Майн Рид
Дяволския остров (21)

Глава двадесет и първа
Уплашеният негър

Не срещнах никого, докато минавах между купчините дърва, приготвени за зимата. Оставаше да вляза в къщата, без да ме забележат негрите, които вероятно вече работеха наоколо.

Чуваха се човешки гласове и кучешки лай. Не трябваше да се приближавам много. Бях толкова променен, че едва ли биха ме познали: дрехите целите в кал, изцапани с кръв, лицето измъчено, ръката с превръзка. Но точно това беше опасното.

Докато размислях как да постъпя, чух шумолене на листа и приближаващи се стъпки. Някой идваше от къщата към мен. По тежкото и лениво ходене познах, че е негър, и скоро се убедих, че не съм се излъгал.

Идваше Джек, предишният ми водач. По-добра среща освен със самия мистър Уудли не можех да очаквам. Реших да разкажа всичко на Джек и да го изпратя при мистър Хенри с молба да дойде при мен. Скрих се зад стеблото на едно памуково дърво и го изчаках да се приближи. Напуши ме смях, като си представих как ще се учуди, щом ме види. Разбрах, че отива към пристанището, вероятно за лодката — да налови риба. Той мина покрай мен, без да ме забележи. После спря, като разглеждаше нещо. Беше гърбом, когато излязох от прикритието си и го повиках:

— Джек!

Той бързо се обърна и разбрах, че предположенията ми са били верни. Без да ме познае, направи движение да избяга. Преградих му пътя към къщи и той можеше да отиде само към реката.

— Джек! — повторих аз, като се мъчех да говоря с обикновения си глас. — Ти не можеш да ме познаеш, защото целият съм в кал. Е, сега позна ли ме?

— О! — каза той с учудване, което би ме накарало да се разсмея при други обстоятелства.

— Да не би да се страхуваш от мен?

— Боже мой, масса! Какво ви е? Вие сте бледен като мъртвец и целият сте в тиня! Какво ви е? — повтори той, като вдигна ръце в учудване.

— С мен се случиха лоши неща, но сега не е време да ти разправям. Иди при мистър Уудли и го помоли да дойде; само че никому другиму не казвай, че съм тук.

— Масса Хенри още не е станал. Елате вкъщи, масса, аз веднага ще му съобщя, че идвате.

— Не. Той трябва да дойде първо тук.

— Тук? — повтори негърът изумен. — Не искате ли да дойдете вкъщи да се преоблечете?

— Не, аз няма да вляза, преди да поговоря с мистър Хенри. Само на него кажи, че съм тук, и го помоли да дойде. Донеси ми и чисто сако и панталони. Върви по-бързо и мълчи. Ще получиш възнаграждение.

Последното обещание направих, за да разбере важността на поръчката ми.

— Върви по-бързо, много ми е лошо.

От един час вече ръката много ме болеше. След като негърът се отдалечи, седнах под дървото и се подпрях, толкова бях отслабнал. Не съм и мислел, че докато чакам мистър Хенри Уудли, ще видя неговия брат Уолтьр. Но така се случи.

Мястото, на което бях, беше доста отдалечено от плантацията. Докато пресмятах за колко време негърът ще може да доведе тук домакина, чух пронизителната свирка на парахода в реката. Станах и направих двадесетина крачки до мястото, откъдето се виждаше пристанището. От току-що спрелия параход се отдели една лодка. В нея имаше трима души: двамата гребяха, третият явно беше пасажер.

След няколко минути лодката беше в пристанището. Гребците свалиха някакъв багаж, след тях леко скочи и пасажерът, махна с ръка и весело пое към мен.

Изведнъж познах младия Уолтър Уудли и тръгнах насреща му.

Той не можа веднага да ме познае. Едва като чу гласа ми, се досети коя е тази кална и жалка личност пред него. Улови ме за ръка и ме загледа с учудване не по-малко от това на Джек.

Въпреки неговите въпроси първо той трябваше да отговори защо е тук. Пазейки силите си, не исках да разправям нищо, докато не дойде брат му, за да им разкажа наведнъж.

Разбрах, че по пътя за Ню Орлеан, където отивал да проследи как върви продажбата на изпратения с кораба памук, се отбил да се види с брат си и сестра си. Мислеше да замине със следващия параход подир два-три дни.

След по-малко от четвърт час видяхме Хенри, който бързате към нас. Той не се учуди толкова, колкото негърът и брат му. Не се учуди и на срещата с брат си, тъй като го очаквал от няколко дни. От друга страна, негърът му бе описал подробно моето странно появяване и не по-малко странния ми вид. Хенри веднага си обясни това неочаквано завръщане със случая, който стана при заминаването ми, с нежеланието на Блен да ме вземе на кораба. Без да ме разпитва, той ми помогна да се преоблека по-бързо, за да ме заведе веднага вкъщи.

Едва когато видя раната ми, пребледня и разбра, че от вчерашния ден досега са станали по-важни събития, отколкото предполагаше.

И той мислеше като мен, че ще е по-добре никой да не научи за връщането ми, преди да решим какво да правим. После заповяда на Джек да намери на негрите работа по-далече от пътя. Макар че и да ме видеше някой от тях, едва ли щеше да ме познае в дрехите на мистър Хенри, с неузнаваемо лице и превързана ръка.

Влязох в къщата, без да ме види никой. След като се преоблякох, слязох в столовата, където заварих мис Уудли. Тя ме посрещна с такава явна и очарователна радост, че почти се утеших за всичките си страдания.

Тъй като умирах от глад, преди да ме разпитат, ме нахраниха и повикаха лекар. Той ме успокои, че раната не е опасна.

По внезапната бледност, покрила лицето на мис Уудли, когато чу за раняването ми, разбрах, че изпитва към мен нещо повече от обикновена симпатия към приятен гостенин. И ако приключенията ми не бяха свързани със смъртта на робите на нейния баща и кражбата на памука му, щях да бъда щастлив, че съм ги преживял… Те ми струваха сладката увереност в любовта на мис Корнелия.