Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (10)

9.

Тази нощ Пол сънува, че е великият пианист Ван Клибърн. Беше облечен в черен фрак, носеше черна вратовръзка и седеше пред пианото в огромна концертна зала, в която половината места бяха заети от начумерени частни детективи, които говореха само унгарски език. Докосна с пръсти клавишите, готов да започне, ала тъкмо в този момент едно момче се приближи зад гърба му и го потупа по рамото. Пол се събуди усмихнат.

Рано на следващата сутрин той се свърза с градския оркестър във Висбаден и попита дали може да разговаря с господин Кърт Скот. Там не бяха чували за такъв човек. В такъв случай дали биха го свързали с Ван Клибърн? Експедитивната дама, която разговаряше с него на съвършен английски, предположи:

— О! Може би търсите господин Скот Клибърн?

„Невероятно — помисли си Пол. — Аз съм суперинтелигентен кучи син.“ Някой ден това щеше да бъде прекрасна история, която можеше да разкаже на Нина…

— Да, да, точно така — Скот Клибърн — отвърна Пол.

— Струва ми се, че господин Клибърн участва в серия пролетни концерти в градския театър „Хесише Щадстеатер“. В следващата събота изпълнява специална програма от произведенията на Бах. Изключителен интерпретатор на фугите. След това, в две поредни съботи, отново ще изнесе концерти. — Дамата му даде телефонен номер, ала не бе в състояние да намери адреса на музиканта. Пол седна в измачканото си легло. Той просто беше стара хрътка. Почти не бе успял да спи през нощта, усещайки как миризмата на дивеча гъделичка ноздрите му. Пръстите му незабавно набраха цифрите от телефонния номер.

— Да? — отвърна му плътен глас.

— Със Скот Клибърн ли разговарям?

— Тъкмо с него — отвърна му мъжки глас, който без съмнение принадлежеше на американец. — Кой се обажда, моля?

Пол остави телефонната слушалка на мястото й. Не искаше да уплаши човека.

Пред него се разкриваха две възможности за действие. О, можеше да запази статуквото непроменено, изтърпявайки угризенията на съвестта. Би могъл въобще да не се намесва, да постъпи като джентълмен, уважавайки неприкосновения вътрешен мир на Нина, а тя през цялото време да се отдалечава от него.

Ала Пол искаше да разтърси всичко наоколо. Искаше да изтръгне Нина от сянката на една стара връзка, която задушаваше и него, и нея. Колко ли я бе измъчвал досега споменът за бащата на Боб, хвърляйки сянка върху всяка нейна постъпка?

Ако успееше да го прогони, дори ако нещата след това станеха по-лоши, поне когато се погледнеше в огледалото, нямаше да ругае: „Идиот такъв, загуби я, защото те беше страх да действаш. Защо, по дяволите, не направи нещо?“

Позволи си още ден-два да мисли за Нина, потъвайки в състояние на нерешителност, което бе непоносимо, защото го караше да се чувства безсилен. Животът му трябваше да продължи. Танцът „Лимбо“, с който се беше захванал, го подлудяваше^[1]. Обади се на бивш свой колега от Корпуса на Мира, който сега работеше като полицай в Мюнхен; този човек години наред му досаждаше с поканите си да го посети. Щеше да остане няколко дни при Херман, след като спре през уикенда във Висбаден; щеше да обиколи всички служби, посветили работата си на спазване на законовия ред. Така по-голямата част от пътуването му можеше да бъде представена като бизнес командировка. В края на краищата за какво е животът на човека, ако не да задоволи любопитството си? Най-малкото щеше да си припомни какво представлява фугата.

Във вторник се обади на Нина и й съобщи, че няма да бъде в бюрото си около седмица. Изглежда, тя нямаше нищо против. Пол си помисли, че небрежното й отношение към неговото отсъствие от живота й е направо оскърбително. По дяволите.

В петък, късно следобед, той отлетя с дванадесетместен самолет от Монтерей до Сан Франциско, после взе полет до Франкфурт на Американските авиолинии. Щеше да пристигне в събота сутринта — така че имаше достатъчно време да посети някакво шоу вечерта.

 

 

Летището на Франкфурт представляваше безкрайна плетеница от зелени тунели, болезнено жълтеникаво осветление и непрестанен дъжд. Пол взе такси на улица „Кайзер“. Висбаден се намираше само на двадесет мили западно от летището, ала ако се съди от сумата, която плати на шофьора, сякаш бе пътувал от Ню Йорк до Флорида.

Сутринта подремна добре в хотела, обядва стабилно с колбаси и бира и след това се зае да разгледа малкото градче Висбаден. Към четири часа следобед небето притъмня и отново започна да ръми, затова се подслони в някаква бирария и остана там около два часа. Изпи още няколко бири; кой знае защо сутринта бе сметнал, че е погълнал достатъчно от това питие до този момент. Явно се бе лъгал. Времето мина прекалено бързо.

В седем часа отново се прибра в хотела и взе душ, за да изчисти миризмата на тютюн от тялото си. Взе такси до сградата на градския театър, едва успя да пристигне навреме въпреки огромните усилия, които бе положил. Скривайки глава в яката на якето си, Пол измина разстоянието до сградата почти тичешком. От входа, украсен с високи гръцки колони и празни каменни урни, окъпани в дискретна светлина, се носеше смях.

Пол влезе и разбра, че е нарушил сериозно етикецията по отношение на облеклото си. Жените носеха скъпи бижута, ухаеха на фини парфюми, а роклите им имаха удивителни деколтета. Всички мъже бяха облечени в сериозни черни костюми. Публиката трябваше да се примири с липсата на вратовръзка у американския гост. Той зае мястото си в дъното на залата.

Кърт Скот, облечен в смокинг, отметнал дългата си тъмна коса назад, се появи на сцената, поклони се и седна пред висок орган, украсен с дърворезби. Съпроводиха го бурни аплодисменти. Той пое дълбоко дъх и постави пръсти върху клавишите.

Възцари се тишина.

Плътен, дълбок звук се разнесе от органа, подобен на вихър от злато, понесъл се във въздуха. Последваха го други, мрачни, някак жестоки акорди. Отначало бавно, след това изведнъж светкавично, във влудяващ ритъм, акордите полетяха в залата като живи същества, притиснаха публиката върху столовете, изтръгвайки дъха на хората. След това сграбчиха сърцата в свирепа хватка, захвърлиха ги надолу, надолу във вихрени подводни течения, докато човек, останал съвсем без дъх, имаше чувството, че ще се удави. Фугата беше шеметна, сурова, безпощадна и същевременно някак трезва.

Никога Пол не бе и помислял, че в музиката се крие толкова мощ. Дори покривът на залата трепереше в съзвучие с нея.

Огледа се наоколо. Очаровани, хората от публиката се бяха навели напред. Мъжът пред органа забави ритъма, подемайки величествен пасаж. Въздъхнали дълбоко, слушателите се отдадоха на безпределно блаженство. Ала скоро се промъкнаха тревожни нотки, неуловима злост се вкопчи във възвишените акорди, двете мелодии се сляха, между тях започна неумолима борба. Отчаян, Пол си помисли, че нито една от тях няма да успее да изтръгне победа. След битката помежду им щеше да се възцари хаос. В кулминацията на това величествено сражение Пол също стисна с всички сили облегалките на креслото си, направени от червено кадифе, запленен от мрачната, вълнуваща борба.

Постепенно двете мелодии започнаха да се приближават една към друга, отначало неохотно, след това все по-бързо и по-бързо, докато на финала се сляха в изумително кресчендо от любов и триумф…

Фугата завърши. Мъжът пред органа се изправи, поклони се, приемайки аплодисментите на своята публика.

След антракта започна да свири оркестърът и Скот отново се върна на мястото си пред пианото. Когато най-сетне концертът свърши, Пол изпита неподправено съжаление.

Скот напусна сцената. Пол отиде зад кулисите; трябваше да го намери. Стиснал в ръка голяма бяла лилия, която едно момиче току-що му бе поднесло, Скот се опитваше да се отпусне, обграден от кръг почитатели. Той беше в центъра и приличаше на човек, пред когото се е поклонил целият свят.

Пол се отдръпна назад, изчаквайки своя шанс. Не знаеше какво ще му каже. Нямаше предварително подготвена реч. Преследването му беше приятно, ала се чувстваше изумен, че наистина бе изпитал истинска наслада, откривайки този човек. Сега трябваше да излезе на предна позиция и да предприеме нещо.

Постепенно хората се разотидоха и Скот понечи да си тръгне.

— Извинете! — извика Пол на английски. Той забърза след Скот, който бе спрял на стълбищната площадка, която започваше зад кулисите и завършваше при изхода от сградата.

Скот беше висок почти колкото Пол, ала тежеше десет или петнадесет килограма по-малко от него. Все още сресваше косата си отметната назад. Под извитите вежди блещукаха зелени очи; лицето му бе дружелюбно. Изглеждаше изключително добре. Беше десетина години по-млад от Пол, атлетичен тип, който дори свиреше на пиано.

Пол изпита неприятно чувство. Добре. Нека си го признае: изпитваше ревност към мъжа, когото преди години Нина беше обичала толкова много, че дори го беше дарила със син. Това го накара да бъде не толкова внимателен и учтив, какъвто беше при първа среща с непознат човек.

— Кърт Скот, нали? Трябва да поговорим.

Резултатът от думите му беше съвсем неочакван. Скот се обърна и се втурна по стълбището, отвори рязко вратата и изчезна в нощта. Пол затича след него, подразнен от липсата на самоконтрол у себе си, задавайки си въпроса дали да събори музиканта.

Дъждът отново бе спрял. Двамата навлязоха в малък парк с железни столове и псевдокласически статуи, огрени от лунната светлина, която сякаш им вдъхваше живот. Ала бягането през калната трева беше нищо в сравнение с натоварването, което трябваше да преодолява, докато тича по пясък. Пол бързо настигна музиканта, хвърли се в краката му и го събори върху влажната трева, оставяйки го задъхан, безсилен. Продължи да притиска гърдите му, докато Скот престана да се съпротивлява, после бавно го отпусна, позволявайки му да си поеме дъх.

— Просто искам да поговоря с вас.

Скот се надигна и разтърка челюстта си, която се бе забила в земята.

— Кой сте вие?

— Частен детектив от Калифорния.

— О, Боже. Обадихте ли й се вече?

— Никой не знае, че съм тук — каза Пол. — Водя частно разследване.

— И тя ви изпрати да ме намерите?

— Това не е съвсем точно определение за задачата ми.

— Добре поне, че не е дошла самата тя — измърмори Скот в шепите си. — Мога ли да видя лиценза, удостоверяващ, че наистина сте такъв, за какъвто се представяте? — Пол му го показа и музикантът заяви: — Добре, наистина имате законното право да се занимавате с това. Как ме намерихте?

— Не беше никак трудно.

— По дяволите!

— Вижте. Пристигнах тук, за да получа информация от вас.

— Тя не ви е разказвала нищо, нали?

— Не много.

— И трябва да й съобщите какво сте открили?

— Точно така.

— Тя никога не се отказва — измърмори Скот сякаш на себе си. — Изминаха толкова години оттогава — лицето му се отпусна в израз на страдание, което го бе преследвало много време насам.

— Да, отдавна е било — рече Пол. — Как бихте реагирали на следното предложение — да не се отнасяте към мен както към най-големия си враг. Хайде да се махнем оттук и като възпитани хора да изпием някакво питие. Ще бъде за моя сметка — той хвана ръката на музиканта, който не му оказа никаква съпротива. Двамата изминаха няколко пресечки пеш, стигнаха до хотела на Пол и се спуснаха надолу по стълбището към мазето, където бе разположен ресторант, предлагащ различни вина. Седнаха на малка масичка в ъгъла.

Заведението бе гостоприемно като истинска тъмница, влажният въздух бе пропит с миризма на вкиснало вино. Имаше не повече от пет-шест маси с бели покривки, върху които бяха поставени свещи. Зад стола, на който се бе отпуснал Скот, се виждаше друго помещение с груби каменни стени, в което имаше безброй лавици с хоризонтално разположени бутилки. Сервитьор, облечен в смокинг също както този на Скот, се появи от мрака и им подаде дълъг списък с различни вина.

— Може ли да поръчате вместо мен? — попита Пол. — Някакво бяло вино.

Скот поръча бутилка „Шлос Бибрийх Гевюрцтраминер“ от 1987 година. Сервитьорът им я донесе, показвайки етикета, сякаш долавяше звън от беззвучни фанфари, след това наля една унция от течността и помоли Скот да я опита, превръщайки този ритуал в многозначителна церемония. Приятната атмосфера и доброто вино оказаха благотворен ефект върху двамата мъже. Скот се успокои и изглежда като че бе започнал да наблюдава изучаващо детектива. Отчаянието му бе започнало да намалява и по всичко личеше, че умът му се е насочил към по-ведри мисли.

Музикантът търсеше някакъв изход от положението.

— За Бах — вдигна тост Пол. Двамата изпиха чашите си до дъно. Виното беше ароматно, леко, с дъх на цветя. — Вие наистина умеете да свирите на орган.

— Опитвам се да правя няколко концерта всяка година. Денем работя съвсем друго нещо.

— Къде?

Музикантът не отговори.

— Ще ви платя два пъти по-висока сума, ако й съобщите, че не сте успели да ме откриете.

— Убедете ме с подходяща за целта информация — предложи му Пол. — Това ме интересува, не парите. Разбирате ли, приех тази поръчка, защото изпитвах любопитство що за човек сте.

— Какво искате да научите?

— Защо сте напуснали Америка. Ето, ще ви налея още една чаша.

— Не бива да знаете това. Може да предизвикате вниманието й. А това би било опасно за вас, както за мен е опасно това, че ме намерихте. Тя е напълно луда, разбирате ли?

— Почакайте малко — прекъсна го Пол, поклащайки глава. — Трудно ми е да приема думите ви. Тя е…

— Разбира се, че не ми вярвате. През целия си живот тя е усъвършенствала умението си да разиграва различни етюди пред хората. Знае как да скрие истинската си самоличност.

— Нина наистина има своите недостатъци. В това няма никакво съмнение, ала никога не съм чувал някой да използва за нея прилагателното „луда“. А може би знаете нещо, което не е известно на мен?

— Какво казахте? — лицето на Скот посивя. — Чие име споменахте?

— Успокойте се, господин Скот — посъветва го Пол. Тези чувствителни музикални типове, човек трябва да постъпва много внимателно с тях.

Скот се изправи и приближи лицето си до лицето на Пол.

— Нина Рейли ли ви изпрати? — прошепна той.

— Тук съм във връзка с нея, да. — На разстояние от няколко сантиметра Пол наблюдаваше как облекчението нахлу в погледа на музиканта. Най-сетне той затвори клепачи и отново седна на мястото си.

— Проклет да съм — измърмори сякаш на себе си той. Взе чашата си и я пресуши. Лицето му бързо възвърна здравия си тен.

— Не е ли тя дамата, за която стана въпрос? — попита Пол.

— Нина ли? Не. Забравете всичко, което казах току-що. Направих грешка — предпазливостта на музиканта видимо намаля. Сега той изглеждаше по-самоуверен, отпуснал се грациозно на мястото си. Ала отпуснатите мускули скриваха незабавна готовност за действие. От фигурата му се излъчваше напрегнатост. Той беше по-смел, отколкото страхливото му бягство бе внушило на детектива. Пол разбираше това от движенията на тялото му. Клепачите му бяха притворени повече отколкото на фотографиите, погледът му беше по-предпазлив. Лицето му разкриваше, че той е готов да се бие, ако това се окаже абсолютно неизбежно. — Кажете ми, как е Нина?

— Изненадан съм, че искате да узнаете това. В края на краищата вие сте я напуснали.

— Защо е искала да ме намерите? Добре ли е?

— Отлично. Разбира се, работата на адвокат състарява жената, прави душата й по-корава. Тя пуши пури, носи модни дрехи. Не бихте се заинтересували от нея, повярвайте ми.

— Все още ли живее на полуостров Монтерей?

— Не, пресели се — отговори кратко Пол.

— Значи в крайна сметка все пак е станала адвокат.

— Виждам, че не сте поддържали контакт помежду си — Пол усети, че това заключение му звучи успокоително. — Да, тя е адвокат от доста време насам. — Беше изпитвал следното подозрение: Нина не беше казвала на Скот, че има син от него. Сега беше сигурен в това. Трябваше да продължи разговора особено внимателно.

— Радвам се. Не мога да повярвам на думите ви, че е станала по-корава…

Пол го прекъсна:

— Извинете — и си наля всичкото вино, което беше останало в бутилката. — Не ми помагайте, моля. Хей, господин сервитьор! Noch eine Flasche, bitte!^[2]

— Много добре се справихте — похвали го Скот, след като келнерът им донесе втора бутилка.

— Знанията ми но немски език са получени в гимназията. Как бих могъл да забравя?

— Кажете ми, защо Нина ме търси след толкова години?

— Ще ви предложа сделка, господин Скот. Ще ви кажа какво ме е довело насам. А вие ще ми обясните защо сте скъсали с Нина.

— Вие започнете пръв — рече Скот.

Пол кимна с глава, съобразявайки бързо какво не бива да разкрие пред музиканта.

— Между мен и Нина има връзка, ала тя непрекъснато се връща към миналото. Очевидно е, че това старо… приятелство между вас е означавало нещо за нея. Смятах, че проблемът е съсредоточен във вас, ала тя отказва да говори по този въпрос. Затова дойдох тук да попитам вас.

— О! — възкликна Скот и изпи още една чаша вино.

— Проследих ви, без да ви казвам какво съм си наумил.

— Влюбен ли сте в нея?

— Сгодени сме — отговори Пол, послъгвайки малко, в случай че събеседникът му реши да прояви някаква бляскава инициатива. Нека разбере от самото начало върху чия територия се движат и всеки да си знае какво му се полага.

— Обичах я толкова много, че въобще не исках да я напускам.

Що за тип беше този? Някакъв италианец? Бе живял в Европа прекалено дълго. Човек просто не бива да дърдори подобни неща пред друг мъж. Не и пред Пол, годеника на Нина.

— Но все пак вие я напуснахте — изтъкна детективът с възможно най-дружелюбен тон. „Ако не можеш да убиеш противника си по друг начин, смажи го с добротата си.“ Интересна пословица.

— Трябваше да постъпя така. Много е сложно и не мога да навлизам в подробности.

— Ще се наложи да го сторите, господин Скот. Разполагаме с много време.

Скот мисли дълго време върху тези думи и накрая търпението на детектива се изчерпа.

— Нека ви помогна. Години наред вие бягате от някого. Все още се страхувате от нея — някаква дама, за която смятате, че е луда. Тук някъде трябва да се намеси законът, нали? Неприятности ли имате?

— Не и в смисъла, който вие имате предвид.

— Може би ви е нужна помощ, за да разрешите този проблем — предположи Пол. — Такъв живот е истински ад.

Скот потри с длан челото си, изглежда се съмняваше в тези думи.

— Не намерихте ли някоя друга тук, в Германия? Не се ли оженихте, не купихте ли някоя къщичка, където да отгледате децата си?

— Не. Нина беше последният ми шанс — отговори музикантът. — Предполагам, че е нелепо от моя страна да вярвам на измислицата, че някой ден отново бих могъл да се завърна при нея.

— Това няма да стане — съгласи се Пол. — Сега тя е с мен.

— Да, разбира се.

— Значи не възнамерявате да се върнете в Тахо, за да я видите? — Пол изпитваше леко чувство на вина. Този нещастник очевидно не знаеше нищо за съществуването на Боб. На върха на езика му бе да добави: „Ти имаш син, човече. Той има нужда от тебе, иди да го видиш.“ Ала не можа да произнесе тези думи. Нина никога нямаше да му прости. Пък и егоистичната, подла част от съществото му не желаеше Скот да отиде в Тахо, поне докато самият той се интересуваше от Нина.

— Значи се е преселила в Тахо?

Ето какво означава човек да бъде дискретен.

— Да — отвърна Пол. Имаше желание да изрита сам себе си и го стори наум. — През пролетта миналата година.

— Това е ужасна новина.

— Какво? Защо това поражда такъв проблем?

— Престанете — прекъсна го Скот. Той вдигна ръка да възпре въпросите на Пол. — Трябва да помисля.

— За Бога…

Скот стана.

— Дайте ми една минута време. Ще се върна веднага — каза той и посочи с ръка тоалетната.

Пол изпи виното си и зачака старият любовник на Нина да пусне една вода, следейки с поглед изходите на заведението. Вниманието му бе отвлечено от сервитьора, затова едва успя да зърне как широкият, облечен в смокинг гръб на Скот се измъкна през вратата. Детективът закъсня само секунда, излизайки навън, където калдъръмените улици и къщите, наполовина изградени с дървени греди, можеха да му разкажат множество истории. Ала те не можеха да му покажат накъде е избягал чудатият музикант.