може би, но е време за танца на победата.

Той скочи на крака и със смях обиколи стаята в тръс.

Всичко в нейния малък свят отново беше подредено.

— Ти защо няма да вечеряш тук? Ще ядем чийзбургери.

— Честно казано, не зная. Нали ще слушаш мис Роз?

— Аха. Тя е добра. Веднъж излезе на двора и хвърли топката на Паркър. Дори не се намръщи, когато й я донесе олигавена. Някои момичета се мръщят. Нали мога да сляза? Защото съм гладен.

— Разбира се.

Когато остана сама, Стела се изправи и машинално събра разхвърляните играчки и дрехи, които някой бе забравил да сложи обратно на етажерката и в гардероба.

Прокара пръсти по съкровищата на децата си. Любимите комикси на Гевин, бейзболната му ръкавица. Скъпоценното камионче на Люк и окъсаното мече, с което все още не се срамуваше да заспива.

Хладна тръпка между плещите я накара да застине. Дори под пуловера кожата на ръцете й настръхна. С крайчеца на окото си вида силует — по-скоро отражение или сянка — в огледалото над бюрото.

Когато се обърна, в стаята влезе Хейли.

— Лоугън току-що спря пред къщата — започна тя, но изведнъж замълча. — Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— Да. Добре съм. — Прокара трепереща ръка през косите си. — Просто ми се стори… Нищо. Нищо. Освен бледа, как изглеждам?

Отново застана срещу огледалото, но този път видя само себе си и Хейли, която се приближаваше.

— Върхът си. Имаш страхотна коса.

— Лесно е да го кажеш, когато не се будиш с нея всяка сутрин. Мислех да я вдигна на кок, но реших, че ще е твърде официално.

— Точно така. — Хейли направи още няколко крачки и доближи главата си до нейната. — Веднъж пробвах дали ми отива червена. Пълна трагедия. Кожата ми изглеждаше жълта.

— Този наситен кестеняв цвят е чудесен.

„Господи, какво лице — помисли си Стела с мъничко завист. — Няма нито една бръчка.“

— Да, но червеното е толкова модерно. Е, аз слизам да правя компания на Лоугън, докато… Изчакай още няколко минути, за да отидем в кухнята и да ви оставим насаме. Ще си устроим голямо пиршество с бургери.

За бога, нямаше намерение да си придава важност и да го впечатлява. Но Хейли вече бе излязла, а и тя искаше да се огледа още веднъж. И да се успокои.

Поне подготовката за срещата… този път безспорно истинска среща… бе изместила всички тревоги на заден план. Но отражението в огледалото не приличаше на Хейли. Макар да я беше зърнала само за миг, бе убедена, че жената имаше руси коси.

Възвърнала увереността си, тръгна по коридора. Чу смеха на Хейли от площадката над стълбището.

— Сега ще дойде. Мисля, че е излишно да ти казвам да се чувстваш като у дома си. Аз отивам в кухнята, където са останалите от компанията. Предай на Стела, че ще кажа на всички „чао“ от нейно име. Приятно прекарване.

„Това момиче да не е ясновидка?“ запита се тя. Хейли сякаш бе изчислила с точност до секундата кога да излезе и докато се отдалечаваше по коридора, Стела слезе до площадката. Лоугън вдигна поглед към стълбите.

„Хубав черен панталон“, забеляза тя. Чудесна синя риза, но не с вратовръзка и сако, а със спортно яке върху нея. Все пак не бе твърде скромно облечен.

— Добре изглеждаш.

— Благодаря. Ти също.

— Хейли ще каже на всички, че излизаш. Готова ли си?

— Да.

Тръгна с него и огледа черния „Мустанг“, паркиран отпред.

— Имаш и кола.

— Не е просто кола, само жена би го нарекла така.

— Говориш като сексист. Добре, щом не е кола, какво е?

— Машина.

— Приемам поправката. Не ми каза къде ще ходим.

Лоугън отвори вратата пред нея.

— Ще разбереш.

 

 

Докато караше към града, той пусна тиха музика, непозната за нея. Стела знаеше, че е блус, но бе невежа в тази музикална област. Когато нехайно призна това, не само му се стори шокиращо, а стана тема на разговора през целия път.

Тя научи най-основното за музиканти като Джон Лий Хукър, Мъди Уотърс, Би Би Кинг и Тадж Махал.

Докато се движеха из центъра, осъзна, че разговорът помежду им никога не е проблем. След като паркира, Лоугън се обърна и за дълго прикова поглед в нея.

— Сигурна ли си, че си родена тук?

— Пише го в удостоверението ми за раждане.

Той поклати глава и слезе.

— Щом си толкова непросветена за блуса, би трябвало отново да провериш. — Влязоха в ресторант, където всички маси вече бяха заети и бе доста шумно. Щом седнаха, той отпрати сервитьора. — Да почакаме с питиетата, докато избереш какво ще ядеш. Ще поръчаме бутилка вино.

— Добре.

След като бе решил да пропуснат аперитива, Стела отвори менюто си.

— Специалитетът на заведението е морска котка. Яла ли си? — попита Лоугън.

Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Не. Но с риск отново да бъда наречена „янки“, ще поръчам пиле.

— Добре. Може да опиташ от моята, за да разбереш какво изпускаш. Предлагат добро калифорнийско шардоне, подходящо и за риба, и за птиче месо. Има чудесен привкус.

Стела остави менюто и се наведе напред.

— Наистина ли знаеш това, или си измисляш?

— Обичам вино, затова го зная.

Облегна се назад, когато Лоугън махна на сервитьора. След като поръчаха, тя го погледна с присвити очи.

— Какво правим тук, Лоугън?

— Лично аз мисля да хапна вкусна морска котка и да пийна чаша добро вино.

— Досега проведохме няколко разговора, главно делови.

— Както и няколко спора — добави той.

— Вярно. Веднъж излязохме заедно и приятната разходка завърши с доста интимна случка.

— Понякога ми е забавно да те слушам, Червенокоске. Имам чувството, че говориш на чужд език. Подреждаш фактите, сякаш прокарваш пътека от плочи към нещо важно.

— Може би е така. Факт е, че сега седя тук с теб, на вечеря в ресторант. Преди двадесет и четири часа нямах подобни намерения. Отношенията ни са чисто професионални.

— Аха. Като заговорихме за това, новата ти система все още ме дразни.

— Много изненадващо. Впрочем днес следобед забрави да оставиш онази фактура на бюрото ми.

— Така ли? — Той повдигна рамене. — Сигурно съм я пъхнал някъде.

— Имам предвид…

Стела замълча, когато сервитьорът донесе виното и показа на Лоугън етикета на бутилката.

— Това е. Нека дамата го опита.

Стела бавно доближи чашата до устните си, отпи глътка и повдигна вежди.

— Добро е… има чудесен привкус.

Лоугън се усмихна широко.

— Тогава да започваме.

— Исках да кажа — отново заговори тя, — че е разумно и полезно и за двама ни да изградим приятелски взаимоотношения, но може би за никого от нас не би било добре да прераснат в нещо друго.

— Аха. — Лоугън опита виното на свой ред, взирайки се в нея със зелените си котешки очи. — Мислиш, че не бива да те целувам, защото не е разумно и полезно?

— Дойдох на ново място, започнах нова работа, доведох децата си в нова къща. Поставям тях преди всичко.

— Вярвам, че е така, но не вярвам това да е първата ти вечеря с мъж, откакто си загубила съпруга си.

— Предпазлива съм.

— Не бих го предположил. Как загина той?

— При самолета катастрофа, на връщане от командировка. Бях включила телевизора и чух новините. Не споменаха имена, но знаех, че става дума за самолета на Кевин. Знаех, че е сред жертвите още преди да ми го съобщят.

— Помниш с какво си била облечена, когато си чула новините, какво си правила, къде си стояла. — Говореше тихо и я гледаше право в очите. — Помниш всяка подробност от деня.

— Защо казваш това?

— Защото е бил най-ужасният ден в живота ти. Спомените ти за предишния и следващия се губят, но няма да забравиш дори една подробност от този ден.

— Прав си. — Интуицията му я изненада и трогна. — И ти ли си загубил някого?

— Не така, както предполагаш. Но нима жена като теб би се омъжила и би останала омъжена, ако целият й свят не се върти около един мъж? Нещо изтръгва този център от живота ти и никога не ще го забравиш.

— Не мога. — Беше се запечатало в сърцето й. — Това е най-точният и най-утешаващият израз на съчувствие, който съм получавала. Дано не те обидя като споделя, че съм изненадана.

— Не се обиждам толкова лесно. Загубила си бащата на децата си, но си им създала условия за живот, и то доста добри, което изисква усилия. Не си първата жена с деца, към която съм проявявал интерес. Уважавам майчинството и приоритетите, свързани с него. Но това не ми пречи, когато погледна над тази маса, да си те представям гола.

Стела зяпна за миг и отново затвори уста.

— Е, поне си откровен.

— Ако беше различен тип жена, досега да сме скочили в леглото. — Докато слушаше сподавения й смях, той повдигна чашата си. Изчака, докато им сервираха предястието. — Но както стоят нещата… щом прекарваме приятна вечер заедно в ресторант, бих казал, че си от предпазливите жени.

— Искаш да кажеш от задръстените.

Лоугън се усмихна и я изгледа изпитателно.

— Човек никога не знае. Освен това и двамата работим за Роз, а аз не бих направил нищо, с което мога да й навредя. Макар и непреднамерено. Ти имаш две деца, за които си загрижена. Не знам доколко си превъзмогнала загубата на съпруга си. Затова, вместо да те завлека в леглото, ще хапнем и ще си поговорим.

Стела поразмишлява няколко минути. Не откри нито една слабост в тази логика. Всъщност бе напълно съгласна с нея.

— Добре. Първо, за Роз. Аз също не бих направила нищо, с което мога да й навредя. Затова, каквото и да се случи тук, нека се разберем занапред да бъдем учтиви един с друг, докато работим заедно.

— Не непременно учтиви, но ще разговаряме само за работа.

— Добре. Второ, момчетата ми са моят първи и последен приоритет. Не защото трябва да бъде така — добави тя, — а защото аз искам. Нищо няма да промени този факт.

— Ако мислех, че е възможно нещо да ги измести, не бих те уважавал толкова.

— Е… — Изчака само миг, защото отговорът му отново бе не просто откровен, а достоен. — Що се отнася до Кевин, много го обичах. Когато го загубих, сякаш бях разкъсана на две. Част от мен искаше да се предаде и да умре, а другата бе готова да преодолее скръбта и гнева и да продължи да живее.

— Нужна е смелост, за да продължиш.

Очите й запариха и тя плахо си пое дъх.

— Благодаря. Трябваше да стъпя на крака. Заради децата и заради себе си. Никога няма да изпитвам към друг мъж точно същите чувства. Не мисля, че бих могла. Но това не означава, че няма да проявя интерес и влечение към никой друг. Не съм се обрекла на вечна самота.

Лоугън помълча няколко секунди.

— Как е възможно толкова разумна жена да изпитва емоционална привързаност към формуляри и фактури?

— Как е възможно толкова талантлив мъж да бъде толкова неорганизиран? — По-спокойна, отколкото бе очаквала, Стела с наслада хапваше от салатата си. — Отново минах покрай обекта на Доусън.

— А. Така ли?

— Знам, че има довършителни дейности, които трябва да почакат, докато отмине студът, но държа да ти кажа, че си свършил добра работа. Не, не просто добра, а изключителна.

— Благодаря. Направи ли още снимки?

— Да. Ще използваме някои от тях — преди и след промените, в раздела за оформяне на градини в уебсайта, който проектирам.

— Без майтап.

— Напълно сериозно. Опитвам се да увелича приходите на Роз. Ако тя печели повече, и ти ще печелиш, Лоугън. Сайтът ще донесе повече поръчки на отдела ти. Гарантирам.

— Трудно е да намеря повод за възражение.

— Знаеш ли за какво ти завиждам най-много?

— За това, че съм изключителна личност.

— Не, в теб няма нищо изключително. За мускулите.

— Завиждаш ми, че имам мускули? Не мисля, че биха ти отивали, Червенокоске.

— Всеки път, когато започнех проект у дома… в стария ми дом, трябваше да търся помощ. Имам идеи, може би не толкова гениални, колкото твоите, но мога да си представя това, което искам, и съм сръчна. Само тежката физическа работа не е за мен. Чувствам се неудовлетворена, защото много ми се иска да можех да върша всичко сама. А не мога. Затова ти завиждам, че имаш мускули, което означава, че ти можеш.

— Мисля, че независимо дали работиш, или даваш указания на други хора, постигаш това, което желаеш.

Стела се усмихна над чашата си.

— Разбира се. Чух, че си купил къща, недалеч от имението на Роз.

— На около два километра.

Когато им донесоха основното ястие, Лоугън отряза парче от морската си котка и го сложи в чинията й. Стела втренчи поглед в рибата.

— Е… Хм!

— Сигурно казваш на децата си, че не могат да знаят дали нещо им харесва, докато не го опитат.

— Едно от предимствата да си възрастен е това, че можеш да говориш подобни неща, без самият ти да се вслушваш в тях. Все пак добре. — Подготвена за най-лошото, набоде малка хапка и я изяде. — Интересно — каза тя след миг, — няма вкус на котка. Поне какъвто бих предположила, че е вкусът на котешкото. Всъщност не е лошо.

— Започваш да се връщаш към южняшките си корени. Следващия път ще опиташ овесена каша.

— Не мисля. Вече я опитах. Впрочем сам ли работиш там? В своята градина?

— Почти винаги. Има чудесни леки хълмчета и добър наклон за оттичане. Част от старите дървета са от северната страна. Два прекрасни чинара и няколко ореха, диви азалии и планински лаври. От южната има открита тревна площ, предостатъчно място за цветни лехи и малък поток, който пресича задния край.

— А къщата?

— Какво?

— Къщата? Каква е тя?

— А, двуетажна дървена постройка. Може би е твърде голяма за мен, но я получих заедно със земята.

— След няколко месеца ще търся нещо подобно. Ако дочуеш, че има такава къща, обявена за продан, кажи ми.

— Разбира се, мога да направя това за теб. Как се чувстват децата у Роз?

— Чудесно, но все някога ще трябва да си потърсим собствено жилище. Важно е за тях. Не искам нищо претенциозно… не мога да си го позволя. Дори и да се нуждае от ремонт, нямам нищо против. Сръчна съм. И определено бих предпочела да живея в къща, която не е обитавана от духове.

Стела замълча, когато срещна въпросителния му поглед. Поклати глава.

— Сигурно съм замаяна от виното, защото не знам от къде ми хрумна това.

— Защо го каза?

— Видях… стори ми се, че виждам — поправи се тя — призрака, за който се говори, че живее в Харпър Хаус. В огледалото, в спалнята ми, малко преди да ме вземеш. Не беше Хейли. Тя влезе след секунди и се опитах да си внуша, че е било нейното отражение. Но не беше. В същото време едва ли е била друга жена… просто е невъзможно.

— Говориш, сякаш все още не си напълно убедена.

— Нарече ме „разумна жена“, не помниш ли? — Докосна слепоочието си. — Разумните жени не виждат призраци, нито пък ги чуват да пеят приспивни песни. И не усещат присъствието им.

— Как да го усещат?

— Странен хлад… просто някакво чувство. — Бързо разтърси рамене и се засмя. — Не мога да го обясня, защото противоречи на здравия разум. Но тази вечер бе много осезаемо. Кратко, но осезаемо. Долових враждебност. Не, не точно. „Враждебност“ е твърде силно казано. По-скоро неодобрение.

— Защо не поговориш с Роз за това? Може да ти разкаже историята, доколкото я знае.

— Навярно. Казваш, че ти никога не си я виждал?

— Никога.

— Или усещал?

— Не бих казал. Но понякога, докато работя, вървя в градината или копая, чувствам нещо. Засаждаш нещо и дори и да загине, част от него остава в почвата. Защо и човек да не оставя нещо след себе си?

Имаше върху какво да поразмишлява, но когато е по-съсредоточена. Точно сега нямаше желание да мисли за друго, освен за вечерята и непринудения разговор, който водеха. А и първичното животинско привличане не бе за пренебрегване. Ако продължеше да се наслаждава на компанията му и това привличане не изчезнеше, накрая щяха да се озоват в леглото.

Представи си неизбежните последици и усложнения. Техният свят бе малък. Работеха за един и същ човек в една и съща фирма. В подобна атмосфера двама души не можеха да имат зряла връзка, без всички около тях да разберат.

Не биваше да забравя това, както и колко неловко би се чувствала, ако личният й живот стане обществено достояние.

След вечеря повървяха пеш до Бийл стрийт, за да погледат вечерния карнавал. Туристи, жители на Мемфис, решили да излязат, двойки и младежки компании бродеха по улиците, осветени от неонови лампи. През вратите звучеше музика и цели тълпи влизаха и излизаха от магазините.

— Преди време тук е имало клуб, наречен „Монарх“. Трудно ли ти е да ходиш с тези обувки?

— Не.

— Добре. Впрочем имаш страхотни крака.

— Благодаря. Имам ги от години.

— Точно на гърба на клуба — продължи той — имало погребално бюро. За собствениците било лесно да се отървават от труповете след престрелки.

— Това ли е било най-характерното за Бийл стрийт?

— О, имало е и много други неща. Блус, рок… тук е домът и на двете. Вуду, комар, секс, скандали, контрабанда на уиски, кражби и убийства.

Музиката, която се носеше от един клуб, заглуши думите му и силна миризма на типични за Юга пържени храни лъхна Стела.

— Всичко това се е случвало точно тук — отново заговори Лоугън. — Но и сегашният карнавал е забавно зрелище.

Застанаха сред насъбралите се на тротоара хора, които гледаха как три момчета изпълняват акробатични номера в средата на улицата.

— И аз мога да правя това.

Стела кимна към едно от момчетата, което измина на ръце разстоянието до кутията, в която събираха пари.

— Аха.

— Мога. Няма да го демонстрирам тук, но наистина мога. Шест години тренирах спортна гимнастика. Мога да се сгъвам надве като парче мек кашкавал. Е, вече не толкова мек, но едно време…

— Да ме възбудиш ли искаш?

Тя се засмя:

— Не.

— Значи е просто страничен ефект. Ще ми покажеш ли как го правиш?

— Може, но когато съм облечена по-подходящо.

— Наистина се опитваш да ме възбудиш.

Стела отново се засмя и се загледа в акробатите. Най-сетне Лоугън остави пари в кутията и продължиха по тротоара.

— Коя е Бети Пейдж и защо продават тениски с нейна снимка?

Лоугън внезапно спря.

— Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Като че ли не си живяла на север, а в пещера. Бети Пейдж, легендарната сексбогиня от петдесетте.

— Откъде знаеш? Дори не си бил роден тогава.

— Държа да познавам културната история на страната си, особено факти, свързани с прелестни жени, които се събличат. Погледни това лице. Съседката с тяло на Венера.

— Едва ли е можела да ходи на ръце — подметна Стела и продължи с нехайна походка, когато той се засмя.

Вървяха ту по единия, ту по другия тротоар, докато въздействието на виното отшумя и тежестта в стомаха й след обилната вечеря изчезна. Той се опита да я изкуши с предложение за блус клуб, но след кратка вътрешна дилема Стела поклати глава:

— Наистина не мога. Вече се забавих повече отколкото бях предвидила. Утре ще имам натоварен ден, а и твърде дълго ангажирах Роз тази вечер.

— Ще го запазим за друг път.

— Ще добавя и блус клуб към списъка си с неща, които не бива да пропускам. Тази вечер сложих достатъчно отметки. Бийл стрийт и морска котка. Вече съм истинска южнячка.

— Още малко и ще започнеш сама да пържиш рибата и да слагаш фъстъчени ядки в кока-колата си.

— Защо да слагам фъстъци в кока-колата си, за бога? Няма значение. — Махна с ръка, докато излизаха от града с колата. — Южняшки навик. Какво ще кажеш, ако споделя, че прекарах чудесна вечер?

— Радвам се.

„Не беше толкова сложно — осъзна тя, — нито пък скучно или стресиращо.“ Поне през първите няколко минути. Почти бе забравила какво е да чувства едновременно спокойствие и приятно вълнение в компанията на мъж.

Или да се пита — нямаше смисъл да отрича, че й хрумват подобни мисли — какво би било да усети как тези едри, загрубели от работа длани се плъзгат по тялото й.

Роз бе оставила запалени лампи заради нея. На площадката отпред, във фоайето и в спалнята й. Видя светлината им, докато се приближаваха към къщата. Това бе продиктувано от майчински инстинкт. „По-скоро сестрински“, помисли си Стела, защото Роз не бе достатъчно възрастна, за да й бъде майка.

Майка й беше твърде заета със собствения си живот и интереси, за да мисли за незначителни подробности като лампата на площадката. Може би затова самата тя се безпокоеше твърде много за тях.

— Невероятно красива къща — каза Стела. — Цялата свети нощем. Нищо чудно, че Роз я обича толкова.

— Няма друга като нея. Когато дойде пролетта, градините просто те карат да онемееш.

— Трябва да ги превърне в туристическа атракция.

— Преди време развеждаше туристи веднъж годишно, но не и откакто разкара онзи негодник Кларк. Няма да повдигна въпроса пред нея. Ако желае да поднови тази дейност, ще го направи.

Вече познаваше стила му и изчака, докато заобиколи колата и отвори вратата й.

— Нямам търпение да видя градините в цялото им великолепие. Благодарна съм за шанса да поживея тук известно време и децата ми да научат нещо за местните традиции.

— Има още една традиция. Целувката за лека нощ.

Този път той се приближи по-бавно и й остави миг очакване. Чувствените тръпки тъкмо започваха да танцуват по кожата й, когато устните му срещнаха нейните.

После, препускайки, прокараха пътека до корема й, до гърлото й, след като езикът му обходи устните й и се плъзна между тях. Плъзна ръце през косите й, по раменете й и надолу към ханша й, където ги задържа дълго.

„Мускули — помисли си тя, замаяна. — Господи, определено ги има.“ Сякаш усещаше допира на нагорещена гладка стомана. Той се раздвижи и я притисна между себе си и вратата. Докато стоеше заклещена там и езикът му навлизаше в устата й, Стела се почувства уязвима, опиянена и тръпнеща от желание.

— Почакай — промълви тя. — Почакай!

— Нека първо довърша това.

Лоугън искаше много повече, но вече знаеше, че трябва да се задоволи с една целувка. Затова не бързаше тя да свършва. Устните й бяха неустоими, а лекият трепет в тялото й безмилостно разпалваше еротични усещания. Представи си как ненаситно поглъща тази чувственост или вкусва от нея на малки хапки, докато обезумее от наслада.

Когато се отдръпна назад, замъглените й очи го накараха да повярва, че можеше да стори и двете неща — друг път, на друго място.

— Има ли смисъл да се преструваме, че ще спрем дотук?

— Не мога…

— Нямам предвид тази нощ — увери я той, когато я видя смутено да хвърля поглед към вратата.

— Тогава прав си, няма смисъл.

— Добре.

— Но не мога безразсъдно да се впусна в подобна авантюра. Трябва да…

— Да планираш — довърши Лоугън. — Да организираш.

— Не си падам по спонтанните постъпки, а и подобна спонтанност е почти невъзможна, когато имаш… две деца.

— Тогава планирай. Организирай. И ми кажи, когато си готова. Аз мога да бъда спонтанен. — Отново я целуна, а коленете й се подкосиха и тя едва се задържа на крака. — Имаш телефонните ми номера. Обади ми се. — Отдалечи се на крачка от нея. — Влез, Стела. Традицията повелява не само да целуна момичето, а и да изчакам, докато влезе, преди да си тръгна, питайки се кога ще имам шанса да го сторя отново.

— Лека нощ.

Стела влезе вътре, изтича нагоре по стълбите и забрави да угаси лампите. Все още сякаш летеше, когато тръгна по коридора, затова приспивната песен стигна до съзнанието й едва на две крачки от спалнята на синовете й.

Измина разстоянието с един скок. Този път наистина видя силуета, блясъка на русите коси на слабата светлина и очите, които се вгледаха в нейните.

Студът я връхлетя като удар, внезапен и гневен. След миг и той, и жената изчезнаха.

Олюлявайки се, тя се втурна към двете легла, погали косите на Гевин и Люк и докосна бузите и раменете им, както правеше, когато бяха съвсем малки. Това бе начинът една разтревожена майка да се убеди, че детето й диша.

Паркър лениво се обърна на другата страна, поздрави я с ръмжене и тупване с опашка и отново заспа.

„Той ме усеща, познава мириса ми. Дали и с нея е същото? Защо не лае по нея? Или просто съм загубила ума си?“

Приготви се за лягане, взе одеяло и възглавница и се върна в спалнята на синовете си. Настани се между тях и прекара нощта там, за да ги пази от немислимото.