Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (3)

2.

В приемната пред кабинета на Нина, разположен до вратата на главния коридор в сградата „Старлейк“, очакваше възрастен мъж, облечен в жълто-кафява шуба и вълнени панталони. Той прелистваше с неразбиращ поглед едно от списанията й, посветено на проблемите на юрисдикцията, очаквайки своята половинчасова безплатна консултация с адвокатката. Единствените други списания на лавицата край креслата на клиентите бяха „Нейтив Американ“ и бюлетин на движението „Грийнпийс“. Поставени в нова кошница на ъгъла се виждаха изсушени растения, които никой не можеше да идентифицира. Секретарката на Нина, Сенди Уайтфедър, очевидно отново бе полагала усилия да промени интериора, опитвайки да въведе нов стил в кабинета, за който Нина тайно мислеше, че е заимстван от местните индиански племена.

Сенди беше индианка от племето Уашоу, чиито представители бяха живели край езерото Тахо в продължение на десет хиляди години, преди златотърсачите, летовниците милионери и комарджиите да се появят насам. Тя не позволяваше на никой да забрави този факт. Ориенталският килим, с който Нина бе започнала практиката си тук, черно-белите фотографии, папратите — всичко беше изчезнало неусетно едно след друго с течение на месеците. На тяхно място се появиха ярки украшения за стена, карирани вълнени килими и най-различни кошници.

Преди известно време Сенди бе работила като служител в кантората на Рийзнър и все още ненавиждаше да се отнасят с нея като чиновник, произхождащ от малцинствата в тази страна. Макар че работеше като секретарка на Нина едва от няколко месеца, тя се беше превърнала в солидна опора на самостоятелната юридическа практика на Нина. Още от самото начало, когато Нина отвори кантората си в Тахо след внезапното й бягство от Сан Франциско и от продължилия пет години брак с Джек Макинтайър, Сенди довеждаше клиенти, справяше се с обработката на документите и след стрелбата срещу Нина поддържаше дейността на кантората, докато адвокатката се възстанови.

Днес тя беше облечена в нова пола, осеяна с големи черно-бели надписи, дълга черна блуза, беше си сложила тежки сребърни накити и черни ботуши. Сенди съедини с телбод материалите от адвокатското досие, които Нина й бе диктувала предния ден, като същевременно държеше под око новия клиент.

— Здравейте, аз съм Нина Рейли — поздрави го Нина, приближи се към него и стисна ръката му. — Ще дойда при вас след пет минути. Сенди, би ли дошла в кабинета ми?

Тя изчака до вратата, докато влезе Сенди — бавната, изпълнена с достойнство походка на индианката изразяваше протеста й, че са я откъснали от работата, с която се занимаваше в момента. Нина се приближи до прозореца, разкриващ изглед към езерото, и впери поглед към любимата си гледка — гигантската планина Талак, почти десет хиляди фута на височина, покрита със сняг и лед, заела целия хоризонт на запад, възвисяваща се към небето над безкрайния син простор на езерото Тахо, което едва се виждаше между дърветата. Планината караше проблемите й с Рийзнър и Тери да изглеждат нищожни.

Сенди беше избрала по-удобното от двете оранжеви кресла, в които сядаха клиентите.

— Спечелихте ли? — попита директно тя.

— Милн взе документите по делото за допълнително разглеждане. Ще научим какво е решил след няколко дни.

— Как мина?

— Добре, струва ми се. Рийзнър ме спря в коридора и се опита да ме сплаши, а Тери се отказа от всякакви преструвки, че е страдащ творец, който не може да се справи с онези дребни умове, които я нападат непрекъснато. Заела се е да прави филма заради парите. А аз я защитих с мотиви за честта на нацията, говорих за конституцията, но след като поприказвах с нея след процеса, си зададох въпроса защо ли въобще поех този случай.

— Така заработвате и моята заплата всеки месец — отвърна й Сенди. — Как се чувствахте отново в съдебната зала?

— Първите няколко минути ми се сториха тежки. Улових се, че разглеждам пода, търсейки петна кръв. Чувствах погледите на хората в залата върху гърба си. Отпуснах рамене, очаквайки изстрел. После влезе Милн и забравих всичко това.

— Това е хубаво — изтъкна Сенди и кимна с глава.

— Вече вземам само граждански дела, Сенди. Наистина съм решила да правя в бъдеще така. Не желая онзи страх отново да ме връхлети. Но започвам да си задавам въпроса дали гражданските дела са по-различни. Трябваше да премина през същата напрегната борба, докато всички в залата плаваха в море от злостни чувства.

— Признайте си — борбата ви е доставила удоволствие — отбеляза Сенди.

— Да. Все още не съм изгубила амбициите си.

— Преди две години племенникът ми се нарани, докато почистваше пушката си. На крака му остана кръгъл белег, подобен на този, какъвто вие имате върху гърдите си. И знаете ли какво направи, за да го прикрие?

— С нетърпение очаквам да науча.

— Направи си татуировка върху белега. Роза.

— Но защо роза?

— Той не притежава особено въображение. Просто искам да кажа, че сега кракът му изглежда като произведение на изкуството, а не…

— Аз няма да си направя татуировка, Сенди. Няма да украсиш и мен по този начин.

— Мислех си, че на вас би ви отивал пистолет с димяща цев — сподели Сенди.

— Това ми напомни защо те повиках в кабинета си. Искам отново да поставиш списание „Тайм“ на лавицата в приемната. Същото се отнася и за „Домашен журнал“, илюстрования спортен седмичник „Спорт Илъстрейтид“. Никой няма желание да чете периодичните издания, които си подредила на лавицата.

— Реакционни безсмислици — поднесе коментара си Сенди. — Ние имаме задължението да повишаваме политическите познания на хората.

— Тук моят бизнес е различен. Списанията трябва да поддържат подложените на непрекъснат стрес хора в добро настроение, докато се срещна с тях. А четиво, разглеждащо негативните последствия от ядрените опити на французите, никак няма да им помогне да се отпуснат.

Сенди се замисли и разбра, че Нина няма да отстъпи.

— Бихме ли могли да запазим „Нейтив Американ Лайф“, посветен на гражданите от индиански произход.

— Щом това се налага.

— Добре. Ето формуляра с отговорите на новия ни клиент господин Пауъл. Касае се за развод.

— Изпрати го да дойде при мен.

Работният ден продължи.

 

 

Мат отвори вратата и грабна торбата с покупките от ръцете й. Братът на Нина си бе сложил бейзболна шапка и памучен пуловер с емблемата на клуб „49“, макар че във всекидневната стая беше горещо от топлината на камината.

— Оставяй всичко! Действаме по план Б! — бяха единствените му думи, след което той се отправи към кухнята. Беше две години по-млад от Нина, ала тя обикновено мислеше, че е много по-умен от нея. Той бе поел рано отговорностите за живота си, беше се оженил, имаше две деца, бе създал свой дом, в който живееше. Беше пораснал и се бе превърнал в красив мъж.

Когато Нина и синът й се преместиха в Тахо миналата пролет, Мат и съпругата му Андреа ги поканиха да отседнат у тях. Досега съжителството им се бе развивало добре. Нина имаше дом и подкрепа за себе си и за своя син, като в отговор понякога се грижеше за децата и подпомагаше финансово семейството на брат си.

— Къде е Боби? — извика тя след брат си. — Какво става тук?

Отиде до спалнята на момчетата и надникна вътре. Легнал на пода сред рано спусналия се зимен мрак, изцяло съсредоточен, синът й натискаше копчетата върху контролния панел на някаква телевизионна видеоигра. Братовчедите му Трой и Бриана го наблюдаваха очаровани.

— Хей, деца — извика Нина. — Боби, ела и ми кажи „Здравей“.

— След минутка — отговори й Боб, без да откъсва очи от екрана. Тя се оттегли към допълнителната стая, която Мат бе построил — там имаше шкаф от борова дървесина и жълта покривка на леглото. Нина сложи сакото си на закачалка, след това се преоблече в джинси и стара памучна риза.

В кухнята тя изненада Мат и Андреа прегърнати, погледите им потънали в очите на другия, телата им притиснати плътно едно до друго. Андреа беше висока колкото Мат и лицето му бе потънало в къдравата й коса. Тази гледка предизвика гореща вълна на копнеж, който погълна Нина.

Те се откъснаха един от друг при влизането й в стаята. На Мат не му беше приятно, че я вижда, ала Андреа се усмихна и каза:

— Как мина днес работата ти? — на масата бяха поставени две големи плетени кошници, покрити с плътен червено-бял памучен плат.

— Чувствам се все по-добре — отговори Нина. — Няма ли да приготвим вечерята?

Мат й подаде кутия с бира, която тя остави на бара.

— Нов план — изрече загадъчно той. — Ще отида да подготвя децата.

Андреа седна до масата, отмествайки кичурите коса, които бяха паднали пред очите й.

— Смазана съм. Добре, че дойде краят на седмицата — рече тя. — Днес постъпиха още две жени. — Освен че полагаше извънредни усилия всичко у дома да бъде наред, Андреа ръководеше местния женски приют. — Да си призная — продължи тя, — истинско удоволствие е, че днес Мат ще приготви вечерята. Когато се прибрах у дома, не знаех какво си е наумил, а ти вече беше отишла да пазаруваш. Приготвил и кафе, и горещ шоколад.

— Той обикновено отговаря на повикванията петък вечер, нали?

— Партньорът му Хал отговаря на пейджъра и ще излиза с камиона вместо него. Мисля си, че на Мат му писна да измъква разни коли от канавките и тази вечер му се ще да направи нещо различно.

— Но къде ще ходим? Навън е тъмно и температурата на въздуха е колко? Двадесет градуса по Фаренхайт.

— Той само ми каза: „Облечете топли дрехи.“ Палта с дебела подплата, ботуши, дебели шапки и ръкавици.

 

 

На брега в близост до парка Лейксайд Мат изчисти снега от маса и пейка, направени от дървесина на секвоя, покри ги първо с найлон, след това нахвърля върху тях дрехи. Сложи бензинов фенер върху мушамата, запали ги и остави пламъка да свети не особено силно.

— Виждате ли? Така е по-добре от онези ослепително ярки газови фенери — подчерта той. — Луната се показа. Децата могат да си направят снежен човек. — Трите хлапета вече се бяха заели с тази задача недалеч от брега на езерото, където снегът не беше толкова дълбок. — Донесох съчки и дървени въглища. Сега ще запаля огъня.

— Струва ми се, че сме донесли и луната със себе си, Андреа — каза Нина. — Тя ми създава особено настроение.

Водите на езерото Тахо се плискаха на няколко крачки от тях. Планините, които го обкръжаваха, блещукаха в далечината. Сенките на дърветата падаха върху дългия плаж, посребрен от лунната светлина.

— Уиски с гореща вода и ароматни подправки — прошепна Мат и дъхът му образува топло облаче сред неподвижния, мразовит въздух. — В червения термос, кошница номер две — той извади четири големи чаши на масата, после се приближи към огнището в парка.

— Кое от децата е достигнало пълнолетие, празнувайки двадесет и първия си рожден ден, докато съм гледала в друга посока? — попита Нина и впери поглед в четирите чаши.

— О, тази вечер ще имаме гост, който ще има нужда от значително количество горещо питие след дългото си пътуване дотук — отвърна Андреа и наля на Нина пълна чаша, от която започна да се вдига пара. — Твоят любим частен детектив.

— Пол ли? Но как така? — Той живееше в Монтерей, на повече от двеста мили оттук.

— Е, Пол се обади и попита за тебе, казах му, че си отишла да напазаруваш, а той отвърна, че е дошъл в Сакраменто по работа, и попита дали е възможно да се отбие до нас? Какво можех да сторя с човек, който иска да ни посети и е пътувал сто мили до Сакраменто, изкачвайки се на шест хиляди фута височина? Ще дойде да вечеря с нас.

— Тук ли?

— Очаквам го всеки момент.

На няколко крачки от тях Мат приготвяше най-големия огън на открито, който бетонното огнище в парка можеше да издържи.

Андреа и Нина останаха до масата, близо до червения термос.

— Той често ми се обажда в офиса, но аз не му отговарям — каза Нина.

— А защо?

— Хубав въпрос, на който човек си струва да отговори.

— И отговорът е…?

— Още не съм сигурна защо постъпвам така. — Нина изпи първата си чаша и протегна ръка за още. Горещата течност се спусна като огнен поток в гърдите й. Въпреки ледения въздух тя веднага се почувства по-уютно. — Той събаря всичко по пътя си — добави Нина. — Прекалено едър е, поведението му е непредсказуемо.

— Той има къща в Кармел.

— Проявява прекалено голяма настойчивост. Просто желае да разнообрази живота си с няколко часа удоволствие.

— Точно така. Непрекъснато измислям разни извинения да го държа далеч оттук — допълни Андреа. Нина искаше да каже още нещо, ала коментарът на Андреа попари желанието й.

— Има страхотни рамене — продължи Андреа и се разсмя. — Той е първокласен екземпляр.

— Пол е бивше ченге. Видът му е такъв. Представям си как крещи: „Разпръснете се!“ Освен това ненавижда бебета и деца.

— Тази вечер е проявил желание да изтърпи трите хлапета само заради честта да вечеря с тебе. Достатъчно е смел, за да се приближи до теб, а подозирам, че мнозина мъже не притежават куража да го сторят.

— Защо приказваш така, Андреа?

— За кого се пазиш? — попита я Андреа. — Не е ли време да престанеш с процесите, където разни хора стрелят срещу теб, и отново да заживееш в света на обикновените хора?

— Наистина попадна на целта — отвърна Нина. — Днес прекалено много хора ме сразяват. Ако нямаш нищо против, бих желала да поседя мирно и тихо на тази пейка, възстановявайки силите си.

— Съжалявам — извини се Андреа и протегна ръка да потупа дланта й. — Просто мразя да те гледам така самотна. Това е в гените ми. Баба ми беше сватовница в малкото старо гето в Литва.

Боб се появи в златистия кръг от светлината на фенера.

— Искаш ли да си похапнеш нещичко? — попита го леля му.

— Студено ми е — той държеше в ръце бейзболната си шапка с надпис „Не се страхувам“, която беше отрупана със сняг. Андреа я взе и изтърси снега на земята.

— Аз ще те стопля, детенце — Нина протегна ръце към него.

Той се приближи към нея, позволи й да го прегърне и да го целуне по бузата. Единадесетгодишно, в началото на буен растеж, тялото на момчето беше все още детско и тясно, лъскавата му тъмна коса порастваше с дни, а кожата му беше мека, без никакво петънце. Ала мъжките хормони вече бяха установили невидимо владичество зад това дребно момчешко лице. Краката му вече бяха по-големи от нейните. Скоро гласът му щеше да стана по-плътен и по-нисък. Той все повече приличаше на… ала Нина не желаеше да продължи тази мисъл в тази студена вечер, сред приятна компания, когато Пол щеше да дойде и да я стопли. Трябваше да пропъди старите духове в килера, където им беше мястото.

Андреа му подаде една чаша горещ шоколад, който той изпи просто на една глътка, а след това изтри устата си с ръка.

— Как мина училището днес? — попита Нина.

— Добре — след това момчето изчезна. Тя видя как то изтича при братовчедите си, задавайки си въпроса защо не пожела да разговаря с нея.

— Ще се върна след минутка, Андреа — каза Нина. — Боби, почакай! Хайде да поговорим малко.

Бяха се отдалечили на неколкостотин крачки от топлия огън на Мат, когато Боб спря.

— Мамо… — той се поколеба, пъхнал ръце в джобовете си. Последния път, когато изражението на лицето му беше такова, той случайно беше изтрил работните файлове от компютъра й. — Трябва да ти кажа нещо. Ужасно ще се ядосаш.

— Така си и мислех — отвърна Нина. — Какво има?

Известно време се възцари тишина. После той заговори:

— Ударих едно момче в училище. Тайлър Нордхолм. Трябваше да отида и да разговарям с директора. Госпожа Полк ще ти се обади.

— Наранен ли си някъде?

— Не. Но аз го блъснах в стената на гимнастическия салон. Потече му кръв и трябваше да го заведат на лекар.

— Боби — изрече тихо Нина. — Защо се биеш? Погледни ме — не гледай настрана.

— Откъде да зная — отвърна синът й. — Понякога човек просто трябва да удари нещо. А той е такъв досадник… подиграваше ми се и се опита да ми свали шапката…

— Значи той е започнал?

— Да, той. Повярвай ми, точно така беше. Значи не могат да ни дадат под съд, нали?

— Не за това се тревожа сега. Трябва да се обадим на родителите му, да разберем как се чувства той.

— Госпожа Полк каза, че могат да ми забранят да посещавам училище известно време.

— О, по дяво…

— Нека ми забранят. Хич не ме е грижа — заяви Боб. — Мразя училището.

Тя обхвана студеното му лице в дланите си и попита:

— Откога се чувстваш така?

— Имам причини. Ти ги знаеш. Едва не умря, когато стреляха срещу тебе.

Тя го погледна в лунната светлина — такова красиво, здраво дете, ала сега Нина разбираше, че той не се чувства добре, най-сетне беше видяла онова, което се бе опитвала да не забелязва през последните месеци, след като излезе от болницата. Покушението срещу нея му беше повлияло. Той все още не го беше преодолял.

— Ами ако беше умряла? — изкрещя той. — Кой щеше да се грижи за мен? Джек ли? Вече не му пука за мене. И без това не ми е истински баща.

— Вуйчо Мат, дядо в Монтерей…, но аз не умрях. Тук съм, пред теб и ще бъда добре.

— Ами истинският ми баща? Щяха ли да го повикат? Той щеше ли да дойде, за да ме вземе?

Нина го притегли към себе си и отново повтори:

— Аз съм тук.

Но той се изтръгна от ръцете й, скочи и побягна към едно борово дърво, след това започна да го удря с юмруци и закрещя:

— Следващия път ще го убия! Само да ми пипне шапката!

От клоните се посипаха снежинки, превръщайки го в смешен снежен човек. Ала Нина не се засмя, тя го остави да изрази докрай яростта си. Най-сетне Боб се върна при нея и двамата седнаха заедно върху ивица замръзнал пясък току до самата вода.

Разговаряха дълго, вперили погледи над езерото Тахо. Нощта беше толкова ясна, че Нина виждаше светлините на малките селища Инклайн и Кингс бийч на северозападната част от брега, на около двадесет и шест мили разстояние. Огромно езеро, дълбоко, студено, пълно с тайни, Тахо показваше лицето си с различни багри и настроения, оказвайки невидимо влияние върху съседите си. Сега изглеждаше черно и непроницаемо, неподвижната му повърхност блестеше като течен катран и зовеше хората, останали навън в тази зимна нощ — опасен път към неизвестното. Неколцина смели до лудост авантюристи гребяха с лодки в далечината. Други бяха останали на сигурно място, жълтите светлини на къщите им просветваха от пристанището в градчето Тахо Кийс.

Пол пристигна, когато Мат бе започнал да разопакова лакомствата за вечерята. Нина стана да го поздрави и му позволи да я прегърне. По-едър отвсякога в зимното палто, Нина почувства как дъхът му стопли замръзналата й буза. Пол изтърси снежинките от сламенорусата си коса, целуна я и й подаде огромен плик, завързан на единия край с червена панделка.

— За мен ли е?

— Намерих я днес зад витрината на един магазин. И си помислих за тебе — отговори Пол.

— Да я отворя ли сега?

— Хайде да почакаме, докато се приберем у Мат.

Всички седнаха около масата и след пет минути унищожиха големите купи, пълни с гореща яхния. Децата изядоха всичко, без да чистят парчетата лук или морковите, изгладнели и зачервени след тичането на открито. По-късно, когато червеният термос се изпразни, Мат стана да направи кафе. Той остави водата да заври в тенджера над огъня, пъхайки непрекъснато съчки в пламъците под нея. След това напълни чашите на възрастните с кафе, а тези на децата — с горещ шоколад.

— Как беше в съда днес? — попита Пол.

— Той връхлетя срещу мен. Аз парирах удара му и го нападнах отстрани. Той отстъпи, помислих си, че е паднал в ръцете ми, но оръженосецът му поля главата ми с врящо масло. Пуснах лъвовете срещу него и те набързо го излапаха — обясни Нина. — Сега главата ми е окървавена, ала не и наведена.

— Понякога и аз изпитвам същото, след като съм била цял ден с децата у дома — рече Андреа.

— Какво дело беше това?

— Клиентката ми е направила филм за едно момиче, което е изчезнало преди много време от областта Тахо. Родителите и приятелите на изчезналата не одобрили начина, по който тя ги е изобразила във филма, и взели решение да попречат на разпространението му. Те не могли да я дадат под съд за клевета, защото тя не е излъгала нищо, затова сега я съдят за нарушаване неприкосновеността на вътрешния мир.

— Странно — възкликна Пол. — Като че по това време на века някой въобще може да разполага с подобно нещо.

— Лошото е друго. Мисля, че съм заела погрешна позиция, Пол. Клиентката ми въобще не я е грижа за чувствата на засегнатите от филма. Освен това днес тя ме изгледа по особен начин.

— Как те изгледа? — попита той.

— Така сякаш… ме мрази. Свикнала съм да търся скритата мотивация за всяка постъпка, разбираш ли? Опитвам се да си съставя правилна преценка за хората колкото е възможно по-бързо. Повечето от тях са твърде обикновени. Но тя е много прикрита. Разгневена жена. Определено останах с впечатлението, че насочва част от гнева си срещу мен, без да мога да проумея причината за това. Изведнъж отношенията помежду ни престанаха да бъдат делови. Превърнаха се в лични.

— Звучи ми страшно — намеси се Андреа. — Откъде се е появил този внезапен интерес?

Нина сви рамене и отпи глътка от чашата си.

— Какво се е случило с изчезналото момиче? — попита Пол. — Онова от филма. Казва ли нещо авторката по този въпрос?

— Не. Темара Суийт е имала някакви проблеми у дома. Полицията в Тахо я включила в списъка на безследно изчезналите, защото никога не е имало каквито и да било признаци на отвличане или друга криминална проява.

— Откога не са я виждали?

— От дванадесет години.

— Това е твърде дълго време — отбеляза Пол. Той беше бивш детектив, работил в отдел убийства. Нина знаеше с какво бе заета мисълта му.

— Мисля, че истинската причина за този съдебен процес е мнението на клиентката ми, че момичето е било убито. Освен това тя се опитва да свърже изчезването му с три други случая на изчезване на млади жени в околността на езерото през изтеклото десетилетие.

— Разполага ли с веществени доказателства?

— Не. Тя просто намеква, разбираш ли, Пол? И това е тежко за родителите.

— Така ще получи по-голяма публичност — подчерта Андреа. — Превръща случая в сензация, за да спечели повече пари от филма си.

Нина отвърна:

— Боя се, че имаш право.

Мат хвърляше дърва в огъня. Досега бе слушал мълчаливо. Той се обърна и каза:

— Пол, не можеш ли да внушиш на сестра ми да бъде по-благоразумна? Току-що излезе от болница и вече се замеси в серия от неразкрити убийства…

— Не е така, Мат. Това е само обикновено гражданско дело.

— Отново започваме старата песен — рече Мат.

— Мат, вече взех решение, че ще престана да работя по случая — заяви Нина.

— Вече трябва да се връщаме у дома — напомни им Андреа.

Ала Мат все още не беше готов да тръгне.

— Нина, аз се преселих тук, за да ме оставят намира да се грижа за семейството си — продължи той. — Само това искам от живота. Спокойствие за семейството ми. Работата ти, пък и тази на Андреа е такава, че всички странни птици на света се тълпят пред вашата врата. Хубаво. Може би ти не можеш да избегнеш бъркотията тук, а вероятно и не бива да го правиш — подчерта той. — Дори ако изборът ти е такъв, че ме кара да се безпокоя твърде много. Аз мога да живея с тази мисъл, ако зная, че след като си решила да се занимаваш с рискован бизнес, се ръководиш от здравия разум. Ако видиш, че се задават неприятности, просто бягай.

— Правя каквото мога, за да запазя сигурността си, Мат. Така че светът може да продължи да си живее спокойно — отвърна Нина.

— Щом ти изглежда, че онази жена те мрази, вероятно наистина е така — каза Мат.

— Ще бъда внимателна — каза Нина.

— Кога ще се отървеш от нея?

— Колкото е възможно по-скоро — отговори Нина. — Обещавам.

Мат удари почернелите пънове с щипките. Дървото се разцепи на парчета със силно пращене, освобождавайки пареща топлина.

— Предполагам, че все още никой от нас не е преодолял покушението срещу тебе, Нина — изрече извинително Андреа, опитвайки се да запълни мълчанието, последвало речта на Мат. Тя вдигна една горяща пръчка. — И така, Пол, искаш ли да изпиеш последната глътка от питието?

 

 

Прибраха се у дома, децата се изкъпаха в горещата вана и излязоха порозовели, готови да се пъхнат в пижамите си. Във всекидневната, седнала до примамливо пламтящата камина, Нина отвори подаръка си от Пол — беше плюшено мече с кафяви стъклени очи, мека, кръгла глава, черен нос и мънички избродирани устни. Тя го вдигна високо и Бриана се втурна към нея, но Пол й подсказа:

— Натисни гърдите на животинчето.

О, не. Говорещо мече. Нина натисна с палци гърдите му. То заговори с бавен, тъжен и някак странно познат глас:

— Чакам… чакам… Само седя тук, в ъгъла, и те чакам…

Всички избухнаха в смях. Изражението на мечето беше толкова самотно, ала изпълнено с очакване, а тонът му беше толкова печален. Нина остави Бриана да го натисне няколко пъти, след това седна на канапето до играчката.

— Харесва ли ти? — попита Пол. Той стоеше прав до нея и я гледаше. Тя кимна с глава.

— Гласът е толкова… необичаен. Направили са наистина интересно нещо.

— Това е мече магнетофон, то може да прави записи — каза Пол. — Можеш да запишеш собствения си глас.

— Искаш да кажеш, че си записал себе си, така ли? — попита Андреа. Тя се отправи към кухнята, притиснала устните си с ръка, а раменете й се тресяха от смях.

— Аз просто се опитвам да подхвана диалог — обясни Пол. — Натисни гърдите на мечето винаги когато искаш да научиш за какво си мисля.

— Добре. Благодаря, Пол — отвърна Нина. Тя го поведе към верандата.

— Хайде да отидем на ски утре — предложи той. — Отседнал съм в хотел „Цезар“ и ще остана до утре вечер.

— На ски ли?

— Така ще укрепиш здравето си. А аз ще бдя да не паднеш от някоя канара.

— Някой друг път, но ще бъде съвсем скоро. Този уикенд имам много работа.

— А тази вечер?

— Съжалявам — отвърна му тя. — Тази вечер не мога да дойда.

Той се наведе, задържа се до нея в дълга целувка, затворил очи, притискайки я плътно до себе си.

— Обади ми се — каза Пол.

— Ще го направя.