Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
All Flesh is Grass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

24.

Вече падаше здрач, когато се запътих към центъра на града. Сам не зная защо тръгнах натам. Сигурно защото не ме свърташе на едно място. Прекалено голяма и пуста беше къщата ми (сега повече от всякога). Прекалено тихо беше всичко наоколо. Отникъде не се чуваше нито звук, само от време на време откъслечно долиташе силен глас на високоговорители — ту напрегнат и развълнуван, ту наставнически. Сигурно в целия Милвил нямаше нито една къща, където да не бяха пуснали с пълна сила радио или телевизор.

Но когато пуснах моя телевизор и седнах да погледам, той само ме изнерви още повече.

Говорителят, един от най-известните, коментираше хладнокръвно и уверено:

„…няма засега никакъв начин да се провери дали машината, която броди из небето ни, е в състояние да изиграе ролята, която нашият гост от чуждия свят, господин Смит, и приписва. Неколкократно тя бе засичана от радари, но по една или друга причина те не успяват да я проследят и веднага я изпускат от обсега ви. Има и съобщения, очевидно достоверни, за случаи на визуално наблюдение. Но по-точни и определени сведения все още не са постъпили.

Очевидно Вашингтон е на мнение, че думите на едно неизвестно същество — защото на нас нищо не ни е известно нито за личността му, нито за родовата му принадлежност — едва ли могат да се вземат за абсолютна истина. Ясно е, че в столицата сега чакат допълнителни сведения, от които ще могат да се направят по-обосновани изводи, и едва след това вероятно ще се излезе с официално изявление. Такова, етествено, е становището за пред широката общественост; за онова, което се разиграва зад кулисите, можем само да гадаем. И смело можем да заявим, че такова е положението и във всички останали столици в целия свят.

Но извън правителствените кръгове настроението е съвсем различно. Новината предизвиква навсякъде буен възторг. В Лондон веднага станаха спонтанни манифестации; Червеният площад в Москва е изпълнен с ликуващи хора. Още щом новината стана известна, в много страни по църкви и храмове се застича народ, нетърпелив да произнесе благодарствени молитви.

Сред широките маси не се чувствува ни най-малкото съмнение или колебание. Тук в Съединените щати, в Англия, във Франция, в целия свят обикновените хора приеха странното предложение на чуждоземците за чиста монета. Може би защото за човека е свойствено да вярва в това, което му се иска да бъде. Но фактът си остава факт: недоверието, с което общественоста посрещна новината тази сутрин, се разсея с удивителна бързина.

Изглежда, шроките маси не са склонни да вземат предвид другите обстоятелства, които евентуално биха могли да предизвикат усложнения. Новината, че избухването на термоядрена война ще стане невъзможно, заглуши всички останали съображения. Това само доказва в какво мълчаливо, страшно, подсъзнателно напрежение е живяло човечеството до днес…“

Изключих телевизора и се заразхождах из къщата, стъпките ми глухо отекваха в празните тъмни стаи.

Добре му е на този зализан самодоволен коментатор: седи си в ярко осветеното студио и спокойно обсъжда събитията с отмерения си, добре школуван глас. Добре им е и на всички други, дори тук в Милвил, да седят и да слушат, само не и на мен. Аз не мога да го слушам… не мога да издържа.

Виновен ли съм в нещо? Може и да съм виновен; та нали не друг, а аз донесох машината на времето на Земята; не друг, аз заведох Смит на пресконференцията с журналистите? През цялото време се държах като глупак — ох, какъв глупак! — и просто се чудех как светът не знае за това.

А може би след разговора с Нанси някъде дълбоко в душата ми започна да се заражда убеждението, че тук има някаква малка подробност, някакъв неясен мотив или дребно обстоятелство, което съм изтървал, но и другите не са прозрели, и ако само успея да налучкам тази малка истина, всичко изведнъж ще стане просто и ясно и ние ще видим смисъла в настъпващата промяна.

И аз търсех тази неизвестна величина, търсех картата, която неочаквано щеше да се окаже коз, малката подробност, която всички бяхме пропуснали, а тя всъщност беше безкрайно важна; търсех я и не можех да я намеря.

А може би все пак аз греша? Може би въобще не съществува такава спасителна неизвестна величина? Може би ние сме обречени, попаднали в капан, и няма никаква надежда за спасение?

Излязох от къщи и тръгнах по улицата. Не ми се ходеше никъде, но имах нужда да се поразходя — надявах се, че свежият вечерен въздух ще ми проясни главата.

Вече наближавах пресечката, когато чух някакво почукване. То приближаваше към мен и след малко различих един бял ореол, който подскачаше в такт с почукването. Спрях и се втренчих, без да разбирам какво става, а белият ореол и почукването все се приближаваха. След малко под ореола снежнобели коси различих госпожа Тайлър, която се подпираше на бастунчето си.

— Добър вечер, госпожо Тайлър — казах аз, колкото може по-кротко, за да не я уплаша.

Тя се спря и извърна очи към мен.

— Това си ти, Брадшо, нали? — попита тя. — Не те виждам добре, но те познах по гласа.

— Да, аз съм — отговорих. — Много късно се разхождате, госпожо Тайлър.

— Аз тръгнах към теб, но пропуснах къщата ти — каза тя. — Толкова разсеяна съм станала, ей сега я отминах. После се сетих, че съм тръгнала за вас, та се върнах.

— С какво мога да ви услужа?

— Ами хората говорят, че си видял Тъпър. Даже си му бил на гости.

— Вярно е — казах аз.

Пот ме изби от страх какъв ще бъде следващият въпрос.

Тя се приближи още повече, вдигна глава и ме загледа право в очите.

— А вярно ли е, че има много хубава служба? — попита тя.

— Вярно е. Много хубава.

— И шефовете му имат доверие?

— Да, с такова впечатление останах. Бих казал, че заема доста висок пост.

— А той говореше ли за мен? — попита тя.

— Да — излъгах аз. — Пита за вас. Каза, че все се кани да ви пише, но е много зает и не му остава време.

— Горкият, никога не му е вървяло писането — каза тя. — А иначе добре ли изглежда?

— Отлично.

— Чувам нещо за дипломатическа служба — продължи госпожа Тайлър. — кой би помислил, че от него ще стане дипломат! Да ти кажа честно, аз много се безпокоях за него. Глупави бабешки страхове, нали?

— Така е — рекох аз. — Сега той преуспява.

— Каза ли кога ще се върне вкъщи?

— Още не мисли да се връща. Изглежда, има много работа.

— Е, добре тогава — бесело каза госпожа Тайлър, — няма защо да го търся вече. Сега мога спокойно да си почина. Няма вече час по час да излизам на улицата и да гледам дали си идва.

Тя се обърна и си тръгна.

— Госпожо Тайлър — рекох аз, — позволете да ви изпратя до вас. Вече се стъмни и…

— Не, няма нужда. Защо да ме изпращаш? Мен не ме е страх. А сега, като знам, че Тъпър е жив и здрав и че се е наредил добре, никога вече няма да се страхувам.

Стоях, загледан в белия ореол около главата й, който подскачаше в тъмнината, и заслушан в почукването на бастунчето по дългата криволичеща пътека към чудния свят на нейната фантазия.

И не беше ли така по-добре да приемеш грубата действителност и да направиш от нея за себе си нещо странно и красиво?

Стоях и гледах след нея, докато се скри зад ъгъла и почукването на бастунчето й заглъхна, след това се обърнах и тръгнах към града.

В търговската част на Милвил уличните светлини бяха запалени, но витрините на магазините бяха тъмни — тревожен знак, защото обикновено почти всички стояха отворени до девет часа. А сега дори „Веселата бърлога“ и киното бяха затворени.

В общината всички лампи светеха и около входа се въртяха няколко души. Очевидно те бяха последните болни и клиниката скоро щеше да се затвори. Интересно, какво ли мисли доктор Фейбиън за всичко това? Неговата сприхава душа на стар лекар сигурно би се ужасила от такъв научен метод на лечение, въпреки че той беше първият, който се възползува от него.

Огледах се, повъртях се, пъхнах ръце дълбоко в джобовете на панталона си и безцелно тръгнах по улицата. Не знаех какво да правя, а не ме свърташе на едно място. Какво да прави човек в такава вечер? Да си седи вкъщи пред трепкащия екран на телевизора? Да се уедини с бутилка и бавно, но сигурно да се напие? Да си намери някого от приятелите и съседите и да занарежда с него безбройни празни приказки? Или просто да се забие в някакво кьошенце и бездейно да чака какво ще се случи?

Стигнах до една пресечка и на тротоара от дясната ми страна видях голямо светло петно — отражение на някой светещ отгоре прозорец. Погледнах го изумен, но веднага се сетих, че светлината идва от прозореца на редакцията на „Трибюн“ и там Джо Евънс вероятно седи и говори с някого по телефона: може би от „Асошиейтед прес“ или „Нюйорк таймс“ го питат за последните новини. Кой знае колко работа се е струпала на главата на Джо и не е хубаво да му преча, но може би няма да има нещо против, ако се отбия при него за минутка.

Той наистина говореше по телефона, пребит одве над бюрото и здраво притиснал ухо към слушалката. При затварянето вратата леко изскърца. Джо вдигна глава и ме видя.

— Един момент — каза той в микрофона и ми подаде слушалката.

— Какво е станало, Джо?

Явно нещо беше станало. Той бе като обезумял и ме гледаше с разширени, невиждащи очи. Дребни капчици пот се стичаха по челото му и се губеха във веждите.

— Обажда се Алф — едва успя да раздвижи устни той.

— Алф! — изревах аз в слушалката, но не свалих очи от лицето на Джо Евънс.

Джо приличаше на човек, току-що ударен с тежък предмет по главата.

— Брад — извика Алф, — ти ли си, Брад?

— Аз съм.

— Къде се дяна? Колко време те търся? Звъня по телефона, никой не се обажда…

— Какво се е случило, Алф? Само не се вълнувай.

— Добре, ще се опитам да не се вълнувам — отговори той. — Ще се постарая да бъда спокоен.

Никак не ми хареса гласът му. Веднага разбрах — изплашен е до смърт и се опитва да надвие страха си.

— Е, казвай какво се е случило.

— С големи мъки се добрах до Елмор — рече той. — Пътищата задръстени — ужас. Не можеш да си представиш какво е движението. Навсякъде военни патрули, спират те…

— Все пак си се добрал до Елмор. Ти и преди ми каза, че отиваш там.

— Да, най-после се добра дотам. По радиото чух за делегацията, дошла да разговаря с теб. Сенаторът, генералът и останалите… хотел „Царевица“ ли беше… забравих го как се казваше. Както и да е, помислих, че те знаят по-добре какво става там при нас в щата Мисисипи. Може би това щеше да хвърли малко светлина върху създалото се положение. И се вдигнах, та право в хотела при сенатора, исках да се опитам да ме приеме. А там — лудница, струпал се един народ, игла да пуснеш, няма къде да падне. Дошла полицията и се опитва да въдвори ред, но къде ти… Телевизионни камери, журналисти, репортьори, коментатори — с една дума, не можах да се добера до сенатора. Но с един човек все пак успях да поговоря. Още като го видях, и го познах от снимките във вестниците. Оня, дето се казва Давънпорт…

— Биологът — казах аз.

— Точно той. Ученият. Загащих го в един ъгъл и му обясних, че трябва на всяка цена да се срещна със сенатора. Той не можа с нищо да ми помогне, дори не съм сигурен дали чу какво му говорех. Гледам го — бял като платно, объркан, вир-вода станал от пот. Помислих си дали не е болен и го попитах какво му е и бих ли могъл да му помогна. Тогава той ми каза. Не че искаше да ми го каже, ами, изглежда, просто се изпусна. И сигурно сега съжалява за това. Но толкова беше побеснял от яд, че просто се задушаваше и в този момент му беше все едно. Разбираш ли, едва ли не агонизираше, беше направо вън от себе си. През живота си не съм виждал човек в такова състояние. Сграбчи ме за ревера, приближи лице до моето и заговори толкова бързо и възбудено, че целия ме опръска със слюнка, направо пяна му излезе на устата. Не можел да направи такова нещо, не; той не бил такъв човек…

— Алф — примолих се аз, — карай по същество.

— Забравих да ти кажа, че тук изведнъж гръмна новината за летящата чиния, дето си я домъкнал със себе си. Радиото само за това се дере. Как откривала запаси от уран и така нататък. Та започвам аз да обяснявам на учения защо трябва да се срещна със сенатора, за лабораторията в Грийнбрайър. Точно тогава той се вкопчи в мен, за да не избягам, и почна да ми говори. Каза, че условието на онези да унищожим ядрените запаси е най-лошото, което може да ни се случи. В Пентагона вече били убедени, че чуждоземците застрашават съществуването ни и че трябвало да ги спрем…

— Алф — едва можах да произнеса аз.

Краката ми се подкосиха, почувствувах какви ще бъдат следващите думи.

— Казва, че искали да ги спрат, преди да завземат по-голяма територия, и че има само едно средство да постигнем това — да се хвърли над Милвил водородна бомба.

Алф млъкна, дъх не му беше останал.

И аз мълчах. Не можех да кажа нито дума, стоях като парализиран. Пред очите ми изплува лицето на генерала, както си говорехме рано тази сутрин, и сенаторът, който ми казваше: „Ние ви вярваме, приятелю. Ние сме във вашите ръце.“

— Брад! — разтревожено ме повика Алф. — Ало, Брад, слушаш ли? Отговори!

— Да, слушам те.

— Давънпорт каза, че това ново конкретно условие за ядрените запаси може да накара военните да пристъпят към действие, без да дообмислят положението… те ще се стремят единствено да действуват по-скоро, защото иначе могат да останат без оръжие. Все едно, каза, че човек върви с пушка в ръцете, а насреща му див звяр. Той не иска да го убива, освен ако животното не го нападне — може то да избяга и да няма нужда да се стреля изобщо. Но да предположим, че човек знае, че след две минути пушката му ще се изпари във въздуха — тогава, ще не ще, той трябва да стреля, докато пушката е в ръцете му. Трябва да убие звяра, докато има още с какво.

— Значи Милвил сега е дивият звяр — казах аз с невъзмутим глас; не предполагах, че мога да говоря толкова спокойно.

— Не, Милвил, Брад, просто…

— Да, разбира се, не Милвил. Ти иди и кажи на хората, когато им хвърлят бомбата на главите.

— Този Давънпорт направо не беше на себе си. Той, естествено, нямаше право да каже всичко това…

— А ти мислиш, че той знае всичко? Той доста се посдърпа с генерала тази сутрин.

— Според мен — продължи Алф — той знае много повече, отколкото каза. Говори минута-две и след това изведнъж млъкна. Очевидно се сети, че няма право да ми разправя тези неща. Но си има една идея-фикс и направо се е побъркал на тази тема. Мисли, че само едно може да спре военните — общественото мнение. Казва, че ако обществеността разбере какви планове кроят те, ще се надигне такава буря, че военните няма да посмеят и пръста си да мръднат. Първо, хората ще се възмутят от това гнусно, хладнокръвно убийство. А главното е, че те искат чуждоземците да дойдат. Те биха се зарадвали на всеки, само да унищожи проклетата бомба. И този твой биолог иска да разкрие тайната. Той не каза направо, че ще го стори, но явно вече мъти работата. Ще подшушне нещо на някой журналист, сигурен съм.

Всичко ми се обърна отвътре и едва се задържах на крака. Целият се облегнах на бюрото, за да не падна.

— Но това е безумие, Алф! — казах аз. — Целият град ще подлудее. Тази сутрин помолих генерала…

— Помолил си генерала! По дяволите, Брад, да не би да си знаел?

— Разбира се, че знаех. Всъщност не знаех, че ще го направят, но знаех, че обмислят тази възможност.

— И на никого ли не си казал нито дума?

— На кого да кажа? Какво щях да спечеля с това? Пък и не беше сигурно още. Тогава все още беше само алтернатива, последна алтернатива. Животът на триста души срещу този на три милиарда…

— А ти самият? Твоите приятели…

— Алф — казах аз умолително, — не можех нищо да направя! Какво би направил ти на мое място? Би разгласил на целия град, та да обезумеят хората от ужас?

— Не знам. Не знам какво бих направил.

— Алф, сенаторът в хотела ли е? Искам да кажа, сега в момента.

— Мисля, че е тук. Искаш да му се обадиш ли, Брад?

— Не зная ще има ли някаква полза, все пак може би си струва да опитам.

— Тогава аз ще затворя — каза Алф. — И, Брад…

— Да?

— Брад, на добър час… тоест… по дяволите… Просто желая ти успех!

— Благодаря ти, Алф.

Чух как щракна слушалката, когато той затвори телефона, и линията заглъхна. Ръцете ми трепереха и без да се опитвам да сложа слушалката направо на вилката, внимателно я положих върху бюрото.

Джо Евънс ме гледаше втренчено.

— Значи ти си знаел — процеди той. — Знаел си през цялото време!

Поклатих отрицателно глава.

— Не знаех, че са решили така да действуват. Генералът го спомена само като крайна възможност. А Давънпорт се нахвърли върху него…

Не довърших мисълта си. Вече не помнех какво искам да кажа. Джо не сваляше изцъкления си поглед от мен. И изведнъж избухнах:

— Не можех да кажа на никого, дявол да те вземе! Помолих генерала, ако ще го прави, да го направи без предупреждение. Да не ни казва. Просто една светкавица, която ние по всяка вероятност няма и да видим. Е, ще умрем, разбира се, но само веднъж. Няма да умираме хиляди пъти…

Джо сграбчи телефона.

— Ще се опитам да се свържа със сенатора — каза той.

Аз се отпуснах в един стол. Чувствувах се празен. В мен вече нямаше нищо. Чувах, че Джо говори по телефона, но не разбирах смисъла на думите, сякаш за един кратък миг си създадох свой малък свят, само мой (ясно, че в големия свят, между хората, вече нямаше място за мен), и се сгуших в него като в одеяло.

И тъжно ми беше, и яд ме душеше, и мислите ми бяха объркани…

Джо ми говореше нещо, а аз разбрах това едва след като изрече последните си думи.

— Какво каза?

— Приеха поръчката. Сега ще ни свържат — рече Джо.

Кимнах.

— Обясних им, че е много важно.

— Не знам… — казах аз.

— Как така да не би да мислиш, че не е важно? Разбира се, това…

— Не зная с какво може да ни помогне сенаторът. Не знам ще се измени ли нещо, ако ти, аз или кой да е друг поговори с него.

— Сенаторът е човек с голямо влияние — рече Джо. — И обича да го показва.

Известно време седяхме мълчаливо и чакахме да звънне телефонът, чакахме сенаторът да ми каже това, което знае за нашите съдби.

— Ами ако никой не се застъпи за нас, какво ще правим? — подхвана Джо отново.

— Какво можем да направим? — отговорих аз. — Да бягаме, не можем, няма къде да се денем. Ние сме под прицел, като мишена.

— Когато в Милвил разберат…

— Ще разберат от последните новини веднага щом тайната се разкрие. Ако изобщо се разкрие. Телевизията и радиото веднага ще съобщят, а всички милвилци са се лепнали за приемниците.

— Може би някой ще хване Давънпорт и ще го накара да си държи езика зад зъбите.

Поклатих глава със съмнение.

— Тази сутрин той беше страшно сърдит — казах аз. — Едва не се нахвърли върху генерала.

И кой беше прав, питах се. Как може човек за толкова кратко време да разбере кое е право и кое криво?

Години вече хората се борят с насекомите, вредните растения, плевелите. Борят се с всички възможно средства, унищожават ги. Човек е винаги нащрек, защото, зазяпа ли се дори за миг — току-виж, го победили. Те никнат на всеки ъгъл, покрай оградата и живия плет — където намерят свободно място. Когато сушата убиваше житото, а царевицата вехнеше, плевелите си растяха зелени, издържливи и силни.

И ето че се появи ново вредно растение — дойде от друго време и може би беше способно не само да измести пшеницата и царевицата, но и да унищожи целия човешки род. А щом е така, изходът е само един: да се борим с него както с другите плевели — с всички средства.

Ами ако това не е просто обикновен плевел, а растение с невероятно висока приспособяемост, което отлично е изучило човека и земните растения, и ако тези познания и способността му да се приспособява към всякакви условия му помогнат да оцелее, независимо колко безмилостно човек ще се бори с него? Ако нищо освен силна радиация не е в сила да го унищожи?

Нали именно такъв беше отговорът на задачата, зададена в странната лаборатория в щата Мисисипи.

И след такъв отговор Цветята могат да си направят един-единствен извод: да се избавят от опасността от радиацията. И същевременно напълно да си спечелят благодарността и обичта на човечеството.

Ако всичко това е така, тогава Пентагонът е прав.

Телефонът иззвъня.

Джо вдигна слушалката и ми я подаде.

Езикът ми сякаш се беше вдървил. С мъка успях да произнеса няколко сухи, отсечени думи:

— Ало, ало, сенаторът ли е на телефона?

— Да.

— Обажда се Брадшо Картър. От Милвил. Тази сутрин разговаряхме. На преградата.

— Разбира се, господин Картър. Аз помня. С какво мога да ви бъда полезен?

— Носи се слух…

— Носят се много слухове, Картър. Аз сам чух вече половин дузина.

— …че над Милвил ще хвърлят бомба. Генералът казал тази сутрин…

— Да — рече сенаторът прекалено спокойно, — и до мен достигна този слух и много се разтревожих. Но не последва никакво потвърждение. Това е само слух.

— Сенаторе, опитайте се да ми влезете в положението. За вас това е само една неприятна новина. За нас е въпрос на живот и смърт.

— Разбира се — каза сенаторът. Като че ли го чувах как спори сам със себе си.

— Кажете ми истината — настоявах аз. — В края на краищата решава се нашата съдба…

— Да, да, имате право да знаете. Не оспорвам това.

— Тогава кажетв какво става?

— Разполагам само с една достоверна информация — рече сенаторът. — Между държавите, притежаващи ядрено оръжие, се водят съвещания на високо равнище. Това условие на чуждоземците, знаете ли, е голям удар за всички. Разбира се, съвещанията са строго секретни. И навярно разбирате…

— Ясно — рекох аз, — можете да бъдете напълно сигурен…

— Не ме тревожи това. До утре някое хитро журналистче ще подуши работата. Лошото е там, че тези съвещания никак не ми харесват. Ядрените сили сякаш се опитват да стигнат до някакво взаимно споразумение. Като имам предвид настроението на широката общественост, много се страхувам…

— Сенаторе, моля ви, само без политика.

— Извинете — каза сенаторът. — Не исках. Но няма да скрия от вас, че съм безкрайно обезпокоен. Старая се да събера достоверни сведения…

— Значи положението е критично.

— Ако преградата се придвижи дори с един метър — отговори той, — ако се случи нещо непредвидено, не е изключено да се вземат крайни мерки. Военните винаги могат да заявят, че са направили тази крачка в интерес на цялото човечество, за да спасят света от нахлуването на чуждо племе. Те могат да заявят също така, че са притежавали информация, която никой друг не е имал. Могат да обявят тези сведения за строго секретни и да откажат да им дадат гласност. Ще публикуват някаква измислена история, колкото да замажат очите на хората, и преспокойно ще изчакат да мине време и духовете да се успокоят. Вярно, че ще избухне голям скандал, но те ще го преживеят.

— А вие самите какво мислите? — попитах аз. — какви са нашите шансове?

— Нямам представа — отговори той. — Не разполагам с досатъчно сведения. Не знам какво мислят в Пентагона и с какви сведения разполагат. Не знам и какво са докладвали на президента представителите на генералния щаб. Няма начин да узная и какви позиции ще заемат Англия, Съветският съюз и Франция.

За миг гласът в слушалката замлъкна. След малко сенаторът попита:

— Не можете ли вие там, в Милвил, да предприемете нещо от своя страна?

— Можем да излезем с апел — отговорих аз. — Чрез вестниците, радиото…

Стори ми се, че просто видях как той поклати глава.

— Няма да помогне — рече сенаторът. — Никой не знае какво става там при вас, зад преградата. Винаги ще съществува възможност да сте попаднали под влиянието на чуждоземците. Естествено, радиото и пресата ще приемат веднага вашия апел, ще раздуят цялата история и ще вдигнат голям шум. Но това ни най-малко няма да повлияе върху решението на официалните кръгове. Само ще раздвижи народа още повече и още по-силно ще се разгорят страстите. А и без друго имаме достатъчно вълнения. Това, което ни трябва, са малко фактически данни и капка здрав разум.

Него просто го е страх, че ние ще обърнем лодката, помислих си аз. Иска всичко да си остане скрито-покрито.

— А освен това няма достатъчно доказапгелства… — продължаваше сенаторът.

— Но Давънпорт мисли, че има.

— Кога сте говорили с него?

— Не съм говорил — признах аз.

— Давънпорт не ги разбира тези неща — каза сенаторът. — Той е учен, свикнал с уединението на лабораторията си и…

— А на мен ми харесва. Стори ми се човечен.

Веднага съжалих, че го казах; не само обърках, а и изплаших сенатора.

— Ще ви осведомя веднага щом науча нещо — каза сухо той. — Ще се обадя или на вас, или на Джерълд. Ще направя всичко, което е по силите ми. Смятам, че няма причини да се тревожите. Най-важното е да се предотврати всякакво придвижване на преградата и да запазите спокойствие. За нищо друго не трябва да се грижите.

— Разбира се, сенаторе — казах аз. Бях направо отвратен.

— Благодаря ви, че се обадихте, ще поддържам връзка с вас — рече той.

— Дочуване.

Затворих телефона. Джо ме гледаше въпросително. Аз поклатих глава.

— Не знае, пък и не иска да говори. Доколкото разбирам, той и да иска, нищо не може да направи. Не е в негова власт да ни помогне.

По тротоара отекнаха нечии стъпки и след миг вратата шумно се отвори. Обърнах се — на прага стоеше Хиги Морис.

Как пък от всички тъкмо той може да се довлече!

Хиги ни гледаше и двамата — непрекъснато местеше очи от единия на другия.

— Какво става с вас, момчета? — попита той.

Вперих в него леден поглед с надеждата, че ще разбере и ще се измете, но същевременно знаех, че няма да си отиде.

— Трябва да му кажем, Брад — чу се гласът на Джо.

— Кажи му тогава.

Хиги стоеше до вратата и слушаше, без да помръдне. И докато Джо разказваше, очите му се изцъклиха и той пребледня като стена. Но на лицето му не трепна нито един мускул и нито веднъж не прекъсна Джо.

Настъпи дълго мълчание. После Хиги се обърна към мен:

— Как мислиш, Брад, могат ли да направят това?

— Могат. Всичко могат. Ако преградата мръдне от мястото си или нещо друго се случи — кимнах аз.

Тогава Хиги скочи като навита пружина, готов да действува.

— Какво стърчим тук тогава? Трябва час по-скоро да започваме да копаем.

— Да копаем?

— Ами да. Скривалище. Работна ръка имаме колкото щеш. Целият град бездействува. Можем да впрегнем всички на работа. Под навеса край гарата има необходимата техника, из града са пръснати дванадесетина камиона. Ще назнача комисия и ние… хей, приятели, какво става с вас?

— Хиги — каза Джо почти ласкаво, — ти просто не разбираш. Ние няма да се предпазваме от радиацията на далечен взрив, това ще бъде експлозия с епицентър Милвил. И никакво скривалище няма да ни спаси. Ако ще и сто години да строим, пак няма да построим достатъчно сигурно скривалище.

— Все пак можем да опитаме — упорствуваше Хиги.

— Не можем да се заровим толкова дълбоко, нито пък да построим скривалище, способно да ни запази от пряко попадение. А дори да успеем да направим това, нали ще ни трябва кислород…

— Но ние трябва да направим нещо! — изрева Хиги. — Не можем да стоим така със скръстени ръце и да чакаме. Та те ще ни избият всички!

— Да, приятелче, спукана ти е работата — казах аз.

— Виж какво, аз ще те… — изръмжа Хиги.

— Стига! — изрева Джо. — Стига вече! Колкото и да сте си противни един на друг, сега трябва да действуваме всички заедно. И имаме начин да се измъкнем. Имаме скривалище.

Зяпнах го втрещен за миг, но веднага разбрах накъде бие.

— Не! — извиках аз. — Не можем да направим това. Не още. Това значи да изгубим всяка надежда за преговори, те не трябва да разберат!

— Обзалагам се десет срещу едно, че вече знаят — каза Джо.

— Нищо не разбирам! — завайка се Хиги. — къде е това място, където можем да се скрием?

— Другия свят! — каза Джо. — Съседния свят, където ходи Брад. В краен случай можем да преминем там. Те ще се погрижат за нас, няма да ни изгонят. Ще ни осигуряват храна, ще намерят разпоредители, които да ни преглеждат, за да не се разболяваме, и…

— Забравяш нещо важно — прекъснах го аз. — Не знаем как да отидем там. Имаше едно-единствено място в градината, но сега всичко се промени. Цветята ги няма вече, останаха само храстите с парите.

— Разпоредителят и Смит могат да ни го покажат — каза Джо. — Те навярно знаят пътя.

— Те си отидоха — рече Хиги. — Болните се свършиха и те казаха, че е време да си ходят, но ако ни потрябват, пак ще дойдат. Аз ги закарах до къщата на Брад и те не се мъчиха много да търсят вратата или как там го викате… Просто повървяха из градината и изведнъж изчезнаха.

— Значи ти можеш да намериш мястото? — попита Джо.

— Знам приблизително къде е.

— И ако стане нужда, можем да го намерим. Ще се строим плътно в редица, ръка за ръка, и ще тръгнем през градината.

— Не си мисли, че е толкова просто — казах аз. — Може не винаги да е отворено.

— Отворено?

— Ако този вход стои отворен през цялото време, за последните десет години сума народ щеше да изчезне безследно — обясних аз. — И децата играят там, и много големи минават за по-напряко. Аз винаги отивам по този път у доктор Фейбиън и не само аз, непрекъснато сноват хора напред-назад. Все някой щеше да изчезне през тази врата, ако винаги стоеше отворена.

— Тогава хайде да им позвъним — предложи Хиги. — Можем да вземем един от ония телефони…

— Не! — категорично се възпротивих аз. — Това ще направим само в най-краен случай. Защото веднъж стане ли, връщане назад няма, по всяка вероятност ще се откъснем от човечеството завинаги.

— Все е по-добре, отколкото да умрем — каза Хиги.

— Нека не избързваме — уговарях ги аз. — Нека дадем възможност на хората да обмислят. Може и нищо да не се случи. Не трябва да просим от чуждоземците убежище, докато не сме абсолютно сигурни, че е необходимо. Все още има надежда хората и Цветята да съумеят да се спогодят. Аз знам, че сега всичко изглежда много мрачно, но ако има и най-малка възможност, човечеството не трябва да се отказва от преговори.

— Какви ти преговори, Брад! — каза Джо. — Аз смятам, че тия, чуждите, никога не са и мислили да преговарят с нас.

— И всичко заради твоя баща — изведнъж изтърси Хиги. — Ако не беше той, нищо нямаше да се случи.

Едва преглътнах яда си и казах:

— Все щеше да се случи. Ако не в Милвил, някъде другаде. Ако не сега, малко по-късно.

— Точно в това е въпросът — озъби се Хиги. — Нямаше да се случи тук, в Милвил, а на някое друго място.

Какво да му отговоря? Всъщност можех да му отговоря, но той нямаше да ме разбере.

— И ще ти кажа още нещо, Брад Картър — продължи Хиги. — Един приятелски съвет. Внимавай, Хайъръм те дебне да те пипне. Не си мисли, че като го наби, нещата се оправиха. В града има доста горещи глави, които са с него. Те смятат, че за всичко, което става тук, в Милвил, сте виновни само ти и баща ти.

— Хиги — възмути се Джо, — никой няма право…

— Знам, че няма — прекъсна го Хиги, — но хората така са настроени. Аз ще се старая и занапред да пазя реда и закона, обаче сега вече нищо не мога да гарантирам.

Той отново се обърна към мен:

— А ти моли бога тая бъркотия да се оправи, и то по-скоро. А ако не, намери си една голяма дълбока дупка и се скрий в нея така, че и носът ти да не се подава.

— Мръсен, гаден…

Спуснах се към него със стиснати юмруци, но Джо излетя по-бърз иззад бюрото, сграбчи ме и ме дръпна назад.

— Престанете вече! — побеснял извика той. — Имаме си досатъчно грижи и без вашите караници.

— Ако слухът за бомбата стигне до ушите на нашите, пукната пара няма да дам за кожата ти — злобно каза Хиги. — Прекалено си забъркан във всичко. Хората ще се замислят…

Джо сграбчи Хиги и го долепи до стената.

— Затваряй си устата, додето аз не съм я затворил вместо теб.

Той размаха юмрук под носа на Хиги и Хиги млъкна.

— Е, Джо — казах аз — сега, след като възстанови реда и закона и всичко е мирно и тихо, аз вече няма да ти трябвам и си тръгвам.

— Почакай, Брад — процеди през зъби Джо, — една минутка само…

Аз излязох и треснах вратата след себе си.

Навън беше вече съвсем тъмно, улицата — пуста. Прозорците на общината все още светеха, но пред входа нямаше никой.

Може би трябваше да остана. Ако не за друго, то поне да помагам на Джо да попречи на Хиги да избъриш някоя глупост.

Но за какво пък да оставам? Главата ми вече нищо не раждаше, а дори и да можех да дам някой съвет, щяха да погледнат на него с недоверие. Явно съвсем се бях дискредитирал. Том Престън и Хайъръм сигурно цял следобед са записвали доброволци за движението срещу Брадшо Картър.

Сбих към главната улица и тръгнах към къщи. Всичко наоколо тънеше в спокойствие. От време на време полъхваше лек ветрец, залюляваше уличните лампи и сенките започваха да танцуват. Всички прозорци бяха отворени, за да уловят полъха на вятъра, а отвътре блещукаха меки светлини и откъслечно долиташе тихият говор на телевизорите и радиоапаратите.

Мирно, тихо — но под това спокойствие се таеше страх, омраза, животински ужас и само една дума, само една непредвидена крачка можеха да превърнат града във виеща, обезумяла лудница.

Жестока обида и стаено негодувание мъчеше всички: защо само ние сме оградени тук като добитък, а останалите са свободни да живеят както си искат? И се надигаше възмущение срещу космическата несправедливост — защо избраха и затвориха нас, а не други? А може би изпитваха някакво странно безпокойство, защото усещаха, че целият свят ни гледа, целият свят говори за нас не като за хора, а като за някакви чудовища, изроди. Навярно ги мъчеше срам и страх да не би изведнъж светът да си помисли, че ние сами сме виновни за нашата беда, че това е наказание за някакви наши грехове.

И веднъж попаднали в такова положение, съвсем естествено беше хората от града да се хванат за каквото и да е обяснение, за да възстановят доброто си име, и отново да се издигнат не само в собствените си очи, но и в очите на цялото човечество, а също и на чуждоземците; съвсем естествено е да повярват на всичко, добро или лошо, какви ли не слухове и сплетни, на най-безсмислените нелепости, само и само да нарисуват картината в по-определени, контрастиращи цветове — ето това е бяло, това черно, макар в душите си да знаят, че всичко е сиво. Защото там, където има бяло и черно, там ще намерят желаната простота и тогава е по-лесно да го разберат и по-удобно да се примирят.

И не можеш да ги обвиниш. Те не бяха готови за това, което се случи, товарът се оказа прекалено тежък за плещите им. Години наред бяха живели незабелязано и скромно в тих залив далеч от буйното течение на водите, където бушуваше животът на големия свят. Дребните случки на градското житие-битие се разрастваха и превръщаха в очите им в исторически събития — кой не помни как смахнатият син на Джонсън се качи един ден на раздрънканата им таратайка и се заби в едно дърво на Елм стрийт? Или деня, когато повикаха пожарната команда, за да снеме котката на баба Джоунс от покрива на презвитерианската църква (и до ден-днешен никой не можа да разбере как се беше покатерила там). Или онзи следобед, когато чичо Андрюс заспа на брега на реката с въдица в ръка, както си ловеше риба, и цопна във водата. Добре, че наблизо мина Лен Стрийтър, та го извади — вече напълно буден и нагълътал се с вода. И почнаха приказките — какво ли било довлякло Лен Стрийтър на брега на реката? Такива бяха големите вълнения на милвилчани, така течеше техният живот.

И ето че пред тези хора се изпречи нещо голямо, нещо, което те не можеха да разберат; а това, което се случи, беше голямо и неразбираемо не само за тях, но и за цялото човечество. И защото не бяха в състояние да сведат положението до простата формула на обикновеното любопитство, на недоумението на зяпачите, които се чудят как ли котката се е покатерила на покрива на църквата, те бяха неспокойни и разтревожени, нервите им бяха опънати до крайност, бяха готови всеки момент да избухнат в открита враждебност и оттам бързо да стигнат до насилие… само при най-малкия повод, само да има на кого да се нахвърлят. И ако дойдеше минутата, когато яростта и насилието щяха да избухнат, мишената беше готова — Том Престън и Хайъръм Мартин се бяха погрижили за това.

Имах още малко път. Бях стигнал до къщата на Даниъл Уилоуби — голяма, ярка, четвъртита постройка, изградена от тухли. От пръв поглед ще разберете, че в такъв дом може да живее само човек като него. Отсреща на ъгъла беше къщата на стария Пъркинс. Преди около седмица тук дойдоха нови наематели. Тя беше една от малкото къщи в града, които се даваха под наем, и, кажи-речи, всяка година обитателите се сменяха. И никой не си правеше труд да се запознава с различните наематели — само щеше да си загуби напразно времето. А по-надолу, в края на улицата, живееше доктор Фейбиън.

„Още няколко минути ще си бъда у дома“ — помислих си аз. В къщата с пробит покрив; в пустите стаи, където стъпките кънтят с въпроса, на който няма отговор, и с омразата и подозрението на целия Милвил, застанали като стражи пред вратата ми.

От другата страна на улицата хлопна врата и нечии стъпки прокънтяха по дървената веранда. Мигом се разнесе вик:

— Уоли! Ще ни пуснат бомбата! Казаха по телевизията!

От тъмнината изникна сянка — някой лежеше на тревата или на ниско разгънат шезлонг; не бях го забелязал, докато не скочи, като го повикаха.

Той се опита да каже нещо, но не можа, задави се, от гърлото му се чу само някакво клокочене.

— Извънреден бюлетин! — продължаваше да крещи онзи от верандата. — Сега го предават! Бързай!

Този от градината вече тичаше към къщата.

Втурнах се и аз към къщи с всички сили, без да мисля, без да разсъждавам — краката сами ме носеха.

Мислех си, че ще имам малко време, а то… Не очаквах, че слухът ще се разнесе толкова бързо.

Защото този извънреден бюлетин беше само слух, абсолютно бях сигурен в това — предполагат, че ще бомбардират, че като крайно средство ще хвърлят бомба върху Милвил. Но знаех също, че за хората от града това е едно и също. Те нямаше да търсят разликата между слуховете и фактите.

Край вече, натиснаха спусъка, който ще превърне Милвил в изпълнена с ненавист и омраза лудница. И всичко ще се струпа на мен и на Джерълд Шърууд… и Пияницата, ако беше тук.

Улицата остана зад мен, спуснах се по хълма зад къщата на доктор Фейбиън право в низината, където растяха доларовите храсти. И чак по средата на пътя се сетих: а Хайъръм? През деня той пазеше храстите и може би още е там? Спрях веднага и се сниших. Обхванах с бърз поглед цялата низина, след това отново, вече бавно, се вгледах във всяка издатина и сянка, в най-малкото движение, което би подсказало засада.

Нейде далече отекна вик, горе по улицата някой тичаше и стъпките му кънтяха по паважа. Хлопна брата, през няколко пресечки се чу как запалиха мотора на кола, шофьорът даде пълен газ. През отворен прозорец долиташе развълнуваният глас на радиокоментатор, който четеше последните новини, но не можех да различа думите.

Хайъръм не се виждаше никъде.

Изправих се бавно и продължих надолу. Ето я градината — пред мен вече се чернееха полуразрушеният парник и брястът край него.

Като стигнах парника, спрях за миг — исках за последен път да се уверя, че Хайъръм не се прокрадва след мен — и след това продължих. Изведнъж някакъв глас ме повика и аз се вцепених.

Вцепених се, сраснах се със земята и все пак през цялото време съзнавах, че не бях чул нито звук.

— Брадшо Картър — отново ме повика беззвучният глас. И се разнесе ароматът на лилата… може би не ароматът, а по-скоро Присъствието. Въздухът се изпълни с него и внезапно с кристална яснота ме върна към спомена за колибата на Тъпър Тайлър. Там, където отново невидимо нещо ме чакаше на склона на хълма и след това ме изпрати до Земята.

— Аз те слушам — отзовах се аз. — къде си?

Брястът край парника сякаш се залюля, а вятърът едва полъхваше — не би мотъл да залюлее дървото.

— Тук съм — каза брястът. — Тук съм, отдавна, от дълги години. И чакам минутата, когато ще заговоря с теб.

— Ти знаеш ли? — попитах аз.

Какъв глупав въпрос задавам: ами, разбира се, че знае — и за бомбата, и за всичко.

— Знаем, — каза брястът, — но място за отчаяние няма.

— Няма? — ужасен попитах аз.

— Ако този път претърпим неуспех, ще се опитаме отново. Може и в друг свят. Или ще трябва да почакаме, докато ра… как се казваше?

— Радиацията — подсказах аз.

— Докато радиацията се разсее, — каза лилата.

— Ще трябва да чакате години — отвърнах аз.

— Ни ги имаме тези години — беше отговорът. — Имаме време колкото искаме. Ние нямаме край. И времето няма край.

— Но за нас времето има край — рекох аз в изблик на горчива жалост за всички хора по света и най-много за мен. — И за мене има край.

— Да, знаем — каза лилата. — Много съжаляваме за вас.

И разбрах, че сега беше време да поискаме помощ, да им обясним, че се бяхме озовали в такова положение не по своя воля и своя вина и че тези, които ни доведоха дотук, трябва да ни помогнат да се избавим.

Но когато се опитах да го кажа, езикът ми се схвана. Не можех да призная на това чуждо, неизвестно нещо колко сме безпомощни.

Навярно всичко беше само гордост и упорство. Но чак когато се опитах да заговоря и езикът ми отказа, разбрах, че съм горд и упорит.

„Много съжаляваме за вас“ — бе казал брястът.

Но какво е това съжаление — дали искрена и дълбока скръб или мнимото, формално състрадание на безсмъртния към едно крехко, угасващо същество?

От мен щяха да останат само кости, след това ще изтлеят и те, а Цветята ще живеят вечно.

И за нас, които щяхме да се превърнем в забвение и прах, беше много по-важно да запазим гордостта си, отколкото за другите, силните, самоуверените. Тя ни беше единственото, което притежавахме, и само тя можеше да ни даде опора.

„Лила — мислех си аз. — И какво всъщност е лилата? Не беше само цвят, а нещо много повече. Може би това беше дъхът на безсмъртието или зловонното изпарение на безкрайното равнодушие. Безсмъртието не може да си позволи да се тревожи за някого, да се привърже към нещо, което живее само едни кратък миг, докато самото то върви по своя път към бъдещето, бъдеще без край, бъдеще вечно, където го чакат нови същества, други, за които също няма да се разтревожи.“

И изведнъж разбрах — това е самотата: безкрайна, безнадеждна самота, която хората никога няма да познаят.

Стоях така, докоснал ледения, корав край на неумолимата самота, и изведнъж почувствувах състрадание. Колко странно — да ти е жал за едно дърво. Но не за дървото ми беше жал, нито за лилавите цветя, а за онова нещо, което ме изпрати от чужиЪя свят до дома, което и сега беше тук с мен… Жал ми беше за тази жива, мислеща материя, такава, от каквато бях направен самият аз.

— И на мен ми е жал за теб — казах аз и още докато го изговарях, знаех, че то няма да ме разбере — нито състраданието ми, нито моята гордост, ако научеше за нея.

На завоя на улицата, която минаваше над блатистата низина, с пълна скорост премина кола — гумите й зловещо изсвистяха при забиването и ярката светлина на фаровете изведнъж заля парника. Аз веднага се дръпнах, но те угаснаха още преди светлината да стигне до мен.

Някъде в тъмнината някой ме викаше — едва чуто, с глас, пропит от ужас.

Иззад ъгъла, без да намалява скорост, премина втора кола и отново на завоя се разнесе злокобно скърцане на гуми. Първата кола рязко удари спирачки и като се хлъзна по платното, спря пред вратата на къщата ми.

— Брад — отново ме повика тихият изплашен глас. — Тук ли си, Брад?

— Нанси — казах аз. — Насам, тук съм, Нанси.

Нещо се беше случило, нещо ужасно. В гласа й имаше толкова напрежение, сякаш тя говореше през воала на обзелия я ужас. Нещо се беше случило, иначе тези коли нямаше да бързат така бясно към дома ми.

— Стори ми се, че говориш с някого, но никъде не те видях — рече Нанси. — Търсих те из цялата къща…

Към гърба на къщата притича човек — черна сянка, която за миг се мярна в кръга светлина, хвърлян от уличната лампа. А там, пред портата, имаше още хора. Чувах тропота на бързи стъпки и тих злобен шепот.

— Брад — обади се Нанси.

— Тихо — изшътках аз. — Нещо става.

Най-после я видях. Тя идваше в тъмното към мен и постоянно се препъваше.

Пред къщата някой изрева:

— Ей, Картър, знаем, че си вътре! Излизай, докато не сме дошли сами да те измъкнем!

Спуснах се към Нанси и я прегърнах. Тя цялата трепереше.

— Онези! — каза тя.

— Хайъръм с шайката си — добавих аз.

Дрънна разбито стъкло и към черното небе се метна огнен пламък.

— Сега може би ще излезеш! — тържествуващо изрева някой.

— Бягай! — рекох на Нанси. — Нагоре. Скрий се между дърветата…

— Пияницата — прошепна в отговор тя. — Видях го, той ме изпрати да те намеря…

В къщата изведнъж избухна ярко зарево. Прозорците на трапезарията блеснаха като святкащите очи на разярен звяр. В светлика на пожара черните фигури нелепо и бясно крещяха и подскачаха.

Нанси се обърна и побягна, втурнах се след нея, отзад един глас се извиси над крясъците на тълпата:

— Ето го! В градината!

Кракът ми се удари в нещо, аз политнах и се проснах сред храстите. Бодливите клончета ми издраха лицето и се впиха в дрехите ми, както се мъчех да се изправя на крака.

От отвора, който машината на времето бе пробила в покрива на къщата ми, изригна като фонтан огнен език, прозорците пламтяха нажежено. Настъпи гробна тишина, прорязана само от пращенето и съскането на пламъците, които поглъщаха стените.

А преследвачите мълчаливо тичаха надолу към градината. До нас достигаше глухият тътен на стъпкшпе им и грозното им, запъхтяно дишане.

Наведох се, опипах с ръка земята и намерих онова, в което се бях препънал. Вдигнах го — цепеница, дълга около метър, стара, започнала да изгнива по краищата, но все още здрава.

Тояга. И това ще бъде краят. Но преди да ме убият, един от тях ще се прости с живота… а може би и двама…

— Бягай! — изкрещях на Нанси; тя беше някъде наблизо, ала не я виждах.

Остава само едно нещо, казах си аз, едно нещо, което трябва да свърша. Да докопам Хайъръм Мартин и да ми пръсна кратуната с тоягата, преди тълпата да се е нахвърлила върху мен.

Ето, те вече слязоха от хълма и тичаха през градината по равното, пред тях се носеше Хайъръм. Стоях и ги чаках, вдигнал тоягата в ръка. Хайъръм се приближаваше към мен, белите му зъби зееха като светла пукнатина на черното лице.

Трябва да го уцеля точно между очите, да разцепя черепа му, а след това, ако успея, може да халосам още някого.

Пожарът вече бушуваше с пълна сила — нали къщата беше стара и суха — и топлината стигаше чак до мен.

А враговете бяха вече съвсем близо… Стиснах още по-здраво тоягата и се приготвих за удар.

И изведнъж, само на няколко крачки от мен, те се заковаха на място… някои се обърнаха и се втурнаха назад, други застинаха със зяпнали уста, с втренчени, разширени от изумление и ужас очи. Гледаха не мен, а нещо зад мен.

Останаха така само за миг, след това се пръснаха и побягнаха обратно към склона и отчаяният им ужасен вой заглуши рева на огъня… Като че ли изплашено до смърт стадо тичаше, подгонено от степен пожар.

Рязко се обърнах — зад мен стояха онези от другия свят! Черните им тела проблясваха в танцуващите сенки на огъня, лекият вятър едва поклащаше сребристите пера на чудните им глави. Те приближаваха към мен и чуруликаха на непонятния си пеещ език.

Дявол да ги вземе, не можаха ли да почакат! Избързаха, само и само да не изтърват и най-малкия предсмъртен трепет на това обезумяло от ужас място.

И не само сега — отново и отново, вечери наред те ще идват тук и ще връщат послушното време към тази съдбовна минута. Намериха още едно място, където ще чакат началото на зрелището, намериха още един призрачен дом със зеещи прозорци, откъдето да гледат безумието и ужаса на друг свят.

Те идваха към мен, а аз стоях неподвижен, здраво стиснал тоягата в ръце, и изведнъж пак се разнесе дъхът на лилата и познатият безмълвен глас отново проговори:

— Назад! Назад! Дойдохте много рано! Този свят не е отворен!

В далечината някой викаше някого, но сред грохота и трясъка на пожара, при звънкото и плавно чуруликане на тези пеещи таласъми от лилавия свят на Тъпър Тайлър нищо не се разбираше.

— Върнете се! — повтори брястът. Нечутите му думи изплющяха като удар на камшик.

И те си отидоха — изчезнаха, разтвориха се в някаква странна тъмнина, по-гъста и по-черна от самата нощ.

„Един бряст, който говори — казах си аз… — И колко ли още говорещи дървета има около нас? колко беше останало от Милвил и колко принадлежеше на лилавия свят?“ Вдигнах глава към върховете на дърветата, които ограждаха градината — призрачни сенки на фона на черното небе, потръпващи от дъха на странен вятър, повял незнайно откъде. „Вятърът ли ги люлее, или и те говорят нещо? Кои са те — старите земни дървета, безмълвни и глупави, или други, дошли от чужда Земя?“

Никога нямаше да узнаем, а вероятно и не беше важно, защото от самото начало нямаше на какво да се надяваме. Бяхме победени, преди да сме започнали борбата. Всичко беше отдавна загубено, още в онзи ден, когато баща ми донесе вкъщи лилавите цветя…

Отново в далечината някой ме извика.

Хвърлих оръжието си и тръгнах през градината. Кой ли може да е? Не е Нанси, но гласът ми е познат.

А ето и Нанси тича надолу по хълма.

— Бързо, Брад! — викна тя.

— Къде се загуби? — попитах аз. — какво стана?

— Пияницата те търси. Чака те на преградата. Едва успял да се промъкне през постовете и иска непременно да те види.

— Но нали той…

— Тук е, казвам ти. Иска да говори с теб и с никой друг.

Тя се обърна и почти затича нагоре по хълма, а аз тежко се затътрах след нея. Минахме през двора на доктора, прекосихме улицата, после още един двор и… ами, разбира се, точно пред нас е преградата!

От земята изникна някаква фигура, подобна на джудже.

— Ти ли си, братко? — попита той.

— Аз съм… А ти…

— За това после. Нямаме много време. Постовете знаят, че съм успял да се промъкна. Търсят ме.

— Какво искаш?

— Не какво искам аз, а какво искат всички. Вие сте в капан.

— Всички са в капан — отвърнах.

— Нали и аз това казвам. Някакъв отчайващ глупак от Пентагона е решил да хвърли бомба. Чух радиото, докато се промъквах между колите. Не всичко, но долових туй-онуй с крайчеца на ухото…

— Така… — рекох аз. — Значи човечеството е пред своя край.

— Не е край — възрази Пияницата. — казвам ти, има начин, стига само във Вашингтон да разберат.

— Ако наистина знаеш някакъв изход, защо губиш време да ме търсиш? Можеше да кажеш на…

— На кого да кажа? — попита пияницата. — Кой ще ми повярва? Кой съм аз? Пияница и нехранимайко, избягал от болницата, и…

— Добре, добре.

— Ти си човекът, който трябва да им обясни — продължи Пияницата. — Ти, изглежда, си нещо като упълномощен. Все някой ще те изслуша. Свържи се там с някого и ще те изслушат.

— Ако има какво да слушат — забелязах аз.

— Има! — отговори Пияницата. — Ние имаме нещо, което чуждоземците нямат. И сме единствените, които можем да им го дадем.

— Да им дадем ли? — викнах аз. — Всичко, каквото им трябва, те могат да си го вземат, без да ни питат!

— Не и това! — каза Пияницата.

Поклатих глава със съмнение.

— Ти доста опростяваш нещата. Вече се хванахме на въдицата им. Хората искат те да дойдат, макар че и да не искаха, те пак щяха да дойдат. Улучиха най-уязвимото ни място.

— Цветята също имат уязвимо място — рече Пияницата.

— Не ме разсмивай.

— Ти си си глътнал езика и не можеш да разсъждаваш.

— Много пък познаваш!

Как да не си глътнеш езика! Светът е тръгнал по дяволите. Ядрена смърт е надвиснала над главите ни, хората и без това са бедни от страх, а когато Хайъръм разправи какво е видял в градината, съвсем ще полудеят. Хайъръм и шайката му изгориха къщата ми до основи и аз останах без покрив… и цялото човечество остана без покрив над главата, защото Земята престана да бъде роден дом за нас. Тя е вече само едно звено от безкрайно дългата верига светове, завладени от друга форма на живот, срещу която хората са безпомощни.

— Цветята са много старо племе — чух Пияницата да обяснява. — колко старо, не знам. Един милиард години, два милиарда, не е известно. Те са минали през много светове и са познали много живи същества — не само живи, но и надарени с разум. И с всички тях са се сработвали, вървели са ръка за ръка. Но никога друго племе освен нашето не ги е обикнало, не ги е засявало в градините си и не се е грижило за тях заради красотата им и…

— Ти си луд! — изревах аз. — Абсолютно побъркан!

— Брад — задъхана от вълнение, изрече Нанси, — а може би той е прав? Хората са се научили да ценят красотата на природата едва преди две хиляди години. На пещерния човек и през ум не му е минавало, че цветето е красиво, или…

— Така е — каза Пияницата. — Никое друго живо същество не е развило понятието красота. Само човек от земята би изкопал някъде от горите две-три самотни цветенца, би ги донесъл вкъщи и би се грижил за тях заради красотата им… А до този момент и на самите Цветя и през ум не им е минавало, че са красиви. Никой дотогава не ги е обичал и не се е грижил за тях. Също като жена, която не знае, че е красива, докато някой не й каже, и като самотно сираче, което се скита по чужди къщи и изведнъж намира родния си дом.

„Колко е просто“ — рекох си аз. — „Не може да бъде! Нищо на света не е толкова просто. И все пак, като си помисли човек, има логика. И това е единственото обяснение, в което има някаква логика.“

— Цветята ни поставиха едно условие — продължи Пияницата. — Нека и ние да им поставим на тях — да настояваме част от тях, когато дойдат на земята, да си останат само цветя.

— Така че да можем да ги садим в градините си, да ги обсипваме с грижи и да им се любуваме заради самите тях — допълни Нанси.

Пияницата леко се усмихна.

— Аз много съм мислил и премислял този въпрос. Толкова, че сам бих могъл да напиша тази точка от договора.

— Нима това е изходът? Как мислите, дали ще излезе нещо от това?

— Разбира се!

Това, че ще бъдат обичани от друг род, който ще се грижи за тях, ще привърже Цветята към нас със силата на благодарността и войната завинаги ще бъде забравена. И това ще бъде вече друга връзка, различна, но силна като бръзката между човека и кучето. А на нас точно това ни трябва — сега ще имаме достатъчно време да се научим да живеем и работим заедно.

И повече няма да се боим от Цветята, защото ще им бъдем необходими, защото те ни търсеха, без да знаят какво търсят и без дори да подозират, че на света съществува това, което ние можем да им дадем.

— Да, това е нещо ново — казах аз.

— Ново е — съгласи се Пияницата.

Ново и непривично за Цветята, както за нас способността им да управляват времето.

— Е — попита Пияницата, — съгласен ли си? Войниците са по петите ми. Знаят, че съм се промъкнал през постовете, и скоро ще ме спипат.

Тази сутрин човекът от Външното министерство и сенаторът говориха за продължителни преговори — стига да е възможно да се започнат преговори, — а генералът признаваше единствено езика на грубата сила. Пък през цялото това вроме отговорът е лежал в най-нежното и най-човешкото у нас — любовта ни към красотата. И не сенаторът или генералът намериха този отговор, а един презрян безделник и пияница от нашия Милвил.

— Добре, викай твоите войници и им кажи да донесат телефон — казах аз на Пияницата. — Нямам време да тръгна и сам да си търся.

„Първо, трябва да се свържа със сенатора — мисля аз, — а той ще докладва на президента. След това ще хвана Хиги, ще му обясня как стоят сега нещата и той от своя страна ще поуспокои духовете в града.“

Но този кратък миг е само мой и аз искам да го запомня завинаги: до мен Нанси, а от другата страна на преградата, срещу нас, моят стар приятел нехранимайко. Аз се опивам от величието на този миг, в който силата на истинската човечност, не на властта или общественото положение се пробужда с поглед към утрешния ден, когато неизброими същества от различни светове ще се устремят заедно, рамо до рамо, към едно светло бъдеще.

Край
Читателите на „Всичко живо е трева“ са прочели и: