Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (14)

14.

Събудих се. Сребристосиня нощ. Какво ли ме събуди? Лежах по гръб, над мен в небето блещукаха звездите. Не бях объркан. Знаех къде се намирам. Не стана нужда пипнешком да се връщам към действителността. Чувах как реката присмехулно плиска бреговете и усетих в ноздрите си пушека на огъня.

И все пак нещо ме събуди. Лежах, без да мръдна; ако това нещо беше наблизо, не трябваше в никакъв случай да узнае, че съм буден. Обзе ме чувство на страх или може би на напрегнато очакване. Но ако беше страх, поне не беше нито дълбок, нито силен.

Бавно извих глава на една страна и видях луната — огромна, ясна, стъпила върху самите клони на ниските дървета край брега.

Лежах направо на твърдата земя, без постелка, без нищо под мен. Тъпър се беше промъкнал да спи в колибата и свил крака, така че те вече не се подаваха навън. И ако наистина беше вътре и спеше, правеше го много тихо, защото не се чуваше нито звук.

Продължавах да лежа безшумно и неподвижно и се мъчех да доловя шум от прокрадващи се стъпки. Но не чух нищо и най-накрая седнах.

Окъпания в сребърна лунна светлина склон над лагера подпираше с върха си тъмносиньото небе — и тази красота висеше в тишината толкова ефирно, че човек го дострашава да продума или да помръдне, да не би красотата и тишината да се разпилеят на хиляди късчета.

Внимателно се изправих на крака сред този ефирен свят, все още недоумяващ какво ме бе събудило.

Тишина. Небето и земята замрели, като че ли за миг са застанали на пръсти, за миг спрели и изостанали от времето. Стори ми се, че тук е замръкнало настоящето, без минало и без бъдеще, че в тази тишина никога няма да прозвучи тракането на часовника и никой няма да каже на глас дума.

Изведнъж нещо се помръдна на върха на хълма; човек или подобие на човек се понесе стремително по хребета; гъвкав, грациозен, издължен силует на фона на тъмносиньото небе.

Втурнах се след него. Затичах нагоре по възвишението без някаква определена цел. Знаех само, че там горе има човек или човекоподобно същество и аз трябва да се срещна с него лице в лице, защото се надявах, че то може да придаде някакъв смисъл на земята от пустота и цветя, на тази безмълвна, ефирна красота; надявах се, че то ще ми помогне да разбера това непознато измерение на пространството и времето.

Силуетът летеше по гребена на хълма и аз се опитах да извикам, но от гърлото ми не излезе нито звук, затова продължавах да тичам мълчаливо след него.

Неизвестното същество, изглежда, ме забеляза, защото изведнъж се спря, обърна се и започна да ме разглежда отгоре.

Несъмнено фигурата беше човешка, само на главата си имаше нещо като качул, който й придаваше птичи облик; сякаш върху човешко тяло беше пораснала глава на папагал.

Тичах задъхан към това същество и ето че то започна да слиза към мен — спокойно, бавно, с някаква естествена грация.

Спрях, като се мъчех да си поема дъх. Нямаше смисъл да тичам повече и да гоня. То само идваше към мен.

Приближаваше се; все още виждах очертанията на фигурата, но вече можех да различа, че качулът на главата бе бял или сребърен. Лунната светлина ми пречеше да определя кое от двете.

Започнах да дишам по-равномерно и тръгнах нагоре да го посрещна. Приближавахме се бавно, вероятно и двамата се бояхме да не изплашим другия с някое рязко движение.

Съществото спря на десетина крачки от мен, спрях и аз.

Сега вече го виждах добре — то наистина беше човекоподобно и беше жена, гола или полугола. Качулът на главата й странно блестеше на лунната светлина, но не можех да разбера дали това е естествена част от нея, ексцентрична прическа или може би шапка.

Качулът беше бял, а тя — цялата черна, като черен кехлибар, който хвърля отблясъци на лунна светлина. Тялото й излъчваше някаква напрегнатост и гъвкавост, от него бликаше толкова живот, че дъхът ми секна.

Тя проговори. Но без думи, речта й беше музика.

— Съжалявам — казах аз, — не разбирам.

Тя пак заговори, гласът й звънна, сякаш пръсна шепа кристали в синьо-сребърната тишина, но аз пак нищо не разбрах. Може ли, помислих си отчаяно, индивид от моя човешки род някога да разбере тези слова, които се изливаха в музика, без думи. А може би те въобще не трябваше да се разбират, както ние разбирахме думите.

Поклатих глава, а тя се засмя — смехът й беше съвсем човешки, звънък, тих, изпълнен с радостно вълнение.

Тя протегна ръка, пристъпи няколко крачки към мен и аз поех протегнатата ръка. Изведнъж жената се обърна и леко затича нагоре по хълма, увличайки и мен след себе си. Превалихме хребета и продължихме да тичаме надолу ръка за ръка — диво, стремително, обхванати от безумието на младостта; тичахме в нищото, оставаше само опиянението, че съществуваме в лунната светлина.

Бяхме млади и пияни от необяснимото щастие, за което нямаше причина, пияни от див възторг, поне аз.

Тя държеше здраво ръката ми с нейната силна, гъвкава, млада ръка и ние тичахме. Като че ли бяхме едно цяло; и по някаква необяснима причина на мен наистина ми се стори, че съм станал част от нея и зная къде отиваме и защо, но бях така обзет от това особено щастие, че не можех да си го обясня на понятен за мен език.

Стигнахме до потока и го прецапахме, заобиколихме могилата, на която открих черепите, цзкачихме на един дъх втория хълм и там, на върха, налетяхме на останалите.

Шест-седем същества като моята непозната спътница се бяха събрали на полунощен пикник. По земята бяха нахвърляни в кръг предмети, подобни на кошници и бутилки. А в средата сребрееше някакъв прибор или апарат, малко по-голям от баскетболна топка.

Спряхме се на края на кръга и всички се обърнаха и ни загледаха, но без учудване, сякаш беше най-обикновено нещо някой да доведе сред тях чуждоземно същество като мен.

Моята спътница им каза нещо на пеещия си език и те й отговориха също с музика. Гледаха ме напрегнато, но приятелски.

След това всички седнаха в кръг, само едно същество остана право и ми стори знак да се присъединя към тях.

Седнах срещу спътницата ми и този, който ми направи знак.

„Изглежда, имат някакъв празник или разходка“ — помислих си аз, макар че в атмосферата се носеше нещо много по-тържествено от радостта на една обикновена разходка. В лицето и фигурите на насядалите в кръг хора имаше някаква напрегнатост, като че ли очакваха да се случи нещо много важно. Те бяха щастливи и възбудени и просто трептяха от живот, изпълнил целите им същества.

С изключение на качулите те съвсем приличаха на хора и чак сега видях, че не носят дрехи. Откъде ли се бяха взели? Тъпър щеше да ми каже, че тук живееха такива същества. Но той каза, че Цветята са единствените обитатели на планетата, макар да спомена, че от време на време идвали гости.

Дали тези същества са гости или потомци на онези, чиито останки намерих на могилата, и сега са излезли от тайното си убежище? Но не, в тях няма нищо, което да подсказва, че са се крили и спотайвали.

Странният предмет си стоеше в центъра на кръга. Когато ходехме от Милвил на излет, ние поставяхме така грамофон или транзистор. Но на тези хора не им трябваше музика, защото тяхната реч беше музика, а сребърният апарат в средата на кръга беше много особен; никога през живота си не бях виждал подобно нещо. Той беше кръгъл и като че направен от много лещи, слепени под различен ъгъл — те пречупваха различно лунната светлина, така че кълбото светеше ослепително.

Някои започнаха да изпразват кошниците и да отварят бутилките и изведнъж разбрах, че ще ме поканят да ям с тях. Разтревожих се, защото не можех да им откажа, те бяха толкова любезни, а тяхната храна можеше да бъде опасна за мен. Въпреки че явно бяха човекоподобни, съвсем не беше изключено да имат различна обмяна на веществата и онова, което за тях е храна, за мен да представлява отрова.

Това не беше кой знае колко важно, но не можех да взема решение и седях, разкъсван от колебания какво да правя. Ако храната се окаже само гадна, отвратителна, щях да се справя; бих я погълнал заради дружбата си с тези хора. Но мисълта, че може да е смъртоносна за мен, ме караше да се двоумя.

Допреди малко сам се убеждавах, че колкото и голяма заплаха да са Цветята за нас, ние трябва да ги пуснем, трябва да се борим да намерим общ език с тях и да изгладим всички евентуални разногласия. Казвах си, че може би бъдещето на човечеството зависи от това дали то ще съумее да се срещне и да се разбере с първите пришълци от чужда планета. Защото идваше времето, все едно дали това щеше да стане след сто или хиляда години, когато ние ще срещаме много извънземни разумни същества, и не трябваше да се проваляме още от първия път.

И ето тук, в този кръг, аз седях с представители на чужд свят и за мен не можеше да има други правила, различни от правилата на цялото човечество. Аз бях длъжен да постъпя така, както според мен трябваше да постъпят всички хора от нашата земя — ако ме поканеха да ям, трябваше да приема.

Сигурно мислите ми не са течали така последователно. Събитията се трупаха с главоломна бързина и не ми оставаше много време да разсъждавам. Решението си взех за един миг и се надявах, че не съм сгрешил.

Но нямах възможност да се уверя в правотата на решението си; още преди да раздадат храната, кълбото в средата на кръга започна да цъка не по-силно от цъкането на часовник в празна стая, но щом го чуха, те изведнъж скочиха на крака и се втренчиха в него.

Аз също скочих и вперих поглед в странния апарат: те явно забравиха, че и аз съм между тях. Цялото им внимание беше съсредоточено върху светещата топка.

Кълбото продължи да цъка, блясъкът му помътня и от него се разпространи някакъв облак, сякаш речна мъгла се разстла по земята.

Той ни обви и в него започнаха да се очертават странни форми — отначало неясни, променящи се, а после по-плътни, по-очертани, макар че станаха реални, като че ли бях в приказното царство на феите — всичко виждах, а нищо не можех да докосна.

И ето че мъглата се разсея — или ние просто вече не я виждахме, защото тя създаде не само очертания и форма, а и цял един друг свят около нас, в който ние бяхме ако не участници, поне наблюдатели.

Оказа се, че стоим на нещо, което на Земята би могло да се нарече тераса на вила. Бяхме стъпили върху грубо изсечени каменни плочи, между които растяха тънки стръкчета трева, а зад гърбовете ни се издигаше каменна стена. И все пак стените изглеждаха смътни, като в мъгла, като театрален декор, който не трябва да се разглежда отблизо.

А пред нас се простираше град, грозен, лишен от всякаква красота. Утилитарен във всяко отношение, каменни стени, издигнати без капка въображение, без никакъв архитектурен замисъл освен принципа, че натрупаните един върху друг камъни ще дадат подслон. Градът имаше бозавия цвят на засъхнала кал и се простираше докъдето стига погледът — хаотична купчина от правоъгълни фигури, нахвърляна как да е и толкова нагъсто, че няма къде да си поемеш дъх.

И все пак в него имаше нещо нереално, нещо призрачно; тези масивни, тежки форми нито за миг не заприличаха на истински каменни стени. И плочите под краката ни не бяха истинска тераса. По-точно ние като че ли се носехме на сантиметър над тях, без да ги докосваме.

Имах чувството, че се намирам на панорамно кино, където кадрите се виждат в три измерения. Филмът се въртеше от всичките ни страни и ние знаехме, че сме там, защото виждахме всичко, но артистите не ни забелязваха. Знаехме че сме вътре в залата, но знаехме, че не участвуваме в действието; въпреки че този магически свят ни беше обгърнал отвсякъде, ние стояхме изключени от него.

Отначало виждах само града, обаче сега изведнъж разбрах, че целият град е обхванат от ужас. Хората стремглаво тичаха по улиците и отдалеч долитаха писъци, вопли и стонове на отчаяна безумна тълпа.

А след това градът и воплите, всичко изчезна в пърлещия ослепителен пламък, който изригна и разцъфтя така непоносимо бяло, че пред очите ми притъмня. Тъмнината ни погълна и в света не остана нищо освен черната бездна и титаничния грохот, който се разнесе от мястото, където първоначално пламна ослепителната бяла светлина.

Пристъпих напред с протегнати ръце. Срещнах само празнота и изведнъж ме завладя чувството, че стоя сам в тази празнота, която се простира безкрайно, че всичко досега е било видение, видение, което отлетя и ме остави вечно да блуждая в черната пустош.

Не посмях да направя повече ни крачка, стоях като замръзнал и не дръзвах да мръдна, защото изпитвах нелепото чувство, че стоя на платформа и че направя ли още едно движение, ще пропадна в безкрайната бездна.

След това тъмнината започна да избледнява и през сивата дрезгавина видях града смазан, изравнен със земята от урагана, а над цялото това разрушение се мятаха бясно огнени пламъци и пепел. Над града се виеше чудовищно кълбо, сякаш хиляди буреносни облаци се бяха слели в един. От този яростен вихър ечеше дълбокият свиреп рев на смъртта, на страха, на съдбата, дивият ужасен вик на злото.

Около мен стояха другите, чернокожите със сребърните качули, приковани, онемели и гледаха хипнотизирани, замръзнали от страх или може би нещо много повече от страх — суеверен ужас.

Стоях с тях като вкоренен в земята, докато ревът утихне. Тънки струийки дим се виеха над развалините и когато ревът спря, аз чух трясък и пращене и как се наместват натрошените камъни. Но вече не звучаха вопли, стенания и писъци. Нямаше жива душа, нямаше движение, само последните тръпки на летящите отломъци над голата черна пустош, където бе избухнала светлината.

Сивата мъгла се разнесе и градът се провидя. Там, където странните същества бяха в кръг, видях отново да проблясват лещите на кълбото. Съществата ги нямаше, бяха изчезнали. От сивия здрач отново долетяха викове, но този път различни от онези, които се носеха из града, преди да избухне бомбата.

Да, сега вече знаех — бях видял като по телевизия разрушаването на един град от ядрена експлозия. А за телевизор, ако въобще мога да го нарека така, бе послужило кълбото. Този странен механизъм нахлу във времето и възкреси от миналото един миг от историята.

Здрачът се разсея и нощта отново се върна с жълтата луна, пръснатите по небето звезди и озарените от луната хълмове, които се снишаваха да достигнат живачната лента на потока.

На един от по-далечните хълмове се мятаха гъвкавите черни фигури и сребърните им качули блестяха на лунната светлина. Те бясно тичаха и огласяха нощта с писъци на престорен ужас.

Погледнах към тях и потреперах — имаше нещо извратено, някаква неизлечима болест, която разяждаше душите им.

Бавно се обърнах към апарата. Той отново беше обикновено кълбо от лещи. Клекнах до него и започнах да го разглеждам. Беше направен от безброй лещи, наклонени под различен ъгъл една към друга, и между тях едва се забелязваше някакъв механизъм, който обаче не се виждаше добре на слабата лунна светлина.

Предпазливо го докоснах. Изглеждаше много крехък и ме беше страх да не го счупя, но не можех да го оставя там. Искаше ми се да го взема и си помислих, че ако успея да го пренеса на Земята, ще ми послужи като доказателство за това, което щях да разкажа.

Съблякох си сакото и го постлах на земята, взех внимателно кълбото с две ръце и го сложих върху него. Повдигнах краищата на сакото и хубаво увих кълбото, а отгоре го забързах с ръкавите за по-здраво.

Хванах пакета под мишница и се изправих.

Наоколо се търкаляха кошниците и бутилките и изведнъж ми мина през ума, че трябва да се измъкна оттук незабавно, защото тези хора сигурно щяха да се върнат скоро, за да си приберат топката и останалите неща. Но засега все още не се виждаше никой. Вслушах се напрегнато и ми се стори, че едва доловимите им викове заглъхват в далечината.

Обърнах се, спуснах се надолу, прекосих потока и започнах да се изкачвам по втория хълм. На средата на пътя срещнах Тъпър, който бе тръгнал да ме търси.

— Помелих, че си се загубил — каза той.

— Срещнах една компания. Бях на пикник с нея.

— Едни със смешни качули на главите?

— Да, нещо такова — отговорих аз.

— Те са ми приятели — каза Тъпър. — Често идват тук да се плашат.

— Да се плашат?

— Ами да. За разнообразие. Те обичат да се плашат.

Значи така. Като малки деца, които се промъкват към някоя изоставена къща, за която се говори, че е обитавана от призраци, надничат през прозорците и след това се втурват с писъци да бягат, обзети от въображаем ужас, събуден от въображаеми шумове, дошли от къщата. И не се изморяват да играят тази игра хиляди пъти и отново и отново да търсят този страх, който им доставя някакво странно удоволствие.

— Весело си живеят — каза Тъпър. — По-весело от всички, които познавам.

— Често ли ги виждаш?

— Много често — отговори Тъпър.

— Защо не си ми казал досега?

— Не си ме питал.

— Те наблизо ли живеят?

— Не — каза Тьпър, — много далече.

— Но тук, на тази планета, нали?

— Каква планета? — попита Тъпър.

— В този свят ли — поясних аз.

— Не. В друг свят. Но това за тях няма значение. Ходят навсякъде да се забавляват.

Значи те могат да ходят да се забавляват навсякъде, където поискат, а сигурно и когато поискат. Това бяха чудовища, вампири, които се хранеха с миналото, извличаха си силни преживявания и вълнения от катастрофите и трагедиите на стари времена, избираха най-гнусното и отвратителното от историята да се наслаждават. И с какво извратено удоволствие се връщаха отново и отново към тази сцена на разрушение и смърт!

Може би тези деградирали същества идваха от някоя планета, която Цветята бяха завоювали, и сега свободно се използуваха праговете във времето, които водеха към други светове?

Впрочем от всичко, което разбрах, видях, че „завоювали“ не е точната дума. Защото тази нощ видях какво беше станало в този свят. Не Цветята са унищожили населението на тази планета; хората бяха обезумели и извършили самоубийството. Сигурно планетата е била мъртва дълго преди Цветята да пробият границата на времето и да се заселят тук. Черепите, които намерих, трябва да са били на преживелите катастрофата — навярно много малко са оцелели и са живели още известно време, но са били обречени, защото и почвата, и въздухът, и водата са били отровени от експлозията.

Значи Цветята не бяха истински завоеватели; те само са се заселили на тази земя, погубена от безумието на нейните обитатели.

— Отдавна ли са се заселили Цветята тук? — попитах аз.

— Защо мислиш, че те не винаги са живели тук? — учуди се Тъпър.

— Просто ми мина през ума. Те не са ли споменавали нещо от този род?

— Не съм ги питал.

Разбира се, че няма да попита; липсваше му любознателност. Той просто беше щастлив, че е намерил това място и приятели, с които да разговаря и които да се грижат за него — място, където няма хора да му се присмиват и да му досаждат.

Стигнахме колибата; луната се беше придвижила далеч на запад. Огънят едва мъждукаше. Тъпър го засили с няколко съчки и приседна на края. Аз седнах срещу него и внимателно оставих увитата топка до себе си.

— Какво е това там? — попита Тъпър.

Разгънах сакото.

— Тая играчка е на моите приятели — каза той. — Ти си я откраднал.

— Те си отидоха и я оставиха. Искам да я разгледам по-отблизо.

— Тя показва други времена — рече Тъпър.

— Ти значи знаеш?

Той кимна.

— Те ми показаха много времена, различни от нашето.

— Случайно да знаеш как се пуска?

— Те и това ми обясниха — каза Тъпър, — но аз пак не разбрах.

Той избърса брадата си, ала лигите само се размазаха, затова я избърса още веднъж.

„Те ми обясниха“ — изрази се Тъпър. Значи той можеше да разговаря с тях. Можеше да разговаря с Цветята и със съществата, чиято реч не е думи, а музика. Безсмислено беше да го питам как прави това, нищо няма да каже. А може би тази негова способност и да не може да се обясни. Защото повече от сигурно е, че в нашия език няма думи, с които да се охарактеризира това явление.

Кълбото лежеше върху сакото ми и излъчваше мека светлина.

— Най-добре да легнем да поспим — предложи Тъпър.

— След малко — казах аз.

Можех да легна, когато си поискам, защото за легло ми служеше голата земя.

Докоснах леко кълбото.

Механизмът, който проникваше далеч назад във времето и показваше на зрителите като жива картина събитията, запазени дълбоко в паметта на вселената. Какво ли не може да се направи с помощта на подобен апарат! Той би станал безценно помагало за изучаване на историческото минало. Може с негова помощ да се ликвидира престъпността, защото е в състояние да извади на бял свят подробни доказателства за всяко престъпление. Но в каква страшна сила може да се превърне то, ако попадне в безскрупулни ръце или във властта на някое правителство…

Ще го взема с мен в Милвил, стига да мога, стига да успея да се бърна там. Там ще бъде вещественото доказателство, с което ще подкрепя разказа си, но какво щях да правя с него, след като ми повярват? Да го заключа в някой сейф и да унищожа шифъра, така че никой да не може да се добере до него? Да грабна чук и да го разбия на парчета? Да го дам на учените? Какво да правя?

— Изцапал си си палтото с това нещо — каза Тъпър.

— Не е кой знай каква беда — отговорих аз.

И изведнъж се сетих за парите в него. Те бяха във вътрешния джоб и може да съм ги изгубил в стремглавото препускане или докато съм увивал машината на времето.

Какъв съм глупак! Да рискувам така! Трябваше да забода джоба с карфица, да сложа плика в обувката си или въобще да направя нещо. Човек не получава всеки ден хиляда и петстотин долара.

Наведох се, пъхнах ръка в джоба и за голямо мое облекчение пръстите ми напипаха плика. Но още в същия миг разбрах — нещо не е в ред. Пликът бе съвсем изтънял, а в него трябваше да има дебела пачка от тридесет банкноти по петдесет долара.

Издърпах плика от джоба и го отворих… празен.

Нямаше какво да питам. Нямаше и за какво да се чудя. Знаех точно как е станало. Ах, този мръсен, олигавен кретен, който все не може да научи броя на пръстите си. Ще го удуша, ще го убия, ще го накарам да върне парите!

Вече ставах да се нахвърля върху Тъпър, когато той изведнъж ми проговори с гласа на красивата телевизионна спикерка.

— Тъпър говори от името на Цветята — каза гласът. — А вие седнете и се дръжте прилично.

— Няма да ти мине номерът — озъбих се аз. — Няма да се измъкнеш с преструвките си…

— Но с вас говорят Цветята — повтори рязко гласът. И действително лицето на Тъпър доби познатото безжизнено изцъклено изражение.

— Той ми взе парите — казах аз. — Измъкнал ги е от плика, докато съм спял.

— Хайде тихо — рече нежният глас. — Мълчете и слушайте.

— Няма да млъкна, преди да си получа парите обратно.

— Ще ги получите. Ще получите много повече от вашите жалки хиляда и петстотин долара.

— Гарантирате ли?

— Гарантираме.

Отново седнах.

— Вижте какво, вие не знаете колко много значат за мене тези пари. Разбира се, грешката е отчасти моя. Трябваше да изчакам да отворят банката или да намеря някое сигурно място, където да ги скътам. Но се забъркаха толкова неща…

— Само не се вълнувайте — казаха Цветята. — Ще ви ги върнем.

— Добре — съгласих се аз. — Но необходимо ли е Тъпър да говори с такъв глас?

— Защо, какво му има на гласа?

— По дяволите! — изругах. — Е, добре, говорете както искате. Аз желая да разговарям с вас сериозно, може дори да поспорим, а така не е честно… Ще се постарая обаче да не забравям с кого говоря.

— В такъв случай ще говорим с друг глас — казаха Цветята и още по средата на изречението зазвуча гласът на бизнесмена.

— Много ви благодаря — казах аз.

— Спомняте си — рекоха Цветята, — че когато говорихме с вас по телефона, ние ви предложихме да станете наш представител.

— Разбира се, че си спомням. Но за да стана ваш представител…

— Страшно се нуждаем от някого. От човек, на когото можем да се доверим.

— Откъде сте толкова сигурни, че можете да се доверите на мен?

— Сигурно сме, защото знаем, че ни обичате — отговориха те.

— Вижте какво — казах аз. — Не знам откъде ви е хрумнала тази мисъл. Не разбирам…

— Баща ви намери тези от нас, които бавно загиваха във вашия свят. Той ни взе в неговата градина и започна да се грижи за нас. Той ни гледаше, пазеше ни и ни обикна — и ние разцъфтяхме.

— Всичко това ми е известно…

— Вие сте продължение на вашия баща.

— Е, не е задължително. Не в тоя смисъл, както го разбирате.

— Грешите, така е — упорствуваха те. — Ние познаваме биологията на човека. Знаем закона за наследствеността. „Крушата не пада по-далеч от дървото“ — казва вашата пословица.

Реших, че няма смисъл да продължавам. С тях не може да се спори. Те си имаха своя логика; от съприкосновението си със Земята бяха насъбрали най-различна информация, усвоили я горе-долу и си направили собствени изводи. И този закон сигурно беше съвсем смислен за техния свят, защото растенията почти не се различават от родителите си. Безполезно беше да ги убеждавам, че законите, който са валидни за тях, не винаги важат и за хората.

— Добре — рекох аз, — нека бъде както казвате. Вие сте сигурни, че можете да ми вярвате, и, изглежда, сте прави. Но искам да ви кажа честно: не мога да се заема с тази работа.

— Не можете? — попитаха те.

— Вие искате да бъда ваш представител на Земята. Ваш посланик. Да водя преговори от ваше име.

— Точно така.

— Да, но аз не съм подготвен за такова нещо. Не съм дипломат. Нямам представа как се върши тази работа. Не знам дори откъде да започна.

— Вие вече започнахте — казаха Цветята. — И ние сме много доволни от първите ви крачки.

Аз настръхнах.

— Какви първи крачки? — попитах.

— Ами да, разбира се — отговориха те. — Нима не помните? Вие помолихте Джерълд Шърууд да влезе във връзка с някого. И при това подчертахте, че този някой трябва да заема много висока длъжност и да има власт.

— Аз го помолих съвсем не заради вас.

— Но вие можете да говорите и от наше име. На нас ни трябва някой, който да обясни какво сме ние.

— Нека да си говорим честно — казах аз. — как мога аз да обясня какво представлявате вие? Та аз не знам почти нищо за вас.

— Ние ще ви разкажем всичко, което искате да знаете.

— Тогава да започнем. Това не е вашата родина, нали?

— Не, не е. Ние преминахме през много светове.

— А хората… хм… не хората, а разумните същества… Какво стана с разумните същества на тези светове?

— Не ви разбираме.

— Когато проникнете в някой нов свят и намерите там разумни същества, какво правите с тях?

— Ние много рядко намираме в новите светове разум, искаме да кажем високоразвит, истински разум. Той не се развива във всички светове. А когато попаднем на разумни същества, намираме общ език с тях. Сътрудничим. Когато успеем.

— Ако не успеете?

— Моля, не ни разбирайте погрешшо — помолиха Цветята. — Един-два пъти не успяхме да установим контакт с мислещите същества на някой свят. Те не ни забелязваха. За тях ние бяхме просто още една форма на живот, още един… Как го наричате… бурен.

— И тогава какво правите?

— Какво можем да правим? — учудиха се те. Отговорът не беше съвсем честен и искрен. Те могат да направят много неща.

— И вие продължавате по-нататък.

— По-нататък?

— От свят на свят — казах аз. От един свят в друг. Кога мислите да спрете?

— Не знаем — отговориха Цветята.

— Каква е целта би? Какво искате да постигнете?

— Не знаем — рекоха те.

— Почакайте, така не може. Вече втори път казвате, че не знаете. Вие сте длъжни да знаете…

— Господине — казаха те, — а вашето човечество има ли някаква цел? Цел, към която съзнателно да се стреми?

— Не, доколкото ми е известно — отговорих аз.

— Значи в това отношение сме еднакви.

— Да, може би.

— Вие имате на вашата земя едни машини, които наричате електронно-изчислителни.

— Да, те се появиха съвсем наскоро.

— Тези машини служат за събиране и запазване на всевъзможна информация, за установяване на връзка между различните данни и за да ги съобщават на човека, когато са му необходими.

— Те имат още много други функции. Например поправката на остарели данни…

— Това сега не е важно. Кажете, каква според вас е целта на електронно-изчислителните машини?

— Те нямат осъзната цел. Те не са живи.

— А ако бяха живи?

— Ами тогава, предполагам, крайната им цел щеше да бъде да съберат всички данни за цялата вселена и да установят съотношението между тези данни.

— Вие сте прав — казаха Цветята. — Ние сме живи електронно-изчислителни машини.

— Тогава вашите странствания няма да имат край. Вие никога няма да спрете.

— Ние не сме много уверени в това — отговориха те.

— Но…

— Събирането на информация е само средство. Целта е да стигнем до истината — казаха Цветята важно. — А може би не трябва да събираме данни за цялата вселена, за да стигнем до истината.

— А как ще разберете, че сте стигнали до истината?

— Ще разберете — отговориха те.

Махнах с ръка. Така доникъде нямаше да стигнем.

— И сега вие искате да завземете нашата Земя — казах аз.

— Изразихте се неправилно и несправедливо. Ние не искаме да завземем вашата Земя. Искаме вие да ни пуснете при вас, да получим малко място, където да се заселим, искаме да работим и да сътрудничим с вас. Да споделим знанията си.

— Добър отбор ще се получи.

— Да, наистина — отговориха те.

— И след това?

— Какво искате да кажете? — попитаха Цветята.

— След като обменим знания, какво ще стане след това?

— Ще продължим към други светове — отговориха те. — И вие заедно с нас.

— Да търсим други цивилизации, още знания?

— Точно така.

Както го казваха, излизаше съвсем просто. А всъщност не беше, не можеше да бъде толкова просто. Нищо на света не е просто.

Човек може да говори с тях цял месец и да им задава въпроси и въпреки това да не измъкне нищо друго освен най-общото.

— Трябва да разберете едно — казах аз. — Хората на моята Земя няма да ви приемат така слепешката, само по думите ви. Те трябва да знаят точно какво чакате от нас и какво можем ние да очакваме от бас. На нас ни трябват доказателства, че наистина можем да си сътрудничим.

— Можем да ви помогнем в много отношения — рекоха те. — За нас не е задължително да бъдем такива, каквито ни виждате сега. Можем да се превърнем във всякакви други растения, които да ви бъдат полезни. Можем да създадем за вас неизчерпаеми икономически ресурси. Ако искате, можем да се превърнем във вашите стари, познати растения, върху които сте градили стопанството си векове наред, само че много по-качествени, по-пълноценни. Ние ще ви даваме по-добра храна и по-добър материал. Само кажете какви растения искате и с какви свойства — и ние ще се превърнем в тях.

— Искате да кажете, че ще се оставите да ви ядем, да ви режем за дървен материал и да ви тъчем на плат? И няма да имате нищо против?

Те почти въздъхнаха в отговор.

— Как да ви накараме да разберете! Вие изяждате някой от нас, но ние оставаме. Вие нарязвате някой от нас, но ние пак оставаме. Ние сме едно цяло и животът на всички ни е едно цяло — вие не можете да ни убиете всичките, нито да ни изядете всичките. Нашият живот е в нашия разум, в нервната ни система, в нашите корени и луковици и подземни стъбла. И нямаме нищо против да ни ядете, стига да знаем, че ви помагаме. И няма да се превръщаме само в познатите ви растения, които сте свикнали да използувате във вашето стопанство. Можем да станем други жита, други дървета, такива, за каквито никога не сте чували. Можем да се приспособим към най-различни почви и климати. Можем да растем навсякъде, където пожелаете. На вас ви трябват лекарства. Нека само вашите лекари и аптекари ни кажат какво искат — и ние ще ви го дадем. Ние ще бъдем растения по заповед.

— И освен това ще споделите с нас знанията си? — попитах аз.

— Точно така — отговориха те.

— А какво ще трябва да ви дадем ние в замяна?

— Вашето знание. Ще съединим всичките си натрупани знания и ще ги използуваме заедно. Вие ще ни помогнете да се изявим, защото ние сме лишени от тази способност. Ние сме много богати на знания, но те сами по себе си, ако не се използуват, не са нищо. Ние искаме тези наши знания да бъдат полезни, искаме да сътрудничим със същества, които могат да използуват това, което ние имаме. По този начин ще почувствуваме, че сме пълноценни — нещо, което сега ни липсва. Освен това се надяваме, че заедно с вас ще намерим по-лесни пътища за проникване през праговете на времето в други светове.

— А защо тогава покрихте Милвил с този похлупак? — попитах аз.

— За да привлечем вниманието на вашия свят. За да разберете, че ние съществуваме и ви чакаме.

— Но вие можехте да кажете на някои от хората, с които общувате, и те от своя страна да кажат на света. Не може да не сте казали на някого от тях, например на Грант Пияницата.

— Да, Грант Пияницата. И не само той, има и други.

— Те можеха да кажат на света.

— А кой щеше да им повярва? Хората щяха да ги помислят за… Как беше?… За смахнати.

— Да, така е — признах аз. — Никой не би обърнал внимание на приказките на Пияницата. Но нали имате и други сътрудници?

— Ние можем да установим контакт само с хора с определен тип съзнание — отговориха те. — Можем да четем техните мисли и да ги разберем, но те не могат да ни отговорят със същото. А за да повярват в нас, за да ни опознаят, хората трябва да ни разберат.

— Искате да кажете, че само чудаците…

— Да, така излиза — отговориха те.

Всъщност това беше самата истина. Най-голямо взаимно разбиране Цветята бяха постигнали с Тъпър Тайлър, а що се отнася до Пияницата, като човешко същество той си беше съвсем наред, но едва ли можеше да се нарече пълноценен гражданин.

А защо ли се бяха свързали с мен и Джерълд Шърууд? При нас впрочем нещата стояха по-иначе. С Шърууд установиха контакт, защото им трябваше, беше им полезен с телефоните, които произвеждаше, и освен това той бе изградил система, която осигуряваше оборотен капитал. А аз? Дали защото баща ми се беше погрижил за тях? Дано да е само заради това.

— Е, добре — казах аз. — Струва ми се, че разбирам. А какво ще кажете за бурята и дъжда от семена?

— Ние засяхме един показен участък — отговориха те, — за да могат хората със собствените си очи да се убедят, че можем да се изменяме, както пожелаем.

За какво ли да разговаряме повече? Те за всичко си имат готов отговор.

Всъщност очаквах ли да стигна до някакво разрешение с тях? Дали въобще търсех това? Може би подсъзнателно единственото нещо, което исках, беше да се върна в Милвил.

А може би всичко е само Тъпър? Може би няма никакви Цветя? Може би Тъпър, докато е седял тук, е съчинил с болния си мозък тази голяма шега, репетирал е всичко, докато я запомни добре, и сега ме разиграва и ме прави на най-големия глупак?

Не, изключено, това не може да е само измислица на Тъпър. Той няма пипе за такава работа. Не може да го измисли, а още по-малко да го изпълни. Отгоре на всичко той е тук и аз съм с него: никаква шега не може да обясни това.

Бавно се изправих на крака и се обърнах с лице към хълма, който се издигаше над колибата — в светлината на ярката луна тъмнееше безкраят на лилавите цветя. Тъпър си лежеше, без да помръдне, превит почти одве, спеше дълбоко и тихо похъркваше.

Цветята ухаеха сега още по-силно и лунната светлина като че ли едва забележимо потрепваше, а там, на склона на хълма, аз почувствувах притаеното Присъствие. Напрегнах очи да го видя… ето… Като че ли го виждам… но смътният образ се разсея, макар че аз знаех — то е там.

Лилата изпълваше нощта и аз усетих присъствието на разума. Той чакаше само една дума и ако можех да я намеря, щеше да се спусне по хълма и ние щяхме да си поговорим като двама приятели. Нямаше да ни трябва преводач, щяхме да се излегнем край огъня и да прекараме цялата нощ в разговор.

— Готов ли си? — попита Присъствието. Чух ли нещо, или само ми се стори?

— Да! — отговорих аз. — Готов съм. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Наведох се, увих кълбото в сакото си, взех го здраво под мишница и тръгнах нагоре. Аз знаех — то е там, на върха — и по гърба ми лазеха тръпки. Може би от страх, но усещането беше различно, не приличаше на страх.

Стигнах до него; то ме чакаше и аз не можех да го видя, но знаех, че върви рамо до рамо с мен.

— Не ме е страх от теб — казах му аз.

То не отговори. Просто продължихме да вървим заедно. Превалихме хълма и се спуснахме по другия склон към падината, където в един друг свят се намираха парникът и градината.

„Малко по-наляво — каза без думи това, което бродеше в нощта до мен, — после направо.“

Завих наляво и продължих напред.

„Още няколко крачки“ — каза то.

Спрях и се обърнах с надежда да го видя… Нямаше нищо. Дори да е имало нещо секунда преди това, вече беше изчезнало.

На запад луната бе раззинала златна паст, а светът бе пуст и самотен. Сребърният хълм сякаш тъгуваше за нещо. Безброй малки очи като точици обсипваха черното небе и остро святкаха с някакъв хищен блясък на отчужденост и равнодушие.

Зад хребета един човек от моята Земя дремеше край угасващия огън и на него му беше добре там, защото притежаваше дарба, която аз нямах. Сега вече бях твърдо убеден в това. Той можеше да протегне десница, да поеме чуждата ръка и с недоразвития си мозък да предаде съприкосновението си с чуждия разум на обикновен и разбираем език.

Погледнах раззиналата паст на луната и потреперах. Направих още две крачки напред и от своя тъжен, копнеещ свят преминах направо в моята градина.