Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В градината (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Dahlia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 152 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Синя далия

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-260-290-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  3. — Корекция от Еми

Седма глава

Нямаше нужда от две седмици. За два дни Стела се бе убедила, че Хейли е отговорът на молитвите й. Бе намерила човек, който притежава младост, енергия и ентусиазъм и се старае да е пълноценен на работното си място.

Знаеше как да зарежда и използва компютърни програми, разбираше указанията, след като ги чуе само веднъж, и одобряваше системата с цветови кодове. Ако бе наполовина толкова добра в обслужването на клиентите, колкото в работата с документация, щеше да се окаже истинско съкровище.

Що се отнася до растенията, нямаше особени познания, освен най-общите, че това се нарича здравец, а онова — теменужка. Но щеше да се научи.

Вече искаше да помоли Роз да предложи на Хейли почасова работа, когато наближи май.

— Хейли? — Стела подаде глава от вече работещия, безупречно подреден офис. — Какво ще кажеш да те разведа из оранжериите? Има близо час, докато отворим. Ще ти преподам урок за сенколюбивите растения в Трета оранжерия.

— Супер! От многогодишните стигнах до буква Н. Не ми е ясно какво представляват и половината, но чета по малко вечер. Не знаех, че латинското име на слънчогледа е Heil… почакай. Helianthus.

— Хелиантусът е само вид слънчоглед. Многогодишните се разделят на пролетни, или отглеждани от семе до разсад и засаждане през пролетта, и разсаждани от резници в края на сезона. Семето на едногодишния хелиантус, който прилича на огромно кафяво око, се прибира в края на лятото или началото на есента. Култивираните се хибридизират свободно, но понякога не се получава очакваният резултат. Говоря, сякаш изнасям лекция.

— Всичко е наред. Отраснала съм с учител. Обичам да научавам нови неща.

Докато минаваха покрай масите за излагане на стока, Хейли погледна навън през стъклата.

— Току-що спря някакъв пикап до… какво имаше там… плочките — довърши тя, преди Стела да отговори. — Ммм… виж ти, кой слиза от него. Висок, мургав красавец със страхотно телосложение. Кой е този мъжкар?

Прикривайки смръщените си вежди, Стела сви рамене.

— Сигурно е Лоугън Кътридж, проектантът на Роз. Предполагам, че получава доста висока оценка по скалата за мъжественост.

— По моята — определено. — Щом видя изражението на Стела, Хейли докосна корема си и се засмя: — Бременна съм, но всичките ми сетива работят. Това, че не търся мъж, не означава, че не забелязвам привлекателните. Особено сладури като този. Изглежда толкова силен и същевременно тъжен, не мислиш ли? Защо силните мъже, които излъчват някаква тъга, винаги карат една жена да усеща тръпка в корема?

— Не мога да кажа. Какво прави там?

— Като че ли се кани да товари плочки. Ако не беше толкова хладно, щеше да свали това яке. Обзалагам се, че щяхме да се нагледаме на мускули. Господи, колко обичам подобна наслада за окото.

— Сладките неща причиняват кариес — промърмори Стела. — Не е включен в списъка за плочки. Не е дал заявка. По дяволите!

Хейли повдигна вежди, когато Стела забърза към вратата и я затръшна след себе си. После притисна нос към стъклото, готова да наблюдава интересна сцена.

— Извинете?

— Аха — разсеяно отвърна тя, докато се опитваше да види по-ясно какво става навън. Изведнъж подскочи, осъзнала, че да шпионира незабелязано е едно, а да бъде хваната — съвсем друго. Обърна се с невинна усмивка. И реши, че днес й е писано да изживее двойна наслада за окото.

Този мъж не бе мускулест и тъжен, а строен, с изражение на мечтател. И неустоим. Трябваше й още миг, докато умът й заработи отново, но бързо се опомни.

— Хей! Ти навярно си Харпър. Много приличаш на майка си. Досега не сме се виждали, защото никога не си там, където съм аз. Просто се разминаваме. Аз съм Хейли. Братовчедката Хейли от Литъл Рок. Навярно майка ти е споменала, че работя тук.

— Да, да.

Нима можеше да каже нещо друго? Сякаш изведнъж бе загубил разсъдъка си. Чувстваше се като ударен от гръм.

— Сигурно обожаваш работата тук? Аз вече я обожавам. Има толкова интересни неща, а клиентите са много мили. Стела е просто невероятна. Майка ти е… нещо като богиня за мен, толкова съм й благодарна за шанса, който ми даде.

— Да. — Харпър потръпна. Нима бе възможно да се държи по-глупаво? — Страхотни са и двете. Всичко е страхотно. — Явно бе възможно. По дяволите, чувстваше се толкова уверен, когато разговаря с жени. Обикновено. Но тази сякаш му бе причинила мозъчно сътресение. — Имаш ли… нужда от нещо?

— Не. — Хейли му се усмихна озадачено. — Помислих си, че ти имаш нужда от нещо.

— Аз? От какво?

— Не зная. — Тя сложи ръка на очарователния си корем и избухна в искрен гръмогласен смях. — Ти влезе тук.

— Да, точно така. Не, нищо. Чао засега. Трябва да продължа работата си.

Бързаше да излезе на чист въздух, където би трябвало отново да може да диша.

— Радвам се, че се запознахме, Харпър.

— Аз също.

Хвърли поглед назад към нея, докато вървеше към вратата, и видя, че отново е долепила нос до стъклото.

 

 

Навън Стела спринтира през паркинга. Извика два пъти и отговорът бе поглед и разсеяно махване с ръка. Напиращият гняв се отприщи в мига, в който стигна до купчината плочки.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Играя тенис. На какво ти прилича?

— Изглежда, сякаш товариш материал, който не си поръчал и не си получил разрешение да вземеш.

— Така ли? — Лоугън вдигна още няколко плочки. — Знам, че бекхендът ми е зле. — Пикапът се разклати, когато добави новия товар. — Хей!

За нейно удивление, той се наведе към косите й и ги докосна с носа си.

— Друг шампоан. Хубав е.

— Престани да душиш.

Стела го перна по брадичката и се отдръпна.

— Не мога да се сдържа. Стоиш тук, а не страдам от липса на обоняние.

— Този материал трябва да бъде описан.

— Да, да, да. Добре, добре, добре. Ще дойда и ще се погрижа за това, след като го натоваря.

— Трябваше да го направиш, преди да товариш.

Зелените му очи се приковаха в нея.

— Голяма напаст си, Червенокоске.

— Така и трябва да бъде. Аз съм управителят.

Това го накара да се усмихне, да побутне слънчевите си очила надолу и да я изгледа над тях.

— Много си добра в това отношение. Погледни нещата от следната гледна точка: плочките са складирани на път за офиса. Като натоваря първо, а после вляза, всъщност ще спестя време. — Усмивката му стана самодоволна. — Мисля, че е важно, ако говорим за рационално разпределение на човекодните. — Замълча за миг, облегна се на пикапа и я огледа от главата до петите, преди да вземе следващата партида. — Докато стоиш тук и ме гледаш, губиш време и вероятно намаляваш ефективността на своите човекодни.

— Ако не дойдеш да оформим документацията, Кътридж, ще те издиря.

— Не ме предизвиквай.

Забави се, но все пак отиде.

Обмисляше какво друго да стори, за да подразни Стела. Когато бе ядосана, очите й придобиваха цвят на тексаски метличини. Влезе в офиса и видя Хейли.

— Здравей.

— Здравей — отвърна тя и се усмихна. — Аз съм Хейли Филипс. Роднина на първия съпруг на Роз. Работя тук отскоро.

— Лоугън. Приятно ми е. Не позволявай на тази янки да те сплашва. — Кимна към Стела. — Къде са свещените формуляри и ритуалният нож, за да си прережа някоя вена и да ги подпиша с кръвта си?

— В моя офис.

— Аха. — Но не побърза да я последва. — Кога очакваш бебето? — обърна се той към Хейли.

— През май.

— Добре ли се чувстваш?

— По-добре от всякога.

— Радвам се. Тук през повечето време е приятно да се работи. Добре дошла на борда.

Тръгна с нехайна походка към офиса на Стела, където тя вече бе седнала пред компютъра и бе извикала формуляра на екрана.

— Аз ще попълня този за по-бързо. В онази папка има цял куп. Вземи я. Трябва само да напишеш каквото е необходимо, с дата, име и подпис. Намини да ги оставиш.

— Аха.

Огледа се. Бюрото бе разчистено. Нямаше никакви кашони и папки по пода и столовете.

„Ужасно“, помисли си Лоугън. Щеше да му липсва предишният хаос.

— Къде са всички неща, които бяха тук?

— Където им е мястото. Онези плочки са четиридесет на четиридесет сантиметра, номер А-23, нали?

— Точно така. — Взе снимката в рамка от бюрото й, на която бяха синовете й и кучето им. — Изглеждат чудесно.

— Да. За лична употреба ли са плочките или за някой от обектите в списъка?

— Ще се отпуснеш ли някога, Червенокоске?

— Не. Това не е присъщо за янките.

Лоугън облиза устни.

— Хм!

— Знаеш ли, писна ми да ме наричат „янки“, сякаш съм същество от друга планета или страдам от някаква болест. Половината от клиентите, които влизат тук, ме оглеждат, като че ли съм извънземно, което може би не идва с мир. Преди да стигнем до бизнеса, се налага да им обяснявам, че съм родена тук, да отговарям на куп въпроси защо съм напуснала щата и от кой род съм. Дойдох от Мичиган, не от Луната, а войната между Севера и Юга е свършила доста отдавна.

Да, точно като тексаски метличини.

— Не и за жителите на щатите от тази страна на границата „Мейсън-Диксън“, скъпа. Струва ми се, че не е толкова трудно да се отпуснеш, когато си ядосана.

— Не ме наричай „скъпа“ с този провлачен южняшки говор.

— Знаеш ли, Червенокоске, така ми харесваш повече.

— О, стига! Плочките. За лична употреба или за обект?

— Е, зависи от гледната точка. — Сега имаше достатъчно пространство и той се облегна с хълбок на ръба на бюрото. — За една приятелка са. Поиска пътека в градината си и ще й направя тази услуга без заплащане за труда. Казах й, че ще взема материали и ще й занеса касовата бележка от центъра.

— Ще ги впиша за лична употреба с намалението, което ти се полага като човек от персонала. — Зачатка по клавишите. — Колко плочки?

— Двадесет и две.

Натисна още няколко клавиша и му каза цената на дребно, с и без отстъпката.

Впечатлен, колкото и да не му се искаше да признае, Лоугън докосна монитора.

— Да не би тук вътре да е затворен някой гениален математик?

— Просто едно от чудесата на двадесет и първи век. Ще откриеш, че е по-бързо, отколкото да смяташ на пръсти.

— Не зная. Доста добър съм с пръстите. — Забарабани с тях по бедрото си и прикова поглед в лицето й. — Трябват ми три бели борчета.

— За същата приятелка ли?

— Не. — Усмивката му бе дяволита и ослепителна. Щом беше решила, че под „приятелка“ има предвид „любовница“, нека мисли така. Нямаше смисъл да й казва, че плочките са за госпожа Кингсли, учителката му по английски език в десети клас. — Борчетата са за клиент. Роланд Гупи. Да, като декоративните рибки. Може би името му фигурира някъде в безбройните ти мистериозни файлове. През есента работихме по проект за него.

На масата до стената имаше наполовина пълна кафеварка и той стана да си налее чаша кафе.

— Чувствай се като у дома си — сухо каза Стела.

— Благодаря. Препоръчах бели борове като щит срещу вятъра. Отначало запелтечи. Трябваше му доста време, за да реши, но вчера ми се обади у дома. Казах му, че ще ги откарам и засадя.

— За това ще попълним отделен формуляр.

Опита кафето. Не беше лошо.

— Така си и знаех.

— Само плочки ли вземаш за лична употреба?

— Може би. За днес.

Стела разпечата формуляра и започна да попълва нов.

— Значи три бели борчета. Колко големи?

— Два метра и половина.

— С вързани корени?

— Да.

„Чат-чат-чат — помисли си той с удивление — и готово“, забеляза красивите й пръсти. Дълги и тънки, с лъскав лак на ноктите в нежния цвят на розови венчелистчета.

Не носеше пръстени.

— Нещо друго?

Лоугън потупа по всичките си джобове и най-сетне извади лист хартия.

— Ето за колко му казах, че ще свърша работата.

Стела добави труда, изчисли окончателната цена и разпечата три копия, докато той пиеше от кафето й.

— Име и подпис — каза му тя. — Едно копие за моя архив, едно за твоя и едно за клиента.

— Разбрано.

Когато взе химикалката, тя махна с ръка.

— О, почакай да донеса ножа. Коя вена възнамеряваше да си прережеш?

— Добре. — Лоугън кимна към вратата. — Страхотна е.

— Хейли? Да, така е. Но твърде млада за теб.

— Не бих казал „твърде“. Въпреки че предпочитам жени с малко повече… — Замълча и отново се усмихна. — Да кажем, преживели и превъзмогнали повече.

— По-мъдри.

— Децата ти срещат ли трудности в училище?

— Моля?

— Замислих се за това, което каза по-рано. Че тук те наричат „янки“.

— О! Може би малко, но на повечето други деца им се струва интересно, че са дошли от Севера и че са живели близо до едно от най-големите езера. И двете им учителки са показали на класовете къде се намира на картата. — На лицето й се изписа умиление. — Благодаря, че попита.

— Харесвам хлапетата ти.

Лоугън подписа формулярите и се усмихна, когато тя буквално изскимтя, докато гледаше как нехайно сгъва своите екземпляри и ги пъха в джоба си.

— Следващия път би ли изчакал, докато излезеш навън, преди да направиш това? Истинско мъчение е да те гледам.

— Няма проблем. — Може би заради по-различния тон или промяната в изражението й и усмивката, с която бе заговорила за децата си, и навярно по-късно щеше да се пита дали не е полудял, но се поддаде на импулса. — Ходила ли си в „Грейсланд“?

— Не. Не съм голяма почитателка на Елвис.

— Шшт! — Ококорил очи, хвърли поглед към вратата. — Тук е престъпление да говориш така. Подлежиш на глоба и лишаване от свобода или — в зависимост от волята на съдебните заседатели — публично бичуване.

— Не съм чела тази точка от наръчника за поведение в Мемфис.

— Напечатана е с дребен шрифт. Значи ще те заведа. Кога е свободният ти ден?

— Аз… зависи. Ще ме заведеш в „Грейсланд“?

— Тук няма да те оставят на мира, докато не посетиш „Грейсланд“. Избери си ден и ще се постарая да нямам ангажименти.

— Опитвам се да разбера какво целиш. На среща ли ме каниш?

— Не бих отишъл толкова далеч. По-скоро опознаване между партньори. — Лоугън остави празната си чаша на бюрото й. — Помисли си и ми се обади.

 

 

Беше твърде заета, за да мисли за това. Не може просто да отскочи до „Грейсланд“. Дори и да имаше възможност и да изпитваше странно необяснимо желание, не би отишла там точно с Лоугън.

Фактът, че е впечатлена от работата му… е, добре, и от физиката му, не означаваше, че го харесва и желае да прекара част от свободното си време в неговата компания.

Но не преставаше да се пита защо я покани. Може би беше номер, местен ритуал за посвещаване на една „янки“. Да я заведе в „Грейсланд“, да я изостави сред гора от сувенири с лика на Елвис и да се забавлява, докато гледа как се лута и търси изхода.

Или може би със странния си начин на мислене бе решил, че да я свали, е по-лесен начин да се избави от нововъведената й система, отколкото да спори с нея.

Но не се беше държал, сякаш я сваля. Не точно. По-скоро й бе отправил поканата като приятел, импулсивно и на шега. И бе попитал за децата й. Нямаше по-бърз начин да преодолее задръжките й, да проникне през защитната й броня, от искрения интерес към момчетата.

Щом искаше да са приятели, единственото разумно и честно решение беше да се държи с него по същия начин.

Впрочем, кой бе най-подходящият тоалет за „Грейсланд“?

Не че възнамеряваше да отиде. Все пак беше разумно да е подготвена. За всеки случай.

В Трета оранжерия, докато наблюдаваше как Хейли полива новия разсад, Стела се замисли как да постъпи.

— Ходила ли си в „Грейсланд“?

— О, разбира се. Това са импациенси, нали?

Погледна младите растения.

— Да. Наричат ги „Бизи Лизи“. Вървят доста добре.

— Тези също са импациенси. От Нова Гвинея.

— Точно така. Наистина усвояваш бързо.

— Е, разпознавам ги по-лесно, защото съм засаждала от тях. Както и да е. Веднъж посетих „Грейсланд“ с приятели, когато учех в колежа. Готино е. Купих си картонче за отбелязване на страници с лика на Елвис. Не зная какво стана с него. „Елвис“ е форма на думата elvin, означава „елф приятел“. Странно, нали?

— По-странно ми се струва това, че го знаеш.

— Чух го случайно някъде.

— Добре. Какви са изискванията за облекло?

— Ммм? — Хейли се опитваше да разпознае друго растение по формата на листата. Бореше се с изкушението да погледне етикета на колчето. — Мисля, че няма такива. Всеки отива облечен както иска. С джинси или нещо подобно.

— Значи неофициално.

— Да. Харесва ми как мирише тук. На влажна почва.

— Значи си направила верен избор на кариера.

— Би могло да се нарече „кариера“, нали? — Ясните й сини очи се насочиха към Стела. — Мога да стана добра в тази професия. Винаги съм мечтала да ръководя собствена фирма. Представях си книжарница, но това донякъде е същото.

— В какъв смисъл?

— И тук се предлагат нови издания и класика. Има различни жанрове. Едногодишни, двугодишни, многогодишни, храсти, дървета и треви. Влаголюбиви и сенколюбиви растения. Ето какво имам предвид.

— Знаеш ли, права си. Не ми бе хрумнало да погледна нещата от този ъгъл.

Обнадеждена, Хейли тръгна между редовете.

— Човек изследва и се учи — също както от книгите. Ние, персоналът на центъра, се опитваме да помагаме на хората, като им предлагаме неща, които ги карат да се чувстват щастливи или поне доволни. Да засадиш растение е като да разтвориш книга, защото и в двата случая поставяш ново начало. Градината е като библиотека. Мога да стана добра.

— Не се и съмнявам.

Обърна се и видя Стела да й се усмихва.

— Когато стана добра, вече няма да бъде просто работа. Засега ми е достатъчно, но искам нещо повече от чек за заплата всеки месец. Не говоря само за парите… е, добре, и те не са без значение.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Искаш това, което Роз вече е постигнала. Да намериш своето място и да се чувстваш удовлетворена. Да пуснеш корени… — Стела докосна листата на едно младо растение. — … и да разцъфтиш. Знам, защото и аз се стремя към същото.

— Но ти вече го имаш. Толкова си умна и винаги знаеш какво да правиш. Отглеждаш две страхотни деца и заемаш отговорна длъжност тук. Работила си, за да я получиш. А аз едва започвам.

— И нямаш търпение да напреднеш. Също като мен на твоята възраст.

На лъчезарното лице на Хейли се изписа насмешка.

— Да, а сега си грохнала старица.

Стела избухна в смях и отметна косите си назад.

— По-голяма съм от теб с близо десет години. Много неща могат да се случат и да се променят за едно десетилетие. В някои отношения и аз едва започвам, и то цяло десетилетие по-късно от теб. Съвсем наскоро пресадих себе си и двете си скъпоценни издънки тук.

— Обзема ли те страх понякога?

— Всеки ден. — Стела положи ръка на корема й. — Това е неизбежна част от приспособяването към новата почва.

— Радвам се, че тук има с кого да разговарям. Въпреки че сте били омъжени, когато сте го преживели… и двете с Роз имате опит като самотни родители. Знаете неща, които биха ми помогнали. Полезно е да имам до себе си две жени, които ги знаят и са готови да ги споделят с мен.

Хейли свърши с поливането и спря водата.

— Е — полюбопитства тя, — значи си решила да отидеш в „Грейсланд“?

— Не знам. Може би.

 

 

След като възложи на екипа си подготовката на терасата за Гупи и засаждането на борчетата, Лоугън се зае да нарежда плочки в двора на възрастната учителка. Нямаше да му отнеме много време и следобед щеше да наобиколи другите си обекти. Обичаше да снове между няколко места. Беше свикнал.

Ако се посветеше изцяло на един проект, би го завършил твърде бързо и не би имал време за много гениални хрумвания и внезапни приливи на вдъхновение. Нищо не можеше да се сравни с миговете, в които получаваше просветление какво може да сътвори с ръцете си.

Можеше да подобри нещо създадено или да смеси старо с ново, за да се получи по-различно цялостно творение.

Бе възпитаван да уважава земята и капризите на Природата, но по-скоро от фермерска гледна точка. Когато човек е отраснал в малка ферма и е работил, борейки се със земята, разбираше какво е тя. Или какво би могла да бъде.

Баща му също обичаше земята, но по различен начин според Лоугън. Беше изхранвал семейството си благодарение на нея и когато най-сетне бе склонил да я продаде, им осигури завидно състояние.

Лоугън не можеше да каже, че фермата му липсва. Искаше нещо повече от засята нива и тревоги за пазарните цени на житото. Но изпитваше нужда да върши работа, свързана със земята.

Навярно беше загубил част от тази магия, когато живя известно време на север. Твърде много сгради, твърде много бетон, твърде много ограничения за него. Така и не успя да свикне с климата и културата там, както и Рей — да се аклиматизира тук.

Не се беше получило. Въпреки усилията и на двамата да съхранят връзката си, бракът им просто бе свършен.

Затова се бе завърнал в родния си край и най-сетне, след предложението на Роз, бе намерил своето място в личен, професионален и творчески план. Чувстваше се удовлетворен.

Постави очертания за следващия участък от пътеката и отново хвана лопатата.

За пореден път я заби в почвата.

Какво си въобразяваше? Беше я поканил да излезе с него. Можеше да го нарича както желае, но когато един мъж канеше жена да излязат заедно, това си беше любовна среща.

Нямаше никакво намерение да започва връзка с неизменно праволинейната Стела Ротшилд. Не беше негов тип.

Е, добре, беше. Залови се да разрохква пръстта между очертанията, за да я подготви за заравняване и поставяне на черен найлон. Не бе срещал жена, която да не е негов тип.

Просто харесваше породата. Млади и стари, селски момичета и изтънчени гражданки. С ум като бръснач или наивни хубавици — почти всички привличаха вниманието му.

Дори се беше оженил за една от тях, нали? Това се оказа грешка, но човек никога не преставаше да се учи.

Може би досега не си бе падал особено по типа жени, които държат на всяка цена да стане тяхното. Но винаги имаше първи път, а Лоугън обичаше новите изживявания. Вторият и третият път вече изтощаваха нервите на един мъж.

Но той не изпитваше влечение към Стела.

Е, добре, изпитваше. Леко. Изглеждаше привлекателна жена със стройно тяло. А тези коси… Едва устояваше на изкушението да ги погали — само от любопитство дали допирът до тях е така възбуждащ, както и видът им.

Но това не означаваше, че иска да се среща с нея. Достатъчно трудно беше да работят заедно. Тази жена имаше правило, ред или някаква проклета система за всичко на света.

Може би и в леглото бе така. Може би имаше напечатан правилник с точки и подточки, задължения и забрани, придружени с длъжностни характеристики.

Трябваше й малко спонтанност, нарушение на строгия ред в живота й. Не че изгаряше от желание той да е човекът, който ще й предложи това.

Просто тази сутрин му се бе сторила адски красива, а уханието на косите й — неустоимо. Освен това на лицето й се беше появила онази секси усмивка. Подвластен на импулса си, бе изрекъл поканата за „Грейсланд“.

„Няма причина за безпокойство — опита се да си внуши той. — Едва ли ще приеме.“ Жена като нея не би го направила просто ей така. Имаше чувството, че никога в живота си не е правила нещо просто ей така.

И двамата щяха да забравят, че е повдигнал въпроса.

 

 

Смятайки го за необходимо поне през първите й шест месеца като управител, Стела настояваше за ежеседмични срещи с Роз, на които да й докладва за постигнатия напредък.

Би предпочела да са в точно определен час на точно определено място. Но бе трудно да убеди Роз.

Вече ги бяха провеждали в оранжериите и навън. Този път я притисна в собствения й хол, откъдето не можеше да избяга.

— Искам да направя седмичния си отчет.

— Е, добре. — Роз остави масивната книга за хибридизацията и свали очилата си без рамки. — Времето напредва. Земята се затопля.

— Зная. Нарцисите вече поникват. Много по-рано, отколкото съм свикнала. Продаваме доста луковици. На север се купуваха само в края на лятото и през есента.

— Изпитваш ли носталгия?

— Понякога, но вече все по-рядко. Не бих казала, че съжалявам, че не съм в Мичиган през февруари. Вчера там е натрупал петнадесет сантиметра сняг, а аз гледам как поникват нарциси.

Роз се облегна назад и кръстоса краката си, обути във вълнени чорапи.

— Някакъв проблем ли има?

— Край на илюзиите, че ще прикрия емоциите си зад маска на спокойствие. Не, никакъв. Преди малко изпълних дълга си да се обадя на майка си. Все още не съм се съвзела напълно.

— Аха.

Отговорът прозвуча нехайно и Стела реши, че може да го разтълкува или като пълно безразличие, или като мълчалива подкана да сподели какво е преживяла. Гневът й напираше, така че реши да се разтовари.

— Отделих й почти петнадесет минути от оскъдното си свободно време, през които наду главата ми с приказки за сегашното си гадже. Така нарича мъжете, с които излиза — „гаджета“. На петдесет и девет години е и преди два месеца се разведе за четвърти път. Когато престана да мърмори, че Роки… наистина се казва така… не бил достатъчно привлекателен и отказал да я заведе на почивка на Бахамите посред зима, започна да се оплаква, че отново трябвало да ходи на пилинг и че последната инжекция за изглаждане на бръчки се оказала много болезнена. Дори не попита за момчетата, а единственото загатване за факта, че живея и работя тук, беше въпросът дали не ми е писнало от „онзи откачалник и празноглавата му кукла“, както нарича баща ми и Джолийн.

Когато изпусна всичката пара, Стела потърка страните си.

— Успяла е да вмести толкова хленчене, мърморене и злоба в петнадесет минути. Явно е много талантлива жена.

Стела се замисли за миг, отпусна ръце в скута си и втренчи поглед в Роз. Изведнъж отметна глава назад и избухна в смях.

— О, да, има неизчерпаем талант. Благодаря.

— Няма проблем. Моята майка прекарваше по-голямата част от времето си — поне докато бяхме заедно на този свят — в печални въздишки за крехкото си здраве. „Не че се оплаквам“, казваше. Едва не поръчах да напишат това на надгробния й паметник. „Не че се оплаквам“.

— Аз бих написала на гроба на майка си: „Не че искам твърде много“.

— Направи го. Моята остави у мен такова впечатление, че упорито тръгнах към другата крайност. Навярно дори ако си отрежа крак или ръка, няма да се разхленча.

— Господи, вероятно и аз се опитвам да бъда пълна противоположност на майка си. Караш ме да се замисля. Е, към деловата част. Продадохме всички сандъчета с луковици. Не зная дали да подготвим нови толкова късно през сезона.

— Може би още малко. Някои хора предпочитат да ги купуват разцъфнали за подарък по случай Великден или нещо подобно.

— Добре. Да покажа ли на Хейли как се прави? Знам, че обикновено сама вършиш това, но…

— Не, ще бъде от полза за нея. Наблюдавам я. — Щом видя изражението на Стела, Роз поклати глава: — Не искам да си помислиш, че непрекъснато сте под наблюдение, но обикновено ви гледам. Държа да зная всичко, което става във фирмата ми, Стела, но все пак някои неща ми убягват.

— Затова съм тук, всичко е наред.

— Точно така. Оставила съм я главно на теб. Доволна ли си от нея?

— Повече от доволна. Не е нужно да повтаряш нещо два пъти. Когато каза, че усвоява бързо, не беше просто хвалба. Жадна е за знания.

— При нас има предостатъчно възможности да утолява тази жажда.

— Има чудесен подход към клиентите. Приветлива е и никога не е припряна. И не се бои да каже, че не знае нещо, но ще го провери. В момента е навън и разглежда лехите и храстите ти. Иска да знае какво продава.

Говорейки, Стела застана до прозореца и погледна навън. Здрачаваше се, но Хейли разхождаше кучето и изучаваше многогодишните растения.

— На нейната възраст аз кроях планове за сватбата си. Струва ми се, че оттогава са минали милион години.

— А аз вече имах двама малчугани и бях бременна с Мейсън. Това наистина беше преди милион години. А ми се струва, че е било преди пет минути.

— Отново се отклонявам от темата за свършеното през седмицата, но исках да те попитам какво ще правиш, щом дойде май.

— За нас тогава все още е разгарът на сезона, когато клиентите искат да обновят летните си градини. Продаваме…

— Не, имах предвид Хейли. И бебето.

— О! Е, тя ще трябва да вземе решение, но мисля, че ако реши да остане в центъра, ще й намерим работа, която ще може да върши седнала.

— Ще има нужда от детегледачка, когато е готова да се върне на работа. Като заговорихме за детегледачки…

— Хм! Мислиш в твърде далечен план.

— Времето напредва — повтори Стела.

— Ще измислим нещо.

Обзета от любопитство, Роз застана до Стела и надникна през прозореца.

Приятно бе да гледа как млада жена, носеща нов живот, се разхожда из градината й през зимата.

Някога тя бе тази млада жена, изпълнена с мечти, пристъпваща в здрача и с нетърпение очакваща пролетното пробуждане.

Времето не просто напредваше, а почти се изпаряваше.

— Сега изглежда щастлива и сигурна какво иска да прави занапред. Но може би след раждането ще промени решението си да държи бащата настрана. — Роз видя как Хейли сложи ръка на корема си и погледна на запад, където слънцето се снишаваше зад дърветата, към реката отвъд тях. — Когато вземе бебето в ръце и осъзнае, че ще трябва сама да се грижи за него, една жена преживява разтърсваща среща с реалността. Ще видим какво ще покаже времето.

— Права си. Никоя от двете ни не я познава достатъчно добре, за да прецени кое е най-добро за нея. Като стана дума за бебета, време е да вкарам своите във ваната. Ще ти оставя седмичния си отчет.

— Добре. Ще го прегледам. Трябва да ти кажа, Стела, че съм доволна от всичко, което направи досега, от видимите промени в търговската част и новата организация в офисите. Очаквам пролетта и за първи път от години не съм изнервена и претоварена с работа. Не бих казала, че имам нещо против да съм затрупана с работа, но все пак съм доволна, че ми остава време за почивка.

— Дори когато ти досаждам с подробности?

— Дори тогава. От няколко дни насам не съм чула никакви оплаквания за Лоугън. Нито пък от него. В блажено неведение ли ме държите, или сте намерили начин да се сработите?

— Все още имаме известни разногласия и подозирам, че ще имаме и занапред, но няма причина да се безпокоиш. Всъщност той направи много приятелски жест, като ме покани да отидем в „Грейсланд“.

— Така ли? — Роз смръщи вежди. — Лоугън?

— Необичайно ли е за него?

— Не бих казала, но доколкото знам, никога досега не е канил жена, която работи тук, на среща.

— Не е среща, а просто излизане.

Заинтригувана, Роз отново седна. Реши, че има какво ново да научи от една по-млада жена.

— Каква е разликата?

— Среща означава вечеря и кино с евентуални и дори очаквани романтични последици. Да заведеш децата си в зоологическата градина е излизане.

Роз се облегна назад и изпъна крака.

— Нещата се променят, нали? Все пак, според моите убеждения, когато мъж и жена излязат заедно, това се нарича „среща“.

— Ето защо се двоумя. — Доловила интереса на събеседничката си, Стела реши да продължи разговора. Приближи се и седна на облегалката на фотьойла срещу Роз. — Това бе първата ми мисъл. Но реших, че поканата му е просто приятелски жест. Като подаване на маслинена клонка. Ако се съглася, може би ще открием нещо общо, ще намерим ритъма и ще изгладим професионалните си отношения.

— Значи, ако разбирам правилно, ще отидеш в „Грейсланд“ с Лоугън за доброто на „В градината“.

— Нещо такова.

— А не защото е много привлекателен, динамичен и изключително сексапилен необвързан мъж.

— Не, това са екстри. — Стела изчака, докато Роз престана да се смее. — Нямам намерение да нагазвам в тези води. Да се срещаш с мъж е като да стъпваш по минирано поле.

— На мен ли го казваш? Прекарала съм повече години от теб в тази опасна военна зона.

— Харесвам мъжете. — Стела дръпна ластика на конската си опашка и я вдигна малко по-високо. — Обичам компанията им. Но връзките с тях са нещо сложно и стресиращо.

— По-добре сложни и стресиращи, отколкото откровено скучни, както доста от преживяванията ми в тази област.

— Сложни, стресиращи или откровено скучни. Затова думата „излизане“ ми звучи доста по-добре, отколкото „среща“. Слушай, зная, че с Лоугън сте приятели. Но държа да те попитам, ако изляза с него, дали няма да допусна грешка, или да създам погрешно впечатление. Да изпратя погрешен сигнал. Или може би да прекрача границата на допустимото между колеги. Или…

— Усложняваш нещата и изживяваш твърде голям стрес заради едно обикновено излизане.

— Така е. Трябва да се сърдя на себе си. — Стела поклати глава и стана от облегалката. — Време е да напълня ваната. А утре ще покажа на Хейли как се засаждат онези луковици.

— Добре. Стела… ще излезеш ли с него?

Спря се на прага.

— Може би. Утре ще реша.