Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (9)

8.

Чичо Мат спря пред училището големия жълт камион, с който извличаше катастрофиралите автомобили. Жената и кучето й си бяха отишли преди няколко минути.

— Съжалявам, че закъснях, Боб. Добре ли си?

— Да, вуйчо Мат.

— Хей, момче, бързо се стъмни, нали? Просто не усетих кога ме настигна мракът.

— Това не ми създаде никакви проблеми, вуйчо Мат. Просто си седях на пейката през по-голямата част от времето.

— Написа ли домашните си?

— Да.

Мат включи радиото.

— Онази дама, познатата на мама, щеше да ме закара у дома. Не й хареса, че съм останал сам в тъмнината.

— Коя дама?

— Тя има едно черно куче, което се лигави непрекъснато. То е истински боец. Жената го пуска да броди из полето, когато всички са си отишли у дома. Не се тревожи. Тя почиства след него.

— Как се казва тя, Боб?

— Тери. Не си спомням фамилното й име. Както казах, тя е приятелка на мама.

— Правилно си постъпил, че не си се качил в колата й, макар че е приятелка на майка ти. Така трябва.

— Но известно време потичах с нея и кучето й.

— Трябвало е просто да ме изчакаш. Какво щеше да стане, ако бях дошъл, докато те нямаше?

— Но ние бяхме в полето наоколо — възрази Боб, макар че Тери бе настояла той да се разходи с тях по улицата. Той бе отказал и жената му каза: „Да, разбирам, че не искаш да ядосаш майка си.“

Тя се бе държала мило и бе пожелала да й разкаже за пътуването си до Монтерей. Дори беше казала, че името Кърт Скот й звучало познато, затова дори може да му помогне в търсенето.

Боб бе споделил с нея, че е обещал на майка си да не търси сам този човек, докато тя не помисли по този въпрос, но Тери бе възразила: „Е, Боб, аз нищо не съм обещавала, нали?“

Може би изражението на лицето му накара вуйчо Мат да омекне.

— Всичко е наред, наистина — каза той. — Ето че нищо лошо не се е случило. Как ще кажа на майка ти, че съм виновен за закъснението ти тази вечер. Неприятно ми е да я тревожа заради това.

— Не е необходимо да й казваме, че си закъснял. Аз нямам нищо напротив.

— Предполагам, че тя ще бъде по-спокойна, ако не научи, че съм те оставил да се грижиш за себе си няколко минути.

Боб изпита облекчение. Вуйчо Мат не смяташе, че разговорът му с Тери е нещо лошо, затова не беше необходимо да се чувства виновен.

Както и да е, вероятно никога повече нямаше да я види.

 

 

Както се оказа впоследствие, Пол попадна на купон в чест на свети Патрик, изрази уважението си към бог Дионисий, който му се отплати с мъчително главоболие в събота сутринта. В неделя се отби в кабинета си, носейки очила, за да предпази очите си от мъглата, и намери на ниския шкаф няколко нагънати листа факсова хартия. Машината винаги ги освобождаваше на това място.

Изпратената по факса фотография на Скот показваше едър млад мъж с дълга тъмна коса, отметната над челото му. Беше облечен в поло и гледаше сериозно в камерата. Чертите на лицето му бяха напълно нормални, нямаше вдъхващо страхопочитание чело, нито щръкнал нос или дълъг врат с издадена адамова ябълка; по лицето му нямаше косми.

Човек може да си направи различни изводи за някой студент от начина, по който той насочва погледа си към камерата за снимка на целия курс, дори ако качеството на фотографията не е добро. От факта, че носеше поло, Пол реши, че Скот не беше изявен радикал. Изразът на лицето му подсказваше, че не е човек, изкушен от приятното прекарване на времето; просто се отнасяше сериозно към собствената си личност. Дългата коса? Младостта — това бе всичко; по-късно в живота си би могъл да стане банкер в корпоративна финансова институция. Нормално тегло — не беше нито бегач, нито защитник във футболен мач.

Следователно… типът ученолюбив студент, прекалено едър, за да остане незабелязан. Пол продължи да мисли за лицето на младия Скот още една-две минути. Добре очертани устни, потънали дълбоко в черепа очи, много светли — по всяка вероятност бяха сини или зелени. В тях личеше силата на характера му.

Запомни основните белези: Кърт Дж. Скот. Главна особеност — влечение към музика. Второстепенна особеност: германец. Е, това съвпадаше с всичко, което му беше разказал Харлан.

Както и очакваше, следващата страница изобразяваше оркестърът на Университета на щата Невада. Тъмнокосият младеж, седнал зад рояла, чието лице бе заснето в профил, беше идентифициран като Скот. Да. Пианото. „Тип, който си пада по Шопен“ — помисли си Пол. Чувствителен, интелектуален, привличащ жените, както златната рибка притегля към себе си котките. Вероятно не е имал ни най-малка представа как да започне играта на ухажване с тях…

Следващата страница беше посветена на леката атлетика. Кърт Дж. Скот, стиснал копие в ръка. Е, за това бяха необходими рамене. Скот стоеше на лекоатлетическия стадион, копието щеше да излети всеки момент от хватката му; очите му бяха заслепени от силното слънце. Беше облечен във фланелка без ръкави и шорти. Имаше стройно, средно на ръст тяло, с добре очертани мускули. Зад него няколко други момчета се занимаваха с дълъг скок, виждаха се и празните пейки около игрището. Скот беше отбелязал рекорд при хвърлянето на копие през първата година от следването си в колежа.

Спорт за жени. Истинските мъже се занимаваха с истински спортове: футбол и баскетбол — и то тъкмо в тази последователност. За хокея бе необходим порочен дух, какъвто за нещастие проявяваха хората, обуващи кънки на краката си. Освен това нито един уважаващ себе си американец нямаше да отбие топката с глава, отдавайки силите си на европейската разновидност на футболната игра.

Спортът хвърляне на копие спадаше към заниманията, подходящи за хора, които въобще не бяха способни да работят в какъвто и да било отбор.

Последна страница. Немският клуб се състоеше предимно от момичета. Кърт Дж. Скот седеше на последния ред. Това можеше да се очаква от него. Отговорничката на клуба, госпожа Ингрид Шийтс, сивокоса дама в дълга пола, стоеше от дясната страна на реда.

Пол се опита да мисли доброжелателно за младежа. Не всички мъже можеха да достигнат неговите превъзходни постижения. Не всички мъже бяха в състояние да блестят във всички области, в които насочваха проявите си. Музикантите, с изключение на онези, занимаващи се с джаз, плюс студентите, изучаващи някакъв език, не влизаха в сметката. Защо жените се влюбваха в тях така охотно? Това беше загадка, също тъй неразрешима както мистериозният въпрос къде беше забутал гребена си?

Стори му се, че открива у Боб черти на Скот и това не му хареса. Черната коса. Добре оформена, сякаш изваяна брадичка. Същата стойка, макар че все още беше момче на единадесет години. Дълбокомислен израз на лицето, може би просто маска, може би получил се в резултат на потиснати чувства: Пол го беше забелязал у бащата. Точно същия имаше и синът.

Обади се до госпожа Шийтс в Университета на щата Невада. Преди една година тя се бе пенсионирала, ала някой в отдел „Прием на студенти“ се разрови и намери номера й, след като Пол им съобщи за голямата сума пари, които тя по погрешка бе заплатила в магазин от веригата „Хера“.

Когато се свърза с нея по телефона, й обясни, че става дума за наследство, което Скот получил от далечен свой роднина — чичо Дитер.

Трябваше да крещи оглушително в слушалката. Дамата беше твърде възрастна, макар че разсъдъкът й беше напълно в ред. Съобщи му, че не си спомня много добре Кърт, ала Пол продължи разговора — не желаеше да изтърве тази дама — тя можеше да се окаже единствената му пряка връзка с Кърт Скот. По-нетърпелив човек никога не би понесъл несвързаните приказки на госпожа Шийтс, ала той бе открил, че инвестирайки малка част от свободното си време, често печелеше внушителни дивиденти. И този път получените резултати не бяха изключение от това правило.

След като описа твърде подробно годините, прекарани в университета, и го обсипа с многословни коментари за някои от любимите си ученици, госпожа Шийтс си припомни майката на Скот, която работила години наред като асистент в програмата за обучение по немски език. Накрая ежедневното пътуване от Тахо до университета се оказало прекалено тежко за нея.

— Тя винаги бе искала да се завърне в Германия. Разбирате ли, те живяха известно време там, когато Кърт беше малък.

— Спомняте ли си къде са живеели?

— Хм-м. По това време бащата на Кърт беше военен, значи сигурно са живеели в някакъв град, където е имало военна база.

— Франкфурт?

— Висбаден — отговори жената, — точно така. Да, сигурна съм, че беше Висбаден.

— Вие много ми помогнахте — каза й Пол.

— „Aus Fluegel des Gesanges“ — „Върху крилете на песента“ — това беше мотото на Скот от стих на Хайне. Всичките ми студенти трябваше да прочетат великите немски поети и да подберат от творбите им някоя фраза, която според тях ще им помага в живота в бъдеще. Твърде добра памет за старица като мен, която вече е празнувала седемдесет и шестия си рожден ден — добави бързо тя. — Не мислите ли?

— Наистина много добра — съгласи се Пол. — Макар че във вашия случай не бих използвал думата „старица“.

— Онази жена ме нарече така… Тя искаше да й разкажа всичко, което зная за Кърт. Нейната история беше още по-привлекателна от вашата. Тя ми съобщи, че Кърт спечелил от лотарията. Аз не й казах нищо.

 

 

Докато Сенди беше на обяд в понеделник, една служителка на средна възраст от пощенската станция, облечена в джинси и памучна фланела, с метални предпазители около глезените, донесе дебел жълт плик на Нина. На гърдите върху червената й фланела имаше надпис „Бързоноги жени“, а под него се виждаха силует на велосипед и мотоциклет.

Адресът на подателя, изписан върху плика, беше фирмата на Рийзнър. Джефри Рийзнър не беше приел начина, по който тя бе формулирала съдебното нареждане по делото. След десет дни, на тридесети март, предстоеше ново разглеждане на случая „Суийт срещу Ландън“.

По дяволите! Тя бе спечелила делото. Затова бе съставила формалното съдебно нареждане. Обикновено когато адвокатът на страната, изгубила делото, не подпишеше нареждането след десет дни, то бе изпращано и приемано от съда без никакви промени. В случаите, когато езикът, използван в нареждането, бе неприемлив за някого, двамата адвокати се срещаха и изработваха текст, удовлетворяващ и двете страни. Очевидно в настоящия момент Рийзнър не желаеше да се среща с нея.

Новото разглеждане на случая попари всички надежди, които Нина бе хранила, че ще се отърве лесно от Тери. Можеше да поиска отлагане на делото, така филмът щеше да се излъчи по-късно, което щеше да удължи връзката помежду им, а гневът на клиентката й щеше да се разгори с още по-голяма сила. Или пък да го впише в календара като една от поредните си задачи, която трябва да бъде доведена докрай. Сенди се върна, люлеейки широк пурпурен шлифер след себе си.

— Изпратихме ли писмото до Тери Ландън, онова с което я изключвахме от списъка на нашите клиенти?

— Замина снощи с вечерната поща.

— Брр! Може ли до края на деня да изпратиш друго писмо с копие от материала, който получихме днес? Съобщи й, че на тридесети март ще бъда с нея, но това ще е последната ми работа по делото.

Сенди събличаше палтото си с такова флегматично безразличие, че Нина се обърна към нея:

— Сенди?

— Изключихме ли я от списъка на нашите клиенти или не? — попита Сенди и махна топчица мъх от връхната си дреха.

— Не мога да изключа клиентката от списъка си, ако с това накърня интересите й. Не е етично. Сега има последно разглеждане на делото. Няма как да се измъкна.

— Щом смятате, че е така. Ако аз бях на ваше място, просто нямаше да се явя в съда.

— Всъщност положението е много по-сложно. Ако не се явя в съда и нямам основателна причина за това, съдията Милн ще ме санкционира със седемстотин и петдесет долара. Ако изпратя искане до съда за издаване на постановление, че се оттеглям като адвокат по делото сега, той няма да го направи, защото предстои само още едно разглеждане по делото. Ако отложа разглеждането на делото под някакъв претекст, излъчването на филма й ще бъде забавено още повече, а аз ще действам неетично, защото тя е засегната страна.

Сенди завъртя показалец до ухото си.

— Лудост — поднесе коментара си тя. — Проблемът е, че вие, адвокатите, мислите прекалено много. Нещата стават прекалено сложни. Вие създавате всички правила, а клиентите ви плащат, за да им казвате как да спазват правилата, които сте измислили. А сега пък…

— Хайде на работа, Сенди.

— Вие сте роби на всички тези правила — заяви Сенди невъзмутимо и разположи едрото си тяло в скърцащия стол.

— Имаш право — потвърди Нина.

Сенди кимна с глава, приемайки оказаната й почит.

— Но трябва въпреки това да го направя, нали?

— Опасна ли е тя?

— Може би.

— Само като си помисля, че на предишното си работно място се чувствах отегчена.

— Неприятно ми е да ти казвам тези думи в такъв прекрасен ден, Сенди. Ала дръж очите си отворени по-широко от обикновено.

— Вече всеки ден ще очаквам някой Узи^[1] да си подаде главата през вратата.