Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island Pirates, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2009)
Корекция
soniamit (2009)
Корекция
D0rian (2009)

Издание:

Майн Рид. Дяволския остров

„Тренев & Тренев“, София, 1992

Редактори: Нина Захариева, Методи Бежански

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилист: Мери Илиева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN 954-06-0044-8

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Любезната покана

— А сега накъде? — попита ме моят спътник, когато пак излязохме на големия път.

— В Ню Орлеан.

— Как?…

— В Ню Орлеан.

— На кон?

— На кон.

— Че до тоя град има около петстотин километра! С параход да тръгнеш, пак ще трябва да пътуваш цяла седмица.

— Зная.

— Значи имате някакви причини да пътувате така. С търговия ли се занимавате?

И моят спътник погледна куфарчето ми, но явно любопитството му остана незадоволено. Едва ли някой странстващ търговец би носил такова куфарче.

— Не — отговорих аз, — не бих могъл да кажа, че причината, която ме накара да избера този начин на пътуване, е толкова сериозна…

— Зная — продължи непознатият, — че мнозина отиват на кон до Мемдлес, когато при Къмбърленд спадне водата или не може да се намери лодка, но да се язди до Ню Орлеан… Да ви призная, не вярвам на ушите си. Вероятно вие се шегувате?…

— Ни най-малко!

— !!!

— Обмислил съм това пътуване. Не мислете, че съм луд.

— Не се съмнявам в това. Простете, че се усъмних в сериозността на намерението ви, но това наистина ми се вижда невероятно. Защо да се предприема такова дълго и тежко пътуване без важни причини?

— Имате пълно право. Ще бъда откровен с вас. Дойдох от Ню Орлеан до Нашвил с параход. Всичко, което научих през това пътуване, бих могъл да го науча, ако си седя спокойно в някой хотел. Искам да вникна в същността на вашата прекрасна страна — затова пътувам на кон.

— Сега разбирам. И тъй като пътувате, за да задоволите своето любопитство, вие не трябва да бързате. Надявам се, че ще ми позволите да ви покажа още нещо, вече не така мрачно, плантация за памук например…

Любезността на моя спътник просто ме обезоръжаваше.

— Ще бъда щастлив да ви покажа моята плантация или, по-вярно, плантацията на баща ми. Тя не е много голяма — тук няма такива плантации като на юг, в Алабама или Мисисипи. Тази местност се намира на самата граница на пояса, където може да се отглежда памук. Тук често пъти се случва това растение да страда от студа. Но все пак ще успеете да получите представа за огромното богатство на тази страна.

Приех любезната покана без колебание. Случаят да разгледам памучна плантация сам се изпречваше насреща ми. Побързах да благодаря още веднъж за любезността на моя спътник, още повече че въобще не ме познаваше.

В отговор на моите думи той се усмихна и каза:

— Може би сбърках, като не ви казах досега, че за мен вие не сте съвсем непознат. Макар и само да съм слушал за вас.

— Да сте слушали!… Че какво сте могли да чуете?

— На мен поне ми се струва, че ви познах… Преди един месец не пътувахте ли нагоре по Мисисипи с параход „Султан“?

— Точно така.

— Не забелязахте ли между вашите спътници едно младо момиче на име Уудли?…

Не бях забравил мис Уудли, защото, който веднъж я е видял, не можеше да я забрави. А аз имах случаи да я виждам много често, тъй като пропътувахме заедно хиляда и двеста километра. Тя се качи на едно пристанище по-надолу от Уинсбург. В Нашвил заедно сменихме кораба. Макар да пътуваше сама, съвсем не можеше да се каже, че беше самотна. Както на „Султан“, така и на малкия кораб, на който се преместихме, към нея бяха обърнати всички погледи. Поне на десетина пътници пътуването се стори много късо и да си призная, аз също бях в това число.

Имах честта да бъда представен на прелестната мис от капитана на „Султан“, мой съотечественик. Но тя бе така заобиколена от поклонници, че на мен рядко ми падаха случаи да се опозная с нея по-отблизо.

При слизане от кораба в Нашвил се сбогувах с нея, като не мислех, че някога отново ще я видя. Тя живееше на шестдесет километра от Нашвил, но разбира се, не ме покани да посетя техния дом.

След тези обяснения читателят няма да се учуди, че при споменаване името на мис Уудли от моя спътник подскочих от мястото си и започнах да гледам на него с нов и пораснал интерес.

— Да, да — отговорих, — аз пътувах на един параход с мис Уудли.

— Бях почти уверен, че съм ви познал. Видях ви набързо в Нашвил, след това много ви описваха пред мен. И най-после, струва ми се, само вие сте способен да измислите такова пътуване. Случаят е искал да излезем в един и същи ден, да се настигнем по пътя, останалото направих аз. Надявам се, ще ме извините, ако съм бил нескромен.

— Напротив, много съм ви благодарен — отговорих аз.

Но мен ме занимаваше главно въпросът, откъде моят спътник познава прекрасната пасажерка от „Султан“. Помислих си, че може би е неин съсед, и това обясняваше думите му, че вече е слушал за мен.

Не се решавах да помисля, че може да е неин годеник. Бе много хубав, за да ми бъде приятно едно такова предположение. Преди да успея да го запитам за това, той сам ми отговори косвено.

— Много се радвам, че приехте поканата ми. Сестра ми също ще се радва да ви види.

— Вие сте брат на мис Уудли?

— Да, по-малкият. По-големият, Хенри, не живее тук. Той има плантация по Мисисипи, при Уинсбург. Сестра ми прекарва зимата там, а летните месеци живее с нас.

С тайна радост веднага си помислих, че лятото още не е свършило.

Яздехме един до друг в ситен тръс. От време на време си подхвърляхме думи като стари познайници. Никога не бях изпитвал такова силно желание да посетя памучна плантация и да се запозная с всички подробности по отглеждане на памука.