Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (16)

16.

След два дни, докато Казарил седеше преспокойно на работната си маса и остреше пера, един паж влезе в преддверието и обяви:

— Дошъл е посветен Рожерас, по нареждане на царевна Изел, милорд.

Рожерас беше на четиридесетина години, с рижа коса, оредяла над челото, лунички и будни сини очи. Занятието му се познаваше по зелените одежди на посветен мирянин от кардегоската храмова болница на Майчиното милосърдие, които се развяваха енергично при всяка негова крачка, а постът му — по майсторския ширит, пришит на рамото. Казарил веднага разбра, че пациентът не е някоя от дамите му, иначе от ордена на Майката щяха да пратят жена. Напрегна се разтревожено, но въпреки това кимна любезно. Стана и се обърна да предаде съобщението във вътрешните стаи, но лейди Бетриз и царевната вече стояха на прага и се усмихваха без помен от изненада на посетителя.

Бетриз приклекна в лек реверанс в отговор на дълбокия поклон на посветения и каза:

— Това е човекът, за когото ви говорих, царевна. Главната свещена на Майката каза, че е изучил из основи изтощителните болести и че от цял Шалион пристигат млади лечители, които да се учат при него!

Така, значи вчерашната разходка на лейди Бетриз до храма не бе посветена само на молитви и благотворителност. Изел знаеше повече за дворцовите конспирации, отколкото си беше мислил Казарил. Определено беше успяла да заблуди него този път. Беше хванат из засада, и то от собствените си повереници. Усмихна се едва-едва, преглъщайки страха си. Около човека не се виждаха сияйните знаци на вътрешно зрение, така че едва ли би могъл да установи нещо съществено само като прегледа тялото му, нали така?

Изел огледа лечителя и кимна доволно.

— Посветен Рожерас, моля, прегледайте секретаря ми и ми докладвайте за резултатите.

— Царевна, не ми трябва лечител!

— Ако е така, значи всички ние ще сме загубили малко от времето си — възрази Изел, — което и без това боговете ни дават в еднакво количество всеки ден. Ако не искате да си навлечете недоволството ми, Казарил, ще идете с него. Заповядвам ви. — Твърдостта в гласа й не можеше да се сбърка с друго.

„Проклет да е Пали, че й пусна тази муха в главата!“ Изел учеше прекалено бързо. Все пак… лечителят или щеше да постави диагноза „чудо“, или не. Ако успееше, Казарил можеше да повика Умегат и да остави светеца, с неговите връзки по горните етажи на храмовата йерархия, да се оправя някак. А ако не — какво лошо можеше да стане?

Казарил се поклони в знак на неохотно съгласие и поведе нежелания посетител към стаята си на долния етаж. Лейди Бетриз ги последва, за да е сигурна, че заповедите на господарката й се изпълняват подобаващо. Усмихна му се извинително, но очите й излъчваха тревога, когато Казарил затвори вратата под носа й.

Лечителят накара Казарил да седне до прозореца и почна да мери пулса му и да му занича в очите, ушите и гърлото. Накара Казарил да пусне една вода, която после подуши и заразглежда в една стъклена тръбичка, вдигната срещу светлината. Разпита го за изпражненията му и Казарил неохотно призна за кръвта. После му беше наредено да се съблече и да легне и не му остана друг избор, освен да се остави в ръцете на лечителя, който преслуша сърцето и гърдите му, като притисна ухо на съответните места, а после захвана да го натиска и почуква по цялото тяло с бързите си студени пръсти. Наложи се да обясни как се е сдобил с белезите си от бичуване. Коментарът на Рожерас върху тях се ограничи до няколко страховити предложения как би могъл да отърве Казарил от останалите му в наследство сраствания, стига пациентът да пожелае и да събере смелост. Като цяло, Казарил реши, че би предпочел да изчака, докато падне от още някой и друг кон, а когато го каза на глас, Рожерас се разсмя от сърце.

Усмивката му обаче изчезна, когато пак насочи вниманието си към корема му, за по-внимателен и задълбочен преглед, който включваше натискане, палпиране и указания към Казарил да се навежда насам и натам.

— Тук боли ли ви?

Казарил, твърдо решен да приключи по-бързо, отвърна отрицателно.

— А когато направя така?

Казарил извика.

— Аха. Доста силна болка значи. — Продължи да го натиска. Казарил продължи да присвива очи. Рожерас спря за миг; пръстите му само докосваха корема на Казарил, а погледът му се беше зареял някъде. После сякаш се отърси от дрямка. Напомни му за Умегат.

Рожерас още се усмихваше, докато Казарил навличаше дрехите си, но очите му бяха засенчени от размисъл.

Казарил го подкани насърчително:

— Кажете какво ми е, посветени. Аз съм разумен човек и няма да изпадна в истерия.

— Така ли? Добре. — Рожерас си пое дъх и каза простичко: — Милорд, имате тумор, който се опипва съвсем ясно.

— Това… е значи — рече Казарил и се отпусна предпазливо на стола си.

Рожерас вдигна поглед.

— Май не сте изненадан.

„Не колкото ме изненада предната диагноза“. Казарил си помисли с копнеж какво облекчение би било да научи, че повтарящите се коремни спазми са симптом на една такава естествена, нормална смъртоносна болест. Уви, беше съвсем сигурен, че туморите на повечето хора не ги засипват с неприлични крясъци по едно и също време всяка нощ.

— Имах причини да смятам, че нещо не е наред. Но какво означава това? Какво според вас ще стане по-нататък? — Постара се гласът му да прозвучи възможно най-неутрално.

— Е… — Рожерас приседна на ръба на леглото, от което Казарил вече беше станал, и сплете пръсти. — Тези образувания биват най-различни видове. Някои са дифузни, други са възлести или капсулирани, някои убиват бързо, някои си стоят там с години и почти не създават проблеми на болния. Вашият изглежда капсулиран, което е обнадеждаващо. Има един често срещан вид, нещо като киста, която се пълни с течност. Една моя пациентка живя с такъв тумор дванайсет години.

— О — рече Казарил и изобрази храбра усмивка на лицето си.

— Когато почина, туморът беше нараснал до повече от петдесет килограма — продължи лечителят. Казарил се дръпна стреснато, но Рожерас продължи небрежно: — А има и друг, изключително интересен вид, който съм виждал само два пъти за всичките години, откакто изучавам този дял на науката ни — кръгла маса, която при отварянето се оказва пълна с възли от плът с коса, зъби и кости. Единият беше в корема на жена, което би могло да се обясни що-годе логично, но другият беше в крака на мъж. Според моята теория те са създадени от избягал демон, който се е опитвал да си отгледа човешка форма. Ако демонът беше успял, навярно би си изгризал път навън и би се появил на света в телесна форма, което несъмнено би било истинско светотатство. Отдавна мечтая да открия такъв тумор в пациент, който е още жив, така че да го проуча и да видя дали теорията ми е вярна. — Той огледа замислено Казарил. С огромно усилие на волята Казарил се удържа да не скочи с писъци. Сведе ужасен поглед към подутия си корем, после се осъзна и отмести очи. Беше смятал, че проблемът му е духовен, а не физически. Не му беше хрумвало, че може да е и двете едновременно. Това беше нахлуване на свръхестественото в материалното, което изглеждаше съвсем правдоподобно, предвид неговия случай. Той изломоти през стиснато гърло:

— И те ли нарастват до петдесет килограма?

— Двата, които изрязах, бяха много по-малки — увери го Рожерас.

Казарил вдигна поглед, обзет от надежда.

— Значи можете да ги изрязвате?

— О, само от покойници — извинително обясни лечителят.

— Но, но… няма ли някакъв начин да се направи? — Ако човек беше достатъчно смел да легне на операционната маса и да се остави хладнокръвно на наточената стомана… ако зловещият тумор можеше да се изреже с бруталната бързина на една ампутация… Възможно ли беше физически да се изреже едно чудо, ако това чудо на практика се състоеше от плът?

Рожерас поклати глава.

— Ако беше в ръката или в крака, може би. Но това… Били сте войник — виждали сте какво става със замърсени коремни рани. Дори ако случайно издържите шока и болката от изрязването, треската ще ви убие само за няколко дни. — Гласът му стана още по-сериозен. — Опитвал съм го три пъти и то само защото пациентите ми заплашиха да се самоубият, ако не опитам. Всичките умряха. Не искам да убия още някой добър човек по този начин. Не се измъчвайте с напразни надежди. Вземете каквото можете от живота, докато ви дойде времето, и се молете.

„Тъкмо молитвите ме докараха дотук…“

— Не казвайте на царевната!

— Милорд — сериозно рече лечителят. — Длъжен съм.

— Но аз не бива… точно сега… тя ще ме накара да пазя леглото, а не бива! Не мога да я оставя сама! — Казарил повиши глас, изпаднал в паника.

Веждите на Рожерас се надигнаха.

— Лоялността ви ви прави чест, лорд Казарил. Успокойте се! Няма нужда да лягате на легло, преди сам да почувствате, че се налага. Напротив, леките задължения, които вървят с поста ви при царевната, ще ангажират вниманието ви и ще ви помогнат да намерите утеха.

Казарил си пое дълбоко дъх и реши да не лишава Рожерас от приятните му илюзии за службата му.

— Стига да й разясните, че не се налага да ме освобождава от поста ми.

— Стига вие да разбирате, че това не означава да се претоварвате — строго отвърна Рожерас. — Очевидно е, че трябва да намалите темпото и да почивате повече.

Казарил побърза да кимне в знак, че е разбрал, като се опитваше да изглежда едновременно послушен и енергичен.

— Има и още нещо — добави Рожерас, като се размърда, сякаш се готвеше да тръгва, но не понечи да стане. — Моля ви за това само защото, както сам казахте, сте разумен човек и се надявам да разберете.

— Да? — застана нащрек Казарил.

— След смъртта ви — за чието максимално отлагане във времето се молим всички, — дали е възможно да ми подпишете документ, че след смъртта ви мога да изрежа тумора ви за моята колекция?

— Вие колекционирате тези ужасии? — Казарил изкриви лице. — Повечето хора се задоволяват с картини или стари мечове, или статуетки от слонова кост. — Негодуванието се сборичка с любопитството и загуби. — Ъъъ… как ги съхранявате?

— В буркани с алкохол. — Рожерас се усмихна и по бялата му кожа изби лека руменина. — Знам, че звучи страшничко, но все се надявам… че ако науча достатъчно, някой ден ще разбера, ще успея да открия начин да попреча на тези неща да убиват хората.

— Не са ли те тъмните дарове на боговете, които не можем да изцерим сами?

— Изцеряваме гангрената, като ампутираме засегнатия крайник. Предотвратяваме инфекция на челюстта, като изваждаме болния зъб. Лекуваме треска, като редуваме студено с горещо и се грижим добре за пациента. Всяко лечение все някога е било прилагано за пръв път. — Рожерас се умълча. След малко каза: — Ясно е, че царевна Изел ви цени високо и искрено държи на вас.

Казарил, като не знаеше как точно да отговори на това, отвърна:

— Служа й от миналата пролет, когато беше още във Валенда. Преди години служех в домакинството на баба й.

— Не е склонна да изпада в истерия, нали? Жените от знатни семейства понякога са… — Той сви рамене, вместо да каже нещо грубо.

— Не е — трябваше да признае Казарил. — Нито пък някоя от придворните й. — После додаде: — Но едва ли се налага да разстройвате дамите с лошата новина толкова… толкова скоро.

— Напротив, налага се — каза лечителят, макар и по-кротко този път, и се изправи. — Как би могла царевната да избере правилния път за действие, ако не разполага с вярната информация?

Неопровержим аргумент, откъдето и да го погледнеш. Казарил го предъвкваше смутено, докато вървеше след посветения към горния етаж.

При звука от стъпките им Бетриз подаде глава през вратата.

— Ще се оправи ли? — настоятелно попита тя Рожерас.

Лечителят вдигна ръка.

— Момент, милейди.

Влязоха в дневната на царевната. Изел седеше на резбования си стол, ръцете й бяха стиснати здраво в скута. Тя прие поклона на Рожерас с леко кимване. На Казарил хич не му се искаше да присъства, но пък определено искаше да чуе, така че се отпусна на стола, който Бетриз побърза да му придърпа и към който посочи Изел. Рожерас остана прав в присъствието на царевната.

— Милейди — обърна се той към нея, като се поклони отново, сякаш да се извини за прямотата си, — секретарят ви има тумор в корема.

Изел го зяпна невярващо. Лицето на Бетриз пребледня и застина безизразно. Изел преглътна и каза:

— Той няма да… няма да умре, нали? — И погледна уплашено Казарил.

При тази реакция Рожерас изневери на заявения си по-рано принцип за откровеност и бързо превключи към дворцовите увъртания.

— Смъртта застига всички, кои по-рано, кои по-късно. Не съм в състояние да предскажа още колко ще живее лорд Казарил. — Очите му уловиха настоятелния, умоляващ поглед на Казарил и той добави: — Няма причина той да не продължи да изпълнява задълженията си на ваш секретар, докато се чувства достатъчно добре за това. Не бива обаче да му позволявате да се претоварва. С ваше позволение, бих искал да следя състоянието му и да го преглеждам веднъж седмично.

— Разбира се — тихо отвърна Изел.

След като каза още няколко думи за хранителния режим и задълженията на Казарил, Рожерас се поклони и си тръгна. Бетриз, с премрежени от сълзи кадифени очи, изхлипа:

— Не си бях и помисляла, че може да е… ти подозираше ли, когато… Казарил, не искам да умреш!

Казарил отвърна жално:

— Е, и аз не искам да умра, така че ставаме двама.

— Трима — поправи го Изел. — Казарил… какво можем да направим за теб?

Казарил тъкмо се канеше да отговори, че не могат да направят нищо, когато реши да се възползва от възможността и отсече твърдо:

— Преди всичко — бъдете така добри да не обсъждате здравето ми с всяка клюкарка в замъка. Горещо се надявам това да се запази в тайна за… за колкото се може по-дълго време. — Първо, новината, че Казарил умира, можеше да наведе ди Жиронал на някои нови идеи за смъртта на брат му. Канцлерът скоро щеше да се върне в Кардегос и вероятно щеше да е достатъчно разочарован от неуспеха на разследването, за да започне да преосмисля проблема с липсващия труп.

Изел прие думите му с кимване и на Казарил му бе позволено да се върне в преддверието си, където така и не успя да се съсредоточи върху счетоводните книги. След като лейди Бетриз за трети път влезе на пръсти да го пита дали не иска нещо, веднъж по инициатива на царевната и два пъти по своя, Казарил контраатакува, като заяви, че е крайно време да се заемат с някои отдавна отлагани уроци по граматика. Щом те не смятаха да го оставят на мира, той пък щеше да извлече някаква полза от компанията им. Двете му ученички бяха необичайно тихи, държаха се като истински дами и изпълняваха всичко без възражения. И макар Казарил отдавна да си беше мечтал за подобна ученолюбивост от тяхна страна, сега установи, че се надява тя да не продължи дълго.

Въпреки мрачното настроение обаче ученичките му се справяха доста добре с уроците, дори с дългото упражнение върху граматическите форми на литературния рокнарийски. Раздразнителното му поведение не предразполагаше към съчувствие и дамите, благословен да е уравновесеният им нрав, не се опитаха да му го натрапят. Към края на урока двете млади жени се държаха почти както обикновено, съобразявайки се с неговото желание, макар че край тъжните устни на Бетриз сега не грееха трапчинки, които да го утешават.

Изел стана да раздвижи схванатата си снага из стаята. Спря до прозореца и се загледа в студената зимна мъгла, която изпълваше клисурата под стените на Зангре. Потри разсеяно ръкава си и отбеляза войнствено:

— Лавандуловото не ми отива. Все едно да носиш синина от натъртено. Твърде много смърт има в Кардегос. Ще ми се никога да не бяхме идвали тук.

Решил, че ще е нецелесъобразно да се съгласи, Казарил само се поклони и се оттегли, за да се приготви за вечеря.

Същата седмица първият сняг за тази зима посипа като с пудра улиците и стените на Кардегос, но беше нетраен и всеки следобед се стопяваше, а всяка сутрин градът отново осъмваше напудрен. Пали информираше Казарил за пристигането на останалите лордове-посветени, които влизаха в града един по един, и на свой ред разпитваше приятеля си за клюките от замъка. Взаимна помощ и доверие, размишляваше Казарил, но също и пробойни в стените, които всеки от тях, на теория, отбраняваше. И в същото време, ако някога се стигнеше до избор между храма и Зангре, Шалион вече щеше да е загубил.

Ди Жиронал, повлякъл със себе си царевич Теидез, се върна, сякаш довеян от студения югоизточен вятър, който натресе на града и друг нежелан подарък — ледена суграшица. За облекчение на Казарил, канцлерът се върна с празни ръце: походът му за справедливост и възмездие се беше разминал без изкупителна жертва. По лицето на ди Жиронал не можеше да се отгатне дали се е разочаровал от неуспешния си лов, или се е видял принуден да обърне коня, заради сведенията на шпионите си за сбиращи се в Кардегос сили, които не той беше призовал.

Теидез се завлече в покоите си и по всичко личеше, че е уморен, унил и нещастен. Казарил не се изненада. Да обиколиш три провинции, разследвайки всяка смърт, настъпила в нощта, когато беше умрял Дондо, със сигурност бе достатъчно неприятно и без лошото време.

В периода на заслепението си от прилежното угодничество на Дондо Теидез почти не се беше вясвал в покоите на сестра си. Когато следобед дойде да я посети, й позволи да го прегърне и дори отвърна на прегръдката, а такова силно желание да си поговорят не беше проявявал отдавна. Казарил се оттегли дискретно в своето преддверие и седна пред разтворените тефтери, като въртеше в ръце съхнещото перо. Откакто Орико беше зачислил на Изел рентите от шест града като годежен подарък и не си ги беше взел обратно, когато погребението замести сватбата, сметките и кореспонденцията, за които се грижеше Казарил, бяха нараснали неколкократно.

Той слушаше разсеяно мелодията на младежките гласове, която долиташе до него през отворената врата. Теидез разказваше на сестра си за пътуването — за разкаляните пътища и затъващите коне, за напрегнатите и изнервени мъже, безвкусната храна и студените нощувки. Изел, в чийто глас се долавяше по-скоро завист, отколкото съчувствие, посочи колко полезен е този опит за бъдещите му зимни кампании. Почти не засегнаха в разговора си причината за пътуването: Теидез, защото все още се чувстваше обиден и смутен, задето сестра му беше отблъснала покойния му герой, а Изел, защото очевидно не желаеше да го натоварва с по-гротескните причини за антипатията си.

Освен че беше потресен от внезапното и ужасно естество на Дондовата смърт, Теидез беше един от малцината, които искрено скърбяха за кончината му. И защо не? Дондо го беше ласкал и коткал, създал му беше високо самочувствие. Обсипваше го с подаръци и му угаждаше всячески, понякога по начини, опасно неподходящи за възрастта му, и откъде можеше Теидез да разбере, че пороците на големите мъже са нещо различно от достойнствата на големите мъже?

По-възрастният ди Жиронал сигурно му се бе сторил студена и неотзивчива компания. Походът им очевидно беше оставил след себе си вълна от негодувание, когато, в разочарованието си, ди Жиронал беше прекрачил границите на допустимото при разследванията си. Още по-лошо, ди Жиронал, който отчаяно се нуждаеше от Теидез, беше принципно неспособен да прикрие колко малко всъщност го харесва и го беше зарязал на свитата си — на секретаря-преподавател, гвардейците и слугите, — като се бе отнасял с него повече като към излишен товар, отколкото като към дясната си ръка. Но ако, за което намекваше недоволството в думите му, Теидез беше започнал да отвръща със същото на антипатията, демонстрирана от високопоставения му настойник, то негодуванието му беше породено от момчешки каприз, а не от реално съществуващите причини. Новият му секретар очевидно не се беше заел с изоставеното му обучение, защото в разказа на Теидез не се промъкна и намек за това.

По някое време Нан ди Врит напомни на Теидез и Изел, че е време да се приготвят за вечеря, и сложи край на срещата. Теидез прекоси бавно преддверието на Казарил, забил поглед в ботушите си. Момчето се беше източило на ръст почти колкото брат си Орико, а кръглото му лице намекваше, че в бъдеще може да го настигне и на ширина, макар че засега запазваше младежката си атлетичност. Казарил прелисти напосоки сметководния си тефтер, потопи перото в мастилницата и вдигна поглед с предпазлива усмивка.

— Как сте, милорд?

Теидез сви рамене и го отмина, но после се завъртя кръгом и тръгна към него. Изражението му не беше кисело — или не само кисело, а също уморено и тревожно. Младежът потропа с пръсти по плота и обходи с поглед тефтерите и разхвърляните листове. Казарил скръсти ръце и го погледна насърчително.

Теидез рече внезапно:

— Има нещо гнило в Кардегос. Нали?

Имаше толкова гнили неща в Кардегос, че Казарил нямаше и представа какво точно има предвид Теидез. Каза предпазливо:

— Какво ви кара да мислите така?

Теидез махна неопределено с ръка.

— Орико вечно е болен и не управлява както трябва. Спи толкова много, като някакъв старец, макар че не е чак толкова стар. А и всички казват, че вече не можел да… — Теидез се изчерви и ръката му отново махна неопределено — сещате се… не можел да се справя като истински мъж, с жена. Не ви ли е минавало през ум, че има нещо странно в тази негова болест?

След кратко колебание Казарил реши да печели време:

— Наблюденията ви са точни, царевич.

— Смъртта на лорд Дондо също беше странна. Според мен всичко това е свързано!

Момчето мислеше, браво!

— Би трябвало да споделите размишленията си със… — не с ди Жиронал — с брат си. Най-добре е да се обърнете лично към него. — Казарил се опита да си представи как Теидез получава прям отговор от Орико и въздъхна. Щом Изел, със своята пламенна убедителност, не можеше да изтръгне смислен отговор от този човек, какво оставаше за далеч по-малко красноречивия Теидез? Орико щеше да продължи да увърта, освен ако някой не го обработеше предварително.

Трябваше ли Казарил да вземе в свои ръце ролята на настойник? Не само не му бяха дали правото да разкрива тази държавна тайна, дори не следваше да знае за нея. А и… истината за проклятието на Златния генерал трябваше да бъде съобщена на Теидез лично от царина, а не зад гърба му или против волята му, иначе неизбежно би била омърсена от сянката на конспирация.

Беше мълчал твърде дълго. Теидез се наведе през масата, присви очи и изсъска:

— Лорд Казарил, какво знаете?

„Знам, че повече не бива да те държим в неведение“. Нито Изел.

— Царевич, ще поговорим за това по-късно. Не мога да ви отговоря тази вечер.

Устните на Теидез се свиха и той нетърпеливо прокара ръце през тъмнокехлибарените си къдрици. В очите му се четеше неувереност и недоверие, както и, помисли си Казарил, странна самота.

— Разбирам — хладно рече той, обърна се и тръгна към вратата. Тихият му глас долетя откъм коридора: — Трябва да го направя сам…

Имаше предвид да говори с Орико. Добре. Казарил обаче щеше да го изпревари, точно така, и ако това се окажеше недостатъчно, щеше да се върне с Умегат за подкрепа. Остави перата в бурканчето, затвори тефтерите, пое си дълбоко дъх, стисна зъби в очакване на болката, която щеше да го пререже, и се изправи.

Оказа се, че е по-лесно да събереш кураж за аудиенция при Орико, отколкото да я получиш. Явно решил, че Казарил пак идва да го тормози в ролята си на Изелин съзаклятник по въпроса за ибрийския й проектогоденик, Орико се шмугна в покоите си още щом го зърна, а главният му камериер, явно инструктиран предварително, пресрещна кастиларя с дузина извинения за неразположението на царина. Въпросът се усложняваше допълнително от необходимостта разговорът да се проведе насаме, само между двамата, и на място, където да не ги прекъсват.

След вечерята в банкетната зала Казарил вървеше по коридора и, навел глава, се чудеше как най-добре да сгащи царствената си плячка, когато удар в рамото го завъртя почти на деветдесет градуса.

Вдигна поглед и извинението замря на устните му. Мъжът, когото беше блъснал, беше един от останалите без покровител побойници на Дондо, сер ди Жоал — как ли всъщност си изкарваха джобните пари той и подобните му напоследък, или бяха преминали като наследство към брата на Дондо? Компания му правеха един от приятелите му, злобно ухилен, и сер ди Марок, който се въсеше притеснено. Мъжът, който го беше блъснал, поправи се Казарил. Светлината на свещите от стенните аплици се отразяваше в бдителните очи на по-младия мъж.

— Кьорав простак! — изрева ди Жоал, като почти успя да докара реакцията си до естествено звучене, но не толкова, че да не си проличи предварителното й отрепетиране. — Как смееш да ме блъскаш?

— Моля за извинение, сер ди Жоал — рече Казарил. — Бях се замислил. — Поклони се леко и понечи да ги заобиколи.

Ди Жоал му препречи пътя и отметна плаща си, за да се види мечът му.

— Аз пък казвам, че ме блъсна. Да не би да ме обвиняваш и в лъжа на всичкото отгоре?

„Това е засада“. Казарил спря и стисна устни, сетне каза уморено:

— Какво искате, ди Жоал?

— Вие сте ми свидетели! — Ди Жоал се обърна към приятелчето си и ди Марок. — Той ме блъсна нарочно.

Приятелят му отвърна послушно:

— Да, видях го.

Ди Марок обаче не изглеждаше толкова сигурен.

— Искам удовлетворение за това, лорд Казарил! — заяви ди Жоал.

— Виждам, че искате — сухо рече Казарил. Какво беше това — пиянска глупост или най-простата форма на убийство по поръчка? Дуел до първа капка кръв — широко разпространен отдушник за горещите страсти на младите царедворци, — последван от „Мечът ми се изплъзна, кълна се в честта си! Той сам налетя отгоре му!“, думи, подкрепени от неизвестен брой подкупени свидетели.

— Според мен три капки от кръвта ти ще изчистят тази обида.

Така гласеше традиционното предизвикателство.

— Според мен пък ще е по-добре да си натопиш главата в някое ведро с вода, младежо. Аз не се дуелирам. Е? — Казарил вдигна ръце и отметна плаща си, за да се види, че не носи меч. — Пусни ме да мина.

— Урак, дай меча си на този страхливец! Имаме двама свидетели. Ще уредим въпроса още сега, навън. — Ди Жоал кимна отсечено към вратите в дъното на коридора, които водеха към централния двор.

Урак свали меча си, ухили се и го метна на Казарил. Казарил вдигна вежда, но не и ръката си, и остави оръжието да издрънчи на пода. Ритна го обратно към собственика му.

— Не се дуелирам.

— В очите ли трябва да те нарека страхливец? — настоя ди Жоал. Устните му се бяха разкривили, дъхът му свистеше възбудено в очакване на двубоя. С периферното си зрение Казарил видя други двама мъже, които се приближаваха по коридора, привлечени от крамолата.

— Наричай ме както искаш, щом си решил да се правиш на глупак. Не можеш да ме засегнеш — въздъхна Казарил. Постара се да го каже колкото се може по-отегчено и апатично, въпреки че кръвта му започваше да бучи в ушите. Страх? Не. „Гняв…“

— Носиш благородническо име. Нямаш ли благородническа чест?

Едното ъгълче на устата му се кривна нагоре, но не защото му беше весело.

— Малоумието, което ти наричаш чест, е болест, за която надзирателите на рокнарийските галери отдавна са измислили лекарство.

— Толкоз за твоята чест, тогава. Няма да ми откажеш три капки, за да очистя своята!

— Точно така. — Гласът на Казарил бе станал странно спокоен, а сърцето му, препускало допреди миг, сега забави темпото си. Устните му се разтеглиха в странна усмивка. — Точно така — промълви отново той.

Вдигна лявата си ръка, с дланта нагоре, а с дясната извади ножа от колана си, последно използван, за да си отреже хляб на вечерята. Ръката на ди Жоал се сви върху дръжката на меча и той го изтегли наполовина от ножницата.

— Не в коридора! — уплашено извика ди Марок. — Знаеш, че трябва да стане навън, ди Жоал! В името на Брата, той няма меч, не може така!

Ди Жоал се поколеба. Казарил, вместо да напредне към него, вдигна левия си ръкав и бавно прокара острието на ножа напреко на собствената си китка. Не усети болка, никаква. Кръвта запълни разреза, тъмночервена на светлината на свещите, макар да не бликаше опасно. Нещо като мъгла се спусна пред очите му, блокирайки всичко друго освен самия него и неуверено ухиления млад глупак, който си беше изпросил двубоя. „Ще ти дам двубой, щом искаш“. Пъхна ножа обратно в калъфа му. Ди Жоал, все още недостатъчно нащрек, остави меча си да се плъзне обратно в ножницата и вдигна ръката си от дръжката. Усмихнат, Казарил вдигна ръце, едната кървяща, другата — невъоръжена. После се хвърли напред.

Повлече стъписания ди Жоал и го блъсна с всичка сила в стената, като затисна едната му ръка зад гърба. Ударът отекна по целия коридор. С дясната си ръка Казарил притисна ди Жоал под брадичката, краката на младия мъж се отлепиха от пода и той се оказа с врат, прикован към стената. Дясното коляно на Казарил се заби в слабините му. Казарил не отпускаше натиска, за да не измъкне ди Жоал заклещената си ръка. Другата се опитваше да издере очите му и той притисна и нея към стената. Китката на ди Жоал се извиваше в хлъзгавия му от кръвта захват, но той не успяваше да се отскубне. Посиняващият вече млад мъж не извика за помощ, разбира се, макар че очите му се въртяха опулени, а от гърлото му излизаше гъргорене като на заклано прасе. Петите му заритаха по стената. Побойниците знаеха, че ръцете на Казарил държат перо — бяха забравили, че преди са държали гребло. Ди Жоал нямаше накъде да мърда.

Казарил изръмжа в ухото му, тихо, но достатъчно силно, за да се чуе:

— Аз не се дуелирам, момченце. Аз убивам така, както убива един войник, което ще рече както убиват касапите — бързо, сигурно и с възможно най-малък риск за самия мен. Ако реша да умреш, ще умреш когато аз реша, където реша и по начин, който аз избера, а ти дори няма да разбереш откъде е дошъл ударът. — Освободи вече отмалялата ръка на ди Жоал, вдигна нагоре лявата си китка и притисна кървящата рана към полуотворената, трепереща уста на ужасената си жертва. — Искаш три капки от кръвта ми, за да очистят честта ти? Ще ги получиш. — Кръв и слюнка се стичаха покрай тракащите зъби на ди Жоал, но побойникът не се опита дори да го ухапе, не смееше. — Пий, проклет да си! — Казарил го натисна още по-силно, размазвайки кръв по цялото му лице, хипнотизиран от цветовете — червени ивици по посинялата кожа, от триенето на наболата четина в китката му, от яркото отражение на свещите в сълзите, които наливаха опулените очи на ди Жоал и се стичаха по бузите му. Казарил впи поглед в тези очи и ги гледаше като омагьосан как бавно се прибулват.

— Казарил, той не може да диша, богове мили… — Ужасеният вик на ди Марок проникна през кървавата мъгла.

Казарил намали силата на натиска и ди Жоал си пое шумно дъх. Целият се тресеше. Без да сваля коляното си, Казарил дръпна окървавената си лява ръка, сви я в юмрук й я заби, много прецизно и много силно, в корема на побойника, като отново го остави без въздух. Коленете на ди Жоал се подвиха. Едва тогава Казарил отстъпи назад и го пусна.

Ди Жоал се срина на пода, като се давеше и отваряше отчаяно уста като риба на сухо и хлипаше. Дори не се опита да стане. После повърна.

Казарил мина през локвата храна, вино и жлъчен сок и продължи към Урак, който бързо заотстъпва, докато гърбът му не опря в стената. Казарил навря лицето си в неговото и тихо повтори:

— Не се дуелирам. Но ако ти се прииска да умреш като пребито куче, ядосай ме пак.

Обърна се. Лицето на ди Марок, бяло като платно, се мярна в периферното му зрение и просъска:

— Казарил, да не си полудял?

— Ами пробвай ме — ухили му се злобно той. Ди Марок отстъпи стреснато. Казарил закрачи по коридора покрай някакви хора — приличаха му на размазани петна. Кървави капки се стичаха по пръстите му и падаха на пода при всяко движение на ръцете. После той изведнъж потрепери от студ — беше излязъл навън. Вратата се затвори и отряза като с нож надигащата се врява.

Той забърза крачка почти до бяг по ледените павета на потъналия в нощен мрак двор към убежището на централната сграда. Заедно с крачките забързваше темп и сърцето му, пулсът му гърмеше неравномерно в ушите, докато нещо — здрав разум ли беше, или закъснял ужас? — се връщаше капка по капка в главата му. Коремът му се сгърчи в болезнен спазъм, докато изкачваше каменните стъпала. Ръцете му трепереха толкова силно, докато се опитваше да отключи вратата на стаята си, че на два пъти изпусна ключа и накрая се наложи да използва и двете си ръце и да опре глава на вратата, за да улучи ключалката. Заключи отвътре и се строполи, стенещ и със свирещи дробове, напреки на леглото. Свитата му от призраци се беше изпокрила по време на сбиването, макар да не беше забелязал тогава дезертьорството им. Претърколи се на една страна и се сви на топка, притиснал ръце към раздирания си от болки корем. Едва сега раната на китката му започна да пулсира. Както и главата му.

На няколко пъти беше виждал мъже да изпадат в безпаметна ярост, в разгара на битка. Не си беше и представял обаче какво е усещането отвътре. Никой не му беше казвал за странното чувство, че се носиш из облаците, изпълнен до дупка с живот, чувство, което те опиянява като виното или секса. Един необичаен, но съвсем естествен резултат от нерви, смъртност и страх, наблъскани заедно на твърде тясно и за твърде кратко. Не беше противоестествено. Не беше… онова нещо в корема му, което протягаше ръка да го обърка, осмее и подмами към смъртта му и оттам към собственото си освобождение…

„О!“

„Знаеш какво направи на Дондо. Сега знаеш какво Дондо ти прави на теб“.