Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (23)

21.

Късно следобед във вторник Нина и Пол преминаха с колата си през масивната порта и навлязоха в собствеността на Тери. Бяха взели ключовете от студиото и къщата от Колиър Хелоуел, щеше да ги придружава полицейският офицер от участъка южно от Тахо, заместник-шерифът Ърл Хекър. Лентата, с която преди време бе оградено местопрестъплението, сега я нямаше, постройките изглеждаха пусти, прохладни и потънали в сянка в един от първите топли спокойни дни от сезона. Нина се питаше къде ли бе изчезнало кучето на Тери.

Заместник-шерифът Хекър, полицай с едри зъби и луничаво лице, имаше вид на момче, което едва е дорасло да си купи бръснач за мъха, избил по лицето му. Той изчака на верандата, докато Пол се занима с бравата от вратата на студиото.

— Това е един от онези стари механизми, при които човек трябва да изтегли ключа навън една четвърт от инча — намеси се Хекър, след като детективът изгуби търпение и удари така силно вратата, че тя щеше да се изтръгне от пантите си.

Заместник-шерифът изчака навън, подсвирвайки си бодро мотив от песента „Мостът над река Куей“. Нина и Пол оставиха вратата отворена, така че той можеше да наглежда какво правят в помещението.

Оставено в пълен покой след разследването на областния прокурор, студиото изглеждаше така, сякаш го бяха изоставили преди години. Част от оборудването беше иззето като веществени доказателства; останалите уреди бяха покрити с прах, използвана при снемане на пръстови отпечатъци, с ръждиви петна от кръв, лишени от всякакъв живот. Нина се опитваше да си припомни как изглеждаше мястото по време на последното й посещение тук, оглеждаше методично всичко, проверявайки има ли промяна в обстановката в сравнение с онова, което бе съхранила в бележките си.

— Какви мерки е предприела полицията, за да съхрани обстановката на местопрестъплението, Пол? — попита Нина, докато Пол разглеждаше внимателно задната врата. — Не са ли изчистили след края на разследването?

— Това не е било наложително, тъй като никакви роднини не са предявили иск към собствеността. Когато се обадих да уредя това посещение, казаха, че почистването ще бъде следващата им стъпка.

Нина беше отворила заключен долап за съхранение на различни материали с трети ключ и разглеждаше лавиците в дъното.

— Къде са нещата й? Тя разполагаше с оборудване за заснемане на филми, достатъчно за цялата филмова студия MGM.

— Очевидно по-голямата част от него е била взета за ползване под наем. Къщата на Тери е била ипотекирана, тя е имала проблеми с парите. Не е притежавала почти нищо, освен тази собственост и няколко не особено скъпи уреда.

Нина проследи списъка на вещите, съсредоточи вниманието си върху фотографиите и след това впери поглед към мястото на пода, където беше намерена портативната видеокамера. Отново се опита да разбере Тери. Къде бяха календарите, пощенските картички, предметите, разкриващи моменти от личния живот, които човек очакваше да открие у дома или на работното място на всяка жена? Как бе възможно Тери да бъде толкова студена и целенасочена — та тя работеше в тази бетонна кутийка, пълна с кабели, пластмаса и метал.

— Има ли нещо важно, което си забелязала тук преди, нещо, което не е било взето като веществено доказателство, а въпреки това сега го няма в студиото?

Нина отново прегледа бележките си.

— Едно палто от рисови кожи. То не е включено в списъка на вещите, взети като доказателствен материал от местопрестъплението. При няколко от нашите срещи Тери беше облечена в него.

— Може би го е взела под наем — изрече Пол несигурно. — Кожено палто би било истинска екстравагантност за жена с толкова тежки дългове.

— Мисля, че то е било на майка й. Вероятно е някъде горе в къщата.

Те се изкачиха по пътеката към къщата, следвани от заместник-шерифа Хекър, който може би, съвсем без да отделя внимание на текста, бе започнал да си свирука песента „Бедният Джъд умря“ от мюзикхола „Оклахома“. Той притежаваше удивителната способност да свири пронизително през предните си зъби. През цялото време не беше произнесъл нито дума.

Всичко вътре в малката къща изглеждаше точно така, както Нина го беше запомнила.

— Нищо — отбеляза тя. — Просто празна къща, където преди време е живял някой. — С изключение на дрехите в шкафовете и в бюрото, това жилище все още беше домът на родителите на Тери, сякаш Тери никога не се беше хранила, не беше спала и живяла тук. Тя бе прекарвала дните си изцяло в своя въображаем свят, затова не й е било нужно да съхранява неща, напомнящи й личния й живот.

— Няма никакво кожено палто — изтъкна Нина. — Последния път, когато го видях, беше на леглото. Чудя се къде е то сега.

— Може би става въпрос за убийство с цел грабеж — подхвърли Пол.

— Няма такава вероятност.

— Винаги бихме могли да се надяваме, че е така. Готови сме, господин заместник-шериф.

На път към колата те се натъкнаха на около шестдесетгодишна дама в елегантен червен костюм, която се изкачваше запъхтяна по алеята.

— Хей — намеси се заместник-шерифът. — Не можете ли да четете? Тук няма никой. Вървете си, вървете си — той размаха ръце, сякаш искаше да пропъди някакъв особено досаден тип.

— Кой притежава правата върху тази собственост, за да пристъпя към съответните процедури? — обърна се жената към Нина, без да обръща внимание на заместник-шерифа.

— Какви процедури?

— Имам предвид наследника, който притежава правата върху този имот. Той привлича вниманието ми години наред. Това тук може да бъде превърнато в прекрасна къща за гости — дамата в червения костюм посочи студиото на Тери. — Бих желала да отправя предложение за покупка, преди собствеността да бъде предадена на посредническа фирма за продажба на недвижима собственост.

— Знаете ли, че жената, която живееше тука, беше убита? — попита я Пол.

— Да. Сигурно е, че не могат да искат пълната цена за собствеността й. Тя бе убита и това е гаранция, че всичко ще бъде продадено на смешно ниска цена — изтъкна дамата и потри ръце с удоволствие, предвкусвайки бъдещата сделка. Хекър престана да свири и запази пълна тишина, докато я придружи до колата й.

Пол запали микробуса си и се обърна назад, изопвайки врат.

— Все още ли мислиш за онова палто?

— Да. Това великолепно сребристо палто. Тери се отнасяше към него, сякаш то беше живо същество.

Нина си припомни как изглеждаше Тери в съда по време на първото разглеждане на делото. Лицето й за миг бе излязло извън контрол, бе придобило израз, който по всяка вероятност тя не желаеше да разкрива пред други хора. Изразът й беше — като на ясновидка — дразнещ, сексуално възбуждащ израз, сякаш Тери възприемаше живота като мръсна шега.

Какво беше казала тя? „Жените искат да заровят лицата си в кожата. Мъжете искат да…“

Защо, по дяволите, си припомняше всичко това?

Джеспър му предаде пощенския плик точно преди обяд, в часа по обществознание. Боб беше използвал адреса на Джеспър, а Джеспър през целия уикенд бе проверявал какво е донесъл раздавачът в пощенската кутия. Джеспър беше неговият приятел във войната срещу Тейлър Нордхолм. Той нямаше да каже на никого, че Боб беше получил писмо от затвора.

Когато звънецът изби, Боб не отиде да се покатери на онова дърво, където обикновено изяждаше сандвича за обяд с приятелите си. Той затича с максималната бързина, на която бе способен, приведен под тежката си училищна чанта, и стигна до влажното дере, започващо в далечния край на футболното игрище. Оттук се чуваше как някои момичета пищят, увлечени в играта, ала му се струваше, че звуците долитат от някъде много далеч. Наоколо бяха разпръснати скали и лежаха на същите места, върху които се бяха търкулнали тук преди милиард години. Въздухът беше влажен и студен, върховете на дърветата се издигаха високо над него.

Момчето избра гладка скала, където нямаше паяци и мравки, седна върху нея и пъхна ръце в чантата си. Измъкна плика от предната преграда, след това извади обяда си, както винаги сплескан под тежестта на учебниците.

Вдигна плика пред очите си. Адресът на подателя бе изписан единствено с цифри. Боб си представи своя баща в карирана пижама, с номер 66759 на гърба. Може би главата му беше обръсната, за да не хване въшки, може би му даваха храна само веднъж на ден.

Един ден след училище Боб бе отишъл с велосипеда си до затвора; беше разказал на всичките си близки, че след часовете ще остане в библиотеката. Пазачът отказа да го пусне без документ, доказващ кой в действителност е Боб, а Боб не бе взел свидетелството за раждане със себе си. Беше оставил на служителите от затвора бележка до баща си. Не я беше преписвал, ала я помнеше почти наизуст, защото му бе толкова трудно, докато я напише. Не разполагаше с много време, пазачът непрекъснато го наблюдаваше и му пречеше да мисли.

Скъпи Кърт Скот,

— беше започнало момчето.

След това добави:

Името ми е Робърт Брендън Рейли. Аз съм ваш син. Зная това, защото получих свидетелството си за раждане и в него е написано вашето име. Моята майка е Нина Рейли. Тя не знае, че пиша до вас. Ето как стана това: аз дойдох в затвора, но не ме пуснаха да вляза. Ала искам да знаете, че съществувам. Не вярвам, че сте убили някого. Може да ми пишете на адреса на моя приятел Джеспър.

Боб дълго време бе дъвкал върха на молива, питайки се как да се подпише под адреса на Джеспър. Най-сетне пазачът му каза:

— Хей, стига си дъвкал този молив, защото в устните ти ще се забият трески.

Най-сетне момчето написа „БОБ“ с големи букви. Така баща му щеше да знае как да се обърне към него в писмото, което щеше да му изпрати в отговор. След това написа послепис:

P. S: Какъв сте, как изглеждате? Аз имам черна коса и зелени очи. В училище получавам доста високи оценки. Обичам да плувам и да карам скейтборд. Тази година спечелих специална грамота в училищния празник по лека атлетика.

Сигурно баща му бе написал отговор още същия ден. Това беше хубаво. Сега само трябваше да разкъса плика и да прочете писмото.

Той отхапа няколко пъти от сандвича си, ала храната му се стори толкова суха, че я остави на скалата и вдигна плика от скута си. Отвори го внимателно, мислейки си, че това може би е единственото писмо, което щеше да получи от баща си. Човек никога не можеше да бъде сигурен за такива неща.

Върху обикновен лист от тетрадка беше написано с молив, с печатни букви:

Скъпи Боб.

Баща му вероятно не беше убеден, че той ще може да разчете почерка му. Момчето не обърна никакво внимание на камъчетата, които се посипаха върху сандвича му.

Получих писмото ти. Беше прекрасна изненада за мен да науча, че ти си ми син. Никога не съм знаел това. Чувствам се много щастлив.

Съжалявам, че не можа да влезеш при мен в деня, когато си дошъл да ме посетиш. Вероятно не бива да идваш повече в затвора, освен ако не се споразумееш с майка ти за това, но бих желал да ми пишеш. Бих искал да науча всичко за теб. Сигурно си смело момче, щом си дошъл съвсем сам да ме видиш. Когато тази бъркотия приключи, обещавам, че ще се видим. Аз също имам черна коса и зелени очи. Работя като лесничей и понякога свиря на пиано в различни симфонични оркестри. Обичаш ли музика?

Радвам се, че ми писа, Боб.

Беше написал:

Много обич от баща ти

Послепис: В колежа аз бях в лекоатлетическия тим.

Примигвайки, Боб прочете писмото няколко пъти. Някъде отдалеч изби училищният звънец. Трябваше да тича, но за щастие той беше добър бегач, най-бързият в петите класове. Носът му течеше и очите му сигурно се бяха подули. Момчето сгъна внимателно писмото, прибра го в плика и го пъхна в джоба на панталоните си. След това изтри лице с фланелката, с която бе играл в часа по физическо възпитание, отново я прибра в чантата си и затича към класната стая.