Нора Робъртс
Синя далия (22)

Двадесет и първа глава

Стела нервно стискаше зъби, пламнала от гняв и безпокойство. Имаше готовност да се впусне в нов спор за или против брака, когато Лоугън намине да вземе момчетата по обяд.

Знаеше, че й е сърдит. Предполагаше, че го е наранила. Но странно защо, бе сигурна, че ще дойде малко преди дванадесет за децата. Беше им обещал и щеше да удържи на думата си.

„Това определено е в негов плюс“, каза си тя. Без колебание можеше да му повери синовете си.

Знаеше, че спорът е неизбежен. И двамата бяха твърде изнервени, за да проведат спокоен разговор на толкова емоционална тема. Но нямаше нищо против. Обикновено при спор излизаха наяве всички факти и чувства. Трябваше да знае и двете, за да прецени кое е най-доброто решение за всички.

Но когато ги намери отвън, където бе накарала децата да подреждат празни колички, Лоугън бе невероятно мил. Дори изглеждаше безкрайно щастлив.

— Готови ли сте за малко мъжка работа? — попита той.

С одобрителни викове те захвърлиха количките, нетърпеливи да се захванат с нещо по-интересно. Люк гордо показа пластмасовия чук, пъхнат в колана на панталоните му.

— Ще свърши добра работа. Обичам майсторите, които носят инструменти със себе си. После ще ги докарам до къщата.

— Около колко часа мислиш, че…

— Зависи колко ще издържат. — Щипна бицепса на Гевин. — Този има да се поти цял ден.

— Пипни моя! Пипни моя!

Люк стегна мускули.

След като изпълни желанието му Лоугън подсвирна силно впечатлен, и кимна на Стела:

— Чао.

Това бе всичко.

Тя продължи да стиска зъби, пламнала от гняв и безпокойство, до края на работния ден. Не беше глупава и се досети, че именно това е била целта му.

 

 

Когато се прибра от работа, къщата се оказа необичайно тиха. Не знаеше със сигурност дали е доволна от това. Взе душ, поигра си с бебето, изпи чаша вино и нервно закрачи из стаята, докато телефонът звънна.

— Ало?

— Здравейте. Със Стела ли разговарям?

— Да. Коя…

— Обажда се Труди Кътридж. Майката на Лоугън. Той настоя да ви позвъня и каза, че по това време вече трябва да сте си у дома.

— Аз… О!

„Господи! Боже мой! Майката на Лоугън?“

— Лоугън каза на баща си и на мен, че ви е предложил брак. Дойде ни като гръм от ясно небе.

— Да, на мен също. Госпожо Кътридж, все още не сме взели… по-точно, аз не съм взела решение.

— Всяка жена има право на време да помисли, нали? Трябва да те предупредя, скъпа, че когато си науми нещо, момчето ми е като булдог. Каза, че си искала да се запознаеш със семейството му, преди да решиш. Много мило, но не е толкова лесно, защото живеем далеч, нали? По празниците ще си дойдем за известно време. Ще гостуваме на Лоугън за Деня на благодарността, а после на дъщеря си за Коледа. Имаме внуци в Шарлот, така че искаме да прекараме Коледа там.

— Разбира се.

Стела нямаше представа какво да отговори. Как да реши какво да каже, без да е имала време за подготовка?

— Впрочем Лоугън ми каза, че имаш двама малки сина. Били истински фурии. Значи ще се сдобием с две внучета и в Тенеси.

— О! — Нищо не би трогнато сърцето й по-дълбоко. — Чудесно е, че го казвате. Дори не сте се запознали с мен и…

— Лоугън те познава, а съм го възпитала сам да взема решения. Щом обича и теб, и момчетата, и ние ще ви обикнем. Разбрах, че работиш за Розалинд Харпър.

— Да, госпожо Кътридж…

— Наричай ме Труди. Как вървят нещата там?

Стела проведе двадесетминутен разговор с майката на Лоугън, след което остана озадачена, развеселена, трогната и изтощена.

Щом затвори, се отпусна на дивана като зашеметена жертва, нападната от засада.

Тогава чу бръмченето на пикапа му.

Едва се сдържа да не хукне към вратата. Навярно Лоугън очакваше точно това. Но тя се настани удобно в приемната със списание за градинарство в ръце и кучето в краката й, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

Можеше нехайно да спомене, че си е побъбрила с майка му. А може би беше по-добре да си мълчи, за да го накара да се измъчва.

Нямаше смисъл да отрича, че е трогната от жеста му да уреди това телефонно обаждане, но защо поне не я беше предупредил, за да не пелтечи като идиотка през първите пет минути?

Децата нахлуха като армейски батальон при атака.

— Построихме цяла беседка. — Потен и изпоцапан, Гевин се втурна да грабне Паркър. — И засадихме растения, които ще плъзнат по нея.

— Каролски джасмит.

„Каролински жасмин“, преведе си Стела неправилно произнесеното от Люк наименование. Добър избор.

— Влезе ми треска. — Люк протегна мръсната си ръка и показа лепенката на показалеца си. — Голяма. Помислихме, че ще трябва да я извадим с нож. Но не се наложи.

— Е, слава богу! Ще сложим спирт за дезинфекция.

— Лоугън вече сложи. И изобщо не плаках. Ядохме сандвичи с много неща вътре и пихме пепси.

— И се повозихме на ръчната количка — едва успя да вземе думата Гевин. — Аз работих с истински чук.

— Ооо! Имали сте натоварена програма. Лоугън няма ли да влезе?

— Не, каза, че има друга работа. Виж. — Гевин пъхна ръка в джоба си и извади смачкана банкнота от пет долара. — Получихме по една, защото сме добри и заслужаваме да бъдем евтина работна ръка вместо роби.

Стела не можа да сдържи смеха си.

— Страхотно повишение! Поздравления! Е, да вървим да се поизмием.

— После ще се наплюскаме като прасета. — Люк хвана ръката й. — Така каза Лоугън, когато стана време да обядваме.

— Да оставим свинското плюскане за обедните почивки, когато работите.

По време на къпането и вечерята не престанаха да говорят за Лоугън. Бяха толкова уморени, че се отказаха от допълнителния час за игри, който им се полагаше в събота.

В девет вече бяха дълбоко заспали и за първи път от незапомнени времена насам Стела нямаше какво да прави. Опита се да почете или поработи, но не можа да се съсредоточи върху нито едно от двете.

Обзе я приятно вълнение, когато чу Лили да капризничи.

Излезе в коридора и видя Хейли, която се опитваше да успокои плачещото бебе.

— Гладна е. Мислех да поседна в хола и да погледам телевизия, докато я кърмя.

— Нали нямаш нищо против компания?

— Не, разбира се. Толкова самотна се чувствах днес, когато Дейвид беше на езерото, вие с Роз на работа, а момчетата на гости. — Хейли седна, разкопча блузата си и подаде гърдата си на Лили. — Ето. Така е по-добре, нали? Сложих я в раничката „кенгуру“, която ми подарихте, и си направихме хубава разходка.

— Полезно е и за двете ви. Какво искаш да гледаш?

— Всъщност нищо. Просто щях да пусна телевизора, за да чувам гласове.

— Какво ще кажеш за още един? — Роз се промъкна зад нея и се усмихна на Лили. — Исках да й се порадвам. Вижте я как суче!

— Няма проблеми с апетита — потвърди Хейли. — Днес ми се усмихва. Казват, че е реакция, предизвикана от газове, но…

— Какво разбират? Нима някой може да влезе в главата на едно бебе?

— Лоугън ми предложи да се омъжа за него.

Не знаеше защо го изрече. Сякаш нещо го тласна от ума към езика й.

— Господи! — изкрещя Хейли и побърза да сниши глас и да успокои Лили. — Кога? Как? Къде? Това е супер! Най-сензационната новина. Разкажи ни всичко.

— Няма много за разказване. Предложи ми го вчера.

— След като влязох да сложа бебето да спи? Знаех си, че е намислил нещо.

— Не смятам, че го беше планирал. Направи го импулсивно, а после се разсърди, когато се опитах да изтъкна разумни доводи, че не бива да прибързваме.

— Какви доводи? — промълви Хейли с недоумение.

— Познавате се едва от януари — заговори Роз, гледайки Стела. — Ти имаш две деца. И двамата сте били женени и носите известен багаж от предишните си бракове.

— Да. — Стела издаде дълга въздишка. — Именно.

— Когато човек знае, просто знае — възрази Хейли. — Независимо дали са минали пет месеца или пет години. Той се държи страхотно с децата ти. Луди са по него. Това че и двамата сте били женени, трябва да ви помага да предвиждате опасностите. Не схващам какъв е проблемът. Обичаш го, нали?

— Да. Съгласна съм донякъде с всичко, което каза, но… различно е, когато си млад и необвързан. Можеш да си позволиш повече рискове. Поне ако не си жена като мен. Какво ще стане, ако той иска деца, а аз — не? Трябва да реша дали бих се съгласила да родя друго дете на този етап, дали тези, които вече имам, ще са щастливи и осигурени занапред. С Кевин имахме ясни планове.

— Но ясните ти планове са рухнали — изтъкна Роз. — Не е толкова лесно да се решиш на втори брак. Аз чаках дълго и взетото решение се оказа погрешно. Но мисля, че ако на твоята възраст бях срещнала мъж, който ме кара да се чувствам щастлива, с радост прекарва съботните си дни с децата ми и ме довежда до лудост в леглото, веднага бих приела.

— Но току-що самата ти изреди причините, поради които за мен е твърде рано.

— Изредих причините, които би изтъкнала ти. Разбирам те, Стела. Но има нещо друго — и двете го разбираме или поне би трябвало. А то е, че любовта е ценен дар, който много скоро може да ни бъде отнет. Ти получи втори шанс да я изживееш. Бих те нарекла късметлийка.

 

 

Отново сънува градината и синята далия. Имаше множество пъпки, наедрели и готови да се разтворят. Най-отгоре грееше един-единствен разцъфнал цвят, полюшван от лекия вятър. Цветето стърчеше над нейната градина, която се простираше около него на вълни от красиво преливащи се цветове и форми, макар и вече не така съвършено подредени.

Лоугън беше до нея и тя усещаше топлината на силните му ръце обвити около тялото й. Устните му ненаситно се наслаждаваха на нейните и я караха да тръпне от вълнение. В далечината чуваше смеха на децата си и веселия лай на кучето.

Лежеше на зелената трева край цветните лехи, опиянена от цветовете, уханията и близостта на мъжа.

Имаше толкова страст, докато се любеха сред слънчевата градина. Ръцете й проследяваха чертите на лицето му. Не изглеждаше приказно красив, но го обичаше безумно. Цялата тръпнеше, докато телата им се движеха и плътта се сливаше с плът, силата с нежност и суровата мъжественост — с изваяни женски форми.

Как беше възможно такова съвършено единение между две толкова различни същности?

Усещаше тялото си съчетано с неговото в едно цяло, което разцъфтяваше.

Лежеше с него под слънчевите лъчи, върху зелената трева край своята градина, и чуваше ударите на сърцето си, познало блаженството.

Пъпките на далията изведнъж се разтвориха. Бяха толкова много. Безброй. Засенчваха и задушаваха другите цветя. В градината настана очевиден хаос. Синята далия се оказа твърде агресивна и жизнена.

Изглежда добре така. Просто промяна в плана.

Но преди да отговори на думите на Лоугън, чу друг глас в съзнанието си, хладен и суров:

Това е неговият план. Не твоят. Неговите желания, а не твоите. Отсечи я, преди да пусне издънки.

Наистина не беше нейният план. Разбира се. Тази градина бе създадена като красиво и спокойно кътче. Тя държеше лопата в ръка и опита да я забие в почвата.

Точно така. Изкорени я!

Изведнъж въздухът стана студен, сякаш настъпи зима, и Стела потръпна, докато лопатата потъваше в пръстта.

Лоугън го нямаше и беше сама сред градината с Печалната невеста, която стоеше до нея в бялата си нощница със заплетени коси и кимаше. Очите й издаваха ярост.

— Не искам да съм сама. Няма да се откажа от него — каза Стела.

Копай! Побързай. Нима искаш да изживееш болката и отровата? Нима искаш децата ти да страдат? Побързай! Тя ще развали всичко, ще унищожи всичко, ако я оставиш.

Щеше да я изкорени. Така беше най-добре. Просто щеше да я засади на друго място, по-подходящо.

Но когато я повдигна и се опита внимателно да разплете корените й, цветовете почерняха, синята далия увехна и се превърна на прах в ръцете й.

 

 

Най-добрият начин да прогони мрачните мисли, бе да се вглъби в работа. Това не представляваше проблем за Стела, защото наближаваше краят на учебната година и началото на ежегодната разпродажба в градинарския център, а и най-надеждната й помощничка бе в отпуск по майчинство.

Нямаше време да мисли за странни, обезпокояващи сънища или за мъж, предложил й брак, а после изчезнал. Трябваше да ръководи бизнеса, да се грижи за децата си и да се опитва да разкрие самоличността на един призрак.

Продаде последните три лаврови дръвчета и се залови да преподрежда храстите.

— Не трябваше ли да се ровиш в документация вместо в камелии?

Изправи се, осъзнавайки, че е плувнала в пот, че крачолите й са окаляни, а сплъстените й коси стърчат изпод бейзболната шапка. Застана с лице срещу Лоугън.

— Аз съм управител и едно от задълженията ми е да се грижа за атрактивното подреждане на стоката. Какво искаш?

— Поех нов проект. — Размаха формулярите и целия полъх, който достигна до нея, я накара блажено да простене. — Дойдох за материали.

— Добре. Може да оставиш документите на бюрото ми.

— Няма да влизам. — Пъхна ги в ръката й. — Работниците ми вече товарят. Ще взема онзи черен японски клен и пет от розовите олеандри.

Извади касетка и започна да я пълни.

— Добре — промърмори тя. Погледна предварително уговорената цена, намръщи се и препрочете информацията за клиента. — Това е баща ми.

— Аха.

— Ще садиш олеандри за него?

— Той ми възложи тази работа. Както и да построя нова тераса. Джолийн вече говори за нови градински мебели и фонтан. Струва ми се, че когато една жена види равна повърхност, не може да не й хрумне какво да сложи върху нея. Онази вечер все още обсъждаха идеи, когато си тръгнах.

— Ти… какво си правил при тях?

— Хапвах пай. Трябва да побързам, за да започнем по-рано и да отскоча да се измия и преоблека за вечерята с онзи професор. Чао засега, Червенокоске.

— Почакай. Само почакай. Накарал си майка си да ми се обади, дойде ми като гръм от ясно небе.

— Защо да е като гръм от ясно небе? Ти каза, че искаш да се запознаеш със семейството ми и аз — с твоето. Моите родители се намират на няколко хиляди километра, така че телефонното обаждане ми се стори най-добрият начин.

— Настоявам да ми обясниш… — Този път тя размаха формулярите. — Всичко това.

— Зная. Ти си демон, който иска обяснения за всичко. — Лоугън се спря, сграбчи косите й и страстно я целуна. — Ако все още не ти е достатъчно ясно, значи съм сбъркал някъде. Чао.

 

 

— Просто потегли и ме остави да стоя там като идиотка.

Няколко часа по-късно, все още ядосана, Стела сменяше пелената на Лили, докато Хейли се преобличаше за вечерята.

— Казала си, че искаш да се запознаеш със семейството му и той с твоето — изтъкна Хейли. — Е, вече си поговорила с майка му, а той се е срещнал с баща ти.

— Зная какво казах, но той просто е отишъл там, без да се обади. И е накарал майка си да ми позвъни, без да ме предупреди. После се отбива при мен и най-спокойно си тръгва. — Стела взе Лили на ръце и я гушна. — Това ме изнервя.

— Липсва ми някой, който да ме изнервя по този начин. — Хейли се завъртя и въздъхна при вида на все още леко закръгления си корем. — Въпреки че в книгите пишеше друго, тайно се надявах, че когато Лили излезе, всичко веднага ще дойде на мястото си.

— Нищо вече не е същото след раждането на дете. Но ти си млада и пъргава. Бързо ще възстановиш фигурата си.

— Надявам се. — Взе любимите си сребърни халки, докато Стела търкаше нос в телцето на Лили. — Ще ти кажа нещо, защото си ми приятелка и те обичам.

— Какво има, скъпа?

— Истина е. Миналата седмица, когато Лоугън намина да донесе подаръка, а вие с момчетата излязохте навън, преди да се прибера и той да ти зададе съдбовния въпрос — знаеш ли как изглеждахте четиримата?

— Не.

— Като семейство. Мисля, че каквото и да се върти в главата ти, дълбоко в сърцето си знаеш, че така трябва да бъде.

— Твърде млада си, за да разбираш добре тези неща.

— Важни са не годините, а изминатият път. — Хейли преметна кърпа върху рамото си. — Ела, сладурче, мама ще те покаже на гостите, преди да те сложи да спиш. Готова ли си? — попита тя Стела.

— Ще видим.

Тръгнаха към площадката над стълбите, където Стела събра момчетата си и се срещнаха с Роз.

— Е, всички изглеждаме чудесно.

— Трябваше да облечем нови ризи — промърмори Люк.

— Толкова сте хубави с тях. Нали няма да бъде нахално да поискам тези двама елегантни господа за свои кавалери? — Подаде им ръце. — Ще има буря — каза тя, когато погледна към прозореца. — Вижте, това навярно е доктор Карнеги. Точно навреме. Каква кола кара този човек? Прилича на ръждясала червена кутия на колела.

— Мисля, че е волво. — Хейли любопитно надникна над рамото й. — Много старо волво. Една от най-безопасните коли. Изглеждат смешно, но са готини. Господи, гледайте! — Веждите й подскочиха, когато Мич слезе. — Секси гадже на хоризонта.

— За бога, Хейли, достатъчно възрастен е, за да ти бъде баща.

Хейли само й се усмихна.

— Няма значение. Определено е горещо парче.

— Охлади го с чаша вода — предложи Люк.

— Ще ни трябва една и за Хейли. — Роз се усмихна и отиде да посрещне първия си гост.

Доктор Карнеги носеше бутилка бяло вино като подарък за домакинята, което тя одобри, но неговият избор на питие бе минерална вода. Роз предположи, че мъж, който кара кола, произведена по времето, когато е роден, не бива да замъглява разсъдъка си още повече. Той издаде очакваните звуци при вида на бебето и учтиво подаде ръка на момчетата.

Спечели точки за тактичност, когато започна непринуден разговор на банални теми, вместо веднага да я заразпитва какво по-точно иска от него.

Когато пристигна Лоугън, всички вече се чувстваха като у дома си.

— Няма смисъл да чакаме Харпър. — Роз се изправи. — Синът ми страда от хронична склонност да закъснява, а често дори да липсва от компанията.

— Аз също имам син — каза Мич. — Зная какви са младите.

— О, не знаех, че имате деца.

— Само едно. Джош е на двадесет години. Учи в местния колеж. Имате прекрасен дом, госпожо Харпър.

— Роз. Благодаря. Тази къща е едно от нещата, които обичам най-много на света. Ето и още едно от тях — добави тя, когато Харпър се втурна в приемната откъм кухнята.

— Закъснях. Извинявайте. За малко да забравя. Здравейте, Лоугън, Стела… Как е, момчета? — Целуна майка си и погледна Хейли. — Къде е Лили?

— Вече спи.

— Доктор Карнеги, това е вечно закъсняващият ми син, Харпър.

— Съжалявам. Дано не съм ви накарал да чакате дълго.

— Не — отвърна Мич, поемайки ръката му. — Радвам се да се запознаем.

— Да седнем. Изглежда, Дейвид е надминал себе си.

В средата на масата имаше елипсовидна купа с красиво аранжирани цветя. Горяха високи бели свещи в сребърни свещници, подредени върху секцията. Дейвид бе избрал снежнобели порцеланови съдове, съчетани с бледожълто и зелени салфетки, придаващи изисканост и уют. Вече бяха поставени чинийки с изкусно украсена салата от омари. Дейвид поднесе виното с артистичен жест.

— Кой проявява интерес към превъзходно „Пино Гриджо“?

Роз забеляза, че докторът остана на минерална вода.

— Знаете ли — заговори Харпър, докато хапваха основното ястие, пълнено свинско, — струвате ми се познат. — Вгледа се в лицето на Мич с присвити очи. — Опитвам се да си спомня откъде. Не сте ли преподавали в университета в Мемфис, докато аз следвах там?

— Може би, но едва ли сте били в никой от класовете ми.

— И аз така мисля. Може да съм присъствал на ваша лекция или… почакайте. Сетих се. Джош Карнеги. Един от ключовите играчи на „Мемфис Тайгърс“.

— Моят син.

— Забележителна прилика. Страхотен е! Миналата пролет бях на негов мач, когато отбеляза тридесет и осем точки срещу отбора на Южна Каролина. Голям тактик.

Мич се усмихна и потърка избледняващата синина на брадичката си.

— Така е.

Продължиха въодушевено да разговарят за баскетбол и това даде възможност на Лоугън да се приближи към Стела.

— Баща ти няма търпение да види теб и момчетата в неделя. Ще ви закарам, защото и аз съм поканен на вечеря.

— Така ли?

— Той ме харесва. — Хвана свободната й ръка и докосна пръстите й с устни. — Ще поговорим за олеандрите.

Стела не се опита да сдържи усмивката си.

— Открил си всичките му слабости.

— Теб, децата и градината му. Мисля, че са три. Състави ли вече онзи списък, Червенокоске?

— Очевидно си започнал да отмяташ точки от него, без да си се консултирал с мен.

Лоугън се усмихна.

— Джолийн смята, че трябва да спазим традицията и да се венчаем през юни.

Стела зяпна от изумление, а той се обърна към децата й и се разбъбри с тях за последните броеве на „Марвъл Комикс“.

По време на десерта от бебефона върху секцията прозвуча шумолене и дълъг пронизителен плач. Хейли скочи като на пружини.

— Време е да я нахраня и отново да я сложа да спи. Ще сляза след малко.

— Хайде, момчета, и вашият час за лягане наближава. — Стела стана. — Утре сте на училище — добави, преди да чуе възражения.

— Глупаво е да си лягаме още когато навън е светло — промърмори Гевин.

— Зная. Животът е пълен с глупости. Какво трябва да кажеш?

Гевин въздъхна тежко.

— Благодаря за вечерята, беше чудесна, а сега трябва да си лягаме заради тъпото училище.

— Почти отлично — реши Стела.

— Лека нощ. Много ми харесаха пържените картофки — каза Люк на Дейвид.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита я Лоугън.

— Не — отвърна Стела. Но се спря на прага, обърна се и остана загледана в него за миг. — Все пак благодаря.

Поведе децата си по стълбите и започна вечерния ритуал под звуците на гръмотевиците навън. Паркър се пъхна под леглото на Люк, за да се скрие от тях. Плющеше дъжд на едри, тежки капки, които удряха по стъклата.

— Паркър е голям страхопъзльо. — Люк зарови лице във възглавницата. — Може ли да спи тук горе?

— Добре, но само тази нощ, за да не трепери от страх. — Стела подмами кучето да излезе, погали го и го настани при него. — Така по-добре ли е?

— Аха. Мамо?

Синът й замълча, погали кучето и се спогледа с брат си.

— Какво? Какъв заговор кроите вие двамата?

— Ти я попитай — прошепна Люк.

— Неее. Ти.

— Ти.

— Какво искате да ме попитате? Ако сте похарчили всичките си джобни пари за комикси, ще…

— Ще се омъжиш ли за Лоугън? — изплю камъчето Гевин.

— Дали ще… Откъде ви хрумна?

— Чухме Хейли и Роз да си говорят, че ти е предложил. — Люк се прозина и сънено я погледна. — Е, ще приемеш ли?

Стела седна на ръба на леглото му.

— Доста помислих. Но не мога да взема толкова важно решение, без да поговоря с вас. И тримата трябва сериозно да обмислим и обсъдим това.

— Той е добър, играе си с нас, така че сме съгласни.

Заключението на Люк я накара да избухне в смях. „Добре — помисли си тя. — Може би от някои гледни точки няма много за обсъждане.“

— Бракът е важно нещо. Важно обещание.

— В неговата къща ли ще живеем? — полюбопитства Люк.

— Е, предполагам, че да, ако…

— Харесва ни. Страхотно е, когато той ме преобръща с главата надолу. Извади треската от пръста ми почти без да боли. Дори целуна дупчицата, като че ли имаше нужда.

— Така ли? — промълви тя.

— Той ще ни бъде втори татко. — Гевин лениво описваше кръгове с пръст по чаршафа. — Както леля Джо ни е като втора баба. Тя ни обича.

— Разбира се.

— Затова решихме, че искаме да имаме втори татко, ако е Лоугън.

— Явно и вие сте поразмишлявали — отбеляза Стела. — Ще взема това предвид. Може би утре отново ще поговорим.

Целуна Гевин по бузата.

— Лоугън каза, че татко винаги ще ни гледа.

В очите й запариха сълзи.

— Да. Да, скъпи, така е. — Прегърна го, а след това и Люк. — Лека нощ, слизам долу.

Но първо се отби в своята стая да си поеме дъх и да се успокои. „Истински съкровища.“ Потърка очи и се замисли за Кевин. Съкровище, което беше загубила.

Лоугън каза, че татко винаги ще ни гледа.

Мъж, който осъзнаваше това, приемаше го и беше изрекъл тези думи пред едно малко момче, също беше съкровище.

Бе променил предначертания й план. Той бе засадил ярката синя далия в средата на спокойната й градина. Нямаше да я изкорени.

— Ще се омъжа за него — каза тя на глас и се засмя, а сърцето й се разтуптя от вълнение.

Сред грохота на бурята дочу приспивната песен. Инстинктивно влезе в банята, за да надникне в стаята на синовете си. Тя стоеше там, загадъчна с бялата си нощница и русите си коси, загубили блясък. Стоеше между леглата и пееше със спокоен глас, но Стела отново долови яростта в очите й, когато срещна погледа й при поредната светкавица.

По гърба й пробягаха тръпки на страх. Пристъпи напред, но студената вълна я тласна обратно.

— Не! — Затича се към вратата, но се блъсна в твърда стена. — Не! — Заудря по нея с юмруци. — Не ще ми попречиш да стигна до децата си.

Втурна се към ледения щит, крещейки имената на момчетата, които спокойно спяха.

— Не смей да ги докоснеш, кучко!

Побягна от стаята и нито видя, че Хейли тича към нея, нито чу забързаните стъпки по стълбите. Знаеше само едно. Трябваше да премине през непоклатимата преграда и да ги достигне.

Засили се и се хвърли към отворената врата, но беше тласната обратно.

— Какво става, по дяволите?

Лоугън я сграбчи, отмести я от прага и нахълта в стаята.

— Тя не ме пуска при тях. — Отчаяно заудря по ледения щит, докато ръцете й се вкочаниха. — Държи ме далеч от бебчетата ми. Помогни ми.

Лоугън удари с рамо по стената.

— Мамка му, сякаш е от стомана!

Отново удари, заедно с Харпър и Дейвид.

Мич стоеше зад тях в стаята и се взираше в силуета в бяло, който сега бе обгърнат от ярко сияние.

— Мили боже!

— Трябва да има друг начин. През другата врата.

Роз сграбчи Мич за ръката и го повлече към коридора.

— Случвало ли се е и по-рано?

— Не. Господи! Хейли, дръж бебето на сигурно място.

С треперещи ръце и учестен пулс, Стела побягна. „Нужен е друг начин — помисли си. — Силата не ще помогне.“ Колкото и да се блъскаше в невидимия лед, той нямаше да се пропука с ярост и заплахи.

„Моля те. Господи! Бебчетата ми!“

Разум. Щеше да опита с разумно убеждаване, молби и обещания. Изтича навън в дъжда и рязко отвори вратите на терасата. И макар да знаеше, че няма да постигне нищо, отново скочи към преградата.

— Няма да ми ги вземеш! — изкрещя тя, надвиквайки бурята. — Това са моите деца. Целият ми живот.

Падна на колене, обезумяла от страх. Виждаше момчетата, неподвижни в леглата си, и силната бяла светлина, която струеше от жената между тях.

Спомни си съня. Спомни си и за какво бяха разговаряли малко преди да чуе песента.

— Изборът ми не те засяга. — Стараеше се гласът й да звучи уверено. — Това са моите деца и аз ще реша кое е най-добро за тях. Ти не си тяхна майка.

Светлината затрептя и когато жената се обърна, блуждаещият й поглед издаде болка.

— Не са твои. Те имат нужда от майка си. Истинска майка от плът и кръв. — Стела повдигна ръце, зачервени и ожулени от ударите по стената. — Ако искаш да пролея кръвта си за тях, ще го направя. — Притисна длани към стената, обляна от дъждовните струи. — Те са мои и бих сторила всичко, за да бъдат защитени и щастливи. Съжалявам за това, което те е сполетяло. Каквото и да е, когото и да си загубила, съжалявам. Но не можеш да ми отнемеш всичко, което имам. Не можеш да ме разделиш с децата ми.

Протегна ръка напред и тя премина през преградата като през леденостуден водопад. Без колебание се втурна в стаята.

Лоугън все още се мъчеше да проникне откъм банята, а Роз се притискаше към невидимия щит на другата отворена врата. Стела не чуваше гласовете им, но видя ужаса, изписан върху лицето на Лоугън, и кръвта по ръцете му.

— Той ги обича. Може би до тази вечер не го осъзнаваше, но ги обича и е готов да ги закриля. Ще им бъде баща, такъв, какъвто заслужават. Това е изборът ми. Нашият избор. Никога вече не се опитвай да заставаш между мен и децата ми!

По лицето на видението потекоха сълзи, когато се понесе през стаята към вратите на терасата. С трепереща ръка Стела погали Гевин и Люк по главите. „В безопасност са — помисли си тя. — В безопасност и на топло.“

— Ще ти помогна — решително заяви Стела, когато отново срещна погледа на печалните очи. — Всички ще ти помогнем. Ако искаш помощ, дай ни някакъв знак. Поне името си. Кажи ми името си.

Образът на Печалната невеста започна да чезне, но преди това повдигна ръка към стъклената врата. Там дъждовните капки, които се стичаха като сълзи, изписаха единствена дума: Амелия.

Когато Лоугън се втурна през вратата зад нея, Стела се завъртя и бързо сложи пръст на устните му.

— Шшт! Ще ги събудиш.

Притисна лице към гърдите му и зарида.