Нора Робъртс
Синя далия (13)

Дванадесета глава

Роз бе в оранжерията и поливаше касетки с едногодишни растения, които бе подготвила през зимата. Скоро трябваше да ги изложи за продан. Дълбоко в себе си винаги тъгуваше, че няма да ги засади самата тя. И знаеше, че не за всяко от тях ще бъдат полагани добри грижи.

Някои щяха да бъдат напълно забравени и да загинат, други щяха да получават твърде много или недостатъчно слънчева светлина. Сега бяха зелени, красиви и изпълнени с живот.

И нейни.

Трябваше да ги остави да поемат по свой път, както синовете си, и да се надява, че ще разгърнат потенциала си, ще разцъфтят и разкрият цялата си красота.

Липсваха й нейните малки момчета. Още повече сега, когато си бе припомнила какво е в дома й да има детски смях и разтурия. Близкото присъствие на Харпър й помагаше, понякога толкова много, че й беше трудно да престане да разчита на подкрепата му.

Но етапът, на който й принадлежеше изцяло, бе минало. Макар и да живееше достатъчно близо, за да я чуе, когато го повика, и често да работеха заедно, никога вече нямаше да е само неин.

Трябваше да се задоволи с редки гостувания, телефони обаждания и писма по електронната поща от другите си синове. И с мисълта, че са щастливи, докато изграждат собствения си живот. Тя им бе дала почва, в която да пуснат корени, беше ги отгледала, възпитала и позволила да следват пътя си.

Не желаеше да бъде от властните, задушаващи майки. Синовете, както и растенията се нуждаеха от пространство и въздух. Но понякога й се искаше да се върне с десет, дори двадесет години назад и да задържи безценните момчета при себе си малко по-дълго.

„Сантименталността навява само тъга“, напомни си тя и спря водата точно когато в оранжерията влезе Стела.

Роз вдъхна с наслада от топлия въздух.

— Нищо не може да се сравни с мириса на влажна почва, нали?

— Не и за хора като нас. Погледни тези невени. Моментално ще се разграбят. Липсваше ми тази сутрин.

— Исках да дойда рано. Следобед трябва да отида на сбирка на градинарския клуб. Реших да подредя десетина средно големи саксии на централно място.

— Добра реклама. Просто исках отново да ти благодаря, че гледа момчетата ми снощи.

— Беше забавно. Много. Ти добре ли прекара?

— Чудесно. Ще бъде ли проблем за теб, ако с Лоугън се виждаме?

— Защо да бъде?

— При обстоятелството, че работим заедно…

— Зрелите хора имат право да живеят живота си при всякакви обстоятелства. И двамата сте необвързани зрели хора. Предполагам, че самите вие трябва да решите дали има някакъв проблем да се виждате.

— И двете използваме израза „да се виждаме“ като евфемизъм.

Роз започна да изправя стъблата на няколко петунии.

— Стела, ако не искаше да правиш секс с мъж, който изглежда като Лоугън, бих се разтревожила за теб.

— Тогава няма за какво да се тревожиш. Все пак държа да ти кажа… Работя за теб и живея в къщата ти, така че държа да ти кажа, че не съм лекомислена жена.

— Сигурна съм, че не си. — Роз вдигна поглед за миг. — Ти си твърде предпазлива, твърде целенасочена и отговорна, за да бъдеш лекомислена с мъжете.

— Тактичен начин да ме наречеш „задръстенячка“.

— Не точно. Но ако беше лекомислена, и това щеше да си бъде твоя работа. Нямаш нужда от моето одобрение.

— Искам да го получа… защото работя за теб и живея в дома ти. И защото те уважавам.

— Е, добре. — Роз се премести до импациенсите. — Имаш го. Една от причините да настоявам да живееш в къщата беше желанието ми да те опозная отблизо, в личен план. Когато те назначих, аз ти дадох нещо много важно за самата мен. Така че ако след първите няколко седмици бях решила, че не си от типа хора, които харесвам и уважавам, щях да те уволня. Не е толкова трудно да се намери компетентен служител.

— Благодаря. Предполагам, че е така.

— Ще внеса някои от вече засадените мушката. Така ще си спестя време и усилия, а имаме предостатъчно от тях.

— Кажи ми колко и ще направя промени в каталога. Роз, исках да поговорим за още нещо.

— Говори — подкани я Роз и започна да избира растения.

— За призрака.

Роз повдигна розово мушкато и го огледа от всички страни.

— Какво за нея?

— Струва ми се глупаво да обсъждам тази тема, но… Чувствала ли си се някога застрашена от нея?

— Застрашена? Не. Не бих употребила толкова силна дума. — Сложи мушкатото в пластмасова касетка и избра друго. — Защо?

— Защото, както се досещаш, аз я видях.

— Не е неочаквано. Печалната невеста спохожда майки и малки момчета. От време на време и момичета. Самата аз я виждах понякога, когато бях малка, а след раждането на момчетата — доста често.

— Кажи ми как изглежда.

— Висока е долу-горе колкото теб. — Докато говореше, Роз продължаваше да избира мушката за градинарския клуб. — Слаба. На около двадесет и шест-седем години, предполагам, въпреки че е трудно да се каже. Не изглежда добре. Дори за призрак — добави тя с вяла усмивка. — Впечатлението ми е, че някога е притежавала завидна красота, но известно време е била болнава. Руса е, очите й са сиво-зеленикави. И много тъжни. Облечена е със сива рокля… или поне изглежда сива и виси на нея като на закачалка, сякаш е измършавяла.

Стела въздъхна.

— Точно нея видях. Звучи налудничаво, но я видях.

— Трябва да се чувстваш поласкана. Рядко се явява на хора извън семейството… доколкото съм чувала. Няма от какво да се страхуваш, Стела.

— Но се изплаших. Снощи, когато се прибрах и влязох да нагледам момчетата, първо я чух. Пее някаква приспивна песен.

— „Синя лавандула“. Това би могло да се нарече „запазена марка“. — Роз извади малка ножица и отряза хилаво разклонение. — Доколкото съм чувала, не е говорила на никого, но вечер пее на децата в къщата.

— „Синя лавандула“. Да, точно така. Чух я и се втурнах в стаята. Беше застанала между леглата им. Погледна ме. Беше само за секунда, но в очите й нямаше тъга, Роз, имаше гняв. Връхлетя ме студена вълна, сякаш тя хвърли нещо към мен. Не както друг път, когато просто усещах студ.

Заинтригувана, Роз се вгледа в лицето на Стела.

— Няколко пъти имах чувството, че съм я ядосала. Просто промяна на тона. Точно както го описа, предполагам.

— Случи се.

— Вярвам ти, но доколкото си спомням, почти винаги беше кротка и миловидна. Приемах редките й моменти на гняв просто като мрачни настроения. Предполагам, че призраците също ги имат.

— Предполагаш, че призраците също имат мрачни настроения — бавно повтори Стела. — Просто не разбирам подобни твърдения.

— Хората изпадат в тях, нали? Защо това да се променя след смъртта им?

— Добре — каза Стела след миг. — Ще се опитам да помисля по въпроса, сякаш не е пълна лудост. Може би не одобрява присъствието ми в къщата.

— През последните стотина години Харпър Хаус е имала много обитатели и гости. Би трябвало да е свикнала. Ако предпочиташ, се премести в другото крило…

— Не, не виждам какво би било по-различно. Въпреки че снощи бях толкова разтревожена, че спах в стаята на момчетата, гневът й не бе насочен към тях, а само към мен. Коя е била?

— Никой не знае със сигурност, но въпреки че я наричат Печалната невеста, има предположения, че е била слугиня, дойка или гувернантка. Моята теория е, че някой от мъжете в къщата я е прелъстил и вероятно изоставил, след като е забременяла. Привързана е към децата, следователно е логично да е била свързана с тях. Почти е сигурно, че е умряла в къщата или близо до нея.

— Има архиви, нали? Семейна Библия, актове за раждане и смърт, снимки, печати, каквото и да е.

— О, купища.

— Бих искала да ги прегледам, ако нямаш нищо против. Ще се опитам да открил коя е. Искам да зная с кого или с какво си имам работа.

— Добре. — С ножицата в ръка, Роз опря юмрук на хълбока си. — Странно е, че досега никой не е опитал, включително и аз. Ще ти помогна. Ще бъде интересно.

 

 

— Това е страхотно! — Хейли огледа масата в библиотеката, където Стела бе подредила семейни албуми, дебела Библия, кашоните със старите архиви, лаптопа си и няколко тетрадки. — Сякаш сме екипът на Скуби Ду.

— Не мога да повярвам, че и ти си я виждала, а не си ни казала нищо.

Хейли продължи да обикаля из стаята.

— Мислех, че ще ме вземете за смахната. А и освен това един-единствен път, забелязах жената само за миг с периферното си зрение. — Сложи ръка до слепоочието си. — Никога не бях виждала истински призрак. Това е супер.

— Радвам се, че на една от нас й е забавно.

Наистина бе така. Двамата с баща й обожаваха книгите и бяха превърнали хола си в нещо подобно на библиотека — с претъпкани рафтове и няколко дълбоки кресла.

Беше красива и уютна стая.

Но тази тук бе истинска библиотека. Етажерки за книги от масивно тъмно дърво обграждаха високите прозорци и се издигаха покрай стените, а върху подиум стоеше дълга маса. Навярно имаше стотици книги, но всичко това не вдъхваше страхопочитание, защото бе съчетано с успокояващия зелен цвят на стените и топлия сив гранит на камината. Харесваха й големите черни свещници и подредените на групи семейни снимки над камината.

Тук-там бяха разпръснати още снимки и вещи. Интересни украшения: купи, статуетки и кристален часовник с куполовидна форма. Цветя, разбира се. Почти във всяка стая в къщата имаше цветя. Тук бяха лалета с тъмновиолетови чашки, които сякаш извираха от широка прозрачна ваза.

Бе пълно с кресла с кожена тапицерия в нежен бледожълт цвят, имаше дори един диван. Въпреки че полилеят в средата на тавана осветяваше етажерките, имаше още лампи, чиито абажури изглеждаха от рисувано стъкло. Килимите с причудливи шарки на екзотични птици покрай кантовете изглеждаха доста стари.

Не можеше да си представи какво е да си собственик на такава стая, още по-малко да знаеш как да я обзаведеш, за да е толкова… единствената дума, която й хрумна, бе „великолепна“… и все пак уютна като малката библиотека в нейния бивш дом.

Но Роз знаеше. Според Хейли, Роз беше „бомба“ във всяко отношение.

— Мисля, че това е любимата ми стая в къщата — реши тя. — Разбира се, така си мисля за всяка, след като за първи път прекарам пет минути в нея. Но тази наистина е върхът, като снимка от описание „Живот на юг“, но с акцент върху думата живот. Човек спокойно може дори да подремне на дивана.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Стела остави албума със снимки, който разглеждаше. — Хейли, не забравяй, че не бива да споменаваш нищо пред децата.

— Разбира се. — Хейли се върна до масата и най-сетне седна. — Хей, защо не проведем сеанс? Ще бъде малко страховито, но интересно.

— Все още не съм откачила чак толкова — отвърна Стела и извърна глава, когато влезе Дейвид.

— Подкрепление за ловците на духове — съобщи той и сложи подноса на масата. — Кафе, чай, бисквити. Хрумна ми да направя специалния си сладкиш за ангели, но реших, че ще го приемете като подигравка.

— Смешно ли ти се струва?

— Дяволски. Но съм готов и аз да запретна ръкави и да се поровя във всичко това. Ще бъде чудесно най-сетне тя да има име. — Докосна компютъра на Стела. — Защо си го донесла?

— За бележки. Информация, факти, разсъждения. Не зная, за първи ден съм на тази работа.

Роз влезе с кашон върху количка. На бузата й имаше петно от прах, а по косите й — копринени нишки от паяжина.

— Домашното счетоводство от тавана. Има и още, но това е достатъчно за начало. — Стовари кашона на масата и се усмихна. — Ще бъде истински забавно. Не зная как не съм се сетила по-рано. Откъде искате да започнем?

— Предложих да проведем сеанс — заговори Хейли. — Може би сама ще ни разкрие коя е и защо духът й, така да се каже, е заклещен в това ниво на съществуване. Такава е участта на призраците. Намират се като в капан и понякога дори не знаят, че са мъртви, не ви ли побиват тръпки?

— Сеанс. — Дейвид потри ръце. — Къде ли оставих тюрбана си?

Когато Хейли избухна в гръмогласен смях, Стела тропна с пръсти по масата.

— Нека се опитаме да се владеем, когато ни е смешно. Предлагам да започнем с нещо по-земно. Например да установим кога точно е живяла.

— Никога не ми е хрумвало — замислено сподели Дейвид, — но съм съгласен. Не бих излязъл с гадже, което се облича така.

— Да познаем кога е живяла по дрехите й — предложи Стела и му хвърли укорителен поглед. — Ще отгатнем поне приблизително по кое време е била на този свят.

— Модата ще ни помогне — кимна Роз и си взе бисквита. — Добра идея.

— Умна — съгласи се Хейли. — Но не забелязах с какво е облечена, изчезна много бързо.

— Сива рокля — намеси се Роз. — С високо деколте. Дълги ръкави.

— Може ли някой от нас да скицира? — попита Стела. — Аз съм добре с правите линии и извивките, но пълна трагедия с фигурите.

— Роз е твоят човек.

Дейвид потупа Роз по рамото.

— Можеш ли да я нарисуваш, Роз? По памет?

— Мога да опитам, разбира се.

— Купих тетрадки.

Стела подаде една на Роз и я накара да се усмихне.

— Разбира се. Бих се обзаложила, че всички моливи са идеално подострени. Също като в първия учебен ден.

— Иначе се пише трудно. Дейвид, докато тя е заета с това, разкажи ни за своите преживявания с… засега ще я наричаме Печалната невеста.

— Имал съм само няколко, и то когато бях дете и идвах тук да си играя с Харпър.

— Какво си спомняш за първия път?

— Човек никога не забравя първия си път. — Намигна й, седна и си наля кафе. — Бях дошъл на гости с пренощуване и се преструвахме на заспали, за да не влезе Роз и да се разфучи. Шепнехме…

— Така си мислеха винаги — обади се Роз, докато нахвърляше скицата.

— Мисля, че беше пролет. Спомням си, че прозорците бяха отворени и полъхваше лек вятър. Навярно е било около девет. Запознах се с Харпър в училище и въпреки че беше с един клас назад от мен, веднага си допаднахме. Познавахме се от няколко седмици, когато дойдох да спя тук. И така, говорехме си в тъмнината — шепнешком, както мислехме — и той ми разказа за призрака. Реших, че си съчинява, за да ме изплаши, но се закле в зениците на очите си, че е истина и че я е виждал много пъти. Сигурно сме заспали. Помня, че се събудих, защото усетих нечия ръка да ме гали по главата. Предположих, че е Роз, и бях малко смутен. Затова повдигнах единия си клепач да видя. — Дейвид отпи кафе и присви очи, докато ровеше в паметта си. — И я видях. Премести се до леглото на Харпър и се наведе над него като майка, която целува детето си за лека нощ. После отиде в другия край на стаята. В ъгъла имаше люлеещ се стол. Седна и започна да се люлее и да пее. — Остави чашата си. — Не зная дали съм издал някакъв звук или съм се раздвижил, но погледна право към мен — усмихна се. Мислех, че плаче, но се усмихна. И сложи пръст пред устните си, за да ми каже да си мълча. След миг изчезна.

— Какво направи ти? — прошепна Хейли, поразена.

— Завих се презглава и останах така до сутринта.

— Изплаши ли се от нея? — попита Стела.

— Деветгодишно момче, видяло призрак… при това доста чувствително по натура. Но страхът ми не трая дълго. На сутринта вече го приемах като сън, и то хубав. Тя ме галеше и ми пееше. И беше красива. Нямаше дрънчене на вериги и зловещи викове. Приличаше на ангел, така че не се боях от нея. Споделих с Харпър и той каза, че сигурно сме братя, защото никой от другите му приятели не я е виждал. — Усмихна се, унесен в спомени. — Почувствах се много горд и нямах търпение да я зърна отново. Видях я още няколко пъти, но когато станах на тринадесет… посещенията, така да ги наречем, престанаха.

— Говорила ли ти е някога?

— Не. Само пееше. Една и съща песен.

— Само в спалнята ли я виждаше? Нощем?

— Не. Веднъж всички си направихме палатков лагер отзад. Беше лято, горещо и пълно с буболечки, но не оставихме Роз на мира, докато не ни позволи. Не издържахме цялата нощ, защото Мейсън поряза крака си на един камък. Помниш ли, Роз?

— Да. В два часа през нощта натоварих четирите хлапета в колата, за да откарам едното от тях в спешното отделение за шевове.

— Разпънахме палатката малко преди залез в западния край на имението. В десет на всички ни се гадеше от хотдог и сладкиши и се плашехме с историите за призраци, които си разказвахме. Летяха светулки — продължи той с притворени очи. — Наближаваше краят на лятото и бе задушно. Всички се бяхме съблекли по бельо. По-малките заспаха, но ние с Харпър останахме будни до по-късно. Доста по-късно. Навярно съм задрямал, защото следващото, което си спомням, е, че Харпър разтърсваше рамото ми. „Ето я там“, каза и я видях да се разхожда из градината.

— Господи! — промълви Хейли и се приближи към Дейвид, а Стела продължаваше да пише на компютъра. — Какво стана по-нататък?

— Харпър просъска в ухото ми, че трябва да я проследим, а аз се опитах да го разубедя, без да жертвам мъжката си чест. Другите се събудиха и Харпър каза, че тръгва, а ние можем да си стоим в лагера, щом сме страхливи кутрета.

— Не се и съмнявам, че веднага сте скочили — отбеляза Стела.

— Момче в компанията на други момчета не би се примирило да го наричат „страхливо кутре“. Всички тръгнахме. Мейсън беше на не повече от шест, но заприпка след нас, опитвайки се да ни настигне. Луната светеше и ние виждахме жената, но Харпър каза, че трябва да стоим на разстояние, за да не ни забележи тя. Кълна се, беше съвсем тихо. Дори едно листо не трепваше. Тя не издаваше никакъв звук, докато вървеше по пътеките и през храстите. В онази нощ в нея имаше нещо различно. Едва много по-късно осъзнах какво.

— Какво? — Задъхана, Хейли се наведе напред и сграбчи ръката му. — Какво беше различното?

— Косите й бяха разпуснати. По-рано винаги ги носеше прихванати високо, и от върха на главата й се спускаха старомодни масури. Но в онази нощ бяха разпилени по гърба и раменете й. И бе облечена с нещо бяло и ефирно. Изглеждаше точно като призрак — повече от всякога. И се страхувах повече, отколкото първия и всеки следващ път. Издигна се над пътеката и запристъпва над цветята, без да ги докосва. Чувах учестеното си дишане и навярно съм забавил крачките си, защото Харпър вървеше далеч напред. Тя отиваше към старите конюшни и някогашния гараж за файтони.

— Който сега е къщата за гости? — почти изпищя Хейли. — Където живее Харпър?

— Да. Тогава все още не живееше там — добави той със смях. — Нямаше и десет години. Тя вървеше към конюшните, но трябваше да заобиколи гаража отдясно. Затова се спря, завъртя се и погледна назад. Застинах и сигурно съм пребледнял като платно.

— Разбира се! — прочувствено възкликна Хейли.

— Сякаш бе обезумяла и ми се струваше по-страховита от мъртвец. Преди да реша дали да изтичам след Харпър или да се втурна назад като страхливо кутре, Мейсън се разпищя. Помислих, че му е сторила нещо, и самият аз едва не изпищях. Но Харпър веднага дотича. Оказа се, че Мейсън е стъпил на остър камък и е порязал стъпалото си. Когато отново погледнах към старите конюшни, тя беше изчезнала. — Замълча, потръпна и тихо се засмя. — Тръпки ме побиват.

— И мен — плахо сподели Хейли.

— Направиха му шест шева. — Роз повдигна бележника срещу Стела. — Ето как я виждам аз.

— Това е тя. — Стела разгледа скицата на слабата жена с тъжни очи. — Така ли изглеждаше, когато я виждаше ти, Дейвид?

— Да, освен в онази нощ.

— Хейли?

— Доколкото мога да кажа.

— Същата е и при мен. Тук е с доста семпла вталена рокля с високо деколте и копчета отпред. Добре. Ръкавите са леко бухнали над лактите и тесни надолу до китката. Полата е права в ханша, а след това се разширява. Косите й са къдрави, с много масури, вързани на върха на главата. Ще направя проучване в интернет за модата, но явно е след 1860-а, нали? Тогава са се носели кринолини като на Скарлет О’Хара. И преди 1920-а, когато са се появили по-късите поли.

— Мисля, че е около края на деветнадесети век — заявя Хейли, но сви рамене, когато всички втренчиха погледа в нея. Зная много безполезни неща. Прилича на така наречения стил „пясъчен часовник“. Искам да кажа, че макар тя да е много слаба, напомня за този стил. Деветдесетте години на деветнадесети век.

— Браво! Добре, все пак да проверим.

Стела написа нещо на клавиатурата.

— Трябва да отида до тоалетната. Дано не намерите нещо важно, преди да се върна. — И Хейли побягна навън, доколкото позволяваше състоянието й.

Стела прегледа изредените сайтове и избра един за дамската мода през 90-те години на XIX век.

— Късновикториански стил — заяви тя, щом прочете текста и разгледа снимките. — „Пясъчен часовник“. Тези тук изглеждат малко по-екстравагантни, но мисля, че идеята е същата. — Премина към края на десетилетието и началото на двадесети век. — Не, вижте, ръкавите са доста бухнали в раменете. Наричат се буфан, а корсажите на дневните рокли са малко по-прилепнали. — Върна назад. — Не, тук полите са с басти. Мисля, че Хейли има право. Някъде около 1890-а.

— Деветдесетте години на деветнадесети век? — Хейли се втурна в библиотеката. — Точка за мен.

— Не бързай. Ако е била слугиня — напомни им Роз, — е възможно да не се е обличала по последна мода.

— По дяволите!

Хейли изтри мислено точката си.

— Но дори и да е така, можем да кажем, че е живяла между 1890-а и 1910-а — предположи Стела. — Ако тръгнем от това и приблизителната й възраст, около двадесет и пет години, заключението е, че е родена между 1865-а и 1885-а. — Въздъхна тежко. — Твърде дълъг период и доста голяма вероятност за грешка.

— Косата — каза Дейвид. — Дори да е била слугиня и да е износвала чужди дрехи, нищо не би й попречило да си прави модерни прически.

— Отлично. — Стела отново въведе дума и прегледа сайтовете. — Добре. Дамската прическа „Хибсън“, или пригладен помпадур, е станала популярна след 1895-а. Ако приемем, че прическата на нашата героиня е била модерна за времето си, ще стесним отрязъка между 1890-а и 1895-а или, да кажем, до 98-а, ако е изоставала малко. Тогава можем да приемем, че е починала през това десетилетие на… между двадесет и две и двадесет и четири години.

— Първо, семейната Библия — реши Роз. — От нея ще разберем дали някоя от жените в семейство Харпър, дъщеря или съпруга, от същата възрастова група е починала тогава.

Придърпа я към себе си. Подвързията бе от черна кожа със сложни релефни шарки. Някой, Стела предположи, че самата Роз — редовно я забърсваше и лъскаше.

Роз прегледа семейното родословие.

— Започва от 1793-а с брака на Джон Андрю Харпър и Фиона Макрой. Посочени са рождените дати на осем деца.

— Осем? — Хейли ококори очи и сложи ръка на корема си. — Мили боже!

— Ти го каза. Шест от тях са доживели до пълнолетие — продължи Роз. — Оженили са се и са се множили, множили, множили… — Внимателно прелисти страниците. — Ето тук има няколко женски рожби, родени от браковете на Харпър между 1865-а и 1870-а. Една от тях, Алис Харпър Дойл е починала при раждане през октомври 1893-а, на двадесет и две годишна възраст.

— Ужасно — каза Хейли. — Била е по-млада от мен.

— И вече е раждала два пъти — изтъкна Роз. — Тежка е била съдбата на жените преди Маргарет Сангър^[1].

— Но в тази къща ли е живяла? — попита Стела. — Тук ли е умряла?

— Вероятно. Омъжила се е за Даниъл Франсис Дойл, от Начес, през 1890-а. Може да видим годината в смъртния й акт. Открих още три жени, починали през този период, но възрастта не отговаря. Да видим. Алис е била най-малката сестра на Реджиналд Харпър. Имал е още две, никакви братя. Щял е да наследи къщата и имението. Разликата му с всяка от сестрите е голяма. Вероятно е имало помятания. — Хейли издаде тих звук и Роз я погледна. — Не искам да те разстройвам.

— Добре съм, добре съм — каза тя и дълбоко си пое дъх. — Значи Реджиналд е бил единственият наследник от мъжки пол от този клон на родословното дърво?

— Да. Много братовчеди. Имението е щяло да бъде населено от някого от тях след смъртта му, но е имал син… Няколко дъщери и най-сетне син, през 1892-а.

— А жена му? — попита Стела. — Може би е тя.

— Не. Живяла е до 1925-а. Преклонна възраст.

— Тогава първо ще направим проучване за Алис — реши Стела.

— И ще видим какво ще изровим за слугините през периода. Не бих се изненадала, ако открием, че Реджиналд се е забавлявал с някоя дойка или камериерка, докато съпругата му е била бременна. Като имаме предвид, че е бил мъж…

— Хей! — обидено извика Дейвид.

— Извинявай, скъпи. Да кажем, че е бил мъж от фамилията Харпър, а през този период мъжете с високо обществено положение са имали любовници и без колебание са лягали със слугините си.

— Така е по-добре донякъде, но не съвсем.

— Сигурни ли сме, че той и семейството му са живели тук през дадения период?

— В Харпър Хаус винаги е живял някой от фамилията — отговори Роз на Стела. — Доколкото си спомням от семейната ни история, Реджиналд е бил този, при когото са преминали от газени лампи на електричество. Най-вероятно е останал тук до смъртта си през… — Направи справка в книгата. — … 1919-а. Къщата е била наследена от сина му — Реджиналд младши, който се е оженил за Елизабет Харпър Маккинън, четвърта братовчедка, през 1916-а.

— Добре, значи първо проверяваме дали Алис е умряла тук и преглеждаме архивите, за да разберем дали е имало слугиня на точната възраст, починала през периода. — Стела записваше точките от плана за проучването в тетрадката си. — Роз, знаеш ли кога са започнали… да ги наречем „явяванията“ поради липса на по-подходяща дума?

— Не, и едва сега осъзнавам, че е странно. Би трябвало да знам повече. Историята на фамилията Харпър се предава от поколение на поколение — устно и писмено. Но що се отнася до призрака, който, доколкото зная, броди тук повече от столетие, не помня почти нищо друго, освен че баща ми я наричаше Печалната невеста.

— Какво знаеш за нея?

Стела се подготви да води записки.

— Как изглежда, и песента, която пее. Виждах я като дете, когато идваше в стаята ми да пее онази приспивна песен, както при предишните поколения. Бях… спокойна. Тя излъчваше нежност. От време на време се опитвах да я заговоря, но мълчеше. Само се усмихваше. Понякога заплакваше. Благодаря, скъпи — каза Роз, когато Дейвид й наля още кафе. — На тринадесет престанах да я виждам и не се сещах за нея твърде често. Като тийнейджърка умът ми бе зает с други неща. Но си спомням следващия път, когато я видях.

— Не ни дръж в напрежение — подкани я Хейли.

— Случи се в началото на лятото, през юни. С Джон бяхме женени отскоро, и живеехме тук. Вече бе горещо, една от онези задушни летни нощи, в които въздухът е тежък като мокро одеяло. Не можех да заспя и излязох от прохладната къща в горещата градина. Бях неспокойна и раздразнителна. Предполагах, че съм бременна. Исках го толкова много, че не можех да мисля за нищо друго. Седнах на онази стара дървена люлка, замечтано се загледах в луната и отправих молитва наистина да съм заченала. — Издаде кратка въздишка. — Бях едва на осемнадесет. Както и да е, докато седях там, тя дойде. Нито я чух, нито я видях да се приближава, просто стоеше на пътеката. Усмихваше се. Нещо в усмивката й ме накара да се почувствам сигурна, напълно сигурна, че нося дете. Останах там в среднощната жега и заплаках от радост. Когато отидох на лекар след две седмици, вече знаех, че очаквам Харпър.

— Това е толкова хубаво. — Хейли примигна, за да спре сълзите си. — Толкова вълнуващо!

— През следващите години я виждах често и винаги в началото на бременност, преди да бъда сигурна. Щом я видех, се убеждавах, че ще имам дете. Когато най-малкият ми син стана юноша, престана да ми се явява.

— Със сигурност има нещо общо с децата — заключи Стела и подчерта думата „бременност“ два пъти. — Това е връзката. Виждат я деца, жени с деца и бременни. Теорията за жена, починала при раждане, ми се струва добра. — Изведнъж потръпна. — Извинявай, Хейли, прозвуча ужасно.

— Зная какво имаш предвид. Може би тя е Алис. Може би се опитва да ни предаде послание, че иска да я наричаме с името й.

— Добре. — Стела хвърли поглед към кашоните и книгите. — Нека проверим.

 

 

През нощта, със съзнание, изпълнено с въпроси и мисли за призраци, отново сънува своята съвършена градина и синята далия, която упорито растеше в средата й.

Цвете, поникнало на неподходящо място, е плевел.

Чу гласа в съзнанието си, глас, който не бе нейният.

— Разбира се, разбира се — промълви тя. — Но е толкова красива. Толкова силна и жизнена.

Така изглежда, но това е измама. Ако остане, ще промени всичко. Ще властва тук и ще унищожи всичко, което си създала. Всичко, което имаш. Би ли го рискувала заради едно омайно красиво цвете? Растение, което ще загине при първия студ?

— Не зная. — Огледа градината и потърка ръцете си, когато кожата й настръхна от безпокойство. — Може би трябва да променя плана. Бих могла да я използвам като централна фигура.

Отекна гръм и небето притъмня, докато тя стоеше край градината, както бе стояла в кухнята си в онази бурна вечер.

И скръбта, която бе изпитала тогава, отново я прониза, сякаш някой бе забил нож в сърцето й.

Спомняш ли си чувството? Би ли искала да го изпиташ отново? Нима би поела такъв риск заради това?

— Не мога да дишам. — Тя падна на колене, раздирана от болка. — Задушавам се. Какво става с мен?

Не го забравяй. Мисли за него. Спомни си за невинността на децата си и смачкай цветето. Изкорени го, преди да стане късно! Не видя ли как се опитва да засенчи другите? Не виждаш ли как краде от светлината им? Понякога красотата е отрова.

Събуди се, тръпнейки от студ. Сърцето й препускаше и се бореше с болката, която не изчезваше и наяве.

Знаеше, че не може да остане сама — дори в съня си.