Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (46)

42.

Нова нотка пропълзя в гласа на Ралф.

— Би могла отново да го облечеш — измърмори той. — Сега не искам да имаш никаква дреха под него. Така ще бъде най-хубаво. Както казах, този път ще го направим както трябва — ще слезем в килера с моите играчки. Така синът ти няма да гледа. Зная, че не би искала да ни гледа, нали? След това ще приключа с теб и с детето. Виждаш ли там, на масата? Има текила, различни леки наркотици, трева, дори малко кокаин. Така е по-приятно. Ако облечеш палтото заради мен, ще се погрижа да си отидете от този свят с лекота. Ще бъдете ведри, дори ще се усмихвате.

Боб изстена.

— По-добре не споменавай пред нея какъв е планът ти — мърмореше Ралф на себе си. Нина чуваше как той се движи наоколо в тъмнината. — Забрави за килера с играчките. Рамото ти е ранено. Време е да тръгваш — завърши той.

Нина беше толкова уплашена, че вече не можеше да мисли. Усещаше пареща болка в краката си, където я стягаше ремъкът, ала въпреки това успя да прошепне:

— Ралф… ще поговорим за това… след минута. Но първо ми позволи да ти задам един малък въпрос. Би ли искал… да станеш прочут?

— И как ще го направя, а? Ти съсипа живота ми, сега не мога да карам камиона.

— Просто си мислех — продължи Нина. — Сега можеше да станеш прочут. Серийният убиец от Тахо. Бих могла да те представям на съдебния процес. Ще бъдеш известен като О. Джей Симпсън.

— Наистина убих четири млади жени — измърмори Ралф. — За дванадесет години. Ала не искам да стана прочут с това.

— Всички момичета ще искат да се запознаят с тебе. Знаеш ли колко жени са предложили любовта си на Тед Банди?

— Обаче го изгориха на електрическия стол.

— Ще поговорим за това — изрече тихо Нина. — Няма да ти струва нищо, ако ми позволиш да поговоря минута-две, нали? Ще ти обясня как ще постъпим. Но не бих могла да мисля, ръцете ми са вързани толкова стегнато — Нина побутна Боби с крак. Стори й се, че синът й помръдна. Дали беше ранен, или бе изгубил съзнание?

 

 

Пол никога по-рано не беше карал към Тахо толкова бързо, нито пък беше пресичал толкова много двойни осеви линии, изпреварвайки по-бавните автомобили. Спря рязко на ъгъла пред къщата на Тери и се приближи внимателно към прашната алея, водеща до дома на Кетрик. Не знаеше какво да очаква. Носеше пистолета си, беше го взел от сандъчето, което държеше заключено в микробуса. Детективът се приближи бързо до верандата и удари с юмрук по входната врата.

Разнесе се истеричен лай. След минута-две блесна ослепителен лъч на електрически фенер и зад вратата прозвуча гласът на Джери Кетрик.

— Ралфи? Къде, по дяволите, е ключът ти?

— Къде е Ралф, господин Кетрик? — извика Пол от верандата.

— Какво? Кой е?

— Пол Ван Уегънър. Детективът, работещ за Нина Рейли. Ралфи е в беда.

— Махай се. Ела утре.

— Пуснете ме да вляза, господин Кетрик.

— Изчезвай или ще ти пръсна черепа с пушката си.

— Добре — рече Пол. — Дай ми десет минути на разположение. Тогава ще се върна с двама униформени полицаи. Но можем да разговаряме и сега. Става дума за Ралф. — Детективът остави на Кетрик достатъчно време за размисъл. Вратата се отвори бавно и неохотно. Черното куче на Тери изхвръкна навън и започна да тича в кръг наоколо, надавайки силен лай.

Джери Кетрик си беше легнал, облечен в къси панталони. Мършавите му крака се подаваха от чифт пантофи. Пушката му беше насочена срещу Пол.

— Затвори вратата — каза албиносът. — За какво е цялата тази врява?

— Ралф не е ли тук? — попита Пол.

— Отговори ми.

— Ако синът ти е у дома, веднага си тръгвам и няма повече да те безпокоя — заяви Пол. — Хайде да проверим в спалнята.

— Не и докато не ми кажеш какво…

— Той е отвлякъл Нина Рейли и сина й — прекъсна го Пол. — Държи ги някъде в плен.

— Какво? Откъде знаеш това? — Пушката потрепера леко.

— Правил ли е Ралф нещо подобно по-рано? — попита Пол. За миг сърцето му престана да бие, защото в зле осветения, мръсен коридор Кетрик беше започнал да се изчервява; детективът видя лицето на албиноса — друг отговор не му беше необходим. — Да, правил е — измърмори Пол. — Той страда от психическо заболяване. Зная за него. Ще ми помогнеш ли да овладеем положението?

Кетрик наведе пушката към пода.

— Влизай — каза той. — Хайде да проверим дали не е в спалнята.

Следвани от кучето, двамата преминаха през цяло море от вестници и боклук и се озоваха в малка спалня недалеч от кухнята. Кетрик отвори вратата.

На пода имаше дюшек и стар телевизор, по стените плакати с тежкотоварни камиони и хевиметъл състави. Навсякъде бяха разхвърляни автомобилни инструменти, пакети от овесени ядки и други зърнени храни, чинии, картонени кутии от мляко, дрехи. Въздухът миришеше на вкиснато.

От тавана висяха най-малко дузина закачалки за палта. Върху тях бяха окачени по причудлив начин най-различни животински кожи, предимно опашки от еноти и няколко парчета, откъснати от дрехи. Кожите падаха ниско до пода, така че човек непрекъснато ги докосваше, преминавайки през тях.

От Ралф нямаше нито следа.

— Той не яде нищо освен каша от овесени ядки и други зърнени храни — заяви Кетрик, сякаш се извиняваше, пренебрегвайки доказателствата за страшното безумие, висящи от тавана.

Пол се обърна към Кетрик, сграбчи го за гърлото, едновременно с това изтръгна пушката от ръцете му и я хвърли на пода.

— Къде е той? — изрече едва чуто Пол.

— Откъде… откъде да зная?

Пръстите на детективът се стегнаха по-здраво около гърлото на Джери.

— Кажи ми или ще те убия.

— Тогава… — Кетрик се задушаваше и Пол охлаби хватката си, — тогава… никога няма да узнаеш.

— Значи наистина знаеш. Говори, Джери! — Ужасени, очите на Кетрик изхвръкнаха от лицето му. Пол вдигна свободната си ръка. Нещо в погледа на детектива сигурно беше накарало Кетрик да реши, че е мълчал достатъчно дълго време. Той кимна с глава. Пол го пусна и ритна пушката надалеч. Кетрик се задави и след това пое мъчително дъх.

— По дяволите, не беше нужно да бъдеш толкова груб. Аз също искам да го спра, преди да е отишъл твърде далеч. Бедното ми момче. Разстройва се, не може да понася нищо наоколо, в мозъка му сякаш се развихря буря. Тогава настъпва пристъп. Трябва да го намерим.

— Къде е той?

— Има някакво местенце в планината, някъде около езерото Фолън Лийф. Някаква изоставена стара сграда. Разказвал ми е за нея. Отива там, за да остане сам. Не зная защо го прави. Няма приятели тук, в града.

— Какво друго ти е казвал? — Гневът на Пол беше достигнал такава точка, когато му беше необходимо да сграбчи нещо и да го разбие на парчета. Той се приближи до телевизора, грабна го и го запокити срещу вратата на килера. Вратата се натроши на трески, издавайки оглушителен трясък, който го задоволи.

— Хей! Това беше апарат с двадесетинчов екран и дистанционно управление! — Забелязвайки искрите в очите на Пол, Кетрик добави: — Само ме остави малко да помисля. Никога не съм обръщал особено внимание на приказките му.

— Добре. Мисли. След две минути ще направя така, че вече няма да можеш да мислиш — Пол започна да обикаля из стаята, блъскайки всичко, изпречило се на пътя му. С два ритника разпиля купчината комикси навсякъде по пода. Наведе се на колене, пъхна ръка под леглото и измъкна няколко сексуални атрибути, възбуждащи половото желание. Изпълнен с погнуса, отиде до бюрото и отвори чекмеджетата. Те бяха празни, с изключение на няколко парчета кожа с дълъг косъм.

— Спомних си. По едно време спомена, че ще ходи до наблюдателницата — обади се Кетрик зад детектива. — След това ме изгледа особено и ми каза: „Забрави това, дето издърдорих току-що.“

— Имаш ли подробна карта за околностите на езерото Тахо?

— В кухнята е. — Двамата буквално разкъсаха хартията, отваряйки картата едновременно. — Станция за наблюдение на горските пожари. На хребета Ангора — отбеляза Пол.

— Местността изглежда е тази — потвърди Кетрик. — Хей, чакай. Остави ме да се облека. И аз идвам с теб. Ралфи ще послуша баща си. Не викай ченгетата. Той ще си помисли, че отново ще го отведат в болницата. Заклевам се, че би предпочел да умре. Ще направи нещо лошо, действа бързо, никой няма да може да го спре.

Пол се поколеба.

— Моля те. Той винаги ме слуша. Ще го накарам да излезе доброволно. Той е мое момче. Обича ме.

Пол кимна с глава, излезе от къщата и се отправи към микробуса. Кетрик дойде около минута по-късно, следван от кучето на Тери. Беше си взел пушката. Двамата се понесоха с главоломна скорост по „Пайниър Трейл“ към пътя за хребета Ангора.

 

 

Докато Ралф разговаряше с Нина и отпиваше от шишето с текила, гласът му постепенно ставаше все по-странен, сякаш, разказвайки й историята си, за пръв път осъзнаваше колко далеч бе стигнал. Парализиращият й ужас се увеличаваше, зъбите й тракаха все по-силно, тя с огромни усилия успяваше да зададе всеки следващ въпрос. Бореше се с огромните възли на ремъка, притиснал ръцете й. Пръстите й кървяха, ноктите й бяха счупени, Ралф приказваше непрекъснато, ножът й беше толкова близо, ала не можеше да го достигне. Беше сигурна, че Боб е дошъл в съзнание, ала, изглежда, се досещаше, че сега е най-добре да мълчи.

— А после бих могъл… бих могъл да наема някой драскач, разбираш ли, някой, който пише разкази на ужаса. Щях да му платя и да му разкажа всичко за себе си. Ще направим бестселър, това е сигурно. Но чакай, ще ме тикнат в затвора, няма да мога да се измъкна оттам. Зная, че в пандиза има престъпници и лоша храна… чувал съм за това. По-лошо е от болницата. Дори могат да ми ударят смъртоносна инжекция, да ме екзекутират, макар че могат да ме излекуват. Боледувах дълго време, затова ми е толкова трудно да мисля сега. Но преди всичко… преди всичко тя и синчето й са видели прекалено много, трябва да ги…

Нина изрече, без да мисли:

— Няма проблеми. Ще те измъкна. После ще можеш да напишеш всичко, което искаш.

— Няма да ми позволят да карам камиона. Бих могъл да продължа работата си за шоуто „Лошо момче“, утре ще прескоча до Рино и ще поприказвам с шефовете… — Ралф беше престанал да слуша Нина, стори й се, че е забравил за присъствието й.

— Само тези двамата — измърмори той заплашително. — Шпионират, пъхат си носа, дето не трябва. Но дребосъкът не е направил нищо, съвсем нищо! Разбира се, че не е, Ралфи! Нищо ли? Та той те наръга с ножа. Нима забрави това?

— Ралфи. Ралф?

— Млъквай! — озъби се Ралф. — Шоуто свърши. Няма да те слушам повече. Песента ти е изпята — той се изправи. Нина изтръпна от страх, напълно неспособна да говори. Бореше се с всички сили с кожения ремък. Боб някак успяваше да мълчи, ала Нина знаеше, че той усеща ужаса й.

— Струва ми се, че тук някъде ми остана малко излишен бензин — измърмори Ралф и се изкиска. Отвори катинара и излезе навън. След секунда до слуха на двамата долетяха клокочещи звуци на изливаща се течност. Ралф обикаляше около бараката.

— Мамо — прошепна Боби. — Какво става?

Нина не отговори. Тя изопна ремъка, обзета от отчаяние и бяс, ала положението им беше безнадеждно.

Нина знаеше какво означават клокочещите звуци. Дори вече долавяше миризмата на пушек в зловонния въздух.

Бензин.

 

 

— Той просто не може по друг начин — каза Джери Кетрик, стиснал с две ръце ремъка над главата си, който Пол наричаше шеговито „О, по дяволите“. Микробусът се наклони на една страна, преодолявайки поредния завой. — Винаги съм му разказвал колко красива беше майка му. Беше на двадесет и три години, когато умря, а Ралф — на две. Докато беше бременна, някакъв тип в парка „Голдън Гейт“ й дал прахчета и й казал, че са мескалин^[1]. После се оказа, че е някаква странна смес от амфетамин и РСР^[2], тя едва не загуби бебето. Тогава още не знаехме, че прахчетата могат да причиняват различни проблеми. Докато се роди Ралф, тя вземаше ту успокоителни, ту възбуждащи средства. Тъкмо се учеше да ходи и го изгубихме. Останал през нощта на някаква улица в центъра на града. Полицаите го намерили на сутринта, изпохапан навсякъде от плъхове. След това вече не го оставях сам с нея. Тогава вече се беше пристрастила към наркотика. Просто не можеше да се справи с положението.

— Колко време си мислеше, че ще можеш да го прикриваш? — попита Пол, поемайки направо с пълна газ.

— Кълна се пред Бога, не знаех, че е толкова лошо. Каза ми веднъж, преди няколко години, че водел момичета горе, в наблюдателницата. Повече не спомена нито дума по този въпрос. Беше ми трудно да повярвам, че някое момиче ще тръгне само с него, ала не го разпитвах повече. Какво, по дяволите, можех да направя? От време на време го карах да ходи на преглед в болницата, защото се чувстваше зле. Лекарството му помагаше, когато успеех да го убедя да го взема. Бях близо до сина си, опитвах се да се грижа за него. Завий наляво. Има остър ляв завой. Така. След това надясно.

— Какво каза той за Нина Рейли?

— Чу я как се заяжда с мене в съда онзи ден. Престана да яде, не си лягаше по цяла нощ, след това отиде в Рино да участва в някакво състезание. Явно там се е случило нещо. Уволниха го. Прибра се у дома, мърморейки за „оная адвокатка“. Извънгабаритните, тежкотоварни камиони бяха единственото нещо, което обичаше. Днес стоя целия ден заключен в стаята си. Чувах го, че не престава да мърмори. Беше наистина разстроен. Мислех си, че трябва отново да го заведа в болница.

Пол предположи, че Кетрик говори за Нина, и не го прекъсна.

— Тя накара всички да си помислят, че Ралфи е убил Тери — той не би приел това, без да реагира. Тери беше неговият гуру, не, не се шегувам. Тя имаше някаква зловеща власт върху моето момче. Отнасяше се с него като с куче, ала той нямаше нищо против. Ралфи си мислеше, че Кърт Скот я е ликвидирал, а адвокатката обвиняваше него само за да отърве клиента си. Един репортер се опита да разговаря с него. Той ненавижда такова внимание, казвам ви.

— Разбира се, че е така! — изкрещя Пол ядосано, докато изкачваха стръмнината към хребета. — Той те е излъгал! Той я е убил!

— По дяволите! Ти не ме слушаш! Казах и на теб, и на госпожа Рейли, че той беше дълбоко заспал! Аз бях там! Бог ми е свидетел! Няма да продължа нагоре с тебе. И сам можеш да намериш проклетата наблюдателница. — Кетрик рязко натисна дръжката и вратата на микробуса се отвори, блъскайки някакви храсти.

Пол искаше да му позволи да скочи, ала все още имаше нужда от него. Стисна здраво ръката на Кетрик и заяви:

— Спокойно. Ако искаш да му помогнеш, стой с мене.

Кетрик позволи на детектива да го издърпа отново вътре, продължавайки да мърмори:

— Аз би трябвало да знам… Бях там… — Той постепенно се успокои и отново започна да сочи пътя напред, като отново се впусна в историята за ранните детски години на Ралфи. — Както и да е, майка му — тя се казваше Меридит — една нощ се измъкна от леглото и излезе на улица „Хейт“. Беше боса, по нощница, с шал и така нататък. Тогава всички момичета носеха такива дрехи. Не донесе никакви пари, но някакъв тип се опитал да бъде любезен и й дал няколко таблетки „стъкло“. Киселина, медикамент за премахване ефекта на амфетамините.

— Къде е кръстопътят? По дяволите, не го виждам!

— След около двеста фута. Ето го. Виждаш ли черния път? Бедното й сърце не издържа. Ралфи загуби майка си. Колко обичах това малко момиче. Написах една песен за нея. През май 1957 година попадна в класацията „Топ 100“. Погребах я в палтото от норки, което й бях купил след последното турне на „Мъртъвците“ и…

Отклониха се към хребета Ангора. Пол натисна спирачки, минавайки към пикапа „Бронко“ на Нина, който изглеждаше като призрачна сянка встрани от пътя. Детективът спря микробуса пред колата на Нина и след миг двамата мъже изскочиха навън. Пол се помоли тя да седи пред кормилото, чакайки тихо в нощта.

За съжаление не беше така. Сигурно се беше опитала да се промъкне крадешком по-близо до Ралф. Пикапът беше празен.

— Хайде — изрече рязко Пол, върна се в микробуса и запали двигателя.

— Аз се върнах тук, за да се грижа за него. Обичам го — продължи разказа си Кетрик. — Всеки родител обича детето си, разбираш ли? Мислиш ли, че не осъзнавам вината си?

Далеч напред Пол видя светлина.

Ралф Кетрик държеше запалена факла над главата си, която хвърляше кървава светлина върху гротескно изкривеното му лице — истински спектакъл на ужаса в реалния живот. Когато видя микробуса, Кетрик захвърли пламтящата факла към малка барака, разположена недалеч от станцията за наблюдение на горските пожари.

Джери Кетрик изскочи от микробуса и започна да тъпче огъня с крака. Пол се присъедини към него, засипвайки пламъците с пръст.

Двамата успяха да спрат огъня, преди бензинът да се възпламени. Ралф отново се втурна вътре, все още стискайки тубата в ръка.

Тишина. Въздухът наоколо бе нажежен от възможността всеки миг да последват зловещи събития.

През всичките години на кариерата си като детектив в отдел „Убийства“ Пол никога не се бе изправял лице срещу лице със смъртта. Имаше анонимни трупове — просто случаи, които трябваше да разреши, веществени доказателства. Никога не беше познавал някоя от жертвите. Понякога наистина имаше опасности, ала те застрашаваха само него, и той бе в състояние да се справи с тях.

Никога през живота си не беше изпитвал такъв изпепеляващ страх, както сега.

Нямаше никаква представа как трябва да постъпи. Кетрик беше в бараката с Нина и Боби. Всеки миг можеше да ги застреля или да ги подпали.

Джери Кетрик отпусна длан върху ръката му и изрече съвсем тихо:

— Затваряй си устата. — После извика към бараката: — Ралфи! Хей, Ралфи! Дойдох да те заведа у дома!

— Татко? — отговори гласът на Ралф Кетрик.

Друг глас изкрещя отвътре:

— Помощ! Той ще ни убие!

— Татко? Чу ли това?

— Не, момче, нищо не чух, щурците пеят много силно надолу по хълма. Късно е. Сега ще те взема и ще те отведа у дома.

— Трябва да свърша играта си.

— Излез, момче, или утре сутринта ще те закарам отново в болницата.

— Бездруго ще го направиш, татко. Спри да ме лъжеш!

— Ралфи, аз те обичам, момче. Позволи ми да те измъкна от тези неприятности.

— Татко? Никога вече няма да стана прочут. Убивах момичета. Чу ли какво ти казах, татко?

— Не чух нищо, Ралфи. Появи се вятър. Обзалагам се, че си гладен. Ела, ще си отидем двамата у дома.

Тишина.

Ралф измърмори сред непрогледния мрак в бараката:

— Край.

Нина усещаше как пистолетът „Колт“ се движи във въздуха, докато мъжът се вслушваше в дишането им. Лишени от зрение, двамата лежаха в ъгъла на тъмното помещение. Нина разбра, че Ралф бе измъкнал от джоба си запалка. Пламъчето й щеше да му помогне да види къде да стреля…

Джобът на панталоните й! Нина изви тялото си и пъхна двете си ръце, които все още бяха вързани, в джоба си. Там нямаше нищо, освен пискащия тюлен на Боб. Ралф щракна запалката няколко пъти, ала не успя да я запали.

Имаше нещо, свързано с плъховете. Те победили кучетата и избили…

— Ц-р-р! Ц-р-р!

Ралф потрепера. Нина чу как запалката издрънча на пода. Обзета от паника, зачака искрата, която така и не се появи.

— Божичко милостиви, Ралф! Тук има плъх! — извика Нина. — Точно зад гърба ти!

— Ц-р-р! Ц-р-р!

— О, не, не…

— Те са десетки! Не ги ли чуваш? Плъхове! Навсякъде, навсякъде! Огромни са!

— Ц-р-р! Ц-р-р!

— Ох! — Ралф се обърна и стреля към стената насреща си.

— Имат червени очи! Пълзят по тавана! — започна да реве тя. — Пъплят навсякъде!

Ралф стреля към тавана и се люшна назад, сякаш очакваше върху му да падне мъртвото тяло на плъх.

— Ц-р-р! Ц-р-р!

Ралф започна да крещи и се втурна навън.

* * *

Там го очакваше Пол с готов за стрелба пистолет.

— Хвърли оръжието! — извика детективът.

— Моля те — заговори Джери Кетрик. — Моля те, момче. Хвърли оръжието…

Ралф се обърна към бараката и вдигна пистолета да стреля срещу нея. Пол се прицели, вдигна предпазителя и…

Ала всъщност Джери Кетрик стреля срещу Ралф. Страшният, оглушителен гръм отекна по двата склона на хълма. Ралф впери поглед в гърдите си, после погледна баща си, падна на колене и изрече с удивен, детински глас:

— Татко, ти ме застреля.

След това се строполи на земята и остана съвсем неподвижен.

Джери Кетрик изтърва пушката си.

— Аз съм виновен, момче — прошепна той. — Аз съм виновен, че не я убих много по-рано.

Той се втурна към сина си, а Пол нахълта тичешком в бараката.

Нина бърбореше нещо неразбираемо за зайци, за Крафт-Ебинг^[3], за плъхове. Беше вързана, сякаш щяха да я принасят в жертва на някое свирепо божество. Двамата с Боби лежаха сгушени в ъгъла на вонящата барака, но бяха живи. Бяха живи!