Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Curse of Chalion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Проклятието на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2003 г.

ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

ISBN: 954-585-485-5

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Mandor
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Проклятието на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Проклятието на Шалион
The Curse of Chalion
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
СледващаРицарят на Шалион

„Проклятието на Шалион“(на английски: The Curse of Chalion) е фентъзи-роман от писателката Лоис Бюджолд. Книгата е издадена през 2001 г. Нейното продължение „Рицарят на Шалион“ е наградено с наградите „Хюго“ и „Небюла“.

„Проклятието на Шалион“ е фентъзи роман, разкриващ несгодите на човешкия живот, най-мрачните му тайни, изкушенията, неразгадаемата божия воля и несравнимата демонска сила.

Историята започва с пътуването на Казарил към замък във Валенда, където е работил като малък. Казарил е 35-годишен лорд без земя и пари, със сломени дух и тяло от робството му на вражески кораб, като стечение на обстоятелствата от една от войните, която неговото царство Шалион води с опасните и безкрупулни рокнарийски княжества. Полумъртъв, той успява да стигне до Валенда, където получава работа като учител-секретар на внучката на провинкарата на замъка, младата и своенравна царевна Изел и нейната придворна дама Бетриз.

Като потенциални наследници на Шалион Изел и по-малкият ѝ брат Теидез заминават за столицата Кардегос, най-лошия кошмар на Казарил, криещ враговете му и той е натоварен със задачата да защитава Изел от опасностите на града.

Пред ного обаче се разкрива проклятието, тегнещо над всички членове на кралското семейство, което изсмуква живота и силите им и превръща доброто в зло. На бившия войник се пада задачата да предотврати война, да се бори срещу демони и проклятия, да разгадае волята на боговете, обърнали му гръб. Страдащ и умиращ, Казарил открива любовта и се научава да отвори сърцето си за света.


11.

След три дни тъкмо излизаше за закуска, когато откъм стълбите връхлетя един задъхан паж и го сграбчи за ръкава.

— Милорд ди Казарил! Кастеланът ви моли да отидете при него веднага, в двора!

— Защо? Какво е станало? — Подчинявайки се на тревогата в гласа на момчето, Казарил забърза до него.

— Сер ди Санда, милорд. Нападнали са го разбойници, ограбили са го и са го намушкали.

— Тежко ли е ранен? Къде са го сложили?

— Не е ранен, милорд. Убили са го!

„О, богове, не!“ Казарил се втурна по стълбите, като остави пажа да го догонва. Изскочи през вратата, водеща към предния двор на Зангре, тъкмо когато един мъж с туника на кардегоската стража и друг, облечен като фермер, смъкваха нечие неподвижно тяло от гърба на едно муле да го положат на калдъръма. Кастеланът на Зангре коленичи намръщен до тялото. Двамина от гвардейците на царина наблюдаваха сцената от няколко крачки, сякаш раните от нож можеха да се окажат заразни.

— Какво е станало? — попита Казарил.

Селянинът свали вълнената си шапка.

— Намерих го на брега на реката таз сутрин, сър, като заведох добичетата на водопой. Там реката завива и често намирам разни неща, заседнали в плитчината. Миналата седмица имаше колело от каруца. Винаги проверявам. Рядко намирам трупове де, слава на Майката милостива. Последният беше на оназ бедничка дама, дето се удави сама, преди две години… — Двамата със стражаря си кимнаха, припомнили си случая. — Този не ми прилича да се е удавил.

Панталоните на ди Санда още бяха подгизнали, но от косата му вече не се стичаше вода. Туниката му явно бе свалена от хората, които го бяха намерили — висеше преметната през гърба на мулето. Раните му бяха измити от речната вода — тъмни, сбръчкани процепи по бледата кожа на гърба, корема и врата. Казарил преброи повече от десет, всичките дълбоки.

Кастеланът — беше клекнал до трупа — посочи парче оръфана корда, завързана за колана на ди Санда.

— Отрязали са кесията. Явно са бързали.

— Не е било обикновен обир обаче — каза Казарил. — Един-два от тези удари щяха да го повалят и да сложат край на съпротивата му. Не е било нужно да… искали са да са сигурни, че е умрял. — „Те или той?“ Нямаше как да се разбере със сигурност, но ди Санда не би се дал лесно. По-вероятно бе да са били повече от един. — Предполагам, че са взели меча му. — Дали му бе останало време да го изтегли? Или първият удар го бе изненадал, нанесен от човек, който е вървял до него и комуто ди Санда е имал доверие?

— Или са го взели, или водата го е отнесла — каза фермерът. — Е, нямаше да доплава при мен толкова скоро, ако мечът го е теглел към дъното.

— Носел ли е някакви пръстени или бижута? — попита стражарят.

Кастеланът кимна.

— Няколко. И една златна обица. — Каквито и бижута да беше носил, сега ги нямаше.

— Ще ми трябва описание на всичките, милорд — каза стражарят и кастеланът кимна с разбиране.

— Знаете къде са го намерили — обърна се Казарил към стражаря. — А знаете ли къде е бил нападнат?

Човекът поклати глава.

— Трудно е да се каже. Някъде в Долни край може би. — Долният край на Кардегос, както социално, така и топографски, се гушеше от двете страни на стената, която се издигаше между двете реки. — Има само пет-шест места, където някой може да прехвърли труп през градските стени и да е сигурен, че реката ще го отнесе. Някои са по-усамотени. Кога е бил видян тук за последно?

— Аз го видях на вечеря — каза Казарил. — Не спомена, че ще слиза в града. — В самата крепост имаше само едно-две места, откъдето да хвърлиш труп в реката… — Има ли счупени кости?

— Аз поне не открих, сър — каза стражарят. И наистина, по бледия труп нямаше големи кръвонасядания.

Когато ги попитаха, гвардейците от замъка си припомниха, че ди Санда е напуснал Зангре, сам и пешком, около полунощ. Казарил се отказа от оформящото се намерение да огледа всяка стъпка от предългите коридори и многобройните ниши в замъка за петна от прясна кръв. По-късно следобед хората от градската стража откриха трима души, които твърдяха, че са видели секретаря на царевича да пие в една таверна в Долни край и да си тръгва сам. Единият се кълнеше, че залитал, толкова бил пиян. Колкото до този очевидец, Казарил би се радвал да му го оставят за известно време в някоя от каменните, поглъщащи писъците килии на Зангре в старите, почти древни тунели, спускащи се към реките. Току-виж изстискал от него, някоя по-достоверна версия на истината. Казарил никога не беше виждал ди Санда пиян, никога.

На Казарил се падна да опише и опакова малкото лични вещи на ди Санда, които щяха да бъдат изпратени на по-големия му брат някъде в провинциите на Шалион. Докато градската стража претърсваше Долни край, напразно, сигурен беше Казарил, за предполагаемите разбойници, той се зае да прегледа всяко листче хартия в стаята на ди Санда. Но каквато и среща да го беше примамила в Долни край, той или беше получил поканата устно, или беше взел бележката със себе си.

Поради липсата на роднини, които да живеят достатъчно близо, за да ги изчакат за погребението, то беше насрочено за следващия ден. На службата присъстваха както царевичът, така и царевната с придворните си, така че наминаха и немалко царедворци, наумили си по този начин да спечелят благоразположението им. Прощалната церемония, проведена в залата на Сина встрани от централния двор на храма, беше кратка. Едва сега Казарил си даде сметка колко самотен човек е бил ди Санда. Нямаше приятели, които да се тълпят до ковчега му и да произнасят дълги речи, утешавайки се един друг. Само Казарил каза няколко думи от името на царевната, като успя да се изкаже, без да поглежда смутено в листа, на който ги беше нахвърлил набързо същата сутрин и който беше пъхнал за всеки случай в ръкава си.

Слезе от подиума да направи място за ритуала със свещените животни и се присъедини към малката група опечалени пред олтара. Дякони, всеки облечен в цветовете на своя бог, внесоха животните и застанаха около подиума, оформяйки правилна петолъчна звезда. В селските храмове за този обряд се използваха какви ли не животни — веднъж Казарил беше присъствал на погребението на дъщерята на един беден човечец, чиято прощална церемония бе изпълнена, при това успешно, от един-единствен дякон и кошница с пет котенца с цветни панделки на вратлетата. Рокнарийците често използваха риби, само че четири, а не пет — квадрианските свещени ги маркираха с боя и тълкуваха волята на боговете по шарката, която изписваха рибите, докато плуваха във ведрото. Каквито и средства да се използваха, погребалната поличба беше единственото мъничко чудо, което боговете извършваха за всеки човек, дори за най-незначителния, при това му последно пътуване.

Храмът в Кардегос беше достатъчно богат да разполага с най-красивите от свещените животни, подбрани според цвета и пола им. Свещенослужителката на Дъщерята, облечена в синьо, носеше красива синя женска сойка, излюпена през пролетта. Жената от ордена на Майката беше облечена в зелено и държеше на ръката си великолепна зелена птица, близка роднина, прецени Казарил, на Умегатовата питомка в царската менажерия. Дяконът на Сина, в червено-оранжевата си одежда, водеше разкошен млад лисугер, чиято лъскава козина грееше като огън в тържествения полумрак под купола на просторната зала. Дяконът на Бащата, в сиво, вървеше до един здрав и поостарял сив вълк, от който се излъчваше изключително достойнство. Казарил очакваше свещенослужителката на Копелето в бялата си дреха да донесе някой от свещените гарвани на Фонса, но тя се появи с два охранени бели плъха, които мърдаха любопитно нослетата си.

Свещеният се просна на пода, откривайки се за боговете и техния знак, после се изправи и застана до главата на ди Санда. Облечените в ярки дрехи дякони един по един пуснаха животните си. Синята сойка литна нагоре, но после се върна на рамото на свещенослужителката, същото направи и зелената птица на Майката. Лисугерът, освободен от медната си верижка, подуши въздуха, заприпка към подиума, изскимтя, подскочи и се сви на кравай до ди Санда. Положи муцунка върху сърцето на мъртвия и въздъхна дълбоко.

Вълкът, очевидно натрупал голям опит в тези неща, не прояви интерес. Свещенослужителката на Копелето пусна плъховете си на пода, но те веднага се втурнаха обратно по ръкава й, навряха нослета в ухото й и впиха нокти в косата й, та се наложи да ги откопчва със сила, макар и много внимателно оттам.

Обрядът мина без изненади. Освен ако покойникът не се бе посветил приживе на друг бог, бездетните души отиваха при Дъщерята или Сина, покойните родители — при Майката или Бащата. Ди Санда нямаше деца, а в младостта си беше яздил с рицарите от ордена на Сина. Нормално беше душата му да бъде поета от този бог. Макар да се случваше именно този момент от погребението да е първият знак за опечаленото семейство, че покойникът е оставил някъде незаконородено дете. Копелето поемаше всички от своя орден — както и онези, които по-висшите богове пренебрегнеха. Копелето беше богът на последната утеха, сигурно, макар и нееднозначно убежище за онези, превърнали живота си в поредица от провали.

След ясния избор на лисугера дяконът на Сина пристъпи напред да довърши церемонията, като призова благословията на своя бог върху осиротялата душа на ди Санда. Опечалените минаха един по един край подиума с ковчега и положиха скромни дарове върху олтара на Сина от името на покойника.

Казарил едва не разрани с нокти дланите си, когато Дондо ди Жиронал също изрази почитта си към мъртвия. Теидез беше потресен и притихнал, изпълнен със съжаление, надяваше се Казарил, за всичките грижи и многословни оплаквания, които бе трупал връз главата на строгия си, но верен секретар. Неговият дар беше необичайно голямо количество златни монети.

Изел и Бетриз също се бяха умълчали, както по време на погребението, така и след него. Не обръщаха внимание на слуховете около убийството, плъзнали из двора като пожар, отказваха поканите за авантюристични разходки в Долни край, намираха си и многобройни предлози да проверяват Казарил, и по-точно дали още е жив, по четири-пет пъти на вечер.

Дворът беше като разбунен кошер. Валяха предложения за нови и все по-драконовски мерки срещу такива опасни долнопробни същества като джебчиите и разбойниците. Казарил си мълчеше. За него в смъртта на ди Санда нямаше нищо мистериозно. Единствената загадка беше откъде да намери доказателство срещу двамата Жиронал. Премисляше го от всички страни, но не му хрумна нищо полезно. Не смееше да повдигне обвинение, преди да си е изяснил всичко, иначе току-виж затегнал примката около собствения си врат, без да постигне нищо.

Освен, реши той, ако някой злощастен разбойник или джебчия не бъдеше несправедливо обвинен за престъплението. Тогава той щеше да… какво? Колко струваше неговата дума сега, след грозната, макар и опровергана клевета за белезите му от бичуване? Повечето царедворци се бяха впечатлили от свидетелството на гарвана, други — не. Лесно беше да се каже кой от кои е по отвращението, с което някои господа отмятаха плащовете си на минаване край Казарил, а дамите се дръпваха уплашено. Но градската стража не изправи никого пред съда и възобновеното веселие на двора се затвори над неприятния инцидент като коричка над рана.

На мястото на ди Санда бе назначен нов секретар, избран от канцлерството на царина, всъщност лично от канцлер ди Жиронал. Беше теснолик мъж, един от верните хора на канцлера, и не направи никакъв опит да се сприятели с Казарил. Дондо ди Жиронал публично се нагърби със задачата да отвлече младия царевич от тъжните мисли, като му осигури най-добрите забавления. Точно колко добри бяха, Казарил има възможност да се увери с очите си, докато наблюдаваше проститутките и пияните му другарчета, които влизаха и излизаха от стаята на Теидез по всяко време на нощта. Веднъж Теидез нахлу залитайки в стаята на Казарил, явно неспособен да различи една врата от друга, и повърна поне кварта червено вино в краката му. Казарил го заведе, или по-точно го завлече при слугите му да го почистят.

Най-голяма тревога обаче изпита една вечер, когато зърна нещо зелено да блещука на ръката на гвардейския капитан на Теидез, същия, който беше дошъл с тях от Баошия. Същият, който преди да потеглят, се беше заклел пред майката и бабата, официално и на едно коляно, че ще брани двамата младежи с живота си… Казарил сграбчи рязко ръката му, дръпна го към себе си и впери поглед в познатия му плосък камък с фасетки.

— Хубав пръстен — каза той след кратка пауза.

Капитанът издърпа ръката си и се намръщи.

— И аз така мисля.

— Дано не си платил твърде много за него. Мисля, че камъкът е фалшив.

— Истински изумруд е, милорд!

— Ако бях на твое място, щях да го занеса при някой златар да го провери. Не преставам да се дивя на лъжите, които хората изричат напоследък, когато им е изгодно.

Капитанът покри ръката си с пръстена с другата.

— Хубав си е пръстенът.

— В сравнение с онова, което си дал за него, бих казал, че е пълен боклук.

Капитанът стисна устни, вдигна рамене и си тръгна.

„Ако това е обсада — помисли си Казарил, — то ние сме на път да загубим крепостта“.

 

 

Времето застудя, заваляха дъждове и реките ставаха все по-пълноводни — сезонът на Сина наближаваше края си. Една дъждовна вечер, по време на мюзикъла след вечеря, Орико се наведе към сестра си и прошепна:

— Доведи хората си в тронната зала утре по обяд за инвеститурата на ди Жиронал. След това имам да обявя няколко добри новини пред целия двор. Облечи си най-официалната рокля. О, и си сложи перлите — снощи лорд Дондо спомена, че нито веднъж не те е видял да носиш подаръка му.

— Не ми отиват — отвърна Изел. Хвърли кос поглед към Казарил, който седеше наблизо, после сведе очи към ръцете си, стиснати в скута.

— Глупости! Как може перли да не отиват на една млада жена? — Царинът се облегна назад и заръкопляска на веселата мелодия, която току-що бяха чули.

Изел не каза нищо по въпроса, докато не стигнаха до кабинета на Казарил в преддверието на покоите им на връщане от вечерята. Той тъкмо се канеше да им пожелае лека нощ и да си оттегли с прозявка в собственото си легло, когато тя не се сдържа и избълва:

— Няма да нося перлите на онзи крадец лорд Дондо. Бих ги върнала на ордена на Дъщерята, но те са обида и към богинята. Омърсени са. Казарил, какво друго бих могла да направя с тях?

— Копелето не е претенциозен бог. Дайте ги на свещения, който се грижи за болницата за подхвърлени деца, да ги продаде и да нахрани сирачетата — предложи той.

— Това направо ще вбеси лорд Дондо! — засмя се тя. — А и няма как да протестира! Добра идея. Ще ги занесете на сирачетата, Казарил, от мое име. Колкото до утре — ще облека червения си кадифен плащ върху бялата копринена рокля, това определено е официално, и ще си сложа гранатовите бижута, които ми даде майка. Никой не ще може да ме порицае, че нося бижутата на майка си.

— Според вас какво имаше предвид брат ви под „добри новини“? — попита Нан ди Врит. — Дали пък не е решил вече за кого да ви сгоди?

Изел замръзна и примигна, но после каза решително:

— Не. Не може да е това. Първо има да преговарят с месеци — посланици, писма, размяна на подаръци, пазарлъци за зестрата — да не говорим, че трябва и аз да съм си дала съгласието. Да ми се нарисува портрет. И на мен да ми пратят негов портрет, който и да е евентуалният ми жених. Верен портрет, нарисуван от художник, когото съм изпратила аз. Ако ще да е дебел, кривоглед, плешив или да му виси устната, така да е, но няма да приема да ме лъжат с разкрасени портрети.

При така обрисувания образ Бетриз сбърчи нос.

— Горещо се надявам да ви се падне някой хубавец, когато му дойде времето — рече Казарил.

Изел въздъхна.

— Добре би било, но като се имат предвид повечето велики лордове, които съм виждала — едва ли. Бих се радвала да е здрав, струва ми се, и не бих тормозила боговете с молитви за неизпълними желания. Да е здрав и да е квинтарианец.

— Много разумно — вметна Казарил. Одобряваше този лишен от илюзии начин на мислене, който би му улеснил живота в близкото бъдеще.

Бетриз рече притеснено:

— Доста пратеници от рокнарийските княжества се извървяха в двора тази есен.

Изел се нацупи.

— Сред висшите квинтариански лордове наистина няма голям избор — призна Казарил.

— Царинът на Бражар отново е вдовец — обади се Нан ди Врит и сви несигурно устни.

Изел махна с ръка.

— Няма начин. Той е на петдесет и седем, болен е от подагра и има голям син, който е женен. Какъв смисъл има да раждам син, който да осигури съюзничество на вуйчо си Орико — или на вуйчо си Теидез, ако така се стекат нещата, — щом той няма да управлява страната си?

— Внукът на Бражар? — предположи Казарил.

— Той е седемгодишен! Ще трябва да чакам още седем години…

„Което не е чак толкова лошо“, помисли си Казарил.

— Сега е твърде рано, но седем години са твърде много. Всичко може да се случи за толкова време. Хората умират, страните си обявяват войни…

— Обаче — каза Нан ди Врит, — когато бяхте на две годинки, баща ви, царин Иас, ви сгоди за един рокнарийски княз, но бедното момче се разболя от треска и почина малко след това, така че не излезе нищо. Иначе да сте заминали за княжеството му още преди две години.

Бетриз подкачи с усмивка приятелката си:

— Лисицата от Ибра също е вдовец.

Изел насмалко да се задави.

— Той пък е над седемдесетгодишен!

— Обаче не е дебел. А и едва ли ще ти се наложи да го търпиш дълго.

— Ха! Може да живее още двайсетина години и повече, от едната злоба, ако питаш мен — целият е изтъкан от нея. А и наследникът му също е женен. Ако не се лъжа, вторият му син е единственият царевич на моята възраст в тукашните земи, обаче не той ще наследи трона.

— Тази година няма да ви предложат ибриец, царевна — каза Казарил. — Лисицата е много сърдит на Орико за намесата му във войната в Южна Ибра.

— Да, но… говори се, че всички висши ибрийски лордове минават обучение за морски офицери — каза Изел и се замисли.

— Да де, само че каква полза би имал Орико от това? — Нан ди Врит изсумтя пренебрежително. — Шалион няма и един метър излаз на море.

— От което само губим — промърмори Изел.

Казарил въздъхна със съжаление и каза:

— Когато държахме Готоргет и проходите му, можехме като нищо да пометем низините и да завземем пристанищния град Виспинг. Загубихме тази позиция, за съжаление… Както и да е. Ако трябва да гадая, царевна, бих заложил на някой лорд от Дартака. Така че хайде да посветим малко повече време на техните склонения идната седмица, какво ще кажете?

Изел направи гримаса, но все пак кимна. Казарил се усмихна и се оттегли с поклон. Ако нямаше да я омъжват за действащ царин, не би имал нищо против Изел да се задоми за някой от граничните лордове на Дартака. Поне да е от някоя от по-топлите северни провинции. Както силата, така и разстоянието щяха да свършат работа и да защитят Изел от… от трудностите в двора на Шалион. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

„За нея, или за мен?“

„И за двама ни.“

 

 

Колкото и да закриваше с ръка очи и да примижаваше неодобрително Нан ди Врит, Казарил реши, че Изел изглежда чудесно — топла и ярка — в карминените си одежди и с кехлибарените си къдрици, спускащи се като водопад почти до кръста й. Самият той се беше постарал също да е в тон, с червена брокатена туника от гардероба на покойния провинкар, допълнена с белия му вълнен плащ. Бетриз също беше облечена в любимия си червен цвят. Нан, с довода, че я болят очите, се беше спряла на строга комбинация от черно и бяло. Червеното по дрехите им не беше съвсем в същия оттенък, но определено отправяше предизвикателство към дъждовното време.

Прекосиха на бегом мокрия калдъръм на двора до голямата кула на Иас. Гарваните от кулата на Фонса се бяха прибрали на сушина — е, не всичките всъщност. Казарил сви глава между раменете си, когато една позната му глупава птица с две липсващи пера на опашката се спусна косо през ръмливата мъгла покрай него, кряскайки „Каз, Каз!“. С цел да предпази белия си плащ от курешки, той размаха ръце да я прогони и тя зави назад към пропадналия покрив на кулата, като грачеше жаловито.

Тронната зала с червените драперии беше ярко осветена със стенни аплици срещу сивата есен навън. Трийсетина царедворци и дами внасяха допълнителна топлина и блясък в просторното помещение. Орико беше облечен в официалната одежда на поста си, носеше и короната, но царина Сара не го придружаваше днес. За Теидез беше отреден един по-нисък стол до дясната ръка на Орико.

Царевната и придворните й му целунаха ръка и заеха местата си, Изел на по-малък стол вляво от празния на Сара, останалите — прави. Орико начена с усмивка дневния ред, като дари на Теидез приходите от още четири царски града за издръжка на домакинството му, за което по-малкият му брат му благодари с подходящото за случая целуване на ръка и кратка, предварително наизустена реч. Дондо не беше държал царевича до късно предната нощ, така че младежът изглеждаше не толкова зеленикав и недоспал, както обикновено.

След това Орико призова канцлера до царското си коляно. Както беше обявено, царинът му връчи документите и меча и прие клетвата му, с което по-големият ди Жиронал официално пое поста на провинкар на Илдар. Неколцина от по-низшите лордове на Илдар коленичиха и на свой ред се заклеха на ди Жиронал. Не толкова очаквано бе прехвърлянето на Жироналовото маршалство, заедно с градовете и приходите от данъците им, на по-малкия брат, лорд — сега вече марш — Дондо.

Изел се изненада, но и явно се зарадва, когато брат й й подари приходите от шест града за издръжка на домакинството й. Съвсем навреме при това — досегашните й приходи бяха крайно недостатъчни за една царевна. Тя благодари с няколко сърдечни думи на брат си, докато Казарил правеше бързи изчисления наум. Дали сега Изел щеше да може да си позволи собствен взвод гвардейци вместо мъжете от Баошия, които делеше с Теидез? И дали Казарил не би могъл да ги избере лично? Дали щеше да може да се настани в собствена къща в града, охранявана от собствените й хора? Изел се върна на стола си върху подиума и приглади полите си. Лицето й някак изведнъж се успокои. Орико се прокашля.

— Ето че стигнахме до най-приятната част от днешния дневен ред — една награда, заслужена и, хъм, искрено желана. Изел, стани… — Орико също се изправи и подаде ръка на природената си сестра. Позачудена, но с усмивка, Изел застана до него пред подиума.

— Марш ди Жиронал, излезте напред — продължи Орико. Лорд Дондо, в тържествените одежди на свещен генерал на ордена на Дъщерята, следван от паж във фамилната ливрея на семейство ди Жиронал, застана от другата страна на Орико. Кожата по тила на Казарил започна да настръхва. „Какво е намислил Орико…“

— Моят многоуважаван и верен канцлер и провинкар ди Жиронал ме помоли за дар от кръвта на моя дом и, след като размислих, стигнах до заключението, че за мен ще е удоволствие да откликна на молбата му. — Не изглеждаше особено радостен. Изглеждаше нервен. — Той ме помоли за ръката на сестра ми Изел, като я поиска за брат си, новия маршал. Която аз му давам със свободната си воля. — Обърна дебелата ръка на Дондо с дланта нагоре, а тънката на Изел с дланта надолу, притисна ги една към друга на височината на гърдите си и отстъпи назад.

Изел пребледня като смъртник. Стоеше абсолютно неподвижна и безизразна, само се взираше в Дондо, сякаш не можеше да повярва на очите и ушите си. Кръвта забуча в ушите на Казарил и гърдите му се стегнаха така, че не успяваше да си поеме дъх. „Не, не, не!…“

— Като годежен дар, скъпа моя царевна, реших да ви дам това, което сърцето ви желае най-силно и с което да допълните чеиза си — каза й Дондо и даде знак на пажа да мине напред.

Изел, без да сваля от него застиналия си поглед, попита:

— Досетили сте се, че искам крайбрежен град с отлично пристанище?

Дондо за миг се сащиса, но после се засмя високо и й обърна гръб. Пажът отвори кутията от обработена кожа — вътре имаше изящна сребърна тиара с украса от перли. Дондо я извади и я вдигна пред очите на двора. Приятелчетата му заръкопляскаха и аплодисментите се разпространиха на вълни сред присъстващите. Ръката на Казарил се сви върху дръжката на меча. Ако го изтеглеше и се хвърлеше напред… щяха да го съсекат преди дори да е преполовил тронната зала.

Дондо вдигна тиарата да я положи върху главата на Изел и тя се дръпна като подплашен кон. „Орико…“

— Този годеж е моето желание и воля, скъпа сестро — доста остро заяви Орико.

Дондо явно нямаше желание да я гони из стаята, затова спря и погледна многозначително царина.

Изел преглътна. За всички беше ясно, че трескаво прехвърля през главата си възможните отговори. Беше сдържала първия си порив да изкрещи разгневено, а припадъците не бяха в арсенала й. Стоеше на мястото си като в капан и в съзнание.

— Господарю. Както е казал провинкарът на Лабран, когато войската на Златния генерал се изсипала през стените му… това е пълна изненада.

При този остроумен отговор сред царедворците плъзна колеблив смях.

Гласът й се сниши и тя процеди през зъби:

— Не ми каза. Не ме попита.

Орико отвърна, тихо като нея:

— Ще говорим за това после.

След още миг натегнато мълчание тя прие думите му с леко кимване. Дондо успя да довърши без повече сътресения предаването на тиарата, наведе се и целуна ръка на Изел. Не настоя да получи обичайната целувка в отговор, и толкова по-добре — ако се съдеше по отвращението върху лицето на Изел, тя като нищо можеше да го ухапе.

Придворният свещен на Орико, в одеждите на Брата, чийто сезон течеше в момента, пристъпи напред и призова боговете да благословят двойката.

Орико обяви:

— След три дни ще се съберем отново тук да присъстваме на брачната церемония и да я отпразнуваме. Благодаря на всички ви.

— Три дни! Три дни! — каза Изел и гласът й се прекърши за пръв път. — Искахте да кажете три години, нали, господарю?

— Три дни — повтори Орико. — Приготви се. — Самият той се приготви да напусне тронната зала, като даде знак на слугите около себе си. Повечето царедворци си тръгнаха с братята ди Жиронал, като се надпреварваха да ги поздравяват. Няколко от по-храбрите и по-любопитните се забавиха, надавайки ухо да доловят нещо от разговора между брата и сестрата.

— Какво, след три дни! Времето няма да ми стигне дори да пратя куриер до Баошия, какво остава да получа отговор от майка или баба…

— Майка ти, както всички знаят, е твърде болна, за да издържи едно пътуване дотук, а баба ти трябва да остане във Валенда, за да се грижи за нея.

— Но аз не… — Изел не довърши, осъзнала, че говори на широкия гръб на царина, който вече бързаше към вратите.

Изел хукна след него в съседната зала; Бетриз, Нан и Казарил я последваха разтревожено.

— Орико, не искам да се женя за Дондо ди Жиронал!

— Дама с твоето положение не си избира жених по свой вкус, а за доброто на семейството си — строго й рече той, когато тя най-сетне успя да го спре, като го заобиколи на бегом и застана решително на пътя му.

— Сериозно? Тогава навярно ще можеш да ми обясниш какво ще спечели домът Шалион, като ме хвърли — не, като ме захвърли — в ръцете на по-малкия брат на един дребен лорд? Съпругът ми би трябвало да ни донесе царство в зестра!

— Това ще обвърже семейство ди Жиронал към мен… и към Теидез.

— По-скоро ще обвърже нас към тях! Печалбата е малко твърде едностранна, ако питаш мен!

— Казала си, че не би искала да се омъжиш за рокнарийски княз и аз не те давам на такъв. И не поради липса на предложения — отхвърлих две през последните месеци. Помисли върху това и бъди благодарна, скъпа сестрице!

Казарил не беше сигурен дали Орико заплашва, или умолява. Царинът продължи:

— Не искаше да напуснеш Шалион. Добре, няма да напускаш Шалион. Искаше да се омъжиш за квинтариански лорд — осигурих ти такъв, при това водач на орден! Пък и — продължи той, като сви сприхаво рамене, — ако те дам на някой силен владетел твърде близо до границите ми, може да те използва като предлог да изяви претенции към част от земята ми. Този брак ще е много полезен за бъдещия мир в Шалион.

— Лорд Дондо е на четирийсет години! И е корумпиран, нечестив крадец! Злоупотребява с положението си! Развратник! По-лошо! Орико, не можеш да постъпиш така с мен! — Тя повишаваше глас с всяко изречение.

— Не те слушам — каза Орико и даже запуши ушите си с ръце. — Три дни. Гледай да се успокоиш и се погрижи за гардероба си. — И избяга от нея като от горяща кула. — Не искам да те слушам повече!

Не се шегуваше. На четири пъти същия следобед Изел се опитва да влезе при него, за да поднови молбите си, и на четири пъти той нареди на гвардейците си да я отпратят. След това избяга от Зангре и се скри в една ловна хижа дълбоко в дъбовите гори, като истински страхливец. Казарил искрено се надяваше покривът на хижата да тече и леденостуденият дъжд да капе по царската му глава.

Казарил спа зле тази нощ. Когато на следващата сутрин се качи на горния етаж, завари три изнервени жени, които изглеждаха така, сякаш въобще не са мигвали.

Изел, с подути очи, го дръпна за ръкава в дневната си, побутна го да седне в прозоречната ниша и прошепна настойчиво:

— Казарил. Можете ли да намерите отнякъде четири коня? Или три? Или два, или един поне? Премислих всичко. Цяла нощ го премислям. Единственият изход е да избягам.

Той въздъхна.

— Аз също го премислях. Първо, мен ме наблюдават. Когато снощи се опитах да сляза до града, двама от гвардейците на царина ме последваха. За да ме пазели, така казаха. Вероятно бих могъл да убия или да подкупя единия, но и двамата едва ли.

— Можем да се престорим, че отиваме на лов — възрази Изел.

— В дъжда? — Казарил махна към слабия, но постоянен дъжд, който се сипеше навън и застилаше с мъгла долината, скривайки от погледа реката в ниското, а оголените клони на дърветата превръщаше в петънца черно мастило на сивия фон. — А дори и да ни пуснат навън с конете, със сигурност ще пратят с нас въоръжен ескорт.

— Ако успеем да ги изпреварим някак…

— И да успеем, после какво? Ако — когато! — ни настигнат на пътя, първото нещо ще е да ме свалят от коня и да ми отрежат главата, а трупа ми да оставят за храна на лисиците и гарваните. После ще ви върнат в замъка. А ако по някакво чудо не ни хванат, къде бихме могли да отидем?

— Ще яздим към някоя граница. Която и да е.

— Бражар и Южна Ибра ще ви върнат на секундата, за да угодят на Орико. Петте княжества или Лисицата на Ибра ще ви задържат като заложница. Дартака… няма да успеем да прекосим половината Шалион и цялата Южна Ибра. Боя се, че няма да стане, царевна.

— Какво друго мога да направя? — В младия й глас звучеше отчаяние.

— Никой не може да ви омъжи насила. И двете страни трябва да дадат свободното си съгласие пред боговете. Ако имате смелостта просто да застанете там и да кажете: „Не“, церемонията няма как да продължи. Не намирате ли в себе си смелостта да го направите?

Устните й се стегнаха.

— Намирам, и още как. И после какво? Сега ми се струва, че вие не сте обмислили достатъчно положението. Наистина ли смятате, че лорд Дондо просто ей така ще се откаже, на такъв късен етап?

— Съюзът няма да е валиден, ако ви принудят, и всички го знаят. Просто трябва да си го повтаряте непрекъснато.

Изел поклати глава в нещо средно между тъга и раздразнение.

— Не разбирате.

Би отдал поведението й на младежко твърдоглавие, ако същия следобед Дондо лично не се беше появил в покоите на царевната, за да я убеждава в ползата от едно по-прилично поведение. Вратите към дневната останаха отворени, но при всяка застана по един въоръжен гвардеец, който държеше настрана Казарил при едната и Нан ди Врит и Бетриз при другата, Казарил долови само няколко думи от ожесточения тих спор между набития царедворец и червенокосата девойка. Но в края му Дондо излезе с израз на жестоко самодоволство, а Изел се срина на седалката в прозоречната ниша — едва успяваше да си поеме дъх, разкъсвана между ужаса и гнева.

Стисна Бетриз за ръката и рече задавено:

— Той каза… че ако не спазвам протокола по време на церемонията и не отговарям както и когато трябва, щял да ме вземе въпреки това. Казах му, че Орико никога няма да му позволи да изнасили собствената му сестра. А той каза — защо не? Той ни позволи да изнасилим жена му. Когато се видяло, че царина Сара не може да забременее, а Орико бил прекалено импотентен да зачене копеле, колкото и дами, прислужници и курви да му водели, и, и, и някои още по-противни неща, двамата с брат му най-накрая го убедили да ги пусне при царината да опитат те… Каза, че той и брат му опитвали всяка нощ цяла година, по един или и двамата заедно, докато тя не заплашила да се самоубие. Каза, че щял да ме насилва, докато не посеел семето си в утробата ми, и когато надуя корема, сама съм щяла да го моля да ми стане съпруг. — Примигна през сълзи към Казарил. — Каза, че коремът ми щял да стане много голям, защото съм дребна. Колко точно смелост ще ми трябва за твоето „Не“, Казарил, как мислиш? И какво става, когато смелостта е без значение, без никакво, никакво значение?

„Мислех, че смелостта е без значение единствено на борда на рокнарийска галера. Грешил съм“. Прошепна засрамено:

— Не знам, царевна.

Отчаяна като животинче в капан, тя се посвети на пост и молитви. Нан и Бетриз поставиха в покоите й преносим олтар и събраха всички символи на Пролетната дама, които можаха да открият. Казарил, следван от двамата си гвардейци, слезе до Кардегос и откри една цветарка, която продаваше изкуствено отгледани по това необичайно време на годината теменужки, занесе ги в замъка и ги натопи в едно бурканче върху олтара. Почувства се глупав и безпомощен, макар че царевната пророни една сълза върху ръката му, докато му благодареше. Без да приема храна или вода, тя легна отново на пода в състояние на най-дълбоко смирение и толкова му заприлича на царина Иста, когато я беше зърнал за пръв път в залата на предците във Валенда, че той загуби присъствие на духа и избяга от стаята. Часове наред обикаля коридорите на Зангре, опитвайки се да измисли нещо, но в главата му се раждаха единствено ужаси.

Късно същата вечер лейди Бетриз го извика да се качи в преддверието-кабинет, което бързо се превръщаше в място на трескава дейност и надвиснал ужас.

— Измислих изход! — каза му тя. — Казарил, научете ме как да убия човек с нож.

— Какво?

— Гвардейците на Дондо не са глупави и няма да ви пуснат близо до него. Но аз ще стоя до Изел сутринта на венчавката, нали ще съм й шаферка. Мен никой няма да ме заподозре. Ще скрия ножа в корсажа си. Когато Дондо се приближи и се наведе да й целуне ръка, мога да го наръгам два и дори три пъти, преди да са успели да ме спрат. Но не знам как точно и къде да го промуша за най-сигурно. Във врата, нали, но къде точно? — И съвсем сериозно извади един тежък кинжал иззад полите си и го вдигна пред него. — Покажете ми. Може да се поупражняваме, докато овладея движението.

— Богове, не, лейди Бетриз! Откажете се от този безразсъден план! Ще ви повалят на секундата, а след това ще ви обесят!

— Стига да убия Дондо, с радост ще се кача на бесилката. Заклела съм се да браня Изел с живота си. Така да бъде. — Кафявите й очи горяха върху бялото й лице.

— Не — твърдо рече той и й взе ножа. Откъде изобщо го беше намерила? — Това не е работа за жена.

— Бих казала, че е работа за онзи, комуто се удаде възможност да я свърши, без значение какъв е. А за мен ще е най-лесно. Покажете ми!

— Вижте, не. Просто… изчакайте. Аз ще… ще се опитам да направя нещо, ще видя какво мога да направя.

— Можете ли да убиете Дондо? Изел е там вътре и от часове се моли на Дамата да погуби или нея, или Дондо преди сватбата, вече не я е грижа кого от двамата. Е, за мен обаче не е без значение. Предпочитам да е Дондо.

— Напълно съм съгласен с вас. Вижте, лейди Бетриз. Изчакайте, просто изчакайте. Ще видя какво мога да направя.

„Ако боговете не се отзоват на молитвите ви, лейди Изел, аз ще се опитам от тяхно име“.

 

 

На следващия ден, последния преди сватбата, той с часове се опитва да се добере до лорд Дондо — следваше го по коридорите на Зангре, като да беше диво прасе в гора от камък. Така и не успя обаче да се приближи достатъчно, за да удари. Следобед Дондо се прибра в семейната резиденция в града, където Казарил нямаше как да проникне. Не че не се опита — когато го изхвърлиха за втори път, хората на Дондо му хвърлиха и здрав бой, като единият го държеше, докато другият го налагаше по гърдите, корема и слабините, така че едва успя да се върне в крепостта, подпирайки се като пияница о стените на къщите. Гвардейците на царина, от които беше успял да се измъкне, шмугвайки се в уличките на Кардегос, пристигнаха навреме да присъстват както на побоя, така и на безславното му оттегляне. Не се намесиха в нито едно от двете.

В изблик на вдъхновение той се сети за тайния проход, който бе свързвал Зангре с резиденцията на Жиронал, когато тя бе принадлежала на лорд ди Лютез. Говореше се, че Иас и ди Лютез я използвали ежедневно, за да се съвещават, или еженощно, за любовни срещи, в зависимост кой разказваше историята. Откри обаче, че тунелът сега е също толкова таен, колкото и главната улица на Кардегос, със заключени врати и стражи в двата края. Опитът му да ги подкупи му спечели ругатни и ръгания в ребрата, както и заплахи за нов побой.

„Ама и аз съм един убиец“, горчиво си помисли той, когато се прибра залитайки в спалнята си с падането на здрача и се срина с пъшкане на леглото. С пулсираща глава и болки по цялото тяло, той полежа неподвижно, после се надигна, колкото да запали една свещ. Трябваше да иде горе и да провери как са дамите му, но не смяташе, че ще е в състояние да понесе плача им. Или да съобщи на лейди Бетриз за провала си, или онова, което ще поиска от него тя, след като разбере. Щом той не беше успял да убие Дондо, какво право имаше да осуетява нейния опит?

„С радост бих умрял, ако така бих предотвратил поругаването утре…“

„Наистина ли имаш предвид точно това?“

Изправи се в леглото и застина; чудеше се дали последното е изречено от собствения му глас. Езикът му беше мърдал леко зад зъбите, както правеше обикновено, когато си мърмореше сам. „Да“.

Скочи, заобиколи леглото, застана на колене и отвори капака на сандъка си. Разрови нагънатите дрехи с мушнати в тях листа от карамфил срещу молци, докато не стигна до черния кадифен плащ, увит около кафява вълнена роба. С която пък беше увито книжлето с тайнописа, който така и не беше успял да разшифрова докрай, преди корумпираният съдия да избяга от Валенда, а тогава му се беше сторило твърде късно да го върне на храма, без да дава притеснителни обяснения за забавянето. Извади го като в треска и запали още свещи. „Не ми остава много време“. Близо една трета беше останала непреведена. „Прескочи всички неуспешни опити. Иди направо на последната страница“.

Въпреки лошия тайнопис, отчаянието на търговеца се беше просмукало в странната, сияйна простота на думите. Зарязвайки всичките си дотогавашни залитания към свръхестественото и сложното, накрая той се беше обърнал не към магията, а към обикновената молитва. Плъхът и гарванът, за да предадат молбата, свещи, за да осветяват пътя му, билки, за да окуражат сърцето му, да успокоят ума му и да изострят волята му, воля, от която после да се откаже и да я положи чистосърдечно на олтара на бога. „Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми“.

Това бяха последните думи, написани в книжлето.

„Това мога да го направя“, помисли си Казарил с удивление.

А ако се провалеше… оставаха Бетриз и нейният нож.

„Няма да се проваля. Целият ми живот е низ от провали. Няма да се проваля в смъртта“.

Пъхна книжлето под възглавницата си, излезе от стаята, заключи вратата и тръгна да намери някой паж.

Съненото момче, което избра, чакаше в коридора на разположение на дамите и господата, които вечеряха в банкетната зала на Орико и без съмнение обсъждаха неявяването на Изел, при това на висок глас, поради отсъствието на главните действащи лица. Дондо се забавляваше в тесен кръг в резиденцията си, а Орико все още се криеше в ловната си хижа.

Казарил извади един златен роял от кесията си, вдигна го пред лицето си и се усмихна през кръглото отворче, оформено от палеца и показалеца му.

— Хей, момче. Искаш ли да спечелиш един роял?

Пажовете в Зангре се бяха научили на предпазливост — един роял стигаше да купи някои доста интимни услуги от онези, които бяха склонни да ги продават. Стигаше и да постави нащрек онези, които не си падаха по въпросните игрички.

— За какво, милорд?

— За да ми хванеш един плъх.

— Плъх ли, милорд? Защо?

А. Защо. „Защото с негова помощ ще престъпя закона като направя магия за смърт на втория най-силен лорд на Шалион, разбира се“. Не.

Казарил облегна рамене на стената и се усмихна поверително на момчето.

— Когато бях в крепостта Готоргет, по време на обсадата преди три години — знаеш ли, бях комендант там, тоест докато храбрият ни генерал не я продаде изпод краката ни, — се научихме да ядем плъхове. Много са вкусни мъничетата, стига да уловиш достатъчно. Много ми се е прияло едно сочно, опечено на свещ бутче от плъх. Хвани ми някой наистина голям и тлъст плъх и ще ти дам още една монета като тази. — Казарил пусна рояла в шепата на момчето и облиза устни. Чудеше се колко ли побъркан изглежда в очите му. Пажът бавно отстъпваше. — Знаеш коя е стаята ми, нали?

— Да, милорд.

— Донеси го там. В торба. Колкото можеш по-бързо. Гладен съм. — Казарил си тръгна, като се смееше с глас. Наистина се смееше, не беше само преструвка. Някаква странна, дивашка възбуда изпълваше сърцето му.

Държа го в плен, докато не се върна в стаята си и не се зае да планира остатъка от замисъла си, тъмната молитва, самоубийството си. Беше нощ. Гарванът нямаше да долети на прозореца му през нощта, дори и за комата хляб, който беше взел от банкетната зала. Погледна замислено хляба в ръцете си. Гарваните нощуваха в кулата на Фонса. Щом те нямаше да долетят при него, той щеше да допълзи при тях, по плочите на покрива. И да се подхлъзне в тъмното? А дори и да успееше, как щеше да се върне в стаята си с грачеща торба под мишницата?

Не. По-добре плъхът да е в торбата. Ако извършеше замисленото там, в сенките на порутения покрив, стъпил на каквото беше останало от обгорелия и скърцащ под на последния етаж на кулата, щеше да извърви пътя дотам само веднъж. А и… една магия за смърт вече беше проработила там, нали? Сред гръм и трясък, за Изелиния дядо. Щеше ли духът на Фонса да помогне някак на нечестивия поборник за честта на неговата внучка? Тази кула беше призрачно място, свещена за Копелето и неговите пернати любимци, особено нощем, в полунощ под студения дъжд. Тялото на Казарил можеше и никога да не бъде открито и гарваните щяха да пируват с непогребаните му останки, справедливо възмездие за участта, която кроеше спрямо един от тях. Животните бяха невинни същества, дори и зловещите гарвани, и тази им невинност несъмнено ги правеше в известен смисъл свещени.

Въпреки първоначалното си колебание пажът дойде много по-скоро, отколкото беше очаквал Казарил, с помръдваща торба в ръка. Казарил провери съдържанието й — мятащият се, съскащ плъх тежеше почти килограм — и доплати обещания роял. Пажът прибра монетата в джоба си и си тръгна, като поглеждаше през рамо. Казарил стегна здраво торбата и я заключи в раклата си, за да предотврати бягството на обречения затворник.

Съблече царедворските си одежди и намъкна, за късмет, робата и плаща, в които беше срещнал смъртта си търговецът на вълна. Ботуши, обувки, бос? Как щеше да му е най-удобно по хлъзгавите камъни и плочи? Бос, реши той. Преди това обаче нахлузи обувките си за една последна задача от практическо естество.

— Бетриз? — прошепна високо той през вратата на преддверието-кабинет. — Лейди Бетриз? Знам, че е късно… може ли да се покажете за малко?

Бетриз още беше с дрехите си от изминалия ден, все така бледа и изтощена. Позволи му да стисне ръцете й и опря чело на гърдите му. Топлото й ухание го върна за един шеметен миг към втория му ден във Валенда, когато стоеше до нея сред множеството в храма. Толкова неща се бяха променили от онзи прекрасен ден — непроменена беше останала само верността й.

— Как е царевната? — попита я Казарил.

Тя вдигна глава в бледия светлик на свещите.

— Все така се моли на Дъщерята. Нито е яла, нито е пила нещо от вчера. Не знам къде са боговете, нито защо са ни изоставили така.

— Не можах да убия Дондо днес. Не успях да се приближа до него.

— Предположих. Иначе все щяхме да чуем нещо.

— Ще опитам нещо друго. Ако не се получи… утре сутрин ще се върна и ще видим какво може да се направи с вашия нож. Просто исках да знаете, че… ако не се върна утре сутрин, да не се притеснявате за мен, всичко ще е наред. Не се тревожете и не ме търсете.

— Няма да ни изоставите, нали? — Ръцете й стиснаха трескаво неговите.

— Няма. За нищо на света.

Бетриз примигна.

— Не разбирам.

— Няма нищо. Грижете се за Изел. И не се доверявайте и за секунда на канцлер ди Жиронал.

— Не е нужно вие да ми го казвате това.

— Има и още нещо. Моят приятел Пали, марш ди Палиар, знае истината за това как бях предаден след Готоргет. Как с Дондо станахме врагове… е без значение, но Изел трябва да знае, че по-големият му брат нарочно ме е извадил от списъка с мъжете, които е трябвало да бъдат откупени, и така ме обрече на робство, надявайки се да намеря смъртта си на галерите. Няма никакво съмнение в това. Лично видях списъка — беше с неговия почерк, който познавах добре от военните му заповеди.

Тя изсъска през стиснати зъби.

— Нищо ли не може да се направи?

— Съмнявам се. Ако може да се докаже, поне половината от лордовете на Шалион ще откажат да яздят повече под неговия флаг. Може би това ще е достатъчно да го катурне от власт. Или пък не. Това е стрела, която Изел да прибере в колчана си — може би някой ден ще има възможност да я изстреля. — Впи очи в лицето й, вдигнато към него, цялото слонова кост и корал, и дълбоки, дълбоки абаносови очи, огромни на меката светлина. Сведе несръчно глава и я целуна.

Тя затаи дъх, после се засмя стреснато и сложи ръка на устата си.

— Извинявай. Брадата ти боде.

— Аз… простете ми. От Пали би излязъл прекрасен съпруг, ако храните симпатия към него. Той е много достоен човек. Също като вас. Предайте му думите ми.

— Казарил, ти какво…

Нан ди Врит извика откъм покоите на царевната:

— Бетриз? Би ли дошла, ако обичаш?

Време беше да се прости с всичко, дори със съжалението за неосъществените неща. Целуна ръцете й и избяга.

 

 

Нощният преход по покрива на Зангре, от централната част до кулата на Фонса, се оказа точно толкова труден, колкото беше очаквал. Продължаваше да вали. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад облаците, но призрачният й светлик не му помагаше много. Плочите под босите му стъпала или се ронеха, или се хлъзгаха опасно, а бяха и толкова студени, че в един момент престана да усеща краката си. Най-трудното дойде накрая, когато трябваше да прескочи пропаст от около шест стъпки до върха на кръглата кула. За щастие, скокът беше надолу, а не нагоре, и той не свърши като обикновен самоубиец, размазан по калдъръма на двора.

Стиснал торбата в ръка, той се отпусна задъхан на четири крака след скока, впил нокти в хлъзгавите от дъжда плочи на покрива. Представи си как някоя от тях се отчупва и се разбива на парчета върху камъните долу, привлича вниманието на стражите, които вдигат поглед и… Много бавно заобиколи по края, докато зейналата паст на хлътналия покрив не се откри пред него. Седна на ръба и опипа с крака. Пръстите му не докосваха нищо твърдо. Изчака луната да се покаже отново… онова долу под ли беше? Или част от парапет? Някакъв гарван прошумоля в тъмното.

Последваха десет минути на изнурително напрежение. Казарил се клатеше напред-назад под ударите му, а ръцете му се тресяха, докато се опитваше да запали опипом свещта от джоба си и току изпускаше кремъка или праханта в скута си. Изгори пръстите си, но накрая все пак се сдоби с едно малко пламъче.

Беше парапет и част от гредоред. Изглежда, след пожара бяха вдигнали грубо скеле във вътрешността на кулата, за да укрепят камъните, така че да не се сринат върху главите на хората. Казарил затаи дъх и скочи върху солидната, макар и малка и неравна платформа. Закрепи свещта в цепнатината между две греди, запали още една от нея, извади парчето хляб и острата като бръснач кама на Бетриз и се огледа. Сега оставаше да си хване гарван. Така. Беше му изглеждало толкова лесно, докато го обмисляше в стаята си. Дори не можеше да види гарваните сред тези трепкащи сенки.

Плясък раздвижи въздуха до главата му и едва не го изплаши до смърт — един гарван кацна на парапета. Казарил го примами с парченце хляб, което се тресеше в ръката му. Птицата грабна парчето и отлетя. Казарил изруга, пое си дълбоко въздух няколко пъти и твърдо реши да се стегне. Хляб. Нож. Свещи. Гърчеща се платнена торбичка. Мъж на колене. Мир в сърцето му? Едва ли.

„Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми!“

Гарванът, или някой негов брат-близнак, се върна. „Каз, Каз!“ изграчи птицата, не много силно. Но звукът изкънтя надолу в кулата и обратно в някакъв странен резонанс.

— Така — промълви задъхано Казарил. — Така.

Измъкна плъха от торбичката, опря ножа в гърлото му и прошепна:

— Бягай при господаря си и му отнеси молитвата ми. — С бързо и точно движение сряза малкото гърло; топлата тъмна кръв се стече по ръката му. Той положи малкото трупче до едното си коляно.

Протегна ръка към своя гарван. Той скочи отгоре й и сведе клюн към кръвта на плъха, която я покриваше цялата. Черното му езиче се стрелна навън и Казарил подскочи стреснато, като едва не подплаши птицата. Прихвана я нежно под мишницата си и я целуна по главата.

— Прости ми. Нуждата ми е голяма. Може би Копелето ще те нахрани с хляба на боговете, а ти ще кацнеш на рамото му, когато стигнеш при него. Лети при своя господар и му отнеси моята молитва. — И пречупи врата на птицата с едно бързо движение на ръката. Тя изпърха за миг, после застина безжизнено. Той я положи до другото си коляно.

— Господарю Копеле, боже на справедливостта, когато справедливост не е въздадена, на равновесието, на всички неща, които си нямат свой сезон, боже на моята нужда. За ди Санда. За Изел. За всички, които я обичат — лейди Бетриз, царина Иста, старата провинкара. Заради белезите по гърба ми. За истината срещу лъжите. Приеми молитвата ми. — Нямаше представа дали това са верните думи и дали въобще има верни думи. Не му достигаше въздух, може би плачеше. Определено плачеше. Усети, че се е привел над мъртвите животни. Ужасна болка се зараждаше в корема му, гърчеше и гореше червата му. Не беше предполагал, че ще боли…

„Все е по-добра смърт от тази с десетина бражарски стрели в задника ми на кърмата на галерата“.

Сети се да изрече вежливо:

— За благословията ти ти благодарим, боже на безсезонните — точно както мълвеше преди да си легне, когато беше малко момче.

„Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми“.

Свещите припламнаха и угаснаха. Тъмнината стана още по-тъмна и изчезна.