Нора Робъртс
Синя далия (5)

Четвърта глава

Всичко беше съвършено. Работеше много, но на този етап през повечето време планираше. Или организираше. Вече имаше идеи как могат и как трябва да станат нещата.

Някои хора биха се подразнили от склонността й да подрежда и проектира всичко, да налага възгледите си дори когато другите не разбират идеите й напълно, а може би особено тогава.

Но самата тя не я смяташе за недостатък.

Животът тече по-гладко, когато всичко е на мястото си.

Така вървеше нейният живот — доколкото зависеше от нея — до смъртта на Кевин. Детството й приличаше на лабиринт от противоречия, неразбиране и гняв. Практически остана без баща на три години, когато разводът раздели семейството й.

Единственият й спомен от напускането на Мемфис бе, че плака за татко си.

От този ден нататък винаги й се струваше, че с майка й са на противоположни мнения за всичко: от цвета, в който да бъдат боядисани стените, до плановете за празници и почивки.

Същите тези някои хора биха казали, че това е неизбежно, когато две твърдоглави жени живеят в една къща. Но Стела знаеше, че не е точно така. Тя беше практична и организирана, а майка й — разпиляна и спонтанна, което бе довело до четири несполучливи брака и три развалени годежа.

Майка й обичаше разточителството, шума и бурната романтика. Стела предпочиташе тишината, спокойствието и сигурността.

Не че не бе романтичка. Просто не прекрачваше границите на здравия разум.

Решението й да се обвърже с Кевин беше и разумно, и продиктувано от романтични чувства. Той бе мил, внимателен и стабилен. Имаха едни и същи желания. Дом, семейство, бъдеще. Винаги я караше да се чувства щастлива, закриляна и обичана. Господи, колко й липсваше!

Питаше се какво ли би казал за завръщането й тук с надежда за ново начало. Щеше да я насърчи. Винаги бе вярвал в нея. Бяха вярвали един в друг.

Той бе нейната опора в много отношения. Здравата основа, върху която тя изгради живота си след детство, изпълнено с разтърсващи скандали и неудовлетвореност.

Изведнъж съдбата й беше отнела тази здрава основа. Беше загубила опората си, любимия си, най-добрия си приятел и единствения човек на света, който можеше да обича децата й толкова, колкото самата тя.

Неведнъж през първите месеци след смъртта му я обземаше отчаяние, че никога не ще възвърне равновесието си.

Сега можеше да е опора за синовете си и щеше да направи всичко, на което е способна, за да им осигури добър живот.

Щом момчетата си легнеха, сядаше с лаптопа си срещу примамливия тих огън в камината, каквато на всяка цена щеше да има в спалнята на следващия си дом.

Не беше най-подходящата поза за работа, но тя не се решаваше да поиска от Роз разрешение да превърне някоя от свободните стаи в домашен офис.

Все още не.

На първо време щеше да свикне така. Всъщност бе удобно и приятно да съставя план за следващия ден, изтегната на разкошното старо легло.

Имаше списък с телефонни номера, на които възнамеряваше да позвъни — на доставчици и фирми за производство на градински аксесоари и саксии. Трябваше да въведе нова система за ценообразуване, с цветни диаграми. Да инсталира програма за издаване на фактури.

Трябваше да поговори с Роз за сезонните работници. Кого да назначат, колко хора са нужни, какви да бъдат индивидуалните и груповите задължения.

Все още не се бе срещнала с проектанта. Нима наистина цяла седмица не можеше да намери време да отговори на едно телефонно обаждане? Написа името Лоугън Кътридж с удебелен шрифт и го подчерта.

Погледна часовника и си напомни, че работоспособността през деня зависи от здравия сън през нощта.

Отнесе лаптопа до тоалетката, за да го включи за зареждане. Наистина имаше нужда от домашен офис.

Изпълни обичайния си ритуал преди лягане. Старателно свали грима си с крем и когато погледна чистото си лице в огледалото, забеляза новите следи, оставени от безмилостното време. Нанесе крем за уморени клепачи, балсам за устни и нощен хидратант, които бяха строени според реда на употреба върху тоалетката. След като намаза с крем и ръцете си, прекара няколко минути в търсене на бели косми. Понякога безмилостното време бе коварно.

Искаше й се да е по-красива. Да има по-правилни черти и прави коси в по-приемлив цвят. Веднъж ги боядиса в кестеняво, но изглеждаше ужасно. Така че трябваше да се примири и да живее с…

Неволно си бе затананикала наум и се намръщи на отражението си в огледалото. Коя беше песента? Странно как бе влязла в главата й, щом дори не си спомняше откъде е.

Осъзна, че не звучи в съзнанието й, а наистина я чува. Нежен приспивен напев, който идваше от стаята на момчетата.

Питайки се каква работа има Роз при тях в единадесет вечерта, Стела посегна към общата врата.

Когато я отвори, песента замлъкна. На слабата светлина на нощната лампа с картинка на Хари Потър видя синовете си да спят спокойно в леглата си.

— Роз? — прошепна тя и влезе.

За миг потръпна. Защо беше толкова студено? Бързо и безшумно пристъпи към вратите на терасата и се увери, че са здраво заключени, както и прозорците. И вратата за коридора. Отново се намръщи.

Можеше да се закълне, че е чула нещо. Бе почувствала нещо. Но студа вече го нямаше, а единственият шум в стаята беше равномерното дишане на децата й.

Приглади одеялата им, както правеше всяка вечер, и целуна и двамата по челата.

И остави съединяващата врата отворена.

 

 

На сутринта нехайно си каза, че просто й се е сторило. Люк не можа да открие любимата си тениска, а Гевин се сборичка с Паркър по време на сутрешната му разходка и се наложи да го преоблече. В резултат почти не й остана време да пийне кафе и да хапне кифличката, която Дейвид настойчиво й предложи.

— Ще кажеш ли на Роз, че съм тръгнала рано? Искам да свърша с преддверието, преди да отворим в десет.

— Излезе преди час.

— Преди час? — Стела погледна часовника си. Беше си поставила за цел да се приспособи към графика на Роз, но явно се проваляше. — Спи ли изобщо?

— Тя е рано пиле, което не просто пее, а успява да изнесе цял утринен концерт преди закуска.

— Извинявай, но трябва да бягам. — Втурна се към вратата, но се спря. — Дейвид, всичко е наред с момчетата, нали? Ако има проблем, ще ми кажеш, обещаваш ли?

— Дадено. Просто се забавляваме. Днес, след училище, ще потренираме гонитба с ножици и други неща, които могат да ни извадят очите, а после ще си поиграем със запалителни вещества.

— Благодаря. Вече съм напълно спокойна. — Наведе се и потупа Паркър за последен път. — Дръж този тип под око.

 

 

Лоугън Кътридж нямаше и минута почивка. Дъждът бе забавил личния му проект толкова, че отново щеше да отложи някои от най-приятните си занимания, за да изпълнява професионални задължения.

Това не представляваше голям проблем. Гледаше на проектирането на градини като на работа, която няма край. Никога не можеше да бъде завършена. Не трябваше да я приема за завършена. Когато човек работеше с Природата, Природата беше шефът. Беше капризна, непредсказуема и винаги очарователна.

Човек трябваше постоянно да е нащрек, да е готов да изпълнява прищевките й, и да прави компромиси според настроенията й. Предварителното планиране до последната подробност бе начинание, обречено на неуспех, а на света имаше предостатъчно други неща, носещи разочарование.

Днес Природата бе благоволила да му дари един хубав слънчев ден и той щеше да го използва, за да се посвети на личния си проект. Това означаваше да действа сам, както винаги предпочиташе, и да отскочи да нагледа обекта, на който работеха двамата му помощници.

Трябваше да вземе от Роз дръвчетата, които бе набелязал за своя лична употреба, да ги откара обратно до къщата си и преди пладне да ги засади.

Или поне до един часа. Най-късно до два.

Щеше да види как ще се развият нещата.

Единственото, за което не намери време, бе срещата с новата управителка, назначена от Роз. Първо, не можеше да си обясни защо Роз е наела управител, и второ, защо жена от Севера. Струваше му се, че се справя достатъчно добре с ръководството на фирмата си и сама, и че няма нужда от някаква бързоречна новачка, която да се бърка в системата.

Харесваше му да работи с Роз. Тя се интересуваше единствено от крайния резултат и не навлизаше в неговата територия твърде често. Обичаше работата, както и той, и притежаваше инстинкт за нея. Затова бе готов да изслуша и обмисли всяко нейно предложение.

Плащаше добре и не мъмреше никого за дребни неща.

Подозираше, че новата управителка ще се окаже само пречка по пътя му.

Нали вече беше започнала да му досажда с хладния си северняшки говор — получаваше от нея гласови съобщения за разпределяне на работното време, системи за издаване на фактури и съставяне на каталози.

Той пет пари не даваше за тези неща и нямаше намерение да се заинтересува от тях.

С Роз бяха изградили система. Система, която действаше безупречно — и клиентите бяха доволни.

Защо да променят тази сполучлива тактика?

Мина с големия си пикап през паркинга, придвижи се между купчините пръст, пясък и дървени греди за градински конструкции и заобиколи товарната рампа.

Вече бе избрал и обозначил това, което искаше, но преди да го натовари, реши да хвърли още един поглед. Сети се за няколко вечнозелени вида, които навярно щеше да намери в сектора с подготвени за засаждане дръвчета.

Харпър му бе ашладисал две върби и цял жив плет от божури. Тази пролет щяха да са готови, както и множество резници, за които Роз му бе помогнала.

Продължи през редовете дръвчета, но изведнъж направи рязък завой и спря.

„Нещо не е наред“, каза си той. Всичко беше променено и разместено. Къде бе дрянът му? Къде, по дяволите, бяха изчезнали рододендроните и планинските лаври, на които лично бе поставил етикети? Къде беше проклетата му магнолия?

Намръщи се на една върба и започна внимателен, подробен оглед на тази част от градинарския център.

Всичко изглеждаше различно. Дръвчетата и храстите вече не представляваха интересна еклектична смесица от видове, а бяха строени като представителни армейски части. Подредени по азбучен ред за негов ужас. Според скапаните латински наименования.

Храстите бяха отделени и организирани по същия идиотски начин.

Намери дръвчетата си и разтреперан от гняв ги превози с количка до пикапа си. Мърморейки на себе си, реши да отиде до наскоро засадените фиданки и внимателно да ги извади. При него щяха да се намират на по сигурно място. Очевидно.

Но първо трябваше да намери Роз и да оправи тази бъркотия.

 

 

Застанала на висока подвижна стълба, въоръжена с кофа вода, сапун и парцал, Стела атакува най-горния рафт, който беше разчистила. „Едно забърсване — реши тя — и ще е готов за излагане на новата стока.“ Представяше си подредени по цвят декоративни саксии, а между тях — вазички с различни клонки за украса. Като добавеше още аксесоари, например плетени кошнички, водоскоци, камъчета и мозайка, щеше да се получи нещо.

Атрактивната аранжировка щеше да доведе до импулсивни покупки.

Щеше да премести добавките за почва, торовете и пестицидите до страничната стена. Те бяха необходими материали, които не се купуваха импулсивно. Клиентите, търсещи неща от подобно естество, щяха да се отправят натам и неволно да докосват висящите камбанки, докато минават покрай пейката и бетонното сандъче, което възнамеряваше да сложи. След още няколко промени всичко щеше да дойде на мястото си и да привлича клиентите към сектора със саксийни растения, сандъчета за тераса и градински мебели, преди да продължат към цветята за засаждане в лехи.

Разполагаше с час и половина, преди да отворят, и ако успееше да придума Харпър да й помогне с тежките неща, щеше да успее.

Чу стъпки, идващи откъм задния вход, и отмести кичур коса от лицето си.

— Напредвам — започна тя. — Знам, че все още няма завършен вид, но…

Гласът й секна, щом го видя.

Дори застанала на стълбата се почувства като джудже в сравнение с него. Беше висок най-малко метър и деветдесет. Строен, с широки рамене и мускули, изпъкващи под избелелите джинси, изцапани на едното бедро. Бе облякъл плътна спортна жилетка върху бяла тениска, а ботушите му изглеждаха толкова стари и издраскани, че тя се запита защо все още не ги е прежалил и не им е устроил подобаващо погребение.

Дългите му, чупливи и разрошени коси имаха цвета, който се бе опитала да постигне единствения път, когато бе боядисала своите.

Не би го нарекла красавец. Всичко в него й се струваше грубо и сурово: стиснатите устни, хлътналите бузи, острият нос и изразът на очите. Бяха зелени, но не като на Кевин. Изглеждаха тъжни, дълбоки и сякаш горяха под смръщените му вежди.

Не, не беше красив, но от него струеше поразителна сила. Струваше й се, че ако някой посегне да го удари с юмрук, ще счупи ръката си.

Усмихна се, питайки се къде са Роз или Харпър. Или който и да е.

— Извинявайте. Все още не сме отворили. С какво мога да ви бъда полезна?

О, този глас му изглеждаше добре познат. Същият, който бе оставил досадните съобщения, изречени с хладен, суховат тон, за функционално-организационен план и пазарни цели.

Беше очаквал външността й да подобава на жена, говореща по този начин. „Обичайна грешка“, каза си той. Нямаше нищо хладно и суховато в буйните червени коси, които се бе опитала да укроти, като ги върже под някаква смешна забрадка, или в плахия израз на големите й сини очи.

— Преместили сте дръвчетата ми, по дяволите!

— Съжалявам.

— Е, има за какво. Не го правете повече.

— Не знам за какво говорите. — Стела хвана по-здраво кофата за всеки случай и слезе от стълбата. — Поръчали сте дръвчета? Ако ми кажете името си, ще намеря поръчката ви. Въвеждаме нова система и…

— Не е нужно да поръчвам нищо, а новата ви система не ми харесва. Какво правите тук, по дяволите? Къде е всичко?

Говорът му бе местен, а тонът му издаваше нескрито раздразнение.

— Мисля, че е най-добре да дойдете отново, когато отворим. През зимата работното ни време започва в десет. Ако ми оставите името си…

Тя се приближи към бюрото с телефона.

— Кътридж. Би трябвало да знаете кой съм, щом не преставате да ми досаждате от близо седмица.

— Не зная… О, Кътридж! — Малко се поуспокои. — Проектантът. Не съм ви досаждала — уверено заговори тя, щом разбра с кого си има работа. — Опитвам да се свържа с вас, за да си уговорим среща. Не благоволихте да отговорите на обажданията ми. Надявам се, че не се отнасяте към клиентите със същото неуважение, както към колегите си.

— Неуважение? Сестричке, нямаш представа какво се нарича неуважение.

— Имам двама сина — сопна се тя. — Чувала съм доста обиди. Роз ме назначи, за да въведа известен ред в бизнеса и да снема част от организационния товар от плещите й.

— Организационен товар? — Вдигна поглед към тавана, сякаш отправяше молитва. — За бога, винаги ли се изразяваш така?

Стела въздъхна с облекчение.

— Господин Кътридж, върша работата си. Част от нея е свързана с проектирането и оформлението на градини. Това е много важна и доходоносна част.

— Дяволски си права. Аз отговарям за нея.

— Очевидно в тази част цари хаос, защото досега е била ръководена като цирк. Цяла седмица събирам хвърчащи листчета и надраскани на ръка заявки и фактури, ако могат да се нарекат така.

— Е, и?

— Ако си бяхте направили труда да отговорите на обажданията ми и да се срещнем, щях да ви обясня как ще се осъществява тази дейност занапред.

— О, така ли? — Характерният за западната част на Тенеси говор бе добил лукава и опасна нотка. — Ти ще ми обясняваш.

— Точно така. Системата, която въвеждам, ще ви спестява значително време и усилия с компютризирани фактури и описи, списъци на клиенти, проекти и…

Прецени я с поглед. Навярно бе с около тридесет сантиметра по-висок от нея и с петдесет килограма по-тежък. Но тази жена имаше неустоими устни. Чувствени, „като ужилени от пчела“, както би казала майка му. И сякаш дори за миг не оставаха неподвижни.

— Как, по дяволите, ще спестя нещо, като прекарвам половината от времето си пред компютър?

— Щом информацията се въведе веднъж, ще спестите. Досега, изглежда, сте съхранявали тази информация или в някой джоб, или в главата си.

— И какво от това? Ако е в джоба ми, лесно мога да я открия, както и ако е в главата ми. Нямам проблеми с паметта.

— Сигурно. Но утре може да ви прегази камион и да прекарате следващите пет години в кома. — Съблазнителните й устни хладно му се усмихнаха. — Тогава къде ще бъде?

— Ако изпадна в кома, ще ми бъде все едно къде е. Ела за малко навън.

Сграбчи ръката й и я повлече към вратата.

— Хей! — едва промълви Стела. После извика: — Хей!

— Просто бизнес. — Той отвори вратата и продължи да я дърпа навън. — Няма да те завлека в някоя пещера.

— Тогава ме пусни.

Ръцете му се оказаха твърди като камък и също толкова груби. А краката му, осъзна тя, докато се отдалечаваха от сградата, изяждаха земята на толкова бързи и големи хапки, че бе принудена смешно да подтичва след него.

— Само минута. Виж това.

Посочи към сектора с дръвчета и храсти, когато тя застана задъхана до него.

— Какво има?

— Пълна бъркотия.

— Определено не е така. Посветих почти цял ден на този сектор. — Мускулната й треска бе доказателството. — Всичко е систематично подредено, за да може клиент, който търси декоративно дърво, сам или с помощта на наш служител, лесно да открие подходящото. Ако клиентът търси храст, цъфтящ през пролетта, или…

— Строени са като войници. Какво използва, за да ги подравниш така? Дърводелски нивелир? Когато сега дойде някой клиент, как ще добие представа как ще изглеждат различни видове дървета едно до друго?

— Това е твоя работа, както и на целия персонал. Ние сме тук, за да предлагаме на клиентите различни възможности, както и да задоволяваме конкретните им претенции. Ако се мотаят с часове, докато открият една проклета хортензия…

— Може би ще забележат някоя спирея или камелия, която също ще поискат да купят.

Имаше право за това и я накара да се замисли. Не беше глупава.

— Или да си тръгнат с празни ръце, защото не са могли да намерят това, за което са дошли. Любезните и добре обучени служители трябва да умеят да дават насоки и да разглеждат заедно с клиента. И този ред има недостатъци, но ми харесва повече от предишния. Аз вземам решенията. От сега нататък. — Отдръпна се крачка назад. — Ако имаш време, трябва да…

— Нямам — прекъсна я той и се отдалечи с гневна походка към пикапа си.

— Почакай. — Затича се след него. — Трябва да поговорим за новите формуляри за заявки и системата за издаване на фактури.

— Изпрати ми някакво скапано съобщение. Нали си падаш по това?

— Не искам да ти изпращам скапани съобщения. Какво ще правиш с тези дръвчета?

— Ще ги откарам у дома.

Той отвори вратата на пикапа и седна зад волана.

— Как така у дома? Не съм видяла формуляри за тях.

— И аз не съм видял. — След като затръшна вратата, леко отвори прозореца. — Отдръпни се, Червенокоске. Не искам да премажа пръстите ти.

— Слушай. Не можеш да отмъкваш стока, когато пожелаеш.

— Обсъди това с Роз. Тя е шефът. Или по-добре повикай полицията.

Запали и когато тя се отдръпна, залитайки, потегли на задна скорост. Остави я вцепенена и загледана след него.

С поруменели от гняв страни, Стела тръгна обратно към сградата. „Заслужава го — помисли си тя. — Заслужава да се обадя в полицията.“ Рязко вдигна глава, очите й засвяткаха и в този миг Роз отвори вратата.

— Това пикапът на Лоугън ли беше?

— Работи ли с клиенти?

— Разбира се. Защо?

— Имаш късмет, че досега не са те съдили. Нахълтва вътре и започва да мърмори: „Мрън-мрън-мрън“ — ядосано сподели Стела, когато мина покрай Роз и влезе. — Не харесвал това, не одобрявал онова. Като че ли нищо на света не му харесва. После си тръгва с цял товар дръвчета и храсти.

Роз замислено потърка ухото си.

— Понякога има странни настроения.

— Настроения? Видях едно от тях и никак не ми хареса.

Стела свали забрадката си и я метна върху бюрото.

— Здравата те е ядосал, а?

— Бясна съм. Опитвам се да върша работата, за която си ме назначила, Роз.

— Знам. Мисля, че досега не съм правила забележки и коментари, които биха могли да се нарекат „мрън-мрън-мрън“.

Стела я погледна ужасено.

— Не! Разбира се, че не. Не исках да… Господи!

— В момента сме в период на приспособяване. Някои няма да свикнат толкова лесно, колкото други. Харесвам повечето ти идеи, а съм готова да дам шанс и на останалите. Лоугън е свикнал да работи по свой начин и досега не съм имала нищо против. Резултатът е добър за нас.

— Отмъкна стока. Как да водя списък на това, което имаме в наличност, ако не зная какво е взел или за какво? Нуждая се от документация, Роз.

— Предполагам, че е натоварил дръвчетата, които бе набелязал за своя лична употреба. Ако е избрал и други, ще ми каже. Не си свикнала с този начин на действие — продължи тя, преди Стела да каже нещо. — Ще поговоря с него, Стела, но навярно ще трябва и ти да приемеш някои неща. Вече не си в Мичиган. Оставям те да продължиш работата си тук.

А тя щеше да се върне при растенията си. Обикновено й създаваха далеч по-малко проблеми, отколкото хората.

— Роз? Знам, че понякога съм досадна, но наистина искам да ти помогна да развиеш бизнеса си.

— Вече разбрах и двете неща.

Когато остана сама, Стела се цупи около минута, а след това отново взе кофата си и се качи на стълбата. Непредвидената среща бе объркала плановете й.

 

 

— Тази жена не ми харесва. — Лоугън седеше в приемната на Роз с чаша бира в едната ръка, а другата гневно бе свил в юмрук. — Самодоволна сухарка, която се прави на шефка и крещи. — Когато видя Роз да повдига вежди сви рамене. — Е, добре, досега не ми е крещяла, но няма да взема обратно и другите си думи.

— Аз я харесвам. Кипи от енергия и ентусиазъм. Освен това се нуждая от човек, който да се грижи за подробностите, Лоугън. Вече съм на ръба на силите си. Просто моля и двама ви да се опитате да направите компромиси.

— Не мисля, че тя е готова на компромиси. Всичко при нея е крайност. Нямам доверие на жени, които са по крайностите.

— Имаш доверие на мен.

Лоугън замислено сведе поглед към бирата си. Това бе истина. Ако нямаше доверие на Роз, не би дошъл да работи за нея, колкото и пари и допълнителни придобивки да бе размахала пред лицето му.

— Ще ни кара да попълваме формуляри в по три екземпляра и да документираме всеки сантиметър изрезка, когато оформяме храстите.

— Едва ли ще се стигне чак дотам.

Роз нехайно опря крака на ръба на масичката и отпи от своята бира.

— Щом си решила да назначиш управител, Роз, защо не намери някой местен, който има представа как се работи тук?

— Защото не исках местен. Исках точно нея. Когато слезе, ще пийнем като цивилизовани хора, а после ще вечеряме като цивилизовани хора. За мен няма значение дали вие двамата се харесвате. Трябва само да свикнете да работите заедно.

— Ти си шефът.

— Това е факт. — Роз приятелски го потупа по бедрото. — И Харпър ще дойде. Едва успях да го придумам.

Лоугън остана замислен още няколко секунди.

— Значи истински я харесваш?

— Да. Освен това ми липсваше женска компания. На жена, която не е досадна и глупава, разбира се. Тя не е нито едното от двете. Имала е тежка участ, Лоугън, загубила е съпруга си много млада. Зная какво е. Но нещастието не я е пречупило и направило слаба. Затова — да, харесвам я.

— Тогава ще я търпя, но само заради теб.

— Така те искам.

Роз се засмя, приближи се и го целуна по бузата.

— Само защото съм луд по теб.

Стела застана на прага и когато видя Лоугън да хваща ръката на Роз, си помисли: „По дяволите“.

Беше разменила остри реплики и обидни думи с любовника на шефката си, а после й се бе оплакала от него.

Със свит на топка стомах, побутна синовете си напред. Влезе след тях, приветливо усмихната.

— Дано не сме закъснели — весело каза тя. — Имахме малка криза, свързана с домашните. Здравейте, господин Кътридж. Бих искала да ви запозная с момчетата си. Това е Гевин, а това — Люк.

— Как я карате?

Изглеждаха нормални деца, а не издокарани глезльовци, каквито очакваше да са отрочетата на жена като Стела.

— Клати ми се едно зъбче — похвали се Люк.

— Така ли? Да погледнем. — Лоугън остави бирата си и внимателно се вгледа в зъбчето, което Люк побутваше с език. — Супер. Знаеш ли, в кутията с инструментите си имам клещи. Едно дръпване — и ще го извадим.

Когато чу тих вик на ужас зад гърба си, Лоугън се обърна и леко се усмихна на Стела.

— Господин Кътридж се шегува — каза тя на заинтригувания Люк. — Зъбчето ти ще падне, когато е готово.

— Ще дойде Феята на зъбчетата и ще получа един долар.

Лоугън присви устни.

— Долар, а? Добра сделка.

— Ще потече кръв, но не ме е страх.

— Госпожице Роз? Може ли да отидем при Дейвид в кухнята? — Гевин погледна към майка си. — Мама каза да попитаме вас.

— Разбира се. Вървете.

— И никакви бонбони — извика Стела след тях, когато се втурнаха към вратата.

— Лоугън, защо не налееш на Стела чаша вино?

— Сама ще си налея. Не ставай — каза тя.

Сега не изглеждаше като нагъл откачалник. Беше се измил и облякъл чисти дрехи и тя разбра от какво е била привлечена Роз. Явно беше от жените, които си падат по свръхмъжествения тип.

— Нали каза, че и Харпър ще дойде? — попита Стела.

— Ще се появи всеки момент. — Роз повдигна чашата си. — Да видим дали е възможно да прекараме добре всички заедно. Нека първо изясним деловите въпроси, за да може после да хапнем, без да вредим на храносмилането си. Стела отговаря за продажбите, продукцията и ежедневните организационни задължения. Двете с нея, поне засега, ще делим отговорността за личния състав, а аз и Харпър ще ръководим разсаждането.

Отпи глътка бира и изчака, въпреки че знаеше силата си и не очакваше прекъсване.

— Лоугън е началникът по проектирането и оформянето на зелени площи в имението и извън него. Като такъв, той има предимство при избора на стока и право да отделя част от нея за специални заявки, да урежда размени и закупуване или наемане на необходимото оборудване, материали или фотографи за мострени снимки. Промените, които Стела вече е извършила или предложила и са били одобрени от мен, ще останат или ще бъдат осъществени. Освен в случай че реша, че не са сполучливи. Или просто не ми харесат. Ясно ли е?

— Съвършено — хладно отвърна Стела.

Лоугън сви рамене.

— Това означава, че ще си сътрудничите взаимно, ще правите каквото е необходимо, така че всеки от вас да работи спокойно в сектора, за който отговаря. Изградих „В градината“ от нулата и мога да го ръководя сама, ако желая. Но предпочитам да разчитам на вас двамата и на Харпър да носите отговорностите, които са ви възложени. Карайте се колкото искате. Кавгите не ме плашат. Стига работата да върви.

Роз допи бирата си.

— Въпроси, коментари? — След секунда мълчание стана. — Е, добре тогава. Да ядем.