Адам Мицкевич
Порът участвува в изборите

В гората, след едно изгубено сражение,

избухва сред животните брожение.

Събира се военния съвет.

Говорят всички, без да чакат ред.

И всеки всекиму се жали,

и всеки бърза себе си да хвали,

прехвърлят си вината, викат, спорят —

оставен бил на мира само порът.

До днес в правителството той не е избиран,

нито е служил, нито се е бил,

в партизанлък не се е изхабил

и горд с неопетненото си минало, пледира:

„В часа на разгромената ни мощ

аз искам да решим кой е виновен?

Достоен мъж ли нямаме за вожд?

Не! Ние свикнахме да сме в окови!

На предразсъдъци робуваме до днес.

Не връчваме короната на тез,

които ще я носят по заслуга,

а търсим от избраниците друго:

дали са хищни по рождение,

дали са накачулепи с рога,

какво е социалното им положение.

Та вижте кой ни е предвождат досега!

Лъвът — министър-председателят — самата ярост;

а зубъра — съветника му — оглупял от старост;

а мечката, която фъфле думите едва;

а леопарда с празната глава;

или вълка с полковническите пагони,

привикнал агнетата все да гони,

за комендантката ни кума Лиса

е по-добро да премълча, си мисля,

отколкото по курниците да й светя,

та тя не крие, че си пада по рушвета.

Глигана да подминем, той мечтае само

да трупа жълъди и да се рови в ями —

в калта е влюбен той, а не в барута.

А пък магарето… но да оставим шута.“

Съветът със възторг приключва спора,

открил спасител в пора и дори

короната с готовност ще му повери.

И еква възглас: „Да живее пора!“

Но той, смутен от туй гръмовно „вива“,

внезапно осъзнава, че до смърт

се е изплашил този път.

И чува: „Долу! В дупката се скривай!“

И погнат от избухналия присмех,

той хлътва в дупката и рие в пристъп.

И чак на лакът под разровения двор

не на шега си казва, тих и мъдър:

„Е, драги, туй е също предразсъдък!

Би бил и вожд, ако не беше пор.“