Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (44)

40.

— Тръгна с велосипеда си надолу по пътя към пресечката. Трябваше да се върне след десет минути, преди да се е стъмнило. Това стана преди час. Обиколих всички улици, гледах навсякъде — разказваше Мат. Гласът му беше твърд, ала въпреки това издаваше опасенията ми. — Закле се, че никога повече няма да прави това. Закле се пред мене.

— Раницата. Взел ли е раницата със себе си? — попита Нина. Двамата стояха до вратата и гледаха към улицата.

— Не е. Тя е в детската стая. Не е оставил никаква бележка. — Андреа, застанала зад Мат, бе отпуснала ръце върху раменете на Трой и Бриана, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Трой, Бриана, споменавал ли е Боб нещо за това, че възнамерява да избяга от къщи? Забелязали ли сте въобще нещо особено? — Бриана започна да смуче палеца си с все сила и отворила широко очи, поклати глава. Трой каза, че не е забелязал нищо.

— Нина, хайде да се обадим в полицията — предложи Андреа и й подаде безжичния телефон.

— Не е трябвало да чакате толкова дълго! Защо не ми се обадихте веднага? — изкрещя Нина. — Не е трябвало да го пускате да излиза сам навън! — тя взе телефона. Ръката й трепереше. — Изчезването му е свързано със съдебния процес — извика тя. Под краката й се отвори бездна и тя пропадна в мрачната й паст. Някъде надолу в хаоса Боб падаше заедно с нея.

Нина набра 911. Казаха й да потърси по-старателно наоколо. Синът й беше изчезнал твърде отскоро. Посъветваха я да се обади след един час, ако момчето не се е прибрало. Мат отново излезе от къщи да го търси.

Нина се обади на Колиър в кабинета му. Той й отговори:

— Веднага ще изпратя някого в къщата ти. Моят сътрудник ще пристигне с максимална бързина.

Обади се в затвора. Не бяха виждали там момчето. Обади се у дома на Пол в Кармел, почти до отсрещната граница на щата.

— Пол, Боб изчезна. Не мисля, че е избягал. Сигурно е нещо друго.

— Божичко. Кога стана това?

— Преди час и половина. Сега навън е тъмно, а той знае как аз и Мат изживяваме закъсненията му. Излязъл е на кратка разходка с велосипеда си!

— Какво казват другите две деца?

— Не знаят каквото и да било. Той не е взел нищо със себе си. Зная, че този път не е избягал. Колиър изпрати полицаи да подпомогнат търсенето. Мат излезе и обикаля улиците с колата. Пол, аз… аз изпитах ужасно чувство по време на процеса…

— Проверете във всички къщи от вашата улица. Обадете се в болниците, позвънете на автогарата. Вижте в близките ресторанти. Претърси стаята му. Търси някакви бележки, географски карти, всичко, което изглежда необичайно. Поддържайте телефонната линия у дома ви свободна, в случай че ви се обади — Пол замълча за миг.

— Имам нужда от помощта ти, Пол.

— Слушай. Не се огъвай, опитай се да издържиш. Вече съм тръгнал към тебе. Сега е десет часът вечерта, вече е прекалено късно да хвана някакъв полет на аерогарата, нито пък ще успея да уредя чартърен полет със самолет „Чесна“. Ще пристигна с автомобил. Очаквай ме към два часа през нощта.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Въобще не биваше да ти позволявам да ме пропъдиш. Ти просто беше прекалено нервна преди процеса, а аз го приех като лична обида. Помоли Сенди да отиде в кантората. Ще спра на магистралата и ще й се обадя, така няма да използвам телефонната линия у дома ти — изрече мрачно Пол. — Не унивай. Той има нужда от тебе. Не се отдалечавай от телефона!

 

 

Минутите се влачеха едва-едва. Андреа отиде с децата у съседите, за да се обади по телефона. Полицаите все още не бяха пристигнали. Нина беше сама в къщата.

Просто не можеше да стои до този ням телефон. Качи се на горния етаж в стаята му, за да потърси някаква следа, но не откри нищо необичайно. Взе пижамата му от пода, сгъна я внимателно и я сложи на леглото му. Тя миришеше на сина й.

Взе тюлена, който Боб бе пъхнал с любов под завивките, и го сложи в джоба си. Той може би щеше да си го поиска веднага? Това беше любимата му играчка.

Телефонът иззвъня, тя се хвърли към слушалката на горния етаж, вдигна я и изрече без дъх:

— Боби?

— Адвокатката ли е? — бавно попита весел мъжки глас, сливайки думите една с друга. Нина веднага разбра кой се обажда.

— Какво искате?

— Искам да разговарям с тебе. Детето ти е при мен и зная, че искаш да го видиш.

— Моля ви, не го наранявайте!

— Обажда ли се на полицията?

— Не — отговори Нина. — Той не е изчезнал от толкова отдавна.

— Това е добре. Много разумно от твоя страна. Не им се обаждай. Ела при мен. Аз и ти трябва да поговорим.

— Разбира се — отвърна Нина. — Добре. Само недейте…

— Ако доведеш полиция със себе си, малкият може да претърпи злополука, преди да си се приближила до него, разбра ли?

— Никаква полиция. Не го наранявайте. Искате ли пари?

— Пари ли? Не ми трябват твоите пари. Както казах, ела сама.

— Добре. Къде?

Ралф Кетрик не отговори веднага, тя чу задъхано дишане и тих вик.

— Боби — о, Божичко!

— При наблюдателницата, откъдето лесничеите следят възникването на горските пожари по хребета Ангора — каза Ралф. — Бъди там, иначе знаеш какво да очакваш. — От телефонната слушалка се разнесе зловещ смях, след това Ралф прекрати разговора.

 

 

Пол веднага започна на набира телефонния номер на Нина, щом се отклони по Шосе 101 при Салинас, ала линията даваше свободно. Стигна до прохода Пачеко, спря на бензиностанцията, обещавайки пред себе си, че още утре ще си купи клетъчен телефон, и най-сетне успя да се свърже, ала му отговори Андреа.

— И двамата го търсят, Пол. Нина е с пикапа „Бронко“, а Мат посещава къщите на съседите. Нина мисли, че Боб е отвлечен. Това личи в погледа й.

— Добре. Ти не се отдалечавай от телефона вкъщи. Някой може да се обади, разбираш ли? Имам тук някъде телефонния номер в колата й. Ако по някаква причина не успея да се свържа с нея, когато се върне, накарай я да стои у дома. Похитителите може би ще откажат да разговарят с тебе. След малко ще се обадя до Сенди в кантората.

— Досега би трябвало да се е прибрала. По пътя към къщата идва полицай — каза Андреа.

— Добре. Накарай го да се отнесе сериозно към случая — детективът остави телефонната слушалка на място и отново скочи в колата си. През следващите петнадесет минути гумите на микробуса му скърцаха по острите завои на прохода; не след дълго Пол навлезе в долината Сан Хоакин.

Беше бесен на себе си. Би могъл да е до нея, да предотврати неприятното събитие. Бездруго през последните няколко дни бе направил остра равносметка на поведението си. Чувстваше се почти готов да се върне при Нина и да се извини за безобразните думи, които бе изрекъл. Тя имаше нужда от помощта му. Това не би се случило, ако… Къде ли би могло да бъде детето? Първите няколко часа от изчезването бяха най-важни. Убийства се случваха много по-често от отвличане на деца. Съществуваше голяма вероятност детето да е вече мъртво.

 

 

Боб се събуди бавно. Отвори очи и потръпна — беше заобиколен от непрогледна тъмнина. Лежеше върху дървения под на малка стая, която миришеше неприятно, по-точно наистина вонеше. Никога по-рано не бе помирисвал такава задушаваща воня — миризма на разлагаща се плът, която се издигаше нагоре от пода. Нещо беше напъхано в устата му и той не можеше да го изплюе — топка от някакъв плат затискаше гърлото му и го караше да се задушава. Китките и глезените го боляха непоносимо — беше вързан! Момчето започна да се мята диво на мястото си.

Заслепи го лъч на електрическо фенерче.

— Значи не си пукнал — отбеляза Ралф. — Трудно е човек да прецени удара си върху дребни хлапета като тебе. Обзалагам се, че главата те боли. Няма нужда да се гърчиш, момченце, ще останеш вързан, докато реша какво да правя с тебе. По дяволите, търсех майка ти, ала не се тревожи. Тя скоро ще се появи. Седеше, без да помръдва, до телефона. Казах й, че може да те посети, стига да не домъкне полиция със себе си. Ще изляза навън за малко, но веднага се връщам.

Очите на Боб привикнаха с тъмнината. Изглежда се намираше в някаква колиба, кокошарник или нещо подобно. Панталоните му бяха залепнали о мръсния дървен под. Беше прекалено уплашен, за да заплаче. Наостри уши, опитвайки се да долови някакъв шум в мрака.

Ралф се върна и отново влезе вътре с тежки стъпки, след това седна в ъгъла с вдигнати колене.

— Помислих си, че може би е дошла — обяви той. — Трябва да се подготвим за посещението й.

Известно време мъжът не каза нито дума. Без да издава звук, Боб се напрягаше да измъкне ръцете си от ремъка, с който бяха вързани.

— Знаеш ли, смъртта е навсякъде около нас — изрече Ралф с дрезгав глас. — Тери ми го каза. Преди много време, тогава бях малко по-голям от тебе — на петнадесет години. Каза ми: „Ралфи, половината от нас бездруго не заслужават да живеят на тази земя.“ Подли лъжкини — ето какво са всички момичета.

Например майка ти — тя накара моя баща да мисли лоши неща за мен. Това не е правилно, нали? Нали? — Ралф го ритна силно с десния си крак и момчето изплака — пареща болка се разля по бедрото му. — О, забравих — добави мъжът и се закиска. — Да се върнем на онова, дето приказвах. Ако й позволя да продължи, баща ми ще трябва да ме отстрани. Защо ли й трябваше да се закача с мен? Никога не съм й сторил зло. Само исках да ме оставят намира. Ш-ш-т! Струва ми се, че чувам шума от стъпките на майка ти. Хайде да послушаме.

Отначало не се чуваше никакъв звук. След това… след това се разнесе пукане на сухите борови иглички. Боб притисна диво ремъка, който стягаше крайниците му.

 

 

Ралф беше казал, че ще убие Боб, ако тя не отиде на посоченото място сама, невъоръжена. Гласът му беше прозвучал весело, ала от него лъхаше неумолима заплаха. Нина му повярва. Знаеше какво точно би трябвало да направи: незабавно да се обади в полицията и да остави всичко в ръцете им. Ако й позвънеше клиент, изпаднал в подобно отчаяно положение, тя щеше да го посъветва да постъпи именно по този начин.

Ала Нина седеше край кухненската маса под изцапания стъклен глобус, който осветяваше цялото помещение, люлееше се на стола и хапеше кокалчетата на ръцете си.

Единственото нещо, което имаше значение за нея сега, беше Боб. Вероятно Ралф щеше да го убие, преди полицаите да стигнат до него.

Той се беше скрил в наблюдателницата, откъдето навремето лесничеите следяха горските пожари по хребета Ангора. Прозорците на тази постройка сега бяха заковани с дъски; тя бе кацнала несигурно край пътя, който се разширяваше леко на това място. Тук беше най-стръмният участък от хребета, в края на пътеката, където бе загинала Темара. Нина си припомни изгледа, разкриващ се от наблюдателницата. На север се простираха езерата Фолън Лийф и Тахо, сливайки се с небето и заснежените върхове на планините. На юг се намираше просторната зелена долина, сред която бе разположен град Тахо — фино очертан, сякаш нарисуван върху магически турски килим, полетял между планинските била.

Щеше да бъде много трудно да се промъкне незабелязано до Ралф.

Нина продължи да се люлее на стола. Боб беше връзката й със живота, единствената връзка, наистина.

Трябваше да направи нещо. Трябваше да измисли нещо!

Пол нямаше да пристигне там навреме. Не би могла да въвлече Мат и Андреа в подобна опасност. Полицаите… високоговорители, положение с взет заложник… и Ралф, страдащ очевидно от някакво психическо заболяване. Този човек представляваше смъртоносна заплаха.

Ала какво би могла да направи сама? Да предложи себе си като изкупителна жертва? Очевидно Ралф искаше да я убие. Можеше ли да го убеди да не го прави? Но нима можеше да бъде сигурна, че той ще пусне Боб?

Не, Ралф нямаше да пусне на свобода сина й. Значи… трябваше да отиде сама, да даде вид, че ще се предаде. Щеше да вземе пистолет със себе си. Ако се наложеше, щеше да застреля Ралф… Мат имаше пистолет. Заключваше го в дървено сандъче в своя шкаф. Беше й казал къде крие ключа, така Нина можеше да го използва в извънредни случаи.

Тя се втурна към банята. Да, ключът наистина беше там, прикрепен с тиксо към стената зад огледалото над шкафа. Старият „Колт 45“, заедно с шест патрона, все още си стоеше в сандъчето. Нина зареди пистолета с несръчни пръсти, мислейки си колко й е неприятно да го докосва.

Внимателно постави оръжието на леглото в спалнята си, облече плътна памучна риза над панталоните си, обу дебели чорапи и ботуши с нисък ток. Намери в кухнята големия нож, зави го в тоалетна хартия и го пъхна в ботуша си. Електрическият й фенер беше в пикапа „Бронко“. Трябваше да побърза. Ралф може би нямаше да я чака достатъчно дълго; налагаше се да напусне къщата, преди някой да се е прибрал. Взе заредения „Колт“, провери предпазителя, после го пъхна в големия джоб на панталоните си. Плътната риза прикриваше издутината.

Профуча с пикапа си край Мат, който разговаряше на ъгъла с някакъв съсед. Той се опита да я спре, но тя се престори, че не го забелязва.

Отначало пое по улица „Пайниър Трейл“, стигна до шосето „Апър Тракий“. Лунната светлина се прецеждаше сред черната гора. Тя отмина последната къща, след това пикапът продължи с усилие по стръмнината към кръстопътя, който не беше отбелязан на картата. Пътят се превърна в тясна ивица от чакъл и асфалт, след това Нина премина край поляна, обрасла с висока трева, оградена с дървета, които изглеждаха величествено под лунните лъчи.

Такава прекрасна нощ! Нина поемаше с всичките си сетива съвършенството й, хармонията й, сякаш изгубваше някакво безценно съкровище. Наистина, всичко беше толкова просто. Не я беше грижа дали ще живее, ако Боб беше мъртъв.

Нина спря на половин миля от наблюдателницата, надявайки се, че Ралф няма да чуе пикапа. Намираше се на голяма височина върху хребета, нямаше къде да се скрие. Широчината на билото едва достигаше за пътя. Върховете на околните планини проблясваха с белоснежните си върхове, възвисявайки се високо над нея. От дясната й страна, потънала в ясно разграничени черно-бели пространства, осветявани от луната, се простираше долината Десолейшън Уилдърнес. Създадена преди милиони години от движението на ледниците, тя имаше формата на буквата U и полека се спускаше към езерото Фолън Лийф. Зад нея, още по-далеч вдясно, започваше езерото Тахо, което продължаваше до безкрай. От лявата й страна гъстата гора скриваше къщите, където летовници и местни жители гледаха телевизия, отпуснати на леглата си под топлите завивки. Всички те се наслаждаваха на спокоен, сигурен живот. Нина си помисли, че може би никога повече няма да може да изпита техните съвсем обикновени радости. Тихо, съвсем тихо тя продължи да пълзи напред сред смърчовете и боровете, които хвърляха сянка върху пътя, спирайки слабите лунни лъчи.

 

 

Пол се обади още веднъж на Андреа от бензиностанция на Шосе номер 5, на няколко мили северно от Стоктън. Знаеше, че не бива да звъни у дома на Нина, ала не можа да се въздържи.

— Тя още не се е върнала — каза му Андреа. — Дойдоха двама полицаи и им казах всичко, което знаех. Те патрулират с полицейска кола из целия град и са предупредили всички свои колеги в областите Ел Дорадо и Дъглъс, граничещи със щата Невада.

— От колко време я няма у дома? — попита Пол.

— Въпросът е тъкмо в това, че и ние не сме сигурни. Двамата търсехме Боб, когато тя се приготвяше да излезе с пикапа. Преди известно време Мат я е видял в нейния „Бронко“. Била е сама.

— Значи Нина е била у дома, докато вас ви е нямало?

— За съвсем кратно време, предполагам. После, когато аз се върнах при телефона, тя беше излязла.

Нина би напуснала телефона единствено поради две причини. Първата и по-вероятната от двете беше, че някой й се бе обадил. Второ: тя е била отвлечена. Щом е била сама в пикапа си, първото изглеждаше съвсем възможно.

— Има ли някакви следи от нахлуване с взлом в къщата?

— О, не. Нина беше заключила входната врата. Откакто се прибрах, измина час и двадесет минути. Обадихме се на полицията в Южно Тахо и им разказахме всичко. Пол, какво друго можехме да сторим?

— Остани до телефона. Нека и Мат бъде при тебе. Заключете вратите за всеки случай. Бъдете внимателни. Имате ли оръжие вкъщи?

— Мат има пистолет.

— Иди да го вземеш.

След няколко минути се обади Мат.

— Пистолетът е изчезнал — съобщи той на детектива с развълнуван глас. — Какво става? Жена ми и децата ми са тук! Има ли някаква опасност за тях?

— Не мисля, че ако си останете у дома, би имало някаква опасност — отговори му Пол. Няколко тежкотоварни камиона с осемнадесет колела профучаха по шосето край бензиностанцията с осемдесет мили в час, затова Пол не чуваше добре какво му казват. — Предполагам, че Нина е взела пистолета. Някой й се е обадил и тя е излязла, за да се справи с всичко сама.

— Щом е взела пистолета, не се е обадил Боб — предположи Мат. Гласът му долиташе отнякъде много далеч, сякаш братът на Нина се намираше на друга планета. — Божичко! — възкликна той. — Защо не ни е казала, защо не е позвънила в полицията?

— Сигурен съм, че са й наредили да отиде сама. Кой седеше до нея на адвокатската ложа по време на процеса?

— Сенди, защото… тебе те нямаше.

— Ще ми се да не бях си тръгвал, повярвай ми — каза му Боб. — През цялото време ругаех себе си, докато идвах насам.

— Не само ти си го правил — добави Мат.

— Както и да е, обади се на Сенди и направи списък на всички неработещи за полицията свидетели, които Нина е подложила на кръстосан разпит. Попитай Сенди докъде е стигнала Нина, дали са се появили нови сведения във връзка с убиеца. Накарай Сенди да остане в кантората.

— Добре.

Пол остави на място телефонната слушалка, скочи в микробуса си и пое с бясна скорост по пътя. Преминаваше през селскостопанска област, море от мрак, което трябваше да преодолее колкото е възможно по-бързо. Далеч наляво блещукаха светлините на градчето Лоди, притихнало под лунната светлина. Детективът удари с длан волана. Какво бе направила тази жена, по дяволите!

 

 

Останал сам в неприветливия мрак на колибата, Боб почувства, че му се пикае. Отвън не се чуваше никакъв звук, дори шум от криле на птица. Ралф беше някъде там и търсеше майка му. Боб се прозя, удивен, че би могъл да се чувства толкова уморен, ала беше много късно. Отдавна беше минало обичайното време, когато си лягаше у дома.

Ръцете му започнаха да се движат още по-упорито. Ралф беше омотал няколко пъти кожения ремък около китките му, ала кожата се разтягаше. Глупав човек! Сантиметър след сантиметър момчето почти измъкна дясната си ръка. Гърчейки се на пода, то започна да се мята все по-диво, от очите му бликнаха сълзи на болка. Успя да изтръгне ръката си от ремъка. За миг Боб остана неподвижен, после си пое дъх, все още не можейки да повярва, че е освободил дясната си ръка. Веднага измъкна и лявата от примката. Краката му бяха стегнати много по-здраво. Той не успя да развърже възлите, макар че и двете му ръце бяха свободни. Изплю парцала, който запушваше устата му, като преди това се отърва от кърпата, която бе завързана над устните му.

Може би на масата в ъгъла имаше нещо, с което можеше да среже ремъка. Не биваше да издава нито звук… Боб запълзя по невероятно мръсния под, тялото му се гърчеше като змия, ала най-сетне се блъсна в един от краката на масата. Бяха му необходими няколко безкрайни минути, докато се изправи на краката си. Най-сетне успя. Плъзна ръцете си по масата в непрогледния мрак. Докосна нещо дълго, направено от метал. Голям, остър нож.

За пръв път, откакто онзи изверг го беше ударил и съборил от велосипеда, Боб почувства някаква смътна надежда. Ура, ура! Той падна на пода, опитвайки се да не вдига излишен шум, и се залови да реже ремъка. Почти веднага се освободи, изправи се и вдигна ножа в ръка. Искаше му се да нададе тържествуващ вик, да започне лудешки триумфален танц. Щеше да отреже главата на Ралф с това оръжие! Промъкна се дебнешком към вратата.

Тя беше залостена с катинар отвън. Боб чу звънтенето на веригата.

Той обиколи цялата колиба, започна да блъска закованите дъски по прозорците, опипвайки стените с длани. Нищо. Нямаше да може да се измъкне.

След това изведнъж си припомни, че докато пълзеше по пода, беше попаднал на един квадрат, стърчащ над останалите дъски. Падна на колене в отвратителната мръсотия и започна да го търси.

Дланите му докоснаха някакъв метален пръстен, след секунда Боб вдигна капак, вграден между дъските. Лъхна го влажен, хладен въздух. Пропадна три или четири фута надолу, краката му се удариха в под от пръст. Намираше се в мазе, което вонеше. Наоколо цареше непрогледна тъмнина. Момчето протегна напред ръце, за да намери стените.

Оказа се, че стърчи в центъра на някакво гнездо, облицовано с животински кожи. Наоколо му имаше гладки, твърди предмети, които приличаха на пръчки. Те бяха свързани неособено стабилно един към друг и бяха покрити с някакво вещество с такава отвратителна миризма, каквато Боб не бе усещал никога през живота си. О, Божичко! Та това бяха кости!

Разтреперан, той запълзя, стремейки се да бъде колкото се може по-далеч от тях. Започна да опитва стените с длани, търсейки изход, през който можеше да се измъкне. Бетон, няколко стъпала — трябваше да притисне, да блъска с все сила. Ето, най-сетне долови дългоочаквания скърцащ звук: ниската врата на мазето се отвори.

Боб се измъкна в нощта, стиснал ножа в треперещите си пръсти. Прекоси пътя и затича надолу по склона на планината, по-далеч от това ужасно място. Така можеше да се почувства сигурен. Далеч напред видя фаровете на някакъв автомобил, ала светлината от тях изчезна, преди да докосне върха на стръмнината. Кой ли се приближаваше насам?