Нора Робъртс
Синя далия (19)

Осемнадесета глава

Макар и да съзнаваше, че ще бъде тежко изпитание за него, Харпър изпълни инструкциите и откри Хейли на касата. Седеше на табуретка, заобиколена от саксии и касетки с разсад, и издаваше касови бележки на последните клиенти. Роклята й — сукман или туника, не знаеше как се наричат дрехите за бременни — бе искрящо червена.

Този цвят имаше странно въздействие върху него. Весело, секси червено. В съчетание с подвитите кичури от двете страни на лицето й, очите й изглеждаха огромни, а на ушите й висяха големи сребърни халки, които се поклащаха заедно с косите й, когато се движеше.

Тялото й бе скрито зад високия щанд и почти не личеше, че е бременна. „Освен по уморените й очи“, помисли си той. Лицето й изглеждаше малко подпухнало, може би защото бе напълняла, а навярно и от недоспиване. Каквато и да бе истината, не смяташе, че е уместно да споменава това. Всъщност през последните няколко дни всичко, което излезеше от устата му, се оказваше погрешно. Поне в нейно присъствие.

Не очакваше и тази среща да мине гладко, но смело беше поел мисията и беше обещал, че ще се справи.

Изчака, докато тя свърши с клиентите, и решително тръгна към щанда.

— Здравей.

Хейли го погледна и изражението й не му се стори особено приветливо.

— Здравей. Защо си излязъл от пещерата си?

— Свърших за днес. Мама се обади преди малко и ме помоли да те откарам, когато приключа.

— Е, аз не съм приключила — каза тя с раздразнение. — Има още няколко клиенти, а в събота е мой ред да затворя.

„Това не е тонът, с които разговаря с клиентите“, забеляза той. Започваше да мисли, че пази този тон само за него.

— Да, но тя каза, че си й нужна за нещо у дома, и то колкото може по-скоро. Бил и Лари ще довършат и ще затворят.

— Какво иска? Защо не се обади на мен?

— Не зная. Аз съм само вестоносец. — Беше наясно каква съдба често сполетява вестоносците. — Казах на Лари и той ще помогне на последните, които все още се мотаят. Вече идва.

Хейли се надигна от табуретката. Ръцете го сърбяха да й помогне, но предполагаше, че би отсякла китките му.

— Мога да се прибера пеша.

— Хайде, за бога! — Харпър пъхна ръце в джобовете си и я изгледа също толкова намръщено. — Защо искаш да ме поставиш в подобно положение? Ако те оставя да вървиш пеш, мама ще ме изравни със земята, а когато свърши с мен, ще смаже и теб. Да вървим.

— Добре.

Истината беше, че самата тя не знаеше защо е толкова сърдита и заядлива. Чувстваше се уморена и измъчена. Изпитваше ужас, че нещо не е наред с нея или бебето, въпреки всички уверения на лекаря в противното. Щеше да се роди болно или с деформация, защото тя… Не знаеше защо, но вината щеше да е нейна.

Грабна чантата си и се заклатушка след Харпър.

— Работното ми време свършва след половин час — промърмори Хейли и енергично дръпна вратата на колата му. — Не знам какво иска, та не може да почака половин час.

— И аз не знам.

— Все още не се е срещнала с онзи специалист по родословия.

Той се качи в колата и запали.

— Не е. Ще го направи, когато намери време.

— Теб, изглежда, не те интересува особено. Защо не идваш на съвещанията ни за Печалната невеста?

— Ще дойда, когато реша, че има какво да кажа.

Уханието й също му въздействаше, особено докато седеше така близо до него в колата. Беше толкова секси, че го караше да се чувства неспокоен. Добре че пътят не бе дълъг.

Изненадан, че не е плувнал в пот, Харпър направи рязък завой и спря пред къщата.

— Ако караш тази снобска кола толкова бързо, някога ще си изпросиш глоба.

— Колата ми не е снобска, а удобна и надеждна, спортен модел. И не карах бързо. С какво съм заслужил да лазиш по нервите ми?

— Не лазя по нервите ти, просто отбелязах нещо. Поне не си избрал червена. — Хейли отвори вратата и успя да измъкне краката си. — Повечето мъже си купуват червени, за да се перчат. Може би не те забелязват, защото е черна, затова жабката ти не е пълна с квитанции за глоби.

— Не са ме глобявали за превишена скорост от две години.

Тя изсумтя недоверчиво.

— Е, добре, от осемнадесет месеца, но…

— Няма ли да престанеш да спориш с мен за пет секунди, по дяволите, и да ми помогнеш да изляза от тази проклета кола? Не мога да стана.

Като спринтьор на стартовата линия, Харпър се втурна и светкавично заобиколи колата. Не беше сигурен как да го направи, особено когато тя седеше с пламнало от гняв лице и очите й святкаха срещу него. Понечи да хване ръцете й и да я издърпа, но му хрумна, че може… да повреди нещо.

Затова се наведе, пъхна ръце под мишниците й и я повдигна.

Коремът й се притисна към него и сега по гърба му наистина потече пот.

Почувства движение там вътре… две силни ритвания.

Беше… необикновено.

Хейли веднага го отблъсна.

— Благодаря.

„Колко унизително“ помисли си тя. Просто не беше успяла да премести центъра на тежестта си или да стъпи достатъчно здраво навън, за да се измъкне от скапаната кола. Разбира се, ако той не беше настоял да се качи в неговата момчешка играчка, нямаше да се подложи на това унижение.

Искаше да изяде цяла кофа ванилов сладолед и да прекара останалата част от живота си във вана с хладка вода.

Рязко побутна входната врата и прекрачи прага.

Виковете „Изненада!“ накараха сърцето й да подскочи до гърлото и едва не загуби контрол над все по-неиздръжливия си пикочен мехур.

От тавана на приемната висяха розови и сини гирлянди, майсторски навити на спирали, а в ъглите се полюшваха огромни бели балони. Кутии, опаковани в красива хартия и вързани с панделки, образуваха пъстра планина върху висока маса. Стаята беше пълна с жени. Стела и Роз, всички момичета, които работеха в градинарския център, и дори някои от редовните клиентки.

— Не гледай толкова уплашено, момиче. — Роз се приближи и обви ръка около раменете й. — Нима мислеше, че ще станеш майка, без да сме устроили женско парти в твоя чест?

— Направили сте го за мен?!

На лицето й разцъфтя усмивка, въпреки че очите й преливаха от сълзи.

— Ела и седни. Можеш да си позволиш чаша от пунша на Дейвид с шампанско, няма да навреди.

— Това е… — Видя стола в средата на приемната, украсен с гирлянди и балони като трон. — Не знам какво да кажа.

— Тогава ще поседя до теб, скъпа. Аз съм Джолийн, мащехата на Стела. — Докосна ръката и корема на Хейли. — Никога не преставам да бърборя.

— Заповядай. — Стела й донесе чаша пунш.

— Благодаря. Толкова съм ви благодарна. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен. През целия ми живот.

— Можеш да си поплачеш. — Джолийн й подаде кърпичка с дантела по края. — После адски ще се позабавляваме.

Наистина се забавляваха. Безброй ахкания и възклицания при вида на малките дрешки, одеялцата, меки като облаци, ръчно изплетените терлички, дрънкалките, играчките и плюшените животинки. След това глупави игри, които биха харесали само на жени по време на парти в чест на бъдеща майка.

Сърцето на Хейли, което от няколко дни беше свито на топка, най-сетне се поуспокои.

— Това е най-страхотният купон, в който съм участвала — каза тя, замаяна и изтощена, и погледна множеството подаръци, които Стела старателно бе подредила на масата. — Зная, че е организиран за мен. Доволна съм, но и на всички ни беше забавно, нали?

— Шегуваш ли се? — Седнала на пода, Стела продължи усърдно да сгъва разпилените опаковки на четири. — Беше върхът.

— Всички тези хартии ли ще запазиш? — попита Роз.

— Някой ден ще поиска да си спомни за този купон. Ще запазя само тези, които не е накъсала на парчета.

— Нямах търпение. Бях толкова развълнувана. Трябва да прегледам картичките, защото не запомних кое от кого е.

— Съставих списък, докато ти ги разкъсваше.

— Разбира се, че е съставила. — Роз си наля още една чаша пунш, седна и изпъна крака. — Господи, капнала съм.

— Здравата сте се потрудили. Беше невероятно. — Усетила, че в очите й отново напират сълзи, Хейли махна с ръце. — Всички сте… бях забравила, че хората могат да са толкова добри и щедри. Мили боже, погледнете тези прекрасни неща! Жълтата нощничка с картинки на мечета, шапчицата… а раницата „кенгуру“! Стела, безкрайно съм ти благодарна.

— Аз бях загубена без своята.

— Толкова мило от страна и на двете ви да направите това за мен. Нямах представа. Не мога да ви опиша колко бях изненадана и колко съм ви признателна.

— Не е трудно да се досетиш кой го планира — каза Роз и кимна към Стела. — Дейвид вече я нарича „генерал Ротшилд“.

— Трябва да му благодаря за всички вкуснотии. Не мога да повярвам, че изядох две парчета торта. Струва ми се, че всеки момент ще експлодирам.

— Не бързай да експлодираш, защото все още не сме свършили. Трябва да се качим горе, за да видиш и моя подарък.

— Но партито беше…

— Плод на общи усилия — довърши Роз. — Надявам се подаръкът ми да ти хареса.

— Сопнах се на Харпър — призна Хейли, докато й помагаха да стане и тръгнаха нагоре по стълбите.

— Не му е било за първи път.

— Но съжалявам. Той ви е помагал да ме изненадате, а аз се държах ужасно с него. Каза, че винаги лазя по нервите му, и точно това правех.

— Ще му се извиниш. — Роз ги поведе през западното крило покрай техните стаи. — Заповядай, скъпа.

Отвори вратата и покани Хейли да влезе.

— О, господи! Боже мой!

Хейли закри устата си с две ръце, докато оглеждаше стаята.

Стените бяха боядисани в нежно бледожълто, а на прозорците висяха дантелени пердета.

Очевидно креватчето беше антика. Само старинна и ценна мебел можеше да е толкова изящна. Дървото бе тъмно и лъскаво, с червеникави оттенъци. Забеляза чаршафчетата с къдрички, за които мечтаеше, откакто ги бе видяла в едно списание, но знаеше, че никога не ще може да си ги позволи.

— Мебелите са назаем, докато си тук. Използвах ги за своите деца, както и майка ми, и нейната майка преди повече от осемдесет и пет години. Но чаршафчетата и масичката за смяна на пелени са твои. Стела добави постелката и лампата. А Дейвид и Харпър, Бог да ги благослови, боядисаха стените и свалиха мебелите от тавана.

Онемяла от вълнение, Хейли само поклати глава.

— Когато донесем подаръците ти тук, ще имаш прекрасна детска стая.

Стела потърка гърба й.

— Всичко е толкова красиво. Дори не съм мечтала. Много ми липсва баща ми. Колкото повече наближава появата на бебето, толкова повече ми липсва. Дълбоко у себе си изпитвам болка. Напоследък се чувствах тъжна и уплашена и се самосъжалявах. — Изтри сълзите от бузите си с ръце. — Днес просто съм… не заради подаръците, всичките ми харесват. Важното е това, което сте направили за нас, и двете.

— Не сте сами, Хейли. — Роз положи ръка на корема й. — Никой от двама ви.

— Зная. Мисля, че щяхме да се справим и сами. Бях готова да работя до пълно изтощение. Но не очаквах отново да имам истинско семейство. Да живея с хора, които са загрижени за мен и бебето. Била съм толкова глупава.

— Не — възрази Стела. — Просто бременна.

Хейли се засмя и преглътна останалите сълзи.

— Мисля, че това обяснява много неща. Скоро вече няма да имам оправдание. И никога, никога не ще мога да ви се отблагодаря. Никога.

— Е, достатъчно е да кръстиш бебето на нас — нехайно подхвърли Роз. — Особено ако е момче. Малко ще му бъде трудно в училище с име като Розалинд Стела, но звучи добре.

— Хей, мислех да бъде Стела Розалинд.

Роз повдигна вежди срещу Стела.

— Това е един от редките случаи, в които е от полза да бъдеш най-възрастната.

 

 

Вечерта Хейли влезе на пръсти в детската стая. Само за да докосне и помирише всичко и да поседи на люлеещия се стол, галейки корема си.

— Съжалявам, че напоследък бях толкова заядлива. Вече се чувствам по-добре. Всичко ще бъде наред. Ще имаш две кръстници феи, бебчо. Най-добрите жени, които някога съм познавала. Няма да мога да им се отплатя за всичко, което правят за нас, поне в някои отношения. Но, кълна се, за каквото и да ме помолят, бих го направила. Тук съм в безопасност. Глупаво беше да го забравя. Ние с теб сме отбор. Не биваше да се страхувам от теб. Или за теб. — Затвори очи и се залюля. — Толкова искам да те взема в ръцете си, че усещам болка. Нямам търпение да те облека с някое от онези сладки комплектчета, да те прегърна, да долавям мириса ти и да те люлея на този стол.

Въздухът стана студен и кожата й настръхна. Но това, което я накара да отвори очи, не бе страх, а съжаление. Прикова поглед в жената, застанала до креватчето.

Тази вечер златисторусите й коси бяха разпуснати и в безпорядък. Бе облечена с бяла нощница, изцапана на подгъва. Изразът на очите й издаваше… Хейли би казала — лудост.

— Не е имало кой да ти помогне, нали? — Ръцете й леко затрепериха, но продължи да гали корема си и да говори, загледана в силуета. — Навярно не е имало никого до теб, когато си се чувствала така изплашена. Аз щях да полудея, ако бях сама. И не знам какво бих правила, ако се случи нещо с бебето ми. Как бих продължила да живея ако ми бъде отнето. Дори и мъртва, няма да го понеса. Мисля, че донякъде те разбирам.

След тези думи Хейли чу пронизителен звук, който се изтръгна от съкрушена от страдание душа.

Миг по-късно остана сама.

 

 

В понеделник Хейли отново седеше на табуретката си. Не обръщаше внимание на болките в гърба. Когато за пореден път се наложи да повика някого да я замести, за да се дотътри до тоалетната, подхвърли шеговито, че пикочният й мехур се е свил до размер на грахово зърно.

На връщане се помота навън не само за да изпъне краката си, а и да се види със Стела.

— Може ли да ползвам почивката си сега? Искам да открия Харпър и да му се извиня. — Цяла сутрин с ужас бе очаквала този момент, но не можеше повече да го отлага. — Не го намерих в неделя, но днес навярно отново е в пещерата си.

— Върви. А, преди малко говорих с Роз. Свързала се е с онзи експерт. Доктор Карнеги. Има среща с него в края на седмицата. Може би ще постигнем известен напредък. — Стела я огледа с присвити очи. — Знаеш ли какво, една от нас ще дойде с теб на прегледа утре. Не искам да шофираш повече.

— Все още се побирам зад волана. Макар и малко трудно.

— Сигурно, но или Роз, или аз ще те откарам. Време е и да минеш на половин работен ден.

— Да намалите работното ми време би било все едно да ме вкарате в лудница. Стига, Стела, много жени работят до последно. Добрата страна на това, че трябва да отида при Харпър, е разходката.

— Разходка, да — съгласи се Стела. — Но не и вдигане на каквото и да било.

— Престани да натякваш — засмя се тя, докато се отправяше към оранжерията за присаждане.

Спря пред вратата. Бе репетирала това, което искаше да каже, но го обмисли още веднъж. Щеше да приеме извинението й. Майка му го бе възпитала добре, а доколкото го познаваше, Хейли вярваше, че има и добро сърце. Но държеше да разбере, че просто напоследък тя изпада в странни настроения.

Отвори вратата. Обичаше мириса вътре. Беше пълно с експерименти и възможности. Надяваше се някой ден Харпър или Роз да й преподаде урок за тази част от отглеждането на растения.

Видя го в далечния край, съсредоточен върху работата си. Имаше слушалки на ушите и потропваше в такт с ритъма, който звучеше в тях.

Господи, колко сладък изглеждаше! Ако го беше срещнала в книжарницата, преди животът й да се промени, щеше да пофлиртува с него или да направи всичко възможно той да започне да я сваля. Тези тъмни, вечно разрошени коси, тази изваяна брадичка и поглед на мечтател. И тези красиви ръце.

Можеше да се обзаложи, че е завъртял главите на поне десетина момичета, а още толкова чакат на опашка да получат шанс.

Тръгна към него, но внезапно спря изненадана, когато Харпър рязко вдигна глава и се обърна.

— За бога, Харпър! Мислех, че ще те стресна.

— Какво? Какво? — Той присви очи, докато сваляше слушалките. — Какво?

— Не предполагах, че си ме чул.

— Аз… — Не я беше чул. Бе усетил уханието й. — Имаш ли нужда от нещо?

— Дойдох да ти се извиня, че през последните няколко седмици ти се сопвах всеки път, когато отвориш уста. Държах се като ужасна кучка.

— Не. Е, да, но няма нищо.

Хейли се засмя и се приближи, за да види какво прави той. Държеше нещо, подобно на сноп стъбла.

— Хваща ме страх. Какво ще правя, как ще се справя? Защо трябва непрекъснато да се чувствам дебела и грозна?

— Не си дебела. А грозна никога няма да бъдеш.

— Много мило, че го казваш. Но бременността не вреди на зрението ми. Зная какво виждам в огледалото всеки божи ден.

— Значи тогава знаеш, че си красива.

Тя се усмихна и очите й заблестяха.

— Сигурно съм за оплакване, щом се чувстваш длъжен да флиртуваш с една сприхава бременна.

— Не бих… не се чувствам… — Най-малкото му се искаше да пофлиртува с нея. — Както и да е. Струва ми се, че ти си по-добре.

— Определено. Бях започнала да се самосъжалявам, а всъщност мразя мисли от рода на „горката аз“. Дори не подозирах, че майка ти и Стела ще организират тържество в моя чест. Доста си поплаках. Но после стана адски забавно. Кой би предположил, че едно женско парти може да е върхът? — Притисна ръце към корема си и се засмя. — Познаваш ли мащехата на Стела?

— Не.

— Има страхотно чувство за хумор. Така ме разсмя, че едва не изстрелях бебето още тогава. А госпожа Хагърти…

— Хагърти? Нашата госпожа Хагърти е била на купона?

— Не само беше, а спечели състезанието със заглавия на песни. Трябваше да напишем колкото се може повече заглавия с думата baby. Никога няма да познаеш за коя песен се сети тя.

— Добре. Предавам се.

— Baby got back.

Харпър се усмихна широко.

— Госпожа Хагърти е написала заглавие на рап песен?

— Дори я изрецитира.

— Сега вече лъжеш.

— Наистина! Е, само последните два реда. Едва не се подмокрих. Но ще забравя за какво съм дошла. Ти се опита да ми помогнеш за най-страхотната изненада на света, а аз мърморех и хленчех. Лазех по нервите ти, както се изрази ти. Искрено съжалявам.

— Няма за какво. Жената на един приятел роди преди няколко седмици. Кълна се, че накрая ми се струваше, че от устата й стърчат вампирски зъби. И че очите й стават червени на моменти.

Хейли отново се засмя и потърка корема си отстрани.

— Дано аз не стана толкова лоша, преди…

Замълча и на лицето й се изписа озадачение, когато почувства леко пукване в тялото си. Осъзна, че дори го е чула. Като внезапно скъсване на ластик.

Между краката й потече вода.

Харпър издаде сподавен вик на уплаха, сякаш някой го беше стиснал за гърлото. Скочи на крака и запелтечи, докато Хейли се взираше в локвата на пода.

— Ооо! — промълви тя.

— Всичко е наред, не се безпокой. Може би… може би трябва…

— За бога, Харпър! Не съм се изпишкала на пода. Водите ми изтекоха.

— Водите? — Той примигна и пребледня като мъртвец. — А, тези води. Господи! Боже мой! Мамка му! Седни, седни, ще… — „Линейка, по дяволите!“ — Майка ми…

— Мисля, че е най-добре да тръгнем веднага. Малко подраняваме. — Усмихна се насила, за да не се разпищи. — С две седмици. Сигурно бебето няма търпение да излезе и да види за какво е цялата суматоха. Нали ще ми помогнеш? Боже мой, изплашена съм до смърт!

— Всичко ще е наред. Просто се дръж за мен. Имаш ли болки?

— Не. Все още не.

Харпър имаше чувството, че ще припадне. Но ръката му стабилно я подкрепяше. Извърна глава към нея и приятелски й се усмихна.

— Хей — съвсем леко докосна корема й той, — честит рожден ден, бебчо.

— О, господи! — Лицето й просто сияеше, когато излязоха навън. — Това е страхотно!

 

 

Стела не можеше да роди вместо нея, но се постара да свърши почти всичко друго… или да го възложи на някого. Хейли нямаше предварително опакована чанта с багаж, но Стела бе съставила списък. Едно обаждане до Дейвид вдигна всички на крак, докато тя шофираше към болницата. Позвъни на лекаря, за да го уведоми за състоянието на Хейли, остави съобщение на гласовата поща на баща си и на домашния му телефонен секретар да се погрижи за момчетата и започна да напътства Хейли за дишането при първите контракции.

— Ако някога реша да се омъжа, да си купя къща или да обявя война, ще разчитам на теб за подробностите.

Стела погледна към нея и я видя да разтрива корема си.

— Аз съм твоят човек. Справяш ли се?

— Да. Неспокойна съм, вълнувам се и… господи, ще имам бебе!

— Ще имаш страхотно бебе.

— В книгата пише, че по пътя бременната може да се държи ужасно, затова, ако ти се разкрещя и започна да те наричам с обидни имена…

— Знам как е. Няма да го приема лично.

Когато Роз пристигна, Хейли вече бе настанена в родилната зала. Телевизорът работеше… стар епизод на „Приятели“. Плотът под него бе украсен с бели рози, несъмнено по идея на Стела.

— Как е нашето мамче?

— Казаха, че напредваме бързо. — С поруменели страни и сияещи очи, Хейли протегна ръка към Роз. — Всичко е наред. Контракциите зачестяват, но не са много болезнени.

— Не иска епидурална упойка — осведоми я Стела.

— Аха. — Роз докосна ръката на Хейли. — От теб зависи. Можеш да промениш решението си, ако стане твърде мъчително.

— Вероятно е глупаво и може би ще съжалявам, но искам да чувствам всичко. О! Вече го чувствам.

Стела се приближи и й помогна с насърчения за дишане. Хейли издиша за последен път, затвори очи и в този момент влезе Дейвид.

— Тук ли е купонът? — Остави огромния сак и ваза с жълти маргаритки, преди да се наведе да я целуне по бузата. — Нали няма да ме изритате, защото съм мъж?

— Искаш да останеш? — Страните на Хейли поруменяха още повече от радост. — Наистина ли?

— Шегуваш ли се? — Извади от джоба си малък дигитален фотоапарат. — Назначавам се за официален фотограф.

— О! — Хейли прехапа устни и прокара ръка по корема си. — Не знам дали е добра идея да снимаш.

— Не се тревожи, сладурче, няма да заснема нищо, от което да се срамуваш. Искам една голяма усмивка.

Щракна два пъти, накара Стела и Роз да застанат до леглото и направи още две снимки.

— Впрочем, Стела, Лоугън ще вземе момчетата от училище.

— Какво?

— Родителите ти са на някакъв голф турнир. Могат да се върнат, но им казах да не се безпокоят. Щях да се погрижа за децата, но Лоугън се отбил в градинарския център и се видял с Харпър… Той ще дойде след малко.

— Лоугън? — попита Хейли. — Ще дойде тук?

— Не, Харпър. Лоугън е дежурен да се грижи за децата. Каза, че ще ги отведе в дома си и ще ги впрегне на работа, така че няма за какво да се тревожиш. Настоя да му съобщаваме актуалните новини.

— Не знам дали… — Но Стела замълча, защото започна нова контракция.

Бе заета да помага на Хейли да понася родилните болки, но част от съзнанието й се опитваше да реши дали е добра идея да остави децата си в ръцете на Лоугън. Какво означаваше „да ги впрегне на работа“? Знаеше ли какво да прави, ако момчетата се спречкат за нещо… което бе неизбежно? Как щеше да ги държи под око, ако ги заведе на някой обект? Можеха да паднат в канавка или от дърво, както и да си отрежат някой крайник с остър инструмент, за бога!

Когато лекарят влезе да нагледа Хейли, тя веднага позвъни на мобилния телефон на Лоугън.

— Кътридж.

— Обажда се Стела. Момчетата ми…

— Да, добре са. Ето ги тук. Гевин, не гони брат си с този електрически трион. — В отговор на ужасения й вик прозвуча смях. — Шегувам се. Накарах ги да изкопаят дупка и са доволни като прасета в кал и двойно по-мръсни. Имаме ли вече бебе?

— Не, в момента лекарят е при нея. Последния път имаше осем сантиметра разкритие.

— Нямам представа какво означава това, но предполагам, че е добра новина.

— Много добра. Напредва бързо. Като че ли е раждала всяка седмица. Сигурен ли си, че с децата всичко е наред?

— Слушай!

Предположи, че е насочил телефона към тях, защото чу гласовете на синовете си, които водеха разгорещен спор какво могат да заровят в дупката. Слон. Бронтозавър. Или дебелака господин Келсо от магазина за хранителни стоки.

— Не бива да наричат господин Келсо „дебелак“.

— Тук нямаме време за жени. Обади ми се, щом се появи бебето.

Затвори и Стела намръщено се загледа в телефона си. Когато се обърна, едва не се сблъска с Харпър. Или по-скоро, с цялата градина червени лилии, които той носеше с две ръце.

— Харпър? Ти ли се криеш сред тези цветя?

— Добре ли е? Какво става? Да не би да съм закъснял?

— Всичко е нормално. Лекарят проверява. Имаш предостатъчно време.

— Добре. Избрах лилии, защото са екзотични, а и тя обича червения цвят. Поне така мисля.

— Великолепни са. Ще те заведа в залата.

— Може би не трябва да влизам. По-добре ти да й ги занесеш.

— Стига глупости! Вътре се вихри голям купон. Хейли е общително момиче и колкото повече хора има около нея, толкова по-малко мисли за болките.

Когато излязох, Дейвид тъкмо бе пуснал диск на „Ред Хот Чили Пепърс“ и охлаждаше бутилка шампанско в мивката в банята.

Побутна го през прага. Все още звучаха „Ред Хот Чили Пепърс“. Фотоапаратът на Дейвид улови Харпър, докато плахо наднича през чудното творение от червени лилии.

— О! О! Това е най-красивото нещо, което съм виждала!

Малко пребледняла, Хейли се надигна в леглото.

— Ще бъдат страхотен акцент. — Стела помогна на Харпър да ги сложи на масата. — Можеш да се взираш в тях, докато траят контракциите.

— Докторът каза, че съм почти готова. Скоро мога да започна да напъвам.

Той застана до леглото.

— Добре ли си?

— Малко уморена. Голям напън е, но не е толкова страшно, колкото очаквах. — Изведнъж ръката й стисна неговата. — Ох, ох! Стела!

Роз седеше до краката й. Погледна ръката на сина си, преплела пръсти с тази на Хейли, а после лицето му. Почувства в себе си напрежение и постепенно отпускане. С въздишка започна да разтрива краката на Хейли, докато Стела шепнешком я насърчаваше и й вдъхваше кураж.

Болките се усилиха. Стела наблюдаваше кривата на контракциите на монитора и изведнъж усети стягане в корема от съчувствие. „Това момиче е желязно“, помисли си. Хейли изглеждаше бледа и по кожата й бяха избили безброй капчици пот. На моменти стискаше ръката й така силно, че би могла да счупи пръстите й. Но оставаше съсредоточена.

Часовете се нижеха, контракциите ставаха все по-чести и Хейли пъхтеше като парен локомотив. Стела й подаваше парченца лед и влажни кърпи, а Роз масажираше раменете й.

— Харпър! — заповяда генерал Ротшилд. — Разтрий корема й!

Той я изгледа с ококорени очи, сякаш му е наредила лично да изроди бебето.

— Какво да направя?

— Внимателно, с кръгови движения. Помага. Дейвид, тази музика…

— Не, харесва ми. — Хейли протегна ръка към Стела, когато почувства началото на поредната контракция. — Усили я, Дейвид, в случай че се разпищя. Ох, ох, мамка му! Искам да напъвам. Искам да го изтласкам навън още сега!

— Не, все още не. Съсредоточи се, Хейли. Справяш се чудесно. Роз, може би е време да повикаме доктора.

— Отивам — каза тя, вече тръгнала към вратата.

Когато стана време да напъва, лекарят застана между краката й и Стела видя двамата мъже леко да се намръщват. Подаде на Хейли единия край на хавлиена кърпа и хвана другия, за да й помогне да издържи, докато преброи до десет.

— Харпър! Застани зад нея, поддържай гърба й.

— Аз…

Запристъпва към вратата, но Роз препречи пътя му.

— Ако пропуснеш това чудо, никога не ще си го простиш. — Побутна го към леглото.

— Справяш се чудесно — повтори Стела. — Невероятна си. — Кимна, когато лекарят каза на Хейли отново да напъне. — Готова си. Поеми дълбоко въздух. Задръж го и напъни!

— Всемогъщи боже! — Въпреки глъчката, всички чуха как Дейвид преглътна с мъка. — Никога не съм виждал как става. Трябва да се обадя на мама и да й изпратя цяло ремарке с цветя.

— Господи! — Харпър дишаше едновременно с Хейли.

— Ето я главичката.

Тя опита да се засмее, с обляно в сълзи лице.

— Погледнете тази косичка! О, господи, не може ли вече да го извадим?

— Само раменете, скъпа, и готово. Още един мощен напън. Слушай! Вече плаче. Хейли, това е плачът на твоето бебе.

Самата Стела заплака, когато с последния тласък новият живот нахлу в стаята.

— Момиче е — нежно каза Роз, докато попиваше влагата от бузите си. — Имаш дъщеричка, Хейли. Прекрасна е!

— Момиче. Момиченце. — Хейли вече протягаше ръце. Когато сложиха бебето на корема й и Роз преряза пъпната връв, тя не престана да се смее и да милва телцето му от главата до петите. — О, погледнете я, погледнете я! Не, не ми я вземайте!

— Само ще я измият. Две секунди. — Стела се наведе и я целуна по главата. — Поздравления, мамче!

— Слушайте я. — Хейли хвана ръцете на Стела и Харпър. — И гласът й е прекрасен.

— Три килограма и сто грама — съобщи сестрата и отнесе вързопчето до леглото. — Четиридесет и осем сантиметра. И цяла десетка по Апгар^[1].

— Чувате ли това? — Хейли леко залюля бебето и го целуна по челото, по бузките и мъничките устни. — Издържа първия си изпит с отличие. Гледа ме! Здравей! Здравей, аз съм мама. Толкова се радвам да те видя.

— Усмихнете се! — Дейвид щракна още една снимка. — На какво име се спря?

— Избрах го, докато напъвах. Ще се казва Лили, защото, докато я раждах, виждах лилии и усещах аромата им. Ще бъде Лили Роуз Стар. Роуз от Розалинд и Стар от Стела^[2].