Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (29)

29.

Докато Казарил разговаряше с царина Сара край пътя, Пали беше пратил Ферда да препусне напред. В резултат на това, когато най-после се озоваха в двора на замъка, кастеланът на Зангре и цял куп слуги чакаха да ги посрещнат. Кастеланът се поклони на Казарил, докато конярите му помагаха да се смъкне от гърба на коня. Казарил се разкърши предпазливо и попита с нетърпение:

— Царина Изел и царевич Бергон в замъка ли са?

— Не, милорд. Преди малко отидоха в храма за церемонията по инвеститурата на лорд ди Ярин и царевич Бергон.

Новата царина, както се и очакваше, беше избрала ди Ярин за новия свещен генерал на ордена на Дъщерята. Назначаването на Бергон за свещен генерал на ордена на Сина беше, по мнение на Казарил, блестящ ход, който да върне на царската двойка прекия контрол върху това важно военно звено и едновременно с това да сложи край на боричканията между лордовете на Шалион за този тлъст кокал. Идеята беше на Изел, която я бе споделила с тях, преди двамата с Бергон да тръгнат от Тарион. Казарил беше посочил, че макар честта да я задължава да възнагради лоялността на ди Ярин с поста, който той така пламенно желае, ди Ярин не е млад човек — след време орденът на Дъщерята също трябваше да премине в царските ръце.

— А! — извика Пали. — Днес е, така ли? Значи церемонията още не е приключила?

— Така мисля, марш.

— Ако побързам, може и да видя част от нея. Казарил, имаш ли нещо против да те оставя на грижите на този господин? Милорд кастелан, погрижете се да си почине. Не е и наполовина толкова възстановен от раните си, колкото ще се опита да ви убеди.

Пали обърна коня си и радостно отдаде чест на Казарил.

— Като свърши, ще се върна да ти разкажа всичко. — Последван от малката си компания, той пришпори коня си през портите.

Коняри и слуги прибираха конете и багажа. Казарил отказа, с възмущение, както се надяваше, предложението на кастелана да се облегне на ръката му, поне преди да се стигнали до стълбите. Когато пое към централната сграда, кастеланът му извика да спре.

— По заповед на царината ви приготвихме стая в кулата на Иас — обясни той, — така че да сте близо до нея и царевича.

— О! — Това звучеше добре. Казарил последва кастелана до третия етаж, където бяха настанени царевич Бергон и ибрийските му придворни, макар че Бергон явно си беше избрал за официална спалня друга стая, а не онази, в която беше издъхнал Орико. Не че царевичът спял там, подразбра Казарил от приказките на кастелана. Изел тъкмо се била пренесла в апартамента на старата царина, на горния етаж. Кастеланът го въведе в определената за него стая, близо до тази на Бергон. Някой беше преместил сандъка му и малкото му вещи от старата му стая, а изцяло нов комплект официални дрехи вече го чакаше за банкета довечера. Казарил остави слугите да му донесат вода за миене, но после ги отпрати и легна да си почине.

Почивката му трая десетина минути. Стана и се качи на горния етаж да огледа новия си кабинет. Една прислужница го позна и приклекна, когато мина покрай нея. Казарил надникна в стаята, отредена преди за секретаря на Сара. Както очакваше, сега тя беше пълна с неговите записки, книги и тефтери, в които беше осчетоводявал приходите и разходите на старото Изелино домакинство, като бяха добавени и много нови. Най-неочаквано обаче един спретнат тъмнокос мъж на трийсетина години седеше преспокойно зад широкото му писалище. Носеше сивата роба и червения ширит на рамото, които го отличаваха като свещен от ордена на Бащата, и пишеше някакви цифри в една от счетоводните книги на Казарил. Отворена кореспонденция лежеше подредена във ветрило до лявата му ръка, а до дясната се издигаше купчина готови писма.

Мъжът вдигна очи към Казарил и го изгледа въпросително.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Аз… извинете, май не се познаваме. Кой сте вие?

— Просветен Бонерет, личният секретар на царина Изел.

Устата на Казарил се отвори и затвори. „Аз съм личният секретар на царина Изел!“

— Временно назначение, нали?

Веждите на Бонерет хвръкнаха нагоре.

— Ами… надявам се, че ще е за постоянно.

— Как се сдобихте с този пост?

— Архисвещен Менденал бе така добър да ме препоръча на царината.

— Наскоро?

— Извинете?

— Скоро ли ви назначиха?

— Преди две седмици, сър. — Бонерет се намръщи малко раздразнено. — Ъъъ… аз ви се представих и сега имате предимство пред мен, струва ми се?

„Точно обратното“.

— Царината… не ми каза — рече Казарил. Изхвърлен ли беше, отстранен от доверения пост? Вярно, лавината от задачи, съпътстващи Изелиното възкачване на трона, нямаше да спре, докато Казарил бавно се възстановява. Някой бе трябвало да се погрижи за тях. А и, забеляза Казарил, като погледна адресите върху писмата, Бонерет имаше красив почерк. Свещеният се беше намръщил още повече, така че Казарил побърза да отговори на непрекия му въпрос: — Казвам се Казарил.

Сръднята по лицето на Бонерет се изпари като по чудо и бе заменена с още по-обезпокоителна благоговейна усмивка. Той изпусна перото си, като опръска с мастило страницата, и скочи на крака.

— Милорд ди Казарил! За мен е чест! — И се поклони дълбоко. — С какво мога да ви помогна, милорд? — повтори той въпроса си, но със съвсем различен тон.

Пламенната любезност уплаши Казарил много повече от първоначалната надменност на Бонерет. Той изломоти някакво несвързано извинение, задето е нахлул така, оправда се с умора от пътуването и избяга на долния етаж.

Уби няма и час с инвентаризация на дрехите си и твърде малкото си книги, като едновременно с това ги подреждаше в новата си стая. Колкото и да не беше за вярване, нищо от вещите му не липсваше. Застана до тесния прозорец, който гледаше към града в ниското. Отвори го докрай и проточи врат навън, но нито един свещен гарван не намина да го посети. Сега, когато проклятието беше развалено, а менажерията я нямаше, те дали гнездяха още в кулата на Фонса? Огледа внимателно куполите на храма и реши при първа възможност да потърси Умегат. После седна насаме с объркването си.

Беше изгубил опора и знаеше, че отчасти това се дължи на изтощението. Енергията му все още беше крехка и идваше на приливи и отливи. Заздравяващата рана в корема го наболяваше от сутрешната езда, макар и не толкова, колкото когато Дондо го дереше отвътре. Беше великолепно освободен от всякакви задължения, факт, който сам по себе си преди беше достатъчен, за да го изпълва дни наред с еуфорично щастие. Този следобед обаче, изглежда, не се получаваше така. След всичките му усилия да пристигне тук, тихата почивка, която всички смятаха, че му се полага, го изпълваше с разочарование.

Настроението му се развали. Може би нямаха нужда от него в този нов Шалион-Ибра. На Изел щяха да й трябват по-учени, по-опитни в придворните дела хора, които да й помагат в новите й, многократно нараснали задължения, от един очукан и, нека си го кажем, странен бивш войник със слабост към поезията. И още по-лошо — отстраняването му от службата при Изел щеше да го лиши и от ежедневните срещи с Бетриз. Никой нямаше да му пали свещите по здрач, нито да му тика в ръцете топли старомодни шапки, никой нямаше да забелязва, че е болен, и да му праща страховити лечители, или да се моли за благополучието му, когато е далеч от дома…

Чу тропота и шума, които бяха знак, че Изел и Бергон са се върнали с хората си от церемониите в храма, но дворът не се виждаше от прозореца му, под какъвто и ъгъл да надничаше. Трябваше да излезе да ги поздрави. „Не. Аз си почивам“. Това му прозвуча детински и капризно. „Не се прави на глупак“. Но някаква мрачна умора го приковаваше към стола.

Не беше още надвил пристъпа си на меланхолия, когато Бергон лично влетя в стаята му, а после вече беше невъзможно да се цупи на целия свят. Царевичът още беше с робите в кафяво, оранжево и жълто на свещен генерал на Сина, широкият колан за меча му бе орнаментиран със символите на есента, и всички те му стояха много по-добре, отколкото на побелелия ди Жиронал. Ако Бергон не беше наслада за очите на своя бог, то значи нищо не би могло да зарадва божеството. Казарил стана, а Бергон се хвърли да го прегръща и веднага го заразпитва за пътуването му дотук и как е раната му, като едва изчакваше да му отговори; вместо това напираше да му разкаже за осем неща едновременно, после избухна в смях, осъзнал комизма на поведението си.

— За това ще имаме време и по-късно. В момента съм тук по поръчка на съпругата ми, царината на Шалион. Но първо ми кажи честно, лорд Каз — обичаш ли лейди Бетриз?

Казарил примигна.

— Аз… тя… много държа на нея, царевич.

— Добре. Тоест, сигурен бях, но Изел настоя първо да те попитам. Така, сега нещо много важно — склонен ли си да се обръснеш?

— Аз… какво? — Ръката на Казарил литна към брадата му. Изобщо не беше толкова рошава като в началото, хубава си беше и гъста, реши той, а и нали я подрязваше редовно. — Има ли някаква причина да ми задаваш този въпрос? Не че има кой знае какво значение, брадите пак израстват, така де…

— Но не си дълбоко привързан към нея или нещо подобно, нали?

— Дълбоко, не. Ръката ми трепереше известно време след като се махнах от галерата, а не исках да си пускам всеки ден кръв, нямах и пари за бръснар, така че си пуснах брада. После просто свикнах с нея.

— Добре. — Бергон се върна при вратата, отвори я и викна: — Хайде, влизайте.

Един бръснар и един слуга с канче гореща вода нахлуха по командата на царевича. Бръснарят накара Казарил да седне и уви около врата му голяма кърпа. Насапунисаха го, преди да е успял и дума да обели. Слугата тикна легена под брадичката му и бръснарят го подхвана с острия си бръснач, като си тананикаше тихо. Казарил зяпаше с кръстосани очи покрай носа си, докато снопчетата насапунисани сиви и черни косми падаха в тенекиения леген. Бръснарят спря да тананика и вместо това започна да издава обезпокоителни чирикащи звуци, но накрая се усмихна доволно и с драматичен жест даде знак на слугата да отнесе легена.

— Готово, милорд! — После уви за секунди лицето му с гореща кърпа, мацна бузите му с някаква студена и щипеща тинктура, която миришеше на лавандула, и това беше финалът на артистичните му усилия. Царевичът пусна една монета в ръката на бръснаря, която го накара да се поклони дълбоко, и като мърмореше благодарности, човекът се оттегли заднишком през отворената врата.

Женско кикотене долетя откъм коридора. Нечий глас, не достатъчно тих, прошепна:

— Виждаш ли, Изел? Има си брадичка. Нали ти казах.

— Да, права беше. При това си е съвсем хубава.

Изел влезе с изправен гръб, като се опитваше да изглежда много царствена в официалната си рокля, облечена за инвеститурата, но не й се удаде да задържи за дълго сериозната си физиономия — погледна Казарил и избухна в див смях. Току зад рамото й стоеше Бетриз, облечена почти толкова хубаво като царината, с трапчинки на бузите, грейнали кафяви очи и сложна прическа с множество черни къдрици, обрамчващи лицето й като картина — подскачаха очарователно при всяко нейно движение. Ръката на Изел литна към устните й.

— Богове пет, Казарил! Сега, като те извадиха иззад онзи сив шубрак, излиза, че май не си чак толкова стар!

— Изобщо не е стар — натъртено я поправи Бетриз.

Той беше станал при влизането на царината и сега им се поклони по всички изисквания на придворния етикет. Ръката му по своя воля се вдигна да опипа необичайно голата му и студена брадичка. Никой не му беше дал огледало, в което да провери причината за това бурно веселие от страна на жените.

— Всичко е готово — тайнствено обяви Бергон.

Изел, усмихната широко, взе ръката на Бетриз. Бергон грабна Казариловата. Изел зае драматична поза и обяви с глас, по-подходящ за тронната зала:

— Моята най-обичана и най-вярна придворна дама, лейди Бетриз ди Ферей, ме помоли за една услуга, която аз удовлетворявам от все сърце. И понеже баща ви не е жив, лорд Казарил, двамата с Бергон ще заемем мястото му като ваши сюзерени. Тя ме помоли за ръката ви. И понеже Ние сме изключително доволни, задето Нашите двама най-обичани слуги се обичат също и един друг, с Нашата благословия аз сега обявявам годежа ви.

Бергон обърна нагоре ръката си, в която държеше ръката на Казарил, и ръката на Бетриз се спусна отгоре й. Ръката на Изел остана най-отгоре. Царевичът и царината притиснаха ръцете им една към друга и отстъпиха назад. И двамата се бяха ухилили до уши.

— Но, но, но… — заекна Казарил. — Но това изобщо не е редно. Изел… Бергон… да жертвате тази девойка като награда за сивите ми коси е отвратително! — Не пусна ръката на Бетриз обаче.

— Току-що се отървахме от сивите ти косми — посочи Изел. После го изгледа преценяващо. — Подобрението е огромно, трябва да отбележа.

— Аз пък трябва да отбележа, че тя не ми изглежда много отвратена — каза Бергон.

Трапчинките на Бетриз бяха толкова дълбоки, колкото Казарил не ги беше виждал досега, а веселите й очи просвятваха към него иззад скромно пърхащите й мигли.

— Но… но…

— Освен това — делово продължи Изел — аз не жертвам нея като награда за твоята вярност. Подарявам й теб като награда за нейната вярност. Това е.

— О, ами… така е по-добре, щом… — Казарил примижа, опитвайки се да преориентира замаяния си мозък. — Но… има къде-къде по-важни лордове… по-богати… по-млади, по-красиви… по-достойни…

— Да, ама тя не си ги поиска тях. Поиска теб. Въпрос на вкус, нали така? — каза Бергон с грейнали очи.

— А и трябва да възразя поне на част от твоята оценка, Казарил — задъхано се намеси Бетриз. — Няма по-достойни лордове от теб в Шалион. — Ръката й го стисна още по-силно.

— Чакайте малко — рече Казарил с чувството, че се пързаля по покрит с дълбок сняг хълм и сам проправя пъртината. Мек, топъл сняг. — Аз нямам нито земи, нито пари. Не мога да издържам съпруга!

— Решила съм да направя канцлерския пост платена служба, на заплата — каза Изел.

— Както е направил Лисицата в Ибра? Много мъдро, царина, така лоялността на главния ви съветник ще принадлежи изцяло на царското семейство, а няма да е разделена между короната и клана, както беше при ди Жиронал. Кого ще назначите на негово място? Аз бих могъл да ви предложа няколко имена…

— Казарил! — Пак онова познато раздразнено натъртване, което му беше станало толкова мило. — Разбира се, че ти ще си новият ми канцлер, кого си мислеше, че ще назнача? Та то се подразбира от само себе си! Постът трябва да е твой.

Казарил се отпусна тежко на стола, без да изпуска ръката на Бетриз.

— Сега ли? — отпаднало попита той.

Тя вирна брадичка.

— Не, не, разбира се, че не! Довечера ще празнуваме. Утре ще действаме.

— Ако дотогава си събрал сили да се заемеш — побърза да добави Бергон.

— Това е огромна задача. — Пожелал си беше коматче хляб, а беше получил празнична трапеза… но ако трябваше да избира между онези, които се стремяха да го държат на завет, и другите, които бяха готови без много мислене да пожертват удобството му за собствените си цели, предпочиташе вторите. „Канцлер ди Казарил. Милорд канцлер“. Устните му помръднаха, оформяйки безмълвно сричките, после се извиха нагоре.

— Довечера след банкета ще повторим тези съобщения публично — каза Изел, — така че виж да се облечеш подходящо, Казарил. Пак тогава с Бергон ще ти връчим служебната верига, пред целия двор. Бетриз, ела при мен… — устните й се извиха — след малко. — Мушна ръка под лакътя на Бергон и повлече царевича навън. Вратата се затвори след тях.

Казарил плъзна ръка около кръста на Бетриз и я дръпна — безапелационно и без следа от свян — в скута си. Тя изписка изненадано.

— Устни значи? — промърмори той и залепи своите върху нейните. Когато след известно време спря да си поеме дъх, Бетриз дръпна глава назад и потри доволно брадичката си, после и неговата.

— Вече не ме сърби от целувките ти!

Късно на следващата сутрин Казарил най-после намери време да потърси Умегат в палатата на Копелето. Един дякон след множество поклони го насочи към две стаи на третия етаж. Конярят с отрязания език, Дарис, отговори на почукването му и го пусна да влезе, като се поклони ниско. Казарил не се изненада, че дребният човечец е облечен с бялата роба на посветен към ордена. Дарис потърка брадичката си и посочи голото лице на Казарил, като изломоти усмихнато нещо, което Казарил не разбра, и толкова по-добре. Конярят му махна с ръцете си без палци да прекоси стаята, обзаведена като дневна, и да излезе на малкото дървено балконче с изглед към храмовия площад, по което пълзяха гирлянди от лози, а в сандъчета се кипреха мушката с големи цветове.

Умегат, също облечен в бяло, седеше на сянка край миниатюрна масичка и Казарил се развълнува, като видя листове хартия, пера и мастилница, наредени пред него. Дарис се разбърза да изнесе един стол, така че Казарил да седне, преди Умегат да се е опитал да стане от своя. После раздвижи уста и изхъмка подканящо, Умегат преведе казаното като покана гостът да се чувства като у дома си и Казарил се съгласи да изпие чаша чай, която Дарис хукна да донесе.

— Какво е това? — Казарил посочи с грейнали очи листовете. — Да не би да си възвърнал умението си да пишеш?

Умегат изкриви лице.

— Засега, изглежда, съм възвърнал умението си от първите си пет години. Де и останалата част от мен да се беше подмладила толкова. — Обърна листа към Казарил да му покаже няколкото реда разкривени букви. — Непрекъснато ги тикам обратно в мозъка си, а те също толкова упорито изпадат оттам. Ръката ми е изгубила умението си да държи перо, а на лютнята мога да свиря почти толкова лошо, колкото и преди! Лечителката настоява, че съм имал подобрение, и предполагам, че е права, защото преди месец и това не можех да правя. Думите се разбягват по страницата като рачета, но от време на време успявам да уловя някоя. — Вдигна очи и сви рамене, сякаш да изгони темата за епичната си борба с буквите. — Ами ти! Големи неща са ставали в Тарион. Менденал каза, че са те пронизали с меч.

— Влезе отпред и излезе отзад — призна Казарил. — Обаче изряза от вътрешностите ми Дондо и демона, така че болката си заслужаваше. А Дамата ме спаси от смъртоносната треска, която се появява след такива рани.

Умегат погледна към вратата, през която беше изчезнал Дарис.

— Значи си се отървал леко.

— По чудо, да.

Умегат се наведе през масата и го погледна отблизо в очите.

— Хм. Хм. Движил си се във високопоставена компания, виждам.

— Върна ли се второто ти зрение? — стреснато попита Казарил.

— Не. Просто около теб витае нещо, което човек се научава да разпознава.

Наистина. И при Умегат го имаше същото. Изглежда, че ако човек е докоснат от някой бог и това не е успяло да наруши фатално равновесието му, впоследствие това му придаваше някаква непоклатима, тайнствена тежест, която не изветряваше с годините.

— И ти си видял своя бог — рече Казарил и това не беше въпрос.

— Един-два пъти — призна Умегат.

— Колко време отнема възстановяването?

— Още не знам. — Умегат потри замислено устни; гледаше изучаващо Казарил. — Кажи ми… ако можеш… какво видя?

Не беше само професионалното любопитство на учен теолог — Казарил зърна проблясъка на неизразим копнеж по божественото присъствие в сивите очи на рокнариеца. „И аз ли изглеждам като него, когато говоря за Нея? Нищо чудно, че хората ме зяпат така“.

Казарил подхвана разказа си, като започна с внезапното си заминаване от Кардегос по поръка на царевната. Чаят пристигна, беше изпит и чашите бяха напълнени повторно, преди да стигне до края на историята. Дарис се мотаеше при вратата и слушаше. Казарил реши, че не се налага да пита за дискретността на бившия коняр. Когато се опита да опише как богинята го е поела в себе си, езикът му се заплете. Умегат се вкопчи за накъсаните му думи, полуотворил устни от нетърпение.

— Поезията… поезията би могла да го опише — рече Казарил. — Трябват ми думи, които значат повече, отколкото значат, думи не само с височина и широчина, но с дълбочина и тежест и… и с други измерения, които не мога да назова дори.

— Хм. Аз се опитах да върна усещането чрез музика, за известно време след първото ми… първата ми среща. Уви, нямах необходимия талант.

Казарил кимна. После попита плахо:

— Има ли нещо, от което ти… ти и Дарис… да имате нужда, за което да помогна? Вчера Изел ме направи канцлер на Шалион, така че бих могъл да помогна… ами, с много.

Веждите на Умегат хвръкнаха нагоре и той удостои Казарил с малък поклон.

— Младата царина е постъпила мъдро.

Казарил изкриви лице.

— Само дето не ми дава мира мисълта в чии обувки съм си напъхал краката.

Усмивката на Умегат потрепна.

— Разбирам. Колкото до нас, храмът се грижи сравнително добре за бившите си светци и ни снабдява с всичко необходимо. Харесвам тези стаи, този град, пролетния въздух, компанията. Надявам се моят бог да ми възложи още интересни задачи, преди да приключи с мен. Макар че бих предпочел да не са свързани с животни. Нито с царски особи.

Казарил кимна съпричастно.

— Предполагам, че си познавал бедния Орико по-добре от всички, освен може би Сара.

— Виждах го почти всеки ден в продължение на шест години. Говореше с мен съвсем откровено, особено към края. Надявам се да съм му бил някаква утеха.

Казарил се поколеба.

— Не знам колко струва мнението ми, но стигнах до извода, че той беше нещо като герой.

Умегат кимна отсечено.

— До същото заключение стигнах и аз. По някакъв особен начин той наистина беше герой. А и жертвен агнец, това поне е сигурно. — Въздъхна. — Грях е да позволиш тъгата по нещо отминало да отрови радостта от благословията, която ни е останала.

Човекът с отрязания език стана от тихото си местенце да прибере чаения сервиз.

— Благодаря ти, Дарис — каза Умегат и потупа ръката, която го докосна за миг по рамото. Дарис събра чашите и чинийките и излезе.

Казарил се загледа любопитно след него.

— Отдавна ли го познаваш?

— От двайсетина години.

— Значи не ти е бил просто помощник в менажерията… — Казарил сниши глас. — Когато се срещнахте, той беше ли вече преминал мъките?

— Не. Не още.

— О!

Умегат се усмихна.

— Не увесвай толкова нос, лорд Казарил. Ставаме все по-добре. Онова беше вчера. Това е днес. Ще го помоля за разрешение някой път да ти разкажа историята му.

— Доверието му ще бъде чест за мен.

— Всичко е наред, а ако не е, поне всеки ден ни приближава все по-близо до нашия бог.

— Това и аз го забелязах. Имах известен проблем с представата си за времето през първите няколко дни след… след като видях Дамата. Времето, и деленията му, се бяха променили до неузнаваемост.

Откъм вратата на стаята се чу тихо почукване. Дарис се появи от другата стая и пусна една облечена в бяло млада посветена, която държеше книга.

— А! — Лицето на Умегат просветна. — Това е жената, която ми чете. Поклонете се на лорд канцлера, посветена. — После добави като обяснение: — Пратиха ми една непокорна посветена, която да ми чете по един час всеки ден като леко наказание за неспазване правилата на палатата. Реши ли вече кое правило ще нарушиш утре, момиче?

Посветената се ухили срамежливо.

— Още мисля по въпроса, просветен Умегат.

— Е, ако се изчерпиш откъм идеи, аз ще разровя спомените от младостта си и ще видя дали няма да си спомня някоя и друга лудория.

Посветената протегна книгата напред, така че Казарил да види заглавната й страница.

— Мислех, че ме пращат да чета скучна теология на свещения, но той пожела да му чета от тази книга с приказки.

Казарил погледна заинтригувано книгата — беше внесена от Ибра, ако се съдеше по емблемата на печатаря.

— Много интересен сюжет — каза Умегат. — Авторът разказва за група пътници, тръгнали на поклонение към едно светилище, и всеки от тях разказва своята история. Много, ъъъ поучително.

— Всъщност, милорд — прошепна посветената, — някои от разказите са направо неприлични.

— Явно ще трябва да избърша от прахта проповедта на Ордол за уроците на плътта. Обещах на посветената да ходатайствам за нея пред Копелето за всеки път, когато се изчерви. Боя се, че тя ми повярва. — Умегат се усмихна.

— Аз, ъъъ… много ще се радвам, ако ми заемете книгата, когато свършите с нея — с надежда в гласа рече Казарил.

— Ще се погрижа да ви я изпратят, милорд.

Казарил си взе довиждане. Пресече петоъгълния храмов площад и пое нагоре по стръмните улици, но свърна още преди Зангре да се възправи пред погледа му и тръгна към градската къща на провинкар ди Баошия. Четвъртитата каменна сграда приличаше на Жироналовата резиденция, макар да беше значително по-малка, без прозорци на долния етаж, а прозорците на горния бяха защитени с решетки от ковано желязо. Бяха я отворили отново не само за господаря и съпругата му, а също за старата провинкара и лейди Иста, които бяха пристигнали от Валенда. Беше препълнена до дупка и от предишната й мрачна, празна тишина не беше останал и помен. Казарил съобщи на учтивия портиер името си и по каква работа е дошъл и беше въведен в къщата без никакви въпроси и забавяния.

Портиерът го заведе в една слънчева стая с висок таван в дъното на сградата. Там той завари вдовстващата царина Иста, която седеше на балкон с метален парапет с изглед към малката билкова градина и конюшните. Иста отпрати жената, която й правеше компания, и покани Казарил да седне на освободения стол, съвсем близо до нея. Посребрялата й коса беше сплетена на плитка, завита около главата й в красив кок. Както лицето й, така и роклята й изглеждаха някак по-свежи и по-ясно очертани, отколкото Казарил помнеше да ги е виждал.

— Приятно местенце — отбеляза той, докато се настаняваше на стола.

— Да, и на мен ми харесва. Това беше моята стая като малка, когато татко ни водеше със себе си в столицата, а това не се случваше често. Най-хубавото е, че оттук не се вижда Зангре. — Тя плъзна поглед по квадратната градинка долу, бродирана в зелено, защитена и някак излъчваща идеята за дом.

— Снощи дойдохте на банкета там. — Беше успял да размени с нея само няколко учтиви думи: Иста го поздрави за новия пост и за годежа му и си тръгна рано. — Изглеждахте много добре, между другото. Изел искрено се зарадва, че дойдохте.

Тя сведе глава.

— Ям там заради нея. За нищо на света не бих останала да спя там.

— Предполагам, че призраците още обикалят замъка. Вече не ги виждам, слава на боговете.

— И аз, нито с обикновено, нито с второ зрение, но ги усещам като хлад в стените. А може би просто споменът за тях ме смразява. — Тя потри ръцете си над лактите, сякаш да ги стопли. — Мразя Зангре.

— Сега разбирам бедните призраци много по-добре, отколкото първия път, когато ме изплашиха почти до смърт — плахо отбеляза Казарил. — Отначало мислех, че изгнанието и ерозията им е знак, че са отхвърлени от боговете, нещо като проклятие, но сега знам, че е милост. Когато боговете поемат душите на хората, те запазват спомена за себе си… за целия си живот, като една плътна съвкупност, а не като последователност от случки, също като при боговете, с кажи-речи същата ужасна яснота, с която материята помни себе си. За някои… за някои този рай би бил по-мъчителен и от ада, така че боговете се смиляват и ги обричат на забрава.

— Забрава. Това мъгливо забвение ми звучи като истински рай. Май ще трябва да се помоля на боговете за милостта им.

„Боя се, че това е милост, която ще ти бъде отказана“. Казарил се изкашля.

— Знаете, че проклятието бе вдигнато от Изел и Бергон, и от всички други, и вече не тегне над Шалион, нали?

— Да. Изел ми каза какво се е случило, дотолкова, доколкото го разбира, но аз и сама го усетих, в мига, когато се вдигна. Моите дами ме обличаха за утринното бдение в Деня на Дъщерята. Нямаше какво да се види, нито да се чуе или да се почувства, но беше все едно мъгла се е вдигнала от ума ми. Не си бях давала сметка колко плътно ме е обвивало, като лепкава мъгла по кожата на душата ми… разбрах го едва когато се вдигна от мен. Стана ми мъчно, защото реших, че оповестява смъртта ви.

— Наистина срещнах смъртта си, но Дамата ме върна обратно в света. Е, обратно в тялото ми, по-точно. Според приятеля ми Пали, ме е пъхнала вътре с краката нагоре. — Усмивката му потрепна.

Иста погледна встрани.

— Вдигането на проклятието направи болката ми по-ясна, но и някак по-далечна. Много странно усещане.

Казарил се изкашля да си прочисти гърлото.

— Вие бяхте права, лейди Иста, за пророчеството. За трите смърти. А моят план за женитбата е бил погрешен и мисля, че толкова много държах да сгреша, защото се страхувах. Вашият начин изглеждаше прекалено труден. И все пак в крайна сметка се осъществи, въпреки усилията ми, по милостта на Дамата.

Тя кимна.

— Бих го направила сама, ако можех. Но моята саможертва явно е била неприемлива за боговете. — В гласа й се прокрадна горчивина.

— Това не е въпрос на… не това е причината — възрази Казарил. — Е, това е, но и не е. Има връзка с формата на душата, а не с това дали е достойна, или не. Трябва да се отвориш като чаша, за да приемеш изливането. А вие сте меч. Винаги сте били меч. Също като майка ви и дъщеря ви — жените в семейството ви се раждат с гръбнаци от стомана. Сега си давам сметка защо никога преди не бях виждал светци. Светът не се стоварва отгоре им като вълни върху скала, нито се отдръпва пред тях като пред носа на кораб. Напротив, те се поддават с лекота и плуват през света тихо като риби.

Тя го изгледа с вдигнати вежди, макар че дали в знак на съгласие, несъгласие или някаква учтива ирония, той така и не разбра.

— Къде ще отидете сега? — попита я Казарил. — Сега, когато сте по-добре.

Тя сви рамене.

— Майка ми става все по-крехка. Предполагам, че двете ще си сменим ролите и аз ще се грижа за нея в замъка на Валенда, така както тя се грижеше за мен досега. Ще ми се да ида някъде, където не съм била. Далеч и от Валенда, и от Кардегос. Някъде, където не ме дебнат спомени.

С това той не би могъл да спори. Помисли си за Умегат, който не толкова я превъзхождаше духовно, колкото беше натрупал достатъчно опит в загубите и тъгата, за да превърне възстановяването от тях в едно почти рутинно упражнение. На Иста й трябваха още двайсетина години, за да намери пътя си към равновесие като неговото. Помисли си, че когато е бил приблизително на нейната възраст и е прибирал обезобразения труп на любимия си, навярно и Умегат се е мятал в сърцераздирателен гняв като нея, или е проклинал боговете също толкова студено като нейните мразовити мълчания.

— Трябва да ви запозная с моя приятел Умегат. Той беше светецът, пратен да предпазва Орико. Бивш светец понастоящем, също като вас и мен. Мисля… мисля, че двамата ще намерите интересни теми за разговор.

Тя махна предпазливо с ръка, нито окуражавайки тази идея, нито отхвърляйки я категорично. Казарил реши да уреди запознанството им по-късно.

Опита се да насочи мислите й към по-приятни неща и я попита за коронацията на Изел — двете с гордата и нетърпелива провинкара бяха пристигнали в Кардегос точно навреме, за да присъстват на церемонията. Досега беше накарал четирима или дори петима души да му я опишат, но така и не се беше уморил да слуша за нея. Иста се оживи за кратко, радостта от победата на Изел смекчи лицето й и запали пламъчета в очите й. Кончината на Теидез остана недокосната, сякаш по взаимно съгласие. Не му беше времето да засягат тези скорошни рани, иначе току-виж се отворили и прокървили отново. Щеше да дойде денят, когато щяха да са достатъчно силни, за да говорят за погубеното момче.

Накрая той се поклони и се приготви да си тръгва. Иста обаче изведнъж се размърда неспокойно, наведе се напред да го докосне, за пръв път, по ръката.

— Благословете ме, Казарил, преди да си тръгнете.

Той се смути дълбоко.

— Милейди, вече не съм светец, и със сигурност не съм бог, за да раздавам благословии. — И все пак… той не беше и царевна, а беше отишъл в Ибра като пълномощник на такава и беше сключил обвързващ договор от нейно име. „Богиньо на Пролетта, ако някога съм ти служил, върни ми сега дълга си към мен“. Облиза устни. — Но ще се опитам.

Наведе се напред и сложи ръка върху бялото чело на Иста. Нямаше представа откъде дойдоха думите, но въпреки това ги изрече:

— Това е истинско пророчество, истинско като твоето. Когато душите се въздигнат окрилени, твоята не ще бъде отхвърлена или низвергната, а ще краси като награда божествените градини. Дори и тъмнината ти ще бъде съкровище тогава, а цялата ти болка — осветена.

И затвори рязко уста, обзет от вълни на ужас. „Добре ли е, зле ли е, глупак ли съм аз?“

Очите на Иста се напълниха със сълзи, които не потекоха. Ръката й, която лежеше с дланта нагоре върху коляното, се сви на чашка и застина така. Тя сведе глава в несръчно примирение, тромаво като дете, което прави първите си стъпки, и с треперлив глас каза:

— Справяте се много добре, Казарил, за човек, който твърди, че е аматьор.

Той преглътна, кимна на свой ред, усмихна се, излезе от стаята и избяга на улицата. Когато пое нагоре към замъка, крачката му се удължи, въпреки стръмното нанагорнище. Неговите дами го чакаха.