Майн Рид
Дяволския остров (62)

Глава седемнадесета

Вятърът беше благоприятен и ние дойдохме в Атлантическия океан до остров Възнесение. Спряхме там, за да се снабдим с вода, месо, зеленчук и плодове, без да споменавам за знаменитите костенурки на острова. Бяхме на две хиляди километра от дома.

Влизайки в определеното пристанище, ни срещна приятна изненада. Сред няколкото стоящи на котва кораби забелязахме кораб, на чиято мачта се виждаше надписът „Дръзката Сара“.

— Това е Босток! Той няма да се учуди, не! — смеейки се, каза капитанът. — Той не се съмнява, че му носим добри новини.

Когато „Летящият облак“ приближи към своя съперник, капитанът гръмко извика в рупора:

— Хей, вие от кораба! Изпратете ни лодка! Босток, имам подарък за вас.

Минаха няколко минути, преди капитан Босток да се реши да отговори. Без съмнение той подозираше в това някаква шега. Но сякаш предусещащ истината, отговори:

— Добре, Дринкуотър, ей сега ще изпратя лодка. Изпрати лодката веднага и нашите гости побързаха да се качат в нея.

Капитан Дринкуотър и аз ги съпроводихме. Приемът, дето екипажът на „Дръзката Сара“ оказа на своите другари, беше трогателен до сълзи.

Капитан Босток ни благодари горещо и ни оказа царско гостоприемство. Случилото се бе в състояние да примири и най-заклетите врагове, но Босток и Дринкуотър бяха приятели отдавна. Само едно нещо можете да ги настрои един срещу друг чий кораб е по-бързоходен. На тази тема имаше съперничество и дори ревност. Дринкуотър не можеше да забрави деня, когато „Дръзката Сара“ беше победила в Тихия океан „Летящият облак“. Оттогава у него заседна мисълта да получи реванш. Може да се каже, че вече го бе получил, спасявайки екипажа на лодката, но той смяташе това за толкова просто и естествено, щото не можете да го смята за реванш.

Когато двамата си стиснаха ръцете, преди да се разделят, за да се отправят към едно и също пристанище, непоправимият капитан Дринкуотър не можа да се сдържи и каза:

— Е, мой стари Бост, нямате ли някаква поръчка в Ню Бедфорд? Вашите приятели може би ще се безпокоят, очаквайки ви, и ще се чудят дали ще ви видят отново?

— Благодаря ви, Дринк — отвърна капитанът на „Дръзката Сара“, — много съм ви задължен, ала вероятно, преди да бъдете в Бедфорд, ще замина за нова експедиция, прощавайки се със своите приятели.

Последната дума остана у Босток: нашият капитан, който никога не се отличаваше с особена досетливост, наведе глава, но понеже предизвикателството бе хвърлено от негова страна, той пусна с усмивка една, макар и не много остра стрела. — Отлично, старче, ще видим!

Пътят от западния Атлантически океан за Ню Бедфорд и за другите северни пристанища на Съединените щати минава на изток от Бермудските острови; ние се изкачихме на север до ширината на тези острови. През цялото време морето бе спокойно. Всичко, изглежда, ни помагаше, за да бъде пътешествието ни напълно благополучно. Вече предчувствахме удоволствията, дето ни очакваха в нашия стар Бедфорд въпреки представката „Ню“, която очевидно противоречеше на това име.

Научихме, че през време на нашето отсъствие цената на маста се беше покачила, а тъй като „Летящият облак“ носеше пълен товар от първокачествена мас, разчитахме на добри печалби. Всеки от нас предварително си ги разпределяше по своему.

Ала стотици километри ни отделяха още от Ню Бедфорд, а пред нас се разстилаше най-опасният океан.

Скоро трябваше да си спомним за това. Не бяхме стигнали още тридесет градуса ширина, ширината на Бермудските острови, когато противоположни ветрове ни увлякоха на запад и ни принудиха да се спуснем почти до Бахамските острови.

Ако бяхме попаднали на Гълфстрийм, лесно бихме се отправили на север, придържайки се по неговото течение, стига да имаше попътен вятър. Но нямаше и най-досадното бе, че се намирахме па запад от нос Хатерас и бяхме принудени да заобиколим този опасен нос.

Вятърът, който привечер духа във всички посоки, сега сякаш събираше сили, за да ни принуди да вървим в определено от него направление. Той беше толкова силен, щото трябваше да приберем част от платната. По цялото протежение на брега виждахме разпенени вълни.

Ако „Летящият облак“ попаднеше сред тях, би загинал. Всички бяха на това мнение освен капитана. Той още не знаеше за опасността, тъй като беше още рано, а той заспа късно по причина, уви, добре известна на всички.

Когато се появи на палубата, погледна платната и извика:

— Защо е свалено средното платно?

Бях дежурен и му отговорих:

— Мисля, че е необходимо, вятърът се засилва.

— Ами, корабът може да носи двойно повече платна даже когато вятърът се превръща в буря.

— Погледнете тези вълни — казах му, показвайки крайбрежните рифове.

— Да ги вземе дяволът! „Летящият облак“ леко се подчинява на кормилото, той си играе просто…

Това венцехваление бе прекъснато от огромна вълна. Тя отхвърли кораба назад, в същото време друга го удари в борда и сигналната камбана започна сама да звъни.

Мислех, че последните вълни ще заставят капитана да се замисли за опасността, но се случи точно обратното. Той каза с доволен глас:

— Браво „Облак“, ти не се нуждаеш от хора, за да се измие палубата и да звъни камбаната!

Обръщайки се към брега, добави:

— Старият Хатерас, сега вече знаем къде се намираме. И ако Дик Дринкуотър не се лъже, минали сме най-опасното място.

С радост чухме тези думи, ала те не разсеяха нашите съмнения.

Не бяха ли предизвикани те от сутрешната порция, дето той изпи, за да промие гърлото си? Сутрешната и вечерната порция можеха да го доведат до безразсъдство.

— Прибавете платна, Меси! — заповяда ми. — Иначе може да се помисли, че корабът маневрира с носни кърпички или с рогозки.

— Мисля, че корабът не е в състояние да носи още платна. Настояваше, като казваше, че той, Дик Дринкуотър, е човек решителен, че всички ще видят какво ще излезе от това и не бива да се бавим. Бе си втълпил да отпразнува Рождество Христово в Ню Бедфорд. Следователно бяха необходими платна, платна, още платна и още платна.

Моментът беше критичен. И аз почувствах облекчение, когато дойде старшият офицер да ме смени от дежурство.

Може би той ще има повече щастие от мен и ще успее да убеди този полудял.

За щастие в същата минута караулният извика:

— Платно!

— Това е китоловец! — добави първият офицер. — Дявол да го вземе, това е „Дръзката Сара“.

Видът на „Дръзката Сара“ доведе нашия капитан до крайната степен на екзалтация. Такова беше впечатлението на всички от екипажа, дето знаеха за съперничеството между двамата капитани.

Въпреки бурното море и съседството на скалите беше ясно, че всички, както и самият капитан, желаят да се възползват от случая, за да се състезават със съперника. Даже първият офицер, когото смятах за доста благоразумен, бе увлечен като другите. Почти пожелах между нас в този момент да бъде Кофън с неговия непоклатим авторитет.

— Той се връща — извика капитанът — и застава неподвижно. Дали не му се е случило нещо?

После отново погледна с далекогледа.

— Не — продължи той, — нищо му няма на кораба. Какво мисли Босток, та стои на едно място?

— Може би — забеляза старшият офицер — „Сара“ не се чувства достатъчно силна да върви в такъв вятър. Това е хубаво за „Летящият облак“.

— О, да, този път сте прав! — каза капитанът, като се изчерви от удоволствие.

Думите на старшия офицер бяха така ласкави за „Летящият облак“.

— Ей сега ще покажа на Босток на какво е способен „Летящият облак“.

И той даде заповед да се вдигнат и последните платна. Тази заповед можеше да ни струва скъпо, ала никой не се осмели да каже и дума. Всичко бе изпълнено буквално.

Струваше ни се, че всеки миг корабът ще изскочи от морето. Водните планини се надигаха, тичаха след него и не можеха да го догонят.

— Внимавайте при кормилото! — извика капитанът на двамата моряци, стоящи пред колелото на кормилото. — Да се държи посока към мачтата на „Сара“!

— Предполагам, капитане, че нямате намерение да минете редом със „Сара“? — боязливо попита старшият офицер.

Забелязах как той започваше да проявява признаци на безпокойство.

— Достатъчно близко е, за да поговорим — сухо отвърна капитанът. — Това е моето намерение. Дайте ми рупора.

— Маневрата не е от леките — настояваше старшият офицер. — Помислете — при такова море!

— Великолепна маневра! Лесно ще я направя, стига кормчиите да не спят.

Двамата нещастни кормчии не мислеха и да спят, те имаха толкова много работа, без да се смята тревогата, която растеше от минута на минута.

Без нито дума повече капитан Дринкуотър влезе с рупора в ръка в една от висящите на борда лодки и седна с величествена поза.

През това време капитанът и офицерите на „Сара“ с недоумение се питаха къде отиваме. Имахме вид, сякаш преследваме някаква джонка с китайски пирати или малайска лодка от Целебес.

— Хей, кораб, кормилото наляво! По-скоро наляво! — крещеше капитан Босток. — По-скоро или ще скочите върху нас.

— Не се бойте, Босток! — отвърна в рупора нашият капитан. — Искаме само да ви покажем как „Летящият облак“ носи платната и как заобикаляме нос Хатерас!

И единствено от желание да противоречи добави:

— Кормилото надясно!

Кормчиите не смееха да не се подчинят. Ала „Облакът“ престана да се подчинява на кормилото и направи едно безумно завъртане в кръг. Хората с всички сили задържаха кормилото.

Затаихме дишането си. Самият Дринкуотър се изплаши. Той разбра безумието си и изскочи от своето опасно място в лодката. Но за щастие „Летящият облак“ отново се подчиняваше на кормилото.

И тъкмо навреме. Рискувахме да минем под задната част на „Дръзката Сара“ в минутата, когато нейният нос дълбоко бе потопен във водата. Лодката, в която бе седял капитанът, се разтроши на парчета след удар от кормилото на „Сара“. За миг капитаните бяха така близо един до друг, щото можеха да се ударят със своите рупори.

Когато прерязахме пътя на „Сара“ с бързината на препускащ с всички сили кон, капитан Дринкуотър извика през рупора:

— Как е работата, Босток? Не искате ли да ви потеглим малко с въжето?

И докато „Летящият облак“ се отдалечаваше от „Сара“, той крещеше:

— Довиждане, стари Бост, ще съобщя на вашите другари в Ню Бедфорд, че ще бъдете там към Ивановден! Довиждане!

Капитанът на „Сара“ не отвърна нито дума, като че ли се боеше за своя безгрижен събрат.

А нашият капитан говореше с тържествен вид:

— Обещах на Босток, че ще му покажа нещо и ето — удържах на думата си!

За наш късмет вятърът стихна и се обърна на запад. Успяхме да заобиколим опасния нос преди залез слънце. Ала нито през този ден, нито през следващия ентусиазмът на капитана намаляваше. Той продължаваше да се гордее със своята победа.

Толкова по-ужасно бе неговото разочарование, когато влязохме в пристанището. Първият кораб, който той видя там, беше „Дръзката Сара“.

Неговото честно и весело лице побледня и се помрачи. А като венец на униженията му дойдоха виковете на капитан Босток, когато минавахме край „Дръзката Сара“:

— Вие ли сте, Дринк? Радвам се, че ви виждам, стари приятелю, и същевременно съм много учуден, тъй като не ви очаквах преди Ивановден.

Но лицето на капитан Дринкуотър бързо се проясни и с присъщото си добродушие той каза:

— Този път вие победихте, Босток. За да ви обезщетя за някои повреди, които ви причиних, каня ви да вечеряме заедно в „Еверест“. Просто умирам от желание да ям стриди.

— Аз също, Дринк. Отлично. Няма да закъснявам за срещата.

И той наистина не закъсня, както и офицерите от „Сара“ и „Летящият облак“. И мога да кажа, че съвсем не ни беше завладяла меланхолия. Това беше един от онези малки празници, които обичат да си устройват китоловците, особено когато се връщат от дълга и успешна експедиция.

Не мога да не спомена и още един, дори по-приятен празник — година след това, също след връщане от лов. И този път корабите отново се състезаваха, но вече не така близо един до друг и „Летящият облак“ пристигна много по-рано. Така Дринкуотър можа да отмъсти на Босток за миналогодишните подигравки.

А когато „Сара“ пристигна, той каза на Босток с присъщото си великодушие:

— Радвам се да ви видя, Бост! Елате с вашите офицери в „Еверест“ — ще прекараме няколко хубави часове.

— Отлично, Дринк! — отвърна Босток, както и миналата година.

Този път ролите бяха разменени, ала събирането беше също така весело.