Метаданни
Данни
- Серия
- Шалион (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Curse of Chalion, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лоис Макмастър Бюджолд. Проклятието на Шалион
Американска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2003 г.
ИК „Бард“ ООД, 2003 г.
ISBN: 954-585-485-5
История
- — Добавяне на анотация
- — Редакция от Mandor
- — Добавяне
- — Корекция
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Проклятието на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Проклятието на Шалион | |
The Curse of Chalion | |
Автор | Лоис Бюджолд |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | фентъзи |
Следваща | „Рицарят на Шалион“ |
„Проклятието на Шалион“(на английски: The Curse of Chalion) е фентъзи-роман от писателката Лоис Бюджолд. Книгата е издадена през 2001 г. Нейното продължение „Рицарят на Шалион“ е наградено с наградите „Хюго“ и „Небюла“.
„Проклятието на Шалион“ е фентъзи роман, разкриващ несгодите на човешкия живот, най-мрачните му тайни, изкушенията, неразгадаемата божия воля и несравнимата демонска сила.
Историята започва с пътуването на Казарил към замък във Валенда, където е работил като малък. Казарил е 35-годишен лорд без земя и пари, със сломени дух и тяло от робството му на вражески кораб, като стечение на обстоятелствата от една от войните, която неговото царство Шалион води с опасните и безкрупулни рокнарийски княжества. Полумъртъв, той успява да стигне до Валенда, където получава работа като учител-секретар на внучката на провинкарата на замъка, младата и своенравна царевна Изел и нейната придворна дама Бетриз.
Като потенциални наследници на Шалион Изел и по-малкият ѝ брат Теидез заминават за столицата Кардегос, най-лошия кошмар на Казарил, криещ враговете му и той е натоварен със задачата да защитава Изел от опасностите на града.
Пред ного обаче се разкрива проклятието, тегнещо над всички членове на кралското семейство, което изсмуква живота и силите им и превръща доброто в зло. На бившия войник се пада задачата да предотврати война, да се бори срещу демони и проклятия, да разгадае волята на боговете, обърнали му гръб. Страдащ и умиращ, Казарил открива любовта и се научава да отвори сърцето си за света.
4.
Ето как на следващата сутрин Казарил се озова в учебната стая на младите дами, представен лично от провинкарата като новия им наставник. Тази слънчева малка стая се намираше от източната страна на кулата, на най-горния етаж, заеман от царевна Изел, лейди Бетриз, придворните им дами и една прислужница. На царевич Теидез и малкото му домакинство бяха отпуснати стаи в новата сграда от другата страна на двора, доста по-просторни, подозираше Казарил, и с по-добри огнища. Учебната стая на Изел беше обзаведена само с две малки маси, столове, една-единствена библиотечка, наполовина празна, и две ракли. С Казарил в добавка, който се чувстваше прекалено висок и твърде непохватен под гредите на ниския таван, и двете млади жени, стаята направо се препълваше. Задължителната придворна трябваше да се изнесе заедно с ръкоделието си в съседната стая, макар вратата да остана отворена.
Казарил, изглежда, се беше сдобил с цял клас, вместо с една-единствена ученичка. Девойка от ранга на Изел почти никога не биваше оставяна сама, още по-малко с мъж, пък бил той и преждевременно остарял, с разбито здраве и член на домакинството. Казарил нямаше представа какво мислят двете дами за така уреденото положение, но лично той се чувстваше облекчен. Никога досега не се беше чувствал толкова очевидно и неприятно мъж — недодялан, тромав, долен. Като цяло, Казарил не би могъл да си представи нещо по-противоположно на рокнарийската галера от тази жизнерадостна, спокойна женска атмосфера и му се наложи да преглътне буца от умопомрачителна радост при този контраст, преди да сведе глава под трегера и да влезе в стаята.
Провинкарата обяви кратко новата му длъжност като секретар и преподавател на Изел, „Точно какъвто има и брат ти“, един явно неочакван подарък, който, след като примигна изненадано, Изел прие, без да скрива радостта си. Ако се съдеше по пресметливия й поглед, тя определено беше доволна от по-високия си статут, който вървеше ръка за ръка с новата придобивка към малкото й домакинство. Лейди Бетриз, както със задоволство забеляза Казарил, също изглеждаше заинтригувана, а не враждебна или нащрек.
Казарил се надяваше, че изглежда достатъчно преподавателски за пред младите дами — спретнатата кафява туника на търговеца на вълна днес беше пристегната с колана със сребърните нитове, зает му от кастелана, но без меч. Беше се сетил да се снабди с всички книги на дартакийски, които успя да открие набързо сред остатъците от библиотеката на покойния провинкар, пет-шест заглавия. Пусна ги отвисоко върху една от малките маси и удостои двете си нови ученички със съзнателно зловеща усмивка при впечатляващия трясък на томовете върху дървения плот. Ако настоящата му задача имаше поне малко общо с обучението на новобранци, млади коне или соколи, ключът беше да поемеш инициативата от първия миг и да я задържиш докрая. Не беше толкова важно какво казва, стига да го казва авторитетно.
Провинкарата си тръгна, без да се бави, точно както беше и дошла. Преструвайки се, че има някакъв план, докато всъщност го съставяше в момента, Казарил веднага се зае да препита царевната по дартакийски език. Отвори наслуки една от книгите и я накара да прочете страницата, която се случи на тема, която Казарил познаваше добре — издигането на защитни линии при обсада. С много помощ и подсказване Изел се пребори с три трудни параграфа. Няколкото въпроса, които й зададе на дартакийски върху току-що прочетения текст, не получиха смислен отговор, а само заекване и миш-маш от грешна граматика.
— Произношението ви е ужасно — откровено й каза той. — Един дартакиец едва ли би ви разбрал въобще.
Главата й се вдигна високо и тя се облещи страховито насреща му.
— Моята гувернантка казваше, че говоря доста добре. Казваше, че имам много мелодично произношение.
— Да, говорите като южноибрийска селянка, която си хвали стоката. Те също говорят много мелодично. Но някое дартакийско лордче, а те всичките са люти като оси по отношение на ужасния си език, би ви се изсмяло в лицето. — На Казарил в лицето поне се бяха изсмели, някога. — Гувернантката ви ви е ласкаела, царевна.
Тя му се намръщи.
— Да разбирам ли, че вие не се смятате за ласкател, кастиларю?
Тонът и начинът й на изразяване бяха малко по-хапливи, отколкото беше очаквал. Ироничният му ответен поклон, както беше седнал на една ракла, придърпана към срещуположния край на масата, излезе по-плитък и не толкова извинителен, колкото беше възнамерявал, заради придърпването на срастванията по гърба му.
— Вярвам, че не съм пълен грубиянин. Но ако предпочитате някой, който да ви казва удобни лъжи и така да убие всяка надежда да подобрите знанията си, сигурен съм, че лесно ще намерите такъв. Не всички затвори имат железни решетки. Някои са направени от пухени легла. Царевна.
Ноздрите й се издуха, а устните се стиснаха в тънка черта. На Казарил със закъснение му хрумна, че това може и да не беше верният подход. Тя беше крехко младо създание, кажи-речи още момиченце… може би трябваше да смекчи малко подхода си… а ако Изел се оплачеше от него на провинкарата, току-виж изгубил…
Царевната отгърна на следващата страница.
— Предлагам — рече тя с леден глас — да продължим.
Богове пет, бе виждал съвсем същия израз на смутена ярост в очите на младите мъже, които ставаха на крака, изплюваха пръстта от устата си и продължаваха напред, за да се превърнат накрая в най-добрите му лейтенанти. Току-виж всичко това не се оказало чак толкова трудно. С огромно усилие той пречупи напиращата си широка усмивка в строго изражение и кимна величествено и авторитетно като истински преподавател:
— Продължете.
Един час се изниза неусетно покрай тези приятни, лесни занимания. Е, лесни за него. Когато забеляза, че царевната разтрива слепоочията си и че веждите й се бърчат по начин, който нямаше нищо общо с гримасите на обидено дете, той би отбой и й взе книгата.
Лейди Бетриз беше следила внимателно заниманията им, движейки безмълвно устни. Казарил я накара да повтори упражнението. След като го беше чула вече от Изел, тя се справи по-бързо, но, уви, и тя страдаше от същия южноибрийски акцент, вероятно усвоен от същата южноибрийска гувернантка. Изел слушаше внимателно, докато те си проправяха път през корекциите.
Вече си бяха заслужили обяда, чувстваше Казарил, но му оставаше още една неприятна задача, с която го беше натоварила провинкарата. Облегна се назад, когато момичетата се размърдаха и понечиха да станат, и прочисти гърло.
— Изпълнението ви вчера в храма беше забележително, царевна.
Широката й уста се изви нагоре, а интригуващо тежките й клепачи примижаха доволно.
— Благодаря, кастиларю.
Без да престава да се усмихва, Казарил придоби изключително суров вид.
— Крайно тежка обида, срещу човек, който не е в състояние да се защити. Истински цирк. Поне зяпачите се забавляваха искрено, ако се съди по смеха им.
Устните й се свиха в смутена гримаса.
— Много неправди се вършат в Шалион, за които не мога да направя нищо. Поне този път можах.
— Ако е било за добро, то беше направено добре — съгласи се той с измамно добросърдечно кимване. — Кажете ми, царевна, какви стъпки предприехте, за да се убедите предварително във вината на този човек?
Брадичката й застина, преди да се е вирнала докрай.
— Сер ди Ферей… го каза за него. А аз знам, че кастеланът е честен човек.
— Сер ди Ферей каза, а аз точно си спомням думите му, че е чул да се говори, че съдията е приел подкуп от дуелиста. Информацията му не беше от първа ръка. Попитахте ли го, след вечерята, откъде я е получил?
— Не… ако бях казала на някой какво съм намислила, щяха да ми забранят.
— Но… но все пак сте казали на лейди Бетриз. — Казарил удостои с кимване тъмнокосата девойка.
Бетриз застина и отвърна бдително:
— Тъкмо затова предложих да помолим богинята за потвърждението на първия пламък.
Казарил сви рамене.
— Първият пламък значи. Но вашата ръка е млада, силна и спокойна, лейди Изел. Сигурна ли сте, че първият пламък не е изцяло ваша заслуга?
Челото й се смръщи още повече.
— Гражданите ръкопляскаха…
— Наистина. Средно половината от тъжителите, които се изправят пред съдийската скамейка, по необходимост си тръгват ядосани и разочаровани. Но това не означава непременно, че са били ощетени несправедливо.
Този аргумент удари в целта, ако се съдеше по промяната в лицето й. Преходът от предизвикателно към сащисано изражение не беше най-приятната гледка.
— Но… но…
Казарил въздъхна.
— Не казвам, че сте сгрешили, царевна. Този път. Казвам, че сте действали на сляпо. И ако не си разбихте главата в някое дърво, то бе изцяло по милостта на боговете, а не по ваша заслуга.
— О!
— Може да сте озлочестили почтен човек. А може и да сте въздали справедливост. Не знам. Работата е там, че… и вие не знаете.
Този път възклицанието й бе натоварено с толкова силен потрес, че остана безмълвно.
Ужасяващо практичната част от ума на Казарил, която му беше спестявала куп неприятности през годините, не се въздържа да не добави:
— А и без значение дали сте били права, или не, факт е, че си създадохте един враг и го оставихте жив зад гърба си. Впечатляващо милосърдие. Лоша тактика. — Проклятие, точно тази забележка едва ли беше подходяща за ушите на крехка девойка… трябваше да положи усилие, за да не затисне с ръце устата си, жест, който едва ли би затвърдил позицията му на високоблагороден и сериозен наставник.
Веждите на Изел литнаха нагоре и този път си останаха там. Същото направиха и веждите на лейди Бетриз.
След смущаващо дълго и замислено мълчание Изел рече тихичко:
— Благодаря ви за добрия съвет, кастиларю.
Той й отвърна с одобрително кимване. Така. Щом се беше справил с този крайно неприятен въпрос, значи наполовина беше спечелил войната. А сега, слава на боговете, напред към щедрата трапеза на провинкарата…
Изел се облегна назад и сплете пръсти в скута си.
— Вие ще сте и мой секретар освен преподавател, нали, Казарил?
Казарил се отпусна обратно на раклата.
— Да, милейди? Искате да ви помогна за някое писмо? — И едва се сдържа да не добави „след обяд?“.
— Да ми помогнете — да. Но не за писмо. Сер ди Ферей спомена, че преди сте били куриер, вярно ли е?
— Навремето яздех за провинкара на Гуарида, милейди. Когато бях по-млад.
— Куриерите са шпиони. — В погледа й се беше промъкнала обезпокоително пресметлива отсянка.
— Не е задължително, макар че понякога беше трудно да… убедя хората в обратното. Бяхме доверени пратеници, преди всичко. Не че не очакваха от нас да си отваряме очите и да докладваме за видяното.
— И това стига. — Брадичката се вирна по обичайния начин. — В такъв случай, първата ми задача за вас като мой секретар е да си отваряте очите за едно нещо. Искам да разберете дали съм направила грешка, или не. Аз не бих могла да тръгна из града и да задавам въпроси. Трябва да си стоя на върха на този хълм във… — Изел изкриви лице в гримаса, — в пухеното си легло. Но вие — вие можете да го направите. — И го погледна в очите с изражение на крайно обезпокоително доверие в способностите му.
Стомахът му внезапно олекна като кух барабан и това нямаше нищо общо с отсъствието на храна в него. Очевидно представлението му се беше оказало малко по-убедително от необходимото.
— Аз… ами… сега ли?
Царевната се размърда неспокойно.
— Дискретно. При удобна възможност.
Казарил преглътна.
— Ще направя всичко по силите си, милейди.
Докато Казарил слизаше по стълбите към стаята си на долния етаж, една картина изплува в спомените от дните му на паж в същия този замък. Беше си въобразявал, че е добър с меча, само защото се справяше малко по-добре с него от неколцината други млади и безразсъдни благороднически синчета, с които си поделяше задълженията и обучението в замъка на провинкара. Един ден пристигна нов паж — ниско, набито момче. Мечемайсторът на провинкара подкани Казарил да се изправи срещу новака при следващата тренировка. Казарил бе усвоил до съвършенство няколко удара, включително един, който, ако острието беше истинско, щеше като нищо да отсече ушите на повечето му другари. На въпросната тренировка той изпробва същия този удар и срещу новия паж, като спря тъпата страна на меча на милиметри от главата на противника си — а после сведе очи и видя, че лекият учебен меч на новака се е превил почти на две в предпазната кора на корема му.
Същият този паж по-късно бе станал мечемайстор при царина на Бражар. С времето Казарил се беше примирил с мисълта, че е посредствен фехтовач — интересите му бяха твърде широки, за да съсредоточи вниманието си върху изкуството на дуела с цялата вманиаченост, необходима за постигането на добри резултати. Но никога не беше забравил и онзи миг — как поглежда стъписано към меча, опрян в собствения му корем.
Стори му се странно, че първият му урок с деликатната Изел беше извикал точно този стар спомен. Странните, наситени пламъчета, разгорели се в толкова различни очи… как беше името на онзи дребен паж?…
Откри, че междувременно на леглото му са се появили още два ката дрехи, реликви от по-младите и стройни години на кастелана, освен ако не бъркаше в догадката си. Тръгна да ги прибере в раклата до леглото и се сети за книжлето на мъртвия търговец, скътано в черния плащ вътре. Извади го с мисълта да го отнесе в градския храм по-късно следобед, после го тикна обратно. Възможно бе в тайнописа на страниците му да се крият оневиняващите царевната факти, които тя се надяваше Казарил да открие — което той несъзнателно я беше вдъхновил да му поиска, — някакви по-нееднозначни доказателства за вината или невинността на посрамения съдия. Първо щеше да прегледа книжката сам. Току-виж се оказала добър пътеводител в потайностите на тукашния градски живот.
След обяда Казарил си полегна. Тъкмо се пробуждаше от блажената дрямка, когато сер ди Ферей почука на вратата да му остави сметководните книги на царевиното домакинство. Малко след него се появи и Бетриз с кутия писма, които да подреди. Казарил прекара остатъка от следобеда в опити да наложи ред в разбърканата документация и да се запознае с положението.
Финансовата част беше сравнително проста — покупки на някоя и друга тривиална играчка или евтино бижу; списък на дадени и получени подаръчета; малко по-подробен списък на бижута с истинска стойност, получени по наследство вещи или подаръци. Дрехи. Ездитният кон на Изел, мулето Снежко и съответните им такъми. Неща като спалното бельо и мебелите очевидно бяха заведени към сметките на провинкарата, но за в бъдеще щяха да се прехвърлят към владенията на Казарил. Зестрата на една дама от сой обикновено се побираше в цял керван — Казарил се надяваше да не е във флота — и на Изел определено й беше време да започне да трупа въпросната зестра в очакване на това бъдещо пътуване. Дали да не впише и самия себе си като „Вещ №1“ в булчиния й инвентар?
Представи си как записва в книгата: „Секрет.-препод. Подарък от баба. На трийсет и пет. Зле повреден при транспортирането. Стойност…?“
Булчината процесия обикновено беше еднопосочно пътуване, макар че майката на Изел, вдовстващата царина, се бе върнала… прекършена, помисли си Казарил въпреки старанието си да не мисли за това. Лейди Иста го объркваше и озадачаваше. Казваха, че лудостта се предава по наследство в някои благородни фамилии. За разлика от тази на Казарил — в неговата се предаваше финансова недалновидност и тенденция към злополучни политически съюзи, които бяха също толкова унищожителни в дългосрочен план. Дали и Изел не я заплашваше… „Не, разбира се“.
Кореспонденцията й беше оскъдна, но затова пък интересна. Няколко мили писъмца от баба й от времето преди овдовялата царина да се премести с децата си в стария си дом, пълни със съвети от рода „бъди добра, слушай майка си, казвай си молитвите, помагай за малкото си братче“. Едно-две кратки писма от вуйчовци и лели, другите деца на провинкарата — Изел нямаше роднини от страна на баща си, покойния царин Иас, който бе единственото оцеляло дете на своя злочест баща. Цяла поредица от ежегодни поздравителни писма за рождените й дни и по-големите храмови празници от много по-възрастния й заварен брат, сегашния царин Орико.
Последните бяха написани собственоръчно от царина, отбеляза с одобрение Казарил — най-малкото не му се вярваше Орико да е наел секретар с толкова грозен, почти нечетлив почерк. В по-голямата си част писмата бяха тромави, резултат от усилието на един пораснал мъж да бъде мил към малко дете, освен когато не се отплесваше в описания на любимата си менажерия. Тогава ставаха спонтанни и се четяха с лекота, личеше ентусиазъм, а навярно и убеждението му, че поне на тази тема интересът му би съвпаднал с този на природеното му сестриче.
Приятното занимание бе прекъснато на свой ред късно следобед, когато един паж го уведоми, че трябва да придружи царевната и лейди Бетриз, които искали да пояздят. Той бързо окачи дадения му назаем меч на кръста си. Когато излезе на двора, конете вече чакаха оседлани. Казарил не се беше качвал на конски гръб от почти три години и пажът го изгледа невярващо и неодобрително, когато му поиска блокче за качване, с чиято помощ се настани предпазливо на седлото. Бяха му приготвили едно хубаво животно със спокоен нрав, същия кафяв скопец, който беше яздила царевината придворна онзи първи ден, когато Казарил чакаше в двора да го приемат. Когато малката им кавалкада се приготви да поеме през портите, въпросната придворна се надвеси от един прозорец и им помаха с ленена кърпичка и с неприкрито облекчение. Ездата обаче се оказа значително по-спокойна, отколкото Казарил беше очаквал, най-обикновена разходка до реката и обратно. И понеже той обяви още в началото, че всички разговори ще се водят на дартакийски, ездата се оказа в по-голямата си част мълчалива, което още повече допринесе за мира и спокойствието.
После дойде ред на вечерята, след нея — обратно в стаята, където той запълни времето си, като изпробва новите си стари дрехи, които след това нагъна в раклата, и се зае да разшифрова първите няколко страници от книжлето на бедния глупак, търговеца на вълна. Но очите му натежаха от тази задача и Казарил спа като заклан чак до сутринта.
Както започна, така и продължи. Сутрините бяха посветени на уроци с двете прекрасни млади дами — по дартакийски или рокнарийски, по география, аритметика или геометрия. За уроците по география той сви няколко хубави карти от учителя на Теидез и забавлява царевната с подходящо редактирани разкази за някои от по-екзотичните си пътешествия из Шалион, Ибра, Бражар, великата Дартака и петте постоянно враждуващи рокнарийски княжества по северното крайбрежие.
Най-скорошните си впечатления от рокнарийския архипелаг, събирани през погледа на роб, Казарил редактира много по-сериозно. Неприкритото отегчение на Изел и Бетриз от литературния рокнарийски се поддаваше, както той скоро откри, на съвсем същото лечение, което беше използвал и при двамата млади пажа от домакинството на гуаридийския провинкар, които му беше възложено да научи на езика. Разменяше по една дума на простонароден рокнарийски (който можеше да бъде крайно циничен, но пък те не се сещаха да попитат за най-неприличните думи) срещу двайсет на литературен рокнарийски, които бяха запомнили. Не че щеше да им се наложи някога да използват точно тези си речникови познания, но може би щеше да им е от полза, ако разбират какво се говори в тяхно присъствие. А и се кискаха толкова приятно.
Казарил пристъпи към първата си възложена задача — да проучи дискретно неподкупността на съдия Вресе — с голяма доза безпокойство. Заобиколните въпроси, които зададе на провинкарата и ди Ферей, запълниха някои празноти, без да подпомогнат особено на преценката му, защото никой от двамата не си беше имал работа с Вресе в качеството му на съдия — впечатленията им идваха само от случайни светски контакти. Няколкото екскурзии до града в опит да открие някой от познатите си отпреди седемнайсет години, с когото би могъл да разговаря открито, се оказаха доста разочароващи. Позна го веднага само един възрастен пекар, който беше натрупал малко състояние, продавайки лакомства на поколения пажове от замъка, но той беше кротък човек и не се занимаваше със съдебни дела.
Казарил се зае сериозно с книжлето на търговеца, страница по страница, толкова бързо, колкото му позволяваха другите му задължения. Няколкото ранни опита да се призоват демони на Копелето се бяха оказали абсолютно неуспешни, с облекчение разбра Казарил. Името на мъртвия дуелист никога не се появяваше само, а в компанията на няколко осъдителни епитета — понякога търговецът го назоваваше и само с тях. Колкото до името на живия съдия, то не се споменаваше нито веднъж. Но преди Казарил да е разгадал мистерията дори наполовина, проблемът бе иззет от любителските му ръце.
Един следовател от двора на провинкара на Баошия пристигна от град Тарион, където синът на вдовстващата провинкара беше преместил столицата си, след като бе наследил баща си. Беше отнело, пресметна по-късно Казарил, точно толкова време, колкото едно писмо от провинкарата до сина й да бъде написано, изпратено и прочетено, заповедите да бъдат предадени надолу по каналния ред до правосъдния отдел на канцлерството и следователят да подготви себе си и екипа си за пътуването. Привилегиите са си привилегии. Казарил не беше сигурен доколко провинкарата може да влияе на съдебните процеси, но можеше да се обзаложи, че тази работа с новоизлюпени врагове, оставени да се мотаят на воля, определено е подразнила, хм, домакинята в нея.
На следващия ден се разбра, че съдия Вресе е духнал през нощта с двама слуги, съответния брой коне и няколко набързо опаковани чанти и сандъци, оставяйки домакинството си като разбунен кошер и едно огнище, пълно с пепел от изгорени документи.
Казарил се опита да убеди Изел, че бягството на съдията също не бива да се приема като неоспоримо доказателство за вина, но твърденията му звучаха твърде кухо дори и за собствената му предпазливост в даването на преценка. Алтернативата — че Изел наистина е била докосната от богинята през онзи паметен ден — го притесняваше дотам, че предпочиташе да не мисли за това. Боговете, както уверяваха простолюдието учените теолози на Светото семейство, влияеха на хората по заобиколни, тайни и, преди всичко, пестеливи начини — боговете въздействаха чрез света, а не върху него. Дори за светлите, изключително редки чудеса на изцеление — или тъмните чудеса на бедствие и смърт — свободната воля на хората трябваше да отвори канал, по който доброто или злото да влязат в живия живот. През годините Казарил беше срещал само двама или трима души, за които подозираше, че може наистина да са били докоснати от някой бог, и малко повече, които сами си вярваха, че са докоснати. Край нито един от тях не се беше чувствал добре и искрено се надяваше, че Дъщерята на пролетта си е отишла доволна от постъпката на своето тазгодишно въплъщение. „Или че поне си е отишла…“
Изел почти не поддържаше контакти с братовото си домакинство в другия край на вътрешния двор, освен на трапезата или когато се събираха на голяма група да пояздят извън града. Казарил реши, че двете деца са били по-близки, преди началото на пубертета да ги тласне към отделните светове на мъжете и жените.
Намусеният секретар-преподавател на царевича, сер ди Санда, изглежда, излишно се дразнеше от празната кастиларска титла на Казарил. На масата или при разходките редовно претендираше за по-лично място, като придружаваше претенциите си с неискрена извинителна усмивка, която успяваше — при всяко сядане на масата — да привлече повече внимание, макар да се твърдеше, че цели обратното. Казарил се беше замислял дали да не се опита да му обясни, че това изобщо не го интересува, но се съмняваше, че ще бъде разбран, така че се задоволи просто да се усмихва на свой ред, отклик, който ужасно притесняваше ди Санда, понеже той упорито се опитваше да открие в тези му усмивки поредната проява на сложна тактика. Когато един ден се появи в учебната стая на Изел и настоя да му бъдат върнати картите, той, изглежда, очакваше Казарил да се впусне да ги защитава, като че ли бяха някакви тайни държавни документи. Вместо това Казарил побърза да ги извади и му ги връчи, като благодари любезно. Ди Санда нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне, надут като пуяк.
Лейди Бетриз скръцна със зъби.
— Ама че човек! Държи се като, като…
— Като някоя от котките в замъка — подсказа й Изел, — когато се появи чужда котка. Какво толкова сте му направили, че съска така, щом ви види, Казарил?
— Уверявам ви, че не съм пикал под прозореца му — сериозно обяви Казарил, с което накара Бетриз да се изкиска в шепа — а, така вече е по-добре, — и да се огледа виновно да не би придворната да е седнала твърде близо и да е чула неприличната забележка. Дали пък не беше прекалил? Знаеше, че още не е хванал съвсем цаката на младите дами, но пък тези двете не се бяха оплакали от него, въпреки дартакийския. — Сигурно си мисли, че бих предпочел неговата служба. Макар че не виждам защо би му хрумнало нещо такова.
А може и да е имал основание, внезапно осъзна Казарил. При раждането на Теидез вероятността да наследи трона от току-що задомения си заварен брат Орико беше значително по-малка от сега. Но годините минаваха, а царината на Орико така и не бе успяла да зачене и интересът — нездравият интерес навярно — към Теидез със сигурност бе започнал да нараства в двора на Шалион. Може би точно по тази причина Иста беше напуснала столицата: за да отведе децата си далеч от бурния дворцов живот в тихата, неотровена от сплетни атмосфера на провинциална Валенда. Мъдър ход, в крайна сметка.
— О, не, Казарил — рече Изел. — Стойте си при нас. Тук е много по-хубаво.
— Така е — увери я той.
— Не е честно. Вие сте два пъти по-умен от ди Санда и сте пътували десет пъти повече от него! Защо го търпите толкова, толкова… — Бетриз, изглежда, срещаше затруднения с намирането на подходящата дума. — Толкова мълчаливо — най-накрая довърши тя. И отклони поглед за миг, сякаш се страхуваше, че той ще се досети за доста по-неприятното определение, което беше заменила в последния момент.
Казарил се усмихна криво на неочакваната си застъпничка.
— Как мислите, дали ди Санда ще се почувства по-щастлив, ако му дам възможност да упражнява глупостта си върху мен?
— Да, разбира се!
— Е, в такъв случай въпросът ви сам си намери отговор.
Тя отвори уста, после я затвори безславно. Изел едва не се задави от смях.
Една сутрин обаче ди Санда му стана малко по-симпатичен — появи се в учебната стая толкова пребледнял, че лицето му чак зеленееше, с тревожната новина, че царственият му повереник е изчезнал и не са го открили нито в къщата, нито в кухнята, нито в кучкарника или конюшнята. Казарил веднага препаса меча си, готов да яхне коня заедно с групата по издирването, като вече разчертаваше наум града и околностите му и преценяваше различните възможности — нараняване, разбойници, реката… таверните? Беше ли Теидез достатъчно голям да си пробва късмета с някоя проститутка? Това би било достатъчно сериозно основание да се измъкне от опеката на досадните си придворни.
Преди Казарил да е посочил това изобилие от възможности на ди Санда, чийто ум бе зациклил неспасяемо на разбойническото нападение като единствена възможна причина за отсъствието на младия царевич, самият Теидез се появи на коня си във вътрешния двор, окалян и потен, с дълъг лък през рамо, задъхано конярче по петите и мъртва лисица, преметната на седлото пред него. Младежът огледа намусено сбиращата се кавалкада.
Казарил изостави опитите да яхне коня си, без да разтегли някое вдървено сухожилие, приседна на пънчето за качване с юздата на кафявия скопец в ръка и с наслаждение проследи сцената — как четирима големи мъже гълчат момчето и го разпитват за очевидното.
„Къде бяхте?“ едва ли си струваше да се пита. „Защо го направихте?“ — също. „Защо не казахте на никого?“ — отговорът на този въпрос ставаше все по-очевиден с всяка минута. Теидез изтърпя конското със стиснати зъби, поне в по-голямата му част.
Когато ди Санда млъкна, за да си поеме дъх, Теидез бутна безжизнената си червеникава плячка в ръцете на Беетим, ловеца.
— Дръж. Одери ми я. Искам кожата.
— Кожите не струват през този сезон, млади господарю — ядосано рече Беетим. — Козината е рядка и се скубе много. — После размаха пръст към тъмните цицки на лисицата, натежали от мляко. — Освен това носи лош късмет да убиеш животно, което има малки, през сезона на Дъщерята. Ще трябва да й изгоря мустаците, или духът й ще се връща и ще ми разлайва кучетата по цяла нощ. А лисичетата къде са, а? Трябвало е да ги убиете и тях, като сте почнали, направо е жестоко да ги оставите да умрат от глад. Или пък двамцата сте ги скрили някъде по пътя, а? — Ядният му поглед се впи в уплашеното конярче.
Теидез хвърли лъка си на земята и изръмжа ядосано:
— Търсихме бърлогата. Не можахме да я намерим.
— Да, а колкото до теб… — обърна се ди Санда към нещастното конярче. — Знаеш, че трябваше да дойдеш първо при мен, ти… — И занарежда обиди, които бяха много по-директни от онези, с които се бе осмелил да засипе царевича, като завърши с нареждането: — Беетим, върви да напердашиш това момче за глупостта и нахалството му!
— Ще го направя, и още как, милорд — мрачно кимна Беетим и се отправи към конюшните с мъртвата лисица в едната ръка и яката на присвилото се конярче в другата.
Двамата главни коняри прибраха конете. Казарил им връчи с охота юздите на своя скопец и се замисли за закуската си — сега вече едва ли я грозеше неопределено забавяне. Ди Санда, у когото гневът беше взел връх над уплахата, конфискува лъка и подкара Теидез през двора. Гласът на младежа долетя, извисен в един последен контрааргумент, преди вратата да се захлопне след двамата: „Какво да правя, като ми е толкова скучно!…“
Казарил сподави смеха си. Богове пет, каква ужасна възраст за едно момче. Пълно до пръсване с енергия и тормозено от изнервени, неразбираеми възрастни с глупави представи за това как трябва да си прекарва времето, сред които не присъстваха пропускането на утринните молитви, за да идеш на лов за лисици в прекрасна пролетна заран като тази — Казарил вдигна поглед към небето, изсветляващо до нежно синьо с разпръсването на утринната мъгла. Спокойствието в двора на провинкарата, истински балсам за душата на Казарил, несъмнено горчеше с ограниченията си на бедния Теидез.
И най-дискретният съвет от устата на новоназначения Казарил би се приел зле от ди Санда, както стояха нещата помежду им в момента. Струваше му се обаче, че ако ди Санда държи да запази бъдещото си влияние над царевича, когато той порасне достатъчно, за да встъпи във владенията си с цялата власт и привилегии на — най-малкото — висш лорд на Шалион, то едва ли е избрал правилния път, тъкмо обратното. По-вероятно беше Теидез да се отърве от него при първа възможност.
И все пак ди Санда беше съвестен човек, трябваше да признае Казарил. Някой по-лукав с неговите амбиции като нищо би сводничил на Теидез и апетитите му, вместо да се опитва да ги озаптява, спечелвайки си пристрастеност вместо лоялност. Казарил познаваше не един и двама младежи от благороднически семейства, попаднали под лошото влияние на придворните си… не и сред ди Баошия обаче. Докато провинкарата държеше юздите, Теидез нямаше да попадне на паразити от този сорт.