Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (25)

23.

„Всички билети за най-голямото, най-страшното състезание в Рино с извънгабаритни камиони са разпродадени. Всички билети за най-голямото, най-страшното състезание с извънгабаритни камиони в Рино са продадени“ — повториха високоговорителите, разположени навсякъде из претъпкания с коли паркинг на Животновъдния център в Рино онази съботна сутрин. — Пол трябваше да паркира на няколко пресечки встрани. Нина и Боби подтичваха след него, опитвайки се да го настигнат, правейки две крачки за всяка негова. Когато се приближиха до входа, двамата се потяха и пъхтяха в страшната жега на пустинята. Толкова много хора се бяха побрали по пътя към арената, че Нина държеше Боб за ризата; в противен случай човешкият поток щеше да го завлече някъде напред.

„Всички билети за най-голямото, най-страшното състезание в Рино с извънгабаритни камиони…“ Пол беше нервен. Наистина искаше да разговаря с Ралф Кетрик, ала осъзнаваше до болка, че синът на Нина беше дошъл с тях. За пръв път тримата правеха нещо заедно. Ако се оженеше за нея, щеше да стане доведен баща, а тази перспектива му изглеждаше твърде непривлекателна.

Преди момчето на Нина да избяга, Пол съвсем смътно долавяше присъствието му. За него всички момчета си приличаха — малки глупачета в широки ризи и бейзболни шапки, които мъкнеха скейтбордове на рамо, като че бяха кой знае колко големи, и питаха къде са ключовете на колата, защото смятаха, че вече са достатъчно пораснали за това.

Ала той трябваше да хареса Боб и Боб трябваше да хареса него. Пол наблюдаваше как малкият тича напред, питайки се какво ли Боб мисли за него. Как ли щеше да се почувства хлапето, когато Пол поемеше ролята на татко, а собственият му баща… Защо този Скот се появи точно сега, когато Пол бе решил да се ожени за Нина? Днес тя изглеждаше толкова възхитителна в панталони и червена риза, толкова празнично настроена, толкова непоколебима, изпълнена с решителност…

Излязоха на главната арена и започнаха да търсят местата си. Небето над тях бе покрито с тъмни облаци. Трибуните вече бяха почти пълни с лица, каквито той не виждаше толкова често по улиците с пищни къщи в Кармел; фермери с мършави, зачервени лица с бейзболни шапки, върху които беше написано „Кажи, че съм боклук“ и реклами на баскетболния отбор „Лейкърс“; момчета в сини джинси и коси, напоени с брилянтин, сресани назад така, че всеки отделен косъм можеше да се види добре; майки в черни чорапи и блузи с жабо, дъщерите им с ярък, блестящ грим и якета „Рейдърс“; цяло море от памучни фланелки, ризи, плитчици, заострени мъжки бради, златни вериги, евтини пластмасови очила, ботуши с остри върхове, каубойски шапки, конски опашки, пуснати под оплешивяващи черепи, черни деца в дълги палта и пъстри панталони, продавачи на сладолед, бебешки колички, индианци, облечени в жилетки, типични за автородео в Рино, работни обувки, скиорски шапки, боядисани в различни цветове памучни костюми, татуировки, малки деца, кацнали върху раменете на бащите си.

Отдалеч след гръмогласните горди тиради на високоговорителите на паркинга неизвестен говорител обяви:

— Да извикаме колкото ни глас държи „Добре дошли“ на страхотната флотилия от извънгабаритни камиони! — Нина, Пол и Боби тъкмо се промъкваха към свободния край на избеляла сивкава пейка, който се намираше почти над тях. Пистата от гола земя, която се намираше зад оградата, възпираща тълпата, беше блокирана от три високи шест фута масивни прегради, плътно натъпкани с пясък. Те бяха разположени на равни разстояния една от друга и създаваха три внушителни, труднопреодолими препятствия пред извънгабаритните камиони. Вглеждайки се по-внимателно, Пол съзря, че между всяка двойка препятствия бяха вкарани по два стари автомобила, които бездруго сякаш се молеха някой да сложи край на съществуването им.

Осем огромни камиона се появиха на пистата с включени двигатели, така че тълпата можеше да ги разгледа добре. Съседката на Пол отдясно, млада майка с бебешка количка, напъха тапи в ушите на децата си, след това и в собствените си уши, надявайки се да смекчи оглушителния шум на машините и рева на възбудената човешка тълпа. Бедрото й се притисна топло до крака на Пол, който седеше от дясната й страна. Тази жена можеше да бъде съвършената мадона на това родео, помисли си той. Тя имаше дълга, рядка черна коса, издължено лице и дълъг нос, издигащ се над чувствени устни, които премятаха дъвка. От ушите й висяха обици във формата на мънички бирени бутилки, а късата, плътно прилепнала по тялото й фланелка разкриваше изпъкналия й пъп. Нина, която размазваше предпазен лосион върху красивия си нос, се бе притиснала от лявата му страна; Пол усещаше мекотата на гърдите й върху лакътя си. До нея Боб методично белеше боята от металната подпора, поддържаща редицата от евтини седалки под тях.

— Боби, престани — направи му забележка Нина, ала в думите й липсваше настойчивост. Хлапето не й обърна никакво внимание.

Камионите се виждаха добре от местата им. В основата на колосалните машини беше рамката от гигантски тракторни гуми, плюс мощният двигател. Всяка една от тях беше боядисана в ярки цветове, а шофьорът изглеждаше незначителен като евтина пластмасова играчка. Той беше кацнал в кабината, издигаща се на десет фута височина от гумите, задачата му беше да форсира двигателя с крак като каубой, забиващ шпори в тялото на коня си.

Един след друг камионите се представиха пред публиката. Пръв изрева двигателят на един великан с марка „Скуанто“.

— „Шевролет 93“, дами и господа. Моторът му е 486 кубически инча. Представянето му днес е спонсорирано от фирмата „Харли-Дейвидсън“. Пазете се, дами и господа, този исполин се появява на бойната пътека днес! — След това излязоха останалите съперници за приза: „Светкавица“, „Снарядът на Уобаш“, „Планината“, „Отвратителното куче“, „Злобата“ и накрая, ала съвсем не и последен по значение се появи настоящият шампион — „Копитото на Сатаната“. Кабината му беше зелена, стара и приличаше на фургон, произведен от фирмата „Форд“ през 1949 година. След миг камионът блесна с червените си фарове. Прозорците на кабината бяха толкова малки, че Пол дори не успя да зърне шофьора. Детективът отново погледна програмата си.

„Копитото на Сатаната“ — това беше жребецът на Ралф Кетрик.

— За да избегнем всякаква опасност, грозяща феновете на това състезание, окупирали трибуните, ние вече разполагаме с нова система. Чрез нея сме в състояние чрез дистанционно управление да спрем всеки камион по пистата от коментаторската кабина — обяви високоговорителят, който едва се чуваше сред оглушителния шум на машините. — А днес имаме нещо наистина специално за младите. Можете да спечелите разходка в кабината на „Копитото на Сатаната“, като се запишете в бирената шатра, издигаща се до голямата надута бутилка от „Кока-Кола“. Нека всички деца да помолят бащите си да ги запишат — след тези думи веднага се понесе оглушителен крясък. Всички деца, стиснали сладолед в ръце, веднага запищяха, че искат тази страхотна разходка.

Боб се наведе към Нина и попита:

— Мога ли и аз… хмм… да се запиша, мамо?

Тя кимна с глава.

— По-късно.

Един всъдеход с пет дебели гуми с дълбоки грайфери се появи на пистата, а камионите се върнаха назад към стартовата линия. Всъдеходът се завъртя, изхвърляйки пламъци. Той буквално влуди публиката, която започна да тропа с крака и да дюдюка, без да снема очи от него.

— Всички ние тук сме патриоти и се гордеем от факта, че сме американци и присъстваме на това велико събитие. Затова, моля, всички да се изправят. — Тълпата, малко изненадана от промяната в ритъма, послушно се смълча. Всички останаха прави, докато звучеше не особено качественият запис на националния химн; дори исполинските камиони притихнаха с уважение в специално ограденото за тях пространство, потънало в прах.

— Ще започнем със самостоятелно преминаване по трасето на всеки един от участниците; по този начин ще определим двойките състезатели, които ще се борят един срещу друг в преки двубои по трасето — обяви невидимият говорител, започвайки непосредствено след края на химна.

„Отвратителното куче“ премина пръв по пистата, двигателят на камиона ревна оглушително, корпусът се поклати напред и ауспухът изхвърли облаци дим, както машината на Лудия Макс. Огромните гуми го подхвърлиха шест фута високо във въздуха, когато камионът се сблъска с препятствията, след това се приземи отново върху тях, сякаш беше изсипал цял товар от рециклирани ламаринени кутии върху купчината от старите коли между препятствията. Пол чу как покривите на автомобилите пращят под гумите на камиона.

— Шест секунди и дванадесет стотни. Началото никак не е лошо — отбеляза говорителят, ала по гласа му личеше, че не е особено впечатлен.

След това дойде ред на „Светкавица“. Кабината беше отворена и Пол видя мъничкия шофьор, който неистово притискаше тяло към волана, стремейки се да задържи машината изправена, преди да преодолее препятствията.

— Той управлява най-тежката машина и във ваша чест ще сътвори истинско зрелище. — Шофьорът се поколеба пред първото препятствие, ала продължи борбата си с него, достигайки отново пистата малко по-бавно от „Отвратителното куче“.

— Ще заложа на „Злобата“ — извика Боб. — Грайферите му са огромни.

— „Отвратителното куче“ — изкрещя му Нина в отговор. — Никой няма да надмине рекорда му.

— „Копитото на Сатаната“ — намеси се Пол, опитвайки се да покаже повече ентусиазъм, отколкото всъщност чувстваше. Боб се наведе да каже нещо и изсипа сладоледа си в скута на Пол. Това накара Пол да подскочи от мястото си, изричайки неприлична ругатня, а по ципа на панталона му протекоха късчета от сладоледа.

Нина се засмя и отново обърна глава към камионите. Боб възкликна:

— Ох! — Пол се изчисти и отново седна на мястото си. Мадоната го възнагради с презрителна усмивка и запали цигара „Марлборо“, за да даде своя ароматен принос към миризмата на прах и бензин. Започна да ръми топъл, слаб дъждец. Пол, изглежда, беше единственият човек на арената без шапка.

„Злобата“ от град Топека измина трасето за пет секунди и пет десети.

— Джип, производство 1988 година, двигателят е 484 кубически инча — обяви невидимият глас, докато гигантският камион гърмеше по трасето. Бам! Бам! Бам! Едва се сдържаше да не полети.

— Тук няма място за новаци със слаби нерви. Този звяр е управляван от Лони Пей „Тежкия случай“. Дами и господа, нека го чуем.

На стартовата линия застана „Копитото на Сатаната“. Призрачно червените му фарове блестяха като очи на луд.

— Шампионът за пет поредни години. Мощни аплодисменти за Ралф Кетрик, шофьора на Сатаната! Демона, който вече хвърля огнена пара от утробата си!

— Трябва да отида до тоалетната — каза Боб.

— Пол, ще го заведеш ли? — попита Нина, без да откъсва очи от „Копитото на Сатаната“, който изхвърляше облаци дим.

— Но аз искам да видя точно този опит — възрази Пол. Значи хлапето беше пропътувало цялото разстояние до Монтерей съвсем само, а сега някой трябваше да го придружава до тоалетната?

Боб изчезна по пътеката между секторите.

— Побързай, Пол — подкани го Нина. Мърморейки, Пол отново стана и се отправи с група мъже, нахлупили каубойски шапки, към павилионите. Боб не се виждаше никъде.

Когато се върнаха, „Копитото на Сатаната“ вече беше минал по трасето.

— Божичко, какво напрежение! — възкликна Нина. — Той се блъсна в оградата и си помислихме, че всичко е свършило.

— Прекрасно — поднесе коментара си Пол.

— Защо се забавихте толкова много? — попита Нина.

— Синът ти настоя да чакаме на опашката хей там. Искаше да се запише за онази разходка в кабината на „Копитото на Сатаната“. Казвах му, че е безнадеждно, но той… — обясни Пол.

— Децата не познават думата „безнадеждно“.

Говорителят започна да крещи, прекъсвайки всички разговори.

— Ако състезанието не ви харесва, какво ще изкрещите?

— СЛА-БА-ЦИ! СЛА-БА-ЦИ! СЛА-БА-ЦИ! — ревна тълпата.

— Ако в него няма екшън и напрежение, какво ще изкрещите?

— ИСКАМЕ ВЪЗДУХ! ИСКАМЕ ВЪЗДУХ!

— Да! — изпищя пронизително говорителят. — Вие искате от тях да бъдат направо луди, нали?

— ЛУ-ДИ! ЛУ-ДИ!

Докато гигантските камиони почиваха за следващия кръг на състезанието, няколко местни пикапа връхлетяха с огромна скорост на пистата.

— „Старата синя птица“ вече трябва да се нарича „Старата контузена бракма“, толкова е очукана. — „Старата синя птица“ се спусна по първата преграда, приземи се отново на пистата, издавайки оглушителен скърцащ звук, след което престана да се движи — „Старата синя птица“ си счупи предната ос — обяви говорителят. — От високоговорителите зазвуча траурен марш, докато два трактора измъкваха пикапа от трасето. — Ако забележите шофьора й някъде край пътя с вдигнат палец, моля ви, вземете го на стоп — продължи коментаторът.

— Зависи от това кой пръст на ръката си е вдигнал — добави Пол, опитвайки се още веднъж да реагира в духа, владеещ повечето зрители на състезанието.

— ИСКАМЕ ВЪЗДУХ! — Появиха се още извънгабаритни камиони. Една „Тойота“ с дълга каросерия пое разярено, агресивно поглъщайки метрите от пистата, ала някъде по средата спря. Докато шофьорът с отчаяни усилия се опитваше отново да запали двигателя, коментаторът подхвърли:

— Изглежда, горивото, използвано от този господин, е некачествено.

— СЛА-БАК! СЛА-БАК!

— Какво още ще кажете, граждани на Рино! Покажете им какво искате!

— ИСКАМЕ ВЪЗДУХ!

Ситният, ръмящ дъжд престана, въздухът стана топъл и потискащ. Малък жълт пикап „Мицубиши“ се отклони колебливо към пистата.

— Дами и господа, ето че се появи Дядо! Нека му подскажем какво да направи. Напред, Дядо! Напред!

— НАПРЕД, ДЯДО, НАПРЕД! — закрещяха Нина и Боб с тълпата. Нина отпи вода от бутилката, която си бе купила, и изтри уста с опакото на ръката си. Беше завързала косата си на конска опашка и изглеждаше петнадесет години по-млада. Пол съжаляваше, че бе облякъл фланелка за голф, която го караше да се чувства като Франк Синатра, паднал в яма с вряла вода.

— О, той е излязъл просто да се поразходи с колата си в неделя, вижте го!

Антракт. Появиха се полицаи, мобилизирани от Рино, облечени в униформи, с палки и револвери, увиснали в кобури на коланите. Те наблюдаваха как тълпата се спуска по пътеките между отделните сектори; хората искаха да си купят бира и царевична питка с пикантна плънка или имаха намерение да използват зловонните тоалетни.

— Къде е Боби? — попита Нина. — Сигурно отново му се е наложило да отиде до тоалетната. Пол?

— О, не. Няма отново да се блъскам сред тази навалица — измърмори Пол. Ала тя неумолимо го тласна напред. — Добре де — добави той и започна да си пробива път напред. Същевременно си мислеше, че наистина би желал да научи Боб на едно-две неща — като например как човек трябва да уважава и да се подчинява на по-възрастните. Когато състезанието отново започна, Пол пое към мястото си. Тъкмо щеше да съобщи на Нина, че Боб, изглежда, е изчезнал завинаги, ала хлапето се бе разположило до нея и поглъщаше втори сладолед.

Огромните камиони се подредиха по двойки, готови за старт. „Злобата“ щеше да кара сам по трасето, защото „Планината“ въобще не се появи.

— Предполагам, че шофьорската кабина на „Планината“ е изгърмяла.

— СЛА-БАК! СЛА-БАК!

Пол разтри слепоочията си, усещайки как главата му гърми от болка. Момичето от дясната му страна повдигна фланелката си и започна невъзмутимо да кърми своето бебе. Тя измери детектива с кос поглед, с който му предаде без никакво съмнение следната мисъл: „Така е, брат.“ Пол отклони поглед встрани. Бебета, памперси, повръщане, безразборно хранене… Нина сигурно не мисли да има второ дете…

— „Копитото на Сатаната“ изпадна в беда. Драги зрители, тъкмо в тази секунда монтират нова маслена помпа!

— САТАНА! САТАНА! — Конвулсивно свити, подути от бира лица, трибуните се тресат от тропането на хиляди крака… Сигурно преди години на рок концертите е било съвсем същото, но тогава Пол нямаше нищо против. Изглежда, беше изгубил способността си да изпада в плен на масовата истерия, но Нина крещеше, бе вдигнала показалци до главата си, които стърчаха като рога. Тя беше далеч, далеч от него.

Пол забеляза, че лицата на тълпата са сгърчени в същия възбуден израз, както лицата на блестящия елит във Визбаден. Докато се стремеше да разгледа тази мисъл от всички страни, чувството му за реалност изведнъж му измени. Виковете затихнаха, потънали в метафизическа далечина, умът му се унесе другаде.

„Странна двойка — помисли си той. — Бах и извънгабаритни камиони.“ Нима наистина беше вярно, че всичките развлечения на хората са просто пресъздаване на сексуален акт? Непреодолимата сила на фугите на Бах, изсвирени на огромен орган, систематично рушаха чрез звуци защитните механизми у слушателите, възбуждаха ги, тласкаха ги към кулминация, после развръзка, цигара след концерта… хм.

А сега пред очите му, в прахта, шофьорите на огромните машини издълбаваха бразди в земята, едва успявайки да държат под контрол двигателите, а хората крещяха ли, крещяха.

Самият той, чиято професия бе да слухти и души наоколо… Тери Ландън, маниакално съсредоточила едновременно любовта и омразата си върху един обект в продължение на толкова много години… Те двамата бяха просто символични същества още от времето, когато са смучели палците си, лежейки в бебешките колички. Предметите, които притежаваха, бяха фетиши, стремежите им бяха изпълнени със суета, претенциите им изглеждаха смехотворни. Една много важна мисъл проблесна в съзнанието на Пол.

Нима Създателят се беше усмихнал, защото желаеше да види резултата от Своята работа?

Усещанията му за реалност отново се притъпиха и смениха своя фокус. Пол пак плъзна поглед към състезанието и забрави онова, за което си бе помислил.

Ревейки заплашително с двигатели, „Злобата“ и „Копитото на Сатаната“ спряха един до друг, готови за последното състезание.

— Хайде сега да чуя как крещите в подкрепа на своя любимец! — изкрещя коментаторът, изпаднал в истински делириум… Тълпата му отвърна с гръмовен, оглушителен вик. Двата камиона буквално прелетяха над първите две препятствия. „Копитото на Сатаната“ се справи толкова бързо с второто, че при приземяването си отскочи и се блъсна в оградата. Огромната машина се наклони наляво, гумите от дясната му страна се отлепиха от земята. Останали без дъх, хората наблюдаваха как исполинският камион се заклати, разтресе се, за миг всички помислиха, че ще се преобърне, но той стъпи тежко на трасето, изправяйки се почти отвесно при финалната права.

— Отново спечели „Копитото на Сатаната“! Буквално с един нокът преднина! — изрева коментаторът.

* * *

— Не, Боби, не можеш да отидеш там — обърна се Нина към сина си след десет минути, когато тримата стояха на прашното трасе.

Ралф Кетрик стоеше до „Копитото на Сатаната“, висок почти колкото гумите на камиона, играеше си със заешката лапа, увиснала от колана му, и разговаряше с механика, който бе коленичил под машината и очевидно търсеше нещо.

— Хей! Малко приятелче, какво ще кажеш — хареса ли ти как старият Сатана помете противниците си на състезанието днес? — попита той Боби. Здрависа се с Пол и Нина, после добави: — Вие бяхте дамата с яката от изкуствена кожа от норка, нали? Радвам се, че можахте да дойдете — късо подстриганата му светла коса, влажна от пот под предпазния шлем, наистина бе руса, а не бяла като на албинос, каквато беше на баща му. Ралф беше облечен в мръсен комбинезон, осигуряващ защита в случай на пожар. Тази дреха подчертаваше късото му, набито тяло и широката, нищо неозначаваща усмивка на шофьора.

— Беше страхотно — възкликна Боби. — Кой спечели конкурса?

— Имаш предвид конкурса за това кой ще се повози в шофьорската кабина? Сега проверяваме двигателя, а после някакво хлапе от Елкоу ще седне на седалката до мен и ще ни заснемат заедно. Какво става при теб, Пийт?

Механикът се обади отнякъде много далеч под камиона.

— Използвал си половин галон масло при последния тур на състезанието. Сега доливам колкото е необходимо.

— Добре. Изтекло е малко масло, а това не е нещо, за което трябва да се тревожим — заяви Кетрик.

Механикът се изправи, подпря юмруци на кръста си и се протегна.

— Готово. Наеми някого да завари маслената ти помпа, преди отново да участваш в друго състезание.

— Благодаря, приятел — каза му Кетрик. — И така, малко приятелче, искаш ли да се покатериш в кабината?

— Не днес, благодаря — отговори бързо Нина.

— Аз попитах малкото приятелче — заяви Кетрик. Той вече не изглеждаше така дружелюбен.

— Питах се дали бихме могли да ви зададем няколко въпроса за Тери Ландън — намеси се Пол.

— О, да. Ето коя сте вие. Почти бях забравил. Адвокатката на онзи тип, дето ликвидира Тери. Наистина ли ще приемете да представяте онзи човек на съдебен процес? И аз ще трябва да се явявам в съда?

— Аз вярвам, че клиентът ми е невинен — каза Нина.

— Е, не бихте могли да използвате мен, за да го докажете. Спял съм дълбоко, когато баща ми погледнал през прозореца и видял онзи човек да бяга от къщата на съседката.

— Не ви ли събудиха изстрелите?

— Не съм чул нищо. Баща ми хърка толкова силно, че си слагам възглавница върху главата. Освен това спя непробудно, сънят ми е тежък.

— Чудех се защо баща ви не е извикал полицията, след като е чул изстрелите и е видял, че някой бяга от онази къща — изрече замислено Пол.

— Вероятно си е помислил, че Тери е имала късен посетител и го е прогонила с два изстрела във въздуха от собствеността си — заяви Кетрик. — Разбирате ли, той не искаше да се бърка в нейните работи. Двамата не се разбираха добре.

— Баща ви спомена, че вие сте изпълнявали дребни поръчки за нея.

— Да, откакто навърших петнадесет години, та чак досега. Бях момче за всичко. Трябваше да печеля пари, докато не започнах да карам камиони, а това стана, когато навърших осемнадесет.

— Сприятелихте ли се с Тери? — попита Нина. Боби беше от другата страна на огромния камион и изглежда се катереше по стълбичката към кабината. — Боби, махни се оттам! — добави остро тя. Пол също мина от другата страна, за да хване момчето. Той виждаше и чуваше Кетрик без никакво затруднение изпод металните подпори.

Кетрик кимна с глава.

— Тя разговаряше с мен — отвърна той. — Беше самотна, нямаше никакви приятели. Разказваше ми интересни истории, учеше ме на разни неща.

— Какви неща?

— Ами най-различни — отговори той неопределено. — Каза, че някой ден ще направи филм за мен. Обясни ми, че се интересува от това дали се чувствам добре. Обаче баща ми настояваше да се държа настрана от нея. Тя го плашеше, но понякога беше мила с мен.

— Тери имаше пушка, нали?

— Стара ловна пушка марка „Ремингтън“ — потвърди Кетрик.

— Къде я съхраняваше?

— Не зная. Някъде из къщи. Ала веднъж я размаха срещу баща ми и го изплаши до смърт.

— Кога я видяхте за последен път?

— Около седмица, преди да я убият. Отбих се до тях и изметох игличките от покрива на къщата й. Ала всъщност не сме разговаряли.

— Казвала ли ви е някога, че се страхува от някого? Изглеждала ли е нервна напоследък?

— Сигурно не сте я познавали много добре. Не бе в стила й да проявява нервност. Тя побесняваше, след това ставаше спокойна.

— Споменавала ли е някога Дорийн Бенитес? Или Дорийн Ордуей? Или Джес Суийт, Джонатан Суийт, Майкъл Ордуей?

— Не, никога не съм чувал тези имена.

— Ами Кърт Скот? Говорила ли е тя за него?

— Почакайте малко, нека първо помисля. Името ми звучи познато. Точно така! Нейният бивш съпруг.

— Какво точно казваше за него тя? — попита Нина.

— Нищо добро. Нищо, което би могло да ви помогне по случая. Кърт Скот е вашият клиент, нали? Веднъж ми каза, че го търси. После добави, че когато го намери, ще го окачи на някое дърво с главата надолу и ще го пребие с бухалка — Кетрик се усмихна широко, очаквайки следващия въпрос.

— Тери каза ли защо иска да постъпи така? — поинтересува се Нина.

— Не. Но облиза устни, като че причината за това бе нещо, свързано със секса.

— Тя беше ли ви приятелка? — попита го Пол иззад камиона. Кетрик изведнъж се разсмя.

— Тери беше възрастна дама, човече! — възкликна той. — Казваше ми, че според нея сексът бил нещо отвратително. Предполагам, че е била хммм… различна.

— В какъв смисъл различна?

— Както казах, аз я смятах за приятел, човече. Искам да кажа, не се ровете в тайните на жената — усмивката остана непроменена, искрените му сини очи не трепнаха.

— И така — какво правехте в къщата й, в деня, когато аз се отбих там? — попита Нина.

— А? — сега Пол се бе изправил и виждаше лицето на Ралф. „Маска“ — реши детективът. Всичката любезност и желание за сътрудничество бяха просто параван, прикритие. Какво криеше шофьорът?

— Вие казахте на Тери: „Ти обеща“. Какво ви беше обещала тя?

— О, да. Забравил съм — това беше очевидна, самодоволна и нагла лъжа. Пол вече бе решил да съсредоточи усилията си и върху Ралф, проучвайки живота му в подробности.

Боб се обади от другата страна на камиона:

— Не виждам причина защо да не поседя малко на седалката, мамо. Моля те, само минутка.

Нина го прекъсна:

— Замълчи, Боби. Вече казах „не“.

— Както споменах, нямам нищо против — нека се качи. Ще поседи минутка на седалката заедно с мен — намеси се Кетрик. Той бързо се изкачи до шофьорската кабина, потупа облицованото с вата табло, наведе се и протегна ръка: — Хайде, тръгваме.

Боб посегна да хване ръката на шофьора, Пол понечи да го спре, ала Нина се оказа по-бърза. Тя сграбчи здраво рамото на сина си и заяви:

— Не. Няма да тръгне с вас. Ала ви благодаря за предложението.

— Разглезена, ленива адвокатка — изрече тихо Ралф и този път в гласа му без никакво съмнение прозвучаха грозни нотки. Той запали двигателя така рязко, че всички отскочиха встрани, подгонени от облака изгорели газове.

— Слабаци! — изкрещя той, избухвайки в див смях, след това подкара грамадния като планина камион по трасето.

— Божичко, мамо — прошепна Боби и изтупа прахта от панталоните си. — Сигурно никога повече няма да имам подобна възможност.

Наблюдавайки как Ралф Кетрик, седнал пред волана без шлем, се движи по празната писта и се накланя на всички посоки, Пол каза на Нина:

— Това е един страхотно весел човек. Хайде да се махнем от трасето, преди да ни е сплескал върху прахта.