Нора Робъртс
Синя далия (10)

Девета глава

— Не знам кога дойде четвъртък.

— Четвъртият ден от седмицата. — Хейли невинно сви рамене. — И аз не зная.

— Питам се как толкова бързо мина времето. Четвъртият ден?

Стела извърна глава от огледалото в банята за персонала.

— Разбира се.

— Очаквам да чуя мнението ти. — Разпери ръце. — Как изглеждам?

— Много добре.

— Твърде добре? Нали разбираш — дали не съм прекалено официална и подготвена?

— Не, просто достатъчно добре. — Всъщност Хейли й завиждаше, че изглежда така със семпъл сив панталон и черен пуловер. Под дрехите й се открояваха изваяни форми. Самата тя, преди да забременее, бе твърде слаба и с плосък бюст. — Много си секси с този пуловер.

— О, господи! — Стела ужасено скръсти ръце и ги притисна към гърдите си. — Твърде секси? Сякаш казвам: Хей, вижте гърдите ми?

— Не. — Смеейки се, Хейли отмести ръцете й. — Стига! Имаш страхотни гърди.

— Неспокойна съм. Глупаво е, но съм неспокойна. Мразя да се чувствам така, което се случва рядко.

Дръпна ръкава на пуловера й и го приглади.

— Защо хората неволно правят неща, които мразят.

— Просто една следобедна разходка. — Хейли не употреби думата, започваща със „с“. Вече бяха разговаряли по въпроса. — Забавлявай се.

— Добре. Разбира се. Глупаво е. — Стела поклати глава и тръсна ръце, преди да излезе от стаята. — Имаш номера на мобилния ми телефон.

— Всички го имаме, Стела. — Хейли се спогледа с Руби, която тихо се кикотеше. — Мисля, че дори кметът го е записал в указателя си за бързо избиране.

— Ако има някакъв проблем, не се колебай да го използваш. А ако не си сигурна за нещо, можеш да позвъниш на Роз, Харпър или мен.

— Да, мамче. Не се безпокой, няма да сервират алкохол преди три.

— Ха-ха!

— И не се знае дали ще има мъжки стриптийз. — При тези думи Руби се ухили до уши и избухна в смях. — Можеш да бъдеш спокойна.

— Едва ли днес някой ще остане спокоен.

— Може ли да попитам откога не си имала среща… искам да кажа, откога не си излизала с мъж?

— Немного отдавна. От няколко месеца. — Когато Хейли завъртя очи, Стела стори същото. — Бях заета. Трябваше да свърша доста работа около продажбата на къщата, събирането на багажа, складирането на мебелите и търсенето на училища и педиатри тук. Нямах време.

— Не срещна ли някого, който да заслужава да му отделиш време? Както днес.

— Нещата не стоят така. Защо закъснява? — попита тя и погледна часовника си. — Знаех си, че ще закъснее. На челото му пише: „Страдам от хронична склонност да закъснявам за всичко“.

Влезе клиент и Хейли потупа Стела по рамото.

— Трябва да вървя. Приятно прекарване. С какво мога да ви помогна? — попита тя, докато бързаше към щанда.

Стела изчака още две минути, за да се увери, че Хейли се справя без проблем с новия клиент. Руби издаде още две касови бележки. Работата вървеше като по вода и не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Реши да го прави навън и грабна якето си.

Сандъчетата й изглеждаха чудесно и навярно на тях се дължеше нарасналото търсене на теменужки през последните няколко дни. В такъв случай можеха да добавят още няколко, както и тумбести саксии и висящи кошници.

Нахвърля няколко бележки и закрачи наоколо, за да избере най-подходящите места за излагане на стока и нови аксесоари, които биха привличали купувачи.

Когато Лоугън пристигна с пикапа си в един и петнадесет, тя седеше на стъпалата, записваше идеите си и разпределяше задачите за осъществяването им.

Видя го да слиза от кабината и се изправи.

— Забавих се.

— Няма проблем. Намерих си занимание.

— Нали нямаш нищо против да се повозиш в пикапа?

— Няма да ми бъде за първи път.

Стела се качи и докато закопчаваше предпазния си колан, огледа купчината листчета с бележки, скици и математически изчисления, струпани върху таблото.

— Това ли е информационната ти система?

— По-голямата част от нея. — Лоугън включи CD плейъра и оттам гръмко зазвуча Heartbreak Hotel на Елвис. — Струва ми се най-подходящата музика.

— Голям фен ли си?

— Краля заслужава уважение.

— Колко пъти си бил в „Грейсланд“?

— Не мога да кажа. Всеки новопристигнал в града иска да го посети. Докато си в Мемфис, непременно трябва да видиш „Грейсланд“, Бийл стрийт, патиците в парка „Пийбоди“ и да опиташ ребърцата.

„Можеш да се успокоиш“, каза си Стела. Просто си говореха — като нормални хора.

— Значи днес ще сложа първата отметка в списъка.

Лоугън задържа погледа си върху нея. Въпреки че очите му бяха скрити зад тъмните очила, по наклона на главата разбра, че са любопитно присвити.

— Тук си почти от месец, а все още не си опитала ребърца?

— Не. Ще ме арестуват ли за това?

— Вегетарианка ли си?

— Не. И обичам ребърца.

— Скъпа, твърдиш, че обичаш ребърца, а все още не си хапнала от местния специалитет. Нали родителите ти живеят тук? Мисля, че съм ги срещал един-два пъти.

— Да, баща ми и съпругата му. Уил и Джолийн Дули.

— И не си яла ребърца?

— Не, честна дума. Има ли опасност да арестуват тях?

— Може би, ако се разчуе. Но засега ще си трая, за да дам шанс и на теб, и на тях.

— Всички сме ти задължени.

След Heartbreak Hotel започна Shake, Rattle and Roll. „Хитове от времето на баща ми“, помисли си тя. Изпита странно умиление, докато се возеше в пикапа и потропваше с крака в такт с музиката, която баща й бе слушал като тийнейджър.

— Трябва да заведеш децата си в „Риюниън“ да хапнете ребърца — продължи Лоугън. — Оттам можете да отидете до „Бийл“ за шоуто. Но преди да хапнете, поразходете се из „Пийбоди“ и погледайте патиците. Хлапетата трябва да ги видят.

— Баща ми вече ги заведе.

— Това може да го спаси от кафеза.

— Пфу! — Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала, и се почувства глупаво заради няколкото банални теми за разговор, по които се бе подготвила. — Освен през годините, които си прекарал на север, винаги ли си живял в Мемфис?

— Да.

— Струва ми се странно, че съм родена тук, а не си спомням нищо. Харесва ми и ми се иска да мисля… че има и други неща, които ме свързват с този край, освен това, че обичам ребърца. Разбира се, все още не съм преживяла лято, което да помня, но ми харесва. Обожавам работата си при Роз.

— Тя е истинско съкровище.

Стела долови нотка на привързаност в тона му и леко се приближи към него.

— Казва същото за теб. Всъщност отначало си помислих, че сте…

Лоугън се усмихна широко:

— Сериозно?

— Роз е умна и красива, и имате много общи неща. Познавате се отдавна.

— Всичко това е истина. Може би именно заради дългогодишното ни познанство нещо подобно би било странно. Все пак благодаря.

— Толкова й се възхищавам. Харесвам я, и съм впечатлена от всичко, което е постигнала със собствените си ръце. Да отгледа деца, да поддържа дома си и да изгради бизнес от нулата. Винаги е разчитала главно на себе си и на своите усилия.

— Това ли искаш и ти?

— Не искам собствена фирма. Преди две години обмислях тази идея. Но подобен риск при две деца? — Поклати глава. — Роз е по-смела от мен. Осъзнах, че всъщност не искам това. Харесва ми да работя за някого, да се справям с проблеми и да създавам творчески и ефективни планове за развитие и разширение. Най-добра съм като управител. — Изчака няколко секунди. — Никакви саркастични забележки по този повод?

— Запазвам ги за себе си. Ще ги изрека на глас, когато отново ме ядосаш.

— Нямам търпение. Всъщност обичам да създавам градини от самото начало. От нулата. Но още по-приятно е да се заема с някоя зле проектирана, която се нуждае от дооформяне и преобразяване. — Замълча и смръщи вежди. — Току-що си спомних нещо. Преди няколко дни сънувах градина. Беше странен сън и… не зная, в него имаше нещо зловещо. Не мога да го назова точно, но… видях огромна, прелестна далия. Далиите са едни от любимите ми цветя, а синьото е любимият ми цвят. И въпреки това ми се струваше, че не бива да е там. Не бях я засадила, а се появи. Странно.

— Какво направи с нея?

— Не помня. Люк ме събуди и моята градина с екзотичната далия изчезна. — „А в стаята бе толкова студено“, помисли си Стела. — Не се чувствал добре. Малък проблем със стомаха.

— Сега добре ли е?

— Да. — „Още една точка в негова полза“, каза си тя. — Напълно здрав е, благодаря.

— А зъбчето?

„Охо, две точки.“ Лоугън си спомняше за разклатеното зъбче на малкия.

— Продадено на Феята на зъбчетата за един чисто нов долар. Скоро ще падне и второ. Много сладко фъфли.

— Брат му научи ли го вече как да плюе през дупката?

Стела се намръщи.

— Не, доколкото знам.

— Значи не знаеш какво е станало с онази вълшебна далия? Сигурно все още стои разцъфнала там, в Страната на сънищата.

— Дано е така. — Убий я! Господи, откъде бе дошла тази мисъл? Потръпна и се отърси от нея. — Беше великолепна, доколкото си спомням. — Огледа се, когато Лоугън спря на някакъв паркинг. — Това ли е?

— От другата страна на шосето. Тук има нещо като център за посетители. Като оранжерия за подготовка на разсад. Ще си купим билети и ще влезем с група. — Угаси двигателя и се обърна с лице към нея. — Пет долара са достатъчни, за да докажеш, че си станала правоверна почитателка на Елвис.

— Правоверна почитателка? Нямам нищо против Елвис.

— Пет долара. На излизане ще си купиш поне един компактдиск с негови песни.

— Обещавам.

 

 

Имението се оказа доста по-малко, отколкото очакваше. Беше си представяла нещо огромно и бляскаво, подобно на замък от ранга на Харпър Хаус. Вместо това видя къща със сравнително скромни размери, а стаите, поне онези, в които влизаха туристите, бяха малки.

Затътри крака заедно с останалите от групата, слушайки на записа спомените на Лиса Мари Пресли.

Запита се на кого ли е хрумнала идеята за драпираните тъкани в нюанси на охра, синьо и пурпурно, които висяха от тавана и закриваха всеки сантиметър от стените на тясната стая за игри, по-голямата част от която бе заета от масата за билярд.

С почуда разгледа водопада, макетите на диви животни и туземските аксесоари под провиснал зелен балдахин в стаята джунгла.

„Някой е живял в това“, помисли си тя. Не просто някой, а идол с безграничен талант и слава. Трогателно бе да слуша жената, загубила известния си баща още като дете и сега споделяща спомените си за човека, когото бе обичала.

Стаята с трофеи й се стори изумителна и неласкавата й преценка за стила моментално се измести от възхищение. Стените на безкрайните криволичещи коридори бяха отрупани от край до край със златни и платинени плочи на Елвис. Всичко това бе постигнато напълно заслужено, и то за по-малко години, отколкото тя бе живяла.

Заслушана в гласа на Елвис, продължи да разглежда наградите и изкусно изработените екстравагантни и уникални сценични костюми. После вниманието й привлякоха снимките, плакатите и откъсите от интервюта.

 

 

Можеш да научиш доста за една жена, докато се разхождаш с нея из „Грейсланд“, откри Лоугън. Едни мърмореха заради поовехтелия и според представите на някои хора, кичозен интериор. Други поглъщаха всичко с широко отворени очи, изпълнени с обожание към покойния Крал. Трети не преставаха да бърборят или се притискаха към кавалерите си и ги подканваха да вървят по-бързо, за да приключат час по-скоро с разглеждането и да отидат в магазините за сувенири. После щяха да се хвалят къде са били и какво са правили.

А Стела разглеждаше всичко с интерес. И слушаше. Съдейки по леко наклонената й надясно глава, внимателно следеше записа в слушалките. „Съсредоточена е“, помисли си той и би заложил повече от пет долара, че изпълнява инструкциите на касетата и натиска верния номер за всеки следващ отрязък в точния момент.

Това му се струваше мило.

Когато излязоха навън, за да направят малка разходка до гроба на Елвис край басейна, тя за първи път свали слушалките.

— Не знаех всички тези неща — сподели Стела. — Само най-основните факти. Продал е над милиард плочи? Умът ми не го побира. Не мога да си представя какво е да постигнеш толкова много и… На какво се смееш?

— Обзалагам се, че ако сега се явиш на тест за Елвис, ще се представиш блестящо.

— Престани!

Но и тя се засмя, а после отново стана сериозна, когато стигнаха до градината за медитация и гроба на Краля.

Имаше истински цветя, клюмнали от слънцето, и изкуствени, които изглеждаха поизбледнели. Мястото с малкия мемориал до плувния басейн бе ексцентрично, но много подходящо. Около тях защракаха фотоапарати и до слуха й достигнаха тихи ридания.

— Някои хора твърдят, че са виждали духа му ето там — посочи Лоугън. — Впрочем, ако наистина е мъртъв.

— Но ти не вярваш в това?

— О, Елвис си отиде от този свят преди доста време.

— Имам предвид, за духа.

— Е, ако ме споходи, разбира се, ще повярвам.

Стигнаха до микробуса на групата си.

— В този край хората приемат историите за призраци доста нехайно.

Беше му нужна минута, за да се досети за какво говори.

— Аха, Печалната невеста. Видя ли я вече?

— Не. Но може би просто защото тя не съществува. Да не би да кажеш, че ти си я виждал?

— Не. Мнозина казват, че са я виждали, както онези, които твърдят, че Елвис е хапвал сандвичи с фъстъчено масло и банани в някакво заведение десет години след смъртта си.

— Именно! — Бе така приятно изненадана от трезвото му мислене, че приятелски го потупа по рамото. — Хората виждат това, което им се иска да видят или са били възпитавани да очакват. Въображението им се развихря, особено при подходящи атмосферни условия, както избуяват растенията в градините, не мислиш ли?

— Не разваляй приятния следобед.

— Прав си. Да не говорим за работа. Вместо това ще ти благодаря, че ме доведе тук. Не знам кога бих се наканила да дойда сама.

— Какви са впечатленията ти?

— Интересно, трогателно и малко тъжно. — Стела върна слушалките си на екскурзовода и се качи в микробуса. — Интериорът на някои от стаите е… да кажем, уникален.

Ръцете им се притискаха и търкаха една в друга, докато седяха на тесните седалки. Косите й се плъзгаха по рамото му, но за негово съжаление, тя ги отметна назад.

— Познавам един откачен фен на Елвис, който преди време искаше да превърне къщата си в копие на „Грейсланд“. Купи си платове като онези в билярдната зала и облицова стените и таваните си.

Тя се обърна към него и го изгледа втренчено.

— Шегуваш се.

Лоугън сложи ръка на сърцето си.

— Дори надраска масата си за билярд така, че да бъде точно като тази на Елвис. Когато искаше да си поръча и от онези жълти орнаменти…

— В цвят охра.

— Както и да е. Когато заговори за тях, жена му постави ултиматум. Или тя, или Елвис.

Загледан в лъчезарното й лице, той престана да чува бърборенето на другите пътници. Имаше нещо в усмивката й, което го опияняваше.

— Какъв беше изборът му?

— А?

— Какво избра твоят познат? Жена си или Елвис?

— О! — Лоугън изпъна крака, но остана заклещен до нея на седалката. През стъклата струеше слънчева светлина и правеше огненочервените й къдрици още по-ярки. — Задоволи се да пресъздаде обстановката само на приземния етаж и се опита да я придума да направи умален модел на градината за медитация в задния двор.

Смехът й бе наслада за ушите му. Когато отпусна глава на облегалката, косите й отново докоснаха рамото му.

— Ако успее, дано възложи работата на нас.

— Бъди сигурна. Този човек е чичо ми.

Стела се смя, докато остана без дъх.

— Господи, нямам търпение да се запозная с роднините ти. — Тя извърна глава към него. — Ще ти призная единствената причина да дойда днес: струваше ми се редно да отвърна на благородния ти жест. Не очаквах да се забавлявам така.

— Не беше благороден жест, а импулсивна постъпка. Косите ти ухаеха чудесно и това замъгли здравия ми разум.

На лицето й затанцува насмешка, когато отново отметна коси назад.

— Е, и? Би трябвало да кажеш, че и на теб ти е било забавно.

— Наистина беше. — Когато микробусът спря, той се изправи и се отдръпна, за да й стори път. — Впрочем косите ти ухаят страхотно и сега.

Усмихната му хвърли поглед през рамо и по дяволите, накара го да почувства стягане в корема. Обикновено това усещане предвещаваше вълнуващо приключение, но с нея го прие като предупреждение за неприятности.

Все пак бе възпитан да довежда всяко начинание до край и майка му щеше да е ужасена, ако разбереше, че не е завел жена, с която е прекарал целия следобед на ресторант.

— Гладна ли си? — попита той, когато слезе след нея.

— О… рано е за вечеря, а за обяд е твърде късно. Най-добре е да…

— Да направим нещо щуро. Да хапнем, когато не е време нито за вечеря, нито за обяд.

Сграбчи ръката й и се изненада, че тя не се възпротиви, когато я задърпа към една от близките гостилници.

— Не трябва да се бавя. Казах на Роз, че ще се върна около четири.

— Знаеш ли, ако продължаваш да се престараваш толкова, скоро ще стигнеш до пълно изтощение.

— Не се престаравам — възрази тя. — Просто съм отговорна.

— Роз не държи хронометър в оранжерията, а и не е нужно много време, за да изядеш един хотдог.

— Да, но…

Симпатията, която Стела изпита към него, бе неочаквана, както и тръпките, пробягали по кожата й, когато едрата му загрубяла ръка притисна нейната. Отдавна не се бе чувствала толкова приятно в компанията на мъж. Защо да бърза да сложи край?

— Добре. — Осъзна, че е излишно да изразява съгласие, защото вече бяха влезли в гостилницата и вървяха към бара. — Щом съм тук, не бих имала нищо против после да разгледам един-два магазина.

Лоугън поръча два хотдога и две кутии кока-кола и й се усмихна.

— Добре, умнико. — Тя отвори дамската си чанта и извади петдоларова банкнота от портмонето си. — Ще си купя компактдиск. Нека моята кока-кола бъде диетична.

Изяде хотдога и изпи колата. Купи компактдиск и за разлика от всяка друга жена, която Лоугън познаваше, явно не смяташе за свой религиозен дълг да огледа и опипа всичко в магазина. Свърши това, за което бе влязла бързо и без разтакаване.

Докато вървяха обратно към пикапа, той я видя да поглежда дисплея на мобилния си телефон. За пореден път.

— Проблем ли има?

— Не. — Стела прибра телефона си. — Просто проверявам дали съм получила съобщения.

Но, изглежда, всички се бяха справили и без нея за един следобед.

Освен ако нещо не бе наред с мобилния оператор. Или просто бяха загубили номера й. Или…

— Например, че градинарският център е нападнат от психопати, поклонници на петуния фетиш. — Лоугън й отвори вратата. — И докато си говорим тук, целият персонал е вързан и със запушени уста в оранжерията за разсаждане.

Стела решително затвори ципа на чантата си.

— Няма да ти се струва толкова смешно, ако открием, когато се върнем, че се е случило точно това.

— Права си, няма да ми е смешно.

Той заобиколи пикапа и седна зад волана.

— Аз съм маниакално праволинейна и целенасочена натура със силен стремеж към организираност.

Остана мълчалив за миг.

— Радвам се, че ми каза. Бях си създал погрешното впечатление, че си вятърничава жена.

— Е, стига толкова за мен. Защо…

— Защо правиш това толкова често?

Тя зарови ръце в косите си.

— Кое?

— Защо все наместваш фибите си?

— Защото се разхлабват.

Загуби ума и дума, когато Лоугън протегна ръка, дръпна фибите и ги хвърли на пода.

— Защо изобщо ги слагаш?

— О, за бога! — Намръщено сведе поглед към фибите. — Колко пъти в седмицата ти казват, че си самонадеян и нагъл?

— Не ги броя. — Той излезе от паркинга и се вля в потока от коли. — Имаш толкова секси коси. Остави ги на мира.

— Благодаря за съвета относно прическата ми.

— Обикновено една жена не се цупи, когато някой мъж й каже, че е секси.

— Не се цупя, а и ти не си казал, че съм секси. Говореше за косите ми.

Лоугън откъсна очи от пътя за няколко мига и плъзна поглед нагоре-надолу по тялото й.

— И останалата част от теб си я бива.

Явно с нея ставаше нещо странно, щом този полуциничен комплимент я накара да почувства топлина в корема. Най-добре бе да смени темата с по-безопасна.

— Да се върнем на въпроса, който опитах да ти задам, преди да ме прекъснеш. Защо се насочи към проектирането на градини?

— Работа през лятото, която се превърна в професия.

Тя изчака един миг, два. Три.

— Добре, Лоугън, няма смисъл да ме отегчаваш с подробности, нали?

— Извинявай. Никога не се сещам да млъкна. Отраснах във ферма.

— Така ли? Харесваше ли ти, или я мразеше?

— Бях свикнал с повечето неща. Обичам да работя на открито и нямам нищо против тежкия физически труд.

— Бърборко — подметна Стела, когато той отново замълча.

— Нямам какво друго да кажа. Не желаех да се занимавам със земеделие, а и баща ми продаде фермата преди няколко години. Но ми е приятно да върша работа, свързана със земята. Това ми харесва и в него съм добър.

— Ще ти задам един въпрос. Как разбра, че си добър?

— Не ме уволниха, което беше доказателство. — Не можеше да разбере защо й е толкова интересно, но бе настойчива и той реши да задоволи любопитството й. — Нали знаеш как е в училище, да кажем, по история. Слушаш за битката при Хейстингс, прекосяването на Рубикон и бог знае какво още. Влязло през едното ухо и излязло през другото. — Докосна главата си. — Натъпквах всичко това тук, докато мине тестът, а после изветряваше. Но когато работех, шефът казваше, че тук ще засадим розоцветни храсти, а там махония, и аз запомнях. Как се наричат растенията, от какво се нуждаят. Харесваше ми да ги засаждам. Човек се чувства удовлетворен, след като изкопае дупка, подготви почвата и промени облика на градината. Успял е да я направи по-приятна за окото.

— Разбира се — съгласи се тя. — Вярваш или не, аз изпитвам същото удовлетворение, когато подреждам информацията във файловете си.

Лоугън й хвърли поглед, от който устните й затрепериха.

— Щом казваш, значи е така. Понякога ми хрумва, че тези розоцветни храсти биха изглеждали по-добре ето там, а вместо махонии, по-подходящи за този ъгъл са кипариси. Затова се захванах с проектиране.

— Преди време и аз исках да се занимавам с това. Но не ми се удава — каза тя. — Осъзнах, че ми е трудно да съчетая вижданията си с тези на екипа… или на клиента. Твърде много задълбавах в математическата и научната част и не можех да премина към творческата.

— Кой проектира твоята градина на север?

— Аз самата. Ако ми хрумнеше нещо, което изискваше машини или повече сила, отколкото имахме двамата с Кевин, съставях списък. — Усмихна се. — Много подробен списък, с графики върху хартия. И се мотаех из двора. Шампионка съм в това отношение.

— И никой не те е блъснал в някоя дупка и не те е заровил?

— Не, защото съм много тактична и любезна с хората. Може би, когато си купя къща, ще те повикам за консултант по оформянето на градината.

— Аз не съм тактичен и любезен.

— Вече забелязах.

— Не е ли твърде лекомислено за една маниакално праволинейна маниачка да ми гласува доверие, след като е видяла само един от обектите ми, при това на ранен етап?

— Не одобрявам термина „маниачка“. Предпочитам термина „целенасочена личност“. Впрочем видях няколко твои завършени обекта. Извадих адресите от компютъра и ги посетих. Така действам — продължи тя, когато Лоугън натисна спирачките при знак „Стоп“ и прикова поглед в нея. — Отделям известно време, за да наблюдавам Харпър, Роз и другите служители. Поставих си задачата да видя осъществени проекти. Харесвам работата ти.

— А ако не я харесваше?

— Тогава не бих казала нищо. Роз е собственичка на фирмата и очевидно я харесва. Все пак направих проучване за други проектанти и й предоставих списък. Това е работата ми.

— Мислех, че работата ти е да ръководиш центъра и да ме тормозиш с разни формуляри.

— Така е. Част от управлението е да се грижа всички служители и сътрудници, доставчици и техника да бъдат не просто подходящи за „В градината“, а най-добрите, които Роз може да си позволи. Ти вземаш скъпо — добави Стела, — но проектите ти си струват.

Когато видя, че все още е намръщен, докосна ръката му.

— Обикновено мъжете не се цупят, когато една жена хвали работата им.

— Да, мъжете никога не се цупят, просто ги обзема мрачно настроение.

Но тя имаше право. Явно знаеше доста неща за него. Лични неща, например колко пари изкарва. Когато се запита какви чувства събужда това у него, отговорът бе: „Не особено приятни“.

— Работата ми, възнаграждението и цените ми са само между мен и Роз.

— Вече не — шеговито каза Стела. — Разбира се, тя има последната дума, но аз изпълнявам длъжността управител. Искам да кажа, че според мен Роз е проявила далновидност и забележителен бизнес усет, като те е привлякла. Плаща ти добре, защото го заслужаваш. Има ли причина да не приемеш това като комплимент и да преминеш към мрачната фаза?

— Не зная. Колко плаща на теб?

— Това вече е между нас двете, но нищо не ти пречи да попиташ нея. — От чантата й зазвуча музикалната тема на „Междузвездни войни“. — Гевин я избра — обясни тя, когато извади мобилния си телефон. На екрана бе изписано, че обаждането е от къщата. — Ало? Здравей, скъпи.

Въпреки че все още бе малко раздразнен, Лоугън се усмихна, щом видя лицето й да засиява.

— Така ли? Браво на теб! Аха. Обещавам. Чао. — Тя затвори и прибра апарата. — Гевин е получил „отличен“ на теста по правопис.

— Ооо!

Стела се засмя.

— Нямаш представа какво означава това. Трябва да купя пица „Пеперони“ на път за дома. В нашето семейство наградата не е морковче или нещо подобно, а пица „Пеперони“.

— Подкупваш децата си?

— Често, без колебание.

— Хитро. Значи им върви в училище?

— Да. Всички тревоги и самообвинения се оказаха безпочвени. Ще ги запазя за в бъдеще. Беше голяма промяна за тях. Нов дом, ново училище, нови хора. Люк се сприятелява лесно, но Гевин е малко срамежлив.

— Не ми се стори такъв. Будно дете. И двамата са будни.

— Намерихте обща тема за разговор — комиксите. Всеки, който харесва Спайди, е техен приятел. Бързо свикват. Мога да зачеркна от списъка на тревогите си травмата, която съм причинила на децата си, като ги разделих със старите им приятели.

— Не се и съмнявам, че имаш такъв списък.

— Като всяка майка. — Стела издаде дълга въздишка на задоволство, когато свиха към паркинга на градинарския център. — Беше чудесен ден. Това място е страхотно нали? Само се огледай. Оригинално, атрактивно, ефективно, приятно. Завиждам на Роз за предвидливостта й и още повече за куража й.

— И на теб не ти липсва кураж.

— Това комплимент ли е?

Лоугън сви рамене.

— Просто коментар.

Почувства доволство, че я смята за куражлийка, и не сподели, че се е страхувала през по-голямата част от времето. Редът и рутината бяха солидни защитни стени срещу страха.

— Е, благодаря. За коментара и за следобеда. Оценявам и двете. — Отвори вратата и скочи от пикапа. — Скоро ще предприема една разходка из града за ребърца и другите задължителни неща.

— Няма да съжаляваш.

Лоугън слезе и заобиколи от нейната страна. Не знаеше със сигурност защо. „По навик“, предположи той. Заради маниерите, които майка му се бе постарала да вкорени в него още от малък. Но ситуацията не беше такава, че да се чувства длъжен да изпрати момичето до вратата и да го целуне за лека нощ.

Хрумна й да му подаде ръка като на приятел, преди да се разделят, но реши, че ще е твърде суховато и смешно. Затова само се усмихна.

— Ще пусна компактдиска на момчетата. — Разклати чантата си. — Да видим какво ще кажат.

— Добре. Чао засега. — Лоугън тръгна обратно към своята страна, но тутакси изруга под нос, сложи слънчевите си очила на покрива на пикапа и се обърна. — Не, първо трябва да направя още нещо.

Не бе нито бавно загряваща, нито наивна. Отгатна намерението му още когато се намираше на крачка разстояние от нея. Но остана неподвижна.

Издаде тих звук, не точно дума, щом пръстите му преминаха през косите й, обхванаха тила й и я накараха да се повдигне на пръсти. Видя очите му, сиво-зелени на златисти петънца, ситни като прашинки.

В следващия миг погледът й се премрежи и усети допира на горещите му устни до своите.

Нямаше никаква нерешителност, плахо изучаване или приятелска ласка. Бе жадна и яростна целувка на мъж, твърдо решен да постигне това, което желае. „Ето какъв е — помисли си тя. — Държи да осъществи всичко, което е намислил, но сякаш никога не е напълно удовлетворен.“

Сърцето й подскочи до гърлото, запулсира там и заглуши всички думички, дори спря дъха й. Пръстите на ръката й, която инстинктивно бе повдигнала към рамото му, се вкопчиха в него и бавно се плъзнаха към лакътя му, щом той вдигна глава.

Все още с пръсти, заровени в косите й, Лоугън промърмори:

— По дяволите!

Обгърна талията й и отново застанала на пръсти, тя се озова притисната към него. Когато устните му се впиха в нейните, всяка капчица разум, която все още не я бе напуснала, сега сякаш се изпари.

Не биваше дори да му хрумва да я целуне. Но щом го бе сторил, би било глупаво да си тръгне и да остави недовършено това, което е започнал. Сега здравата бе загазил, защото не можеше да се откъсне от тези буйни коси, това възбуждащо ухание и тези нежни устни.

Когато целувката стана по-дълбока, тя издаде съблазнителен тих стон. Нима бе възможно в такъв момент един мъж да не изпита неудържимо желание?

Косите й бяха като лабиринт от заплетени копринени спирали, а чувствените извивки на тялото й прилепваха съвършено към неговото. Колкото по-дълго я притискаше и усещаше вкуса й, толкова по-тих и далечен ставаше звънът на предупредителните камбанки в съзнанието му, които му напомняха, че не би искал да влиза в интимни отношения с нея. За кратко или за дълго.

Когато най-сетне я пусна и се отдръпна, видя поруменелите й страни. Сините й очи изглеждаха още по-ярки и големи. Искаше му се да я метне на рамо и да я отвлече някъде, където да продължават това, към което целувката бе прелюдия. Този порив го накара да почувства напрежение в корема и той направи още крачка назад.

— Добре. — Струваше му се, че говори спокойно, но не можеше да е сигурен, защото ушите му бучаха от нахлулата кръв. — Чао засега.

Върна се до пикапа си и се качи. Намери сили да запали и да включи на задна скорост. После изведнъж удари спирачките, щом слънцето заслепи очите му.

Видя как Стела изтича да вдигне слънчевите му очила, които бяха паднали на чакълената алея. Спусна стъклото, когато тя се приближи.

Не откъсна поглед от очите й, докато му ги подаваше.

— Благодаря.

— Моля.

Сложи очилата, завъртя волана и излезе от паркинга.

Щом остана сама, Стела издаде дълга треперлива въздишка, а после жадно си пое дъх. Изпусна го, докато се изкачваше по стъпалата към площадката пред входа.

Едва стигнала до най-горното, просто седна на него.

— Пресвета Богородице! — промълви тя.

Остана там, когато излезе клиентка и влезе друга. Всичко в нея кипеше и бушуваше. Чувстваше се, сякаш е паднала от скала или сякаш висеше от нестабилния й ръб само на лепкавите си пръсти.

Какво трябваше да направи? И как да го проумее, когато бе загубила разсъдъка си?

Реши, че е безсмислено да опитва, докато не възвърне способността си да мисли. Изправи се и изтри потните си длани в крачолите на панталона си. Сега щеше да довърши работата за деня, да поръча пица и да се прибере при синовете си. Да се върне към нормалния си живот.

Справяше се по-добре, когато всичко бе нормално.