Майн Рид
Дяволския остров (40)

Глава тринадесета

В Голямата американска равнина често можете да видите каменни възвишения е плосък, като че отрязан връх и перпендикулярни към земята склонове. Възвишението, при което се озоваха нашите ловци, беше покрито с редки борчета, а от скалите стърчаха жалки кедрови дръвчета. Тук растяха още маслини, юка, кактуси, които му придаваха живописен изглед.

Момчетата веднага пуснаха гладните животни да пасат, а те накладоха огън, измиха се, подкрепиха се със сочно мечешко месо и легнаха да спят.

Нощта мина спокойно и на сутринта се събудиха отпочинали и бодри. Щом станаха, се заловиха да приготвят закуската си. Събраха шишарки от пинии, семената на които Люсиен разтърка, а след това опече на огъня. С това ястие и мечешкото месо закусиха чудесно. Когато наближи обяд, изкопаха ряпа и слез, чиито корени по вкус напомнят пащърнак. Всичко това по-късно изпекоха заедно с месото.

Времето между закуската и обеда употребиха за поправка на имуществото си, много пострадало през последните дни. Докато работеха, постоянно поглеждаха дали няма да се появят бизони, но никъде не видяха.

Братята смятаха да си отпочинат тук два дни, за да могат четириногите им помощници напълно да се възстановят.

Привечер седлата, юздите и ласото бяха в ред, пушките добре почистени, животните измити. Едва тогава тримата братя седнаха на камъните край ручея. Те разговаряха за своите приключения и обмисляха бъдещите си планове. Главна тема на разговора бяха бизоните — целта на пътешествието. Докато разговаряха, забелязаха някакви животни в далечината.

— Колко вълци! — извика Франсоа.

В тази местност вълците бяха обикновено явление, преди малко също бяха видели няколко вълка на двеста метра встрани. От няколко дни тези зверове ги следваха.

— Това съвсем не са вълци — радостно извика Базил, — това са елени.

— Не — забеляза Люсиен, — антилопи са.

Базил и Франсоа се хвърлиха към пушките. Базил имаше голямо желание да убие антилопа, край Мисисипи нямаше такива животни и сега за пръв път щеше да ги срещне.

Антилопите са извънредно любопитни, затова въпреки своята плахост често се приближават до враговете си. Така се случи и този път. Макар Базил и Франсоа да взеха оръжието, те не мръднаха от местата си и чакаха антилопите съвсем да се приближат. Стадото от двадесетина животни вървеше начело с водача си. Скоро дойдоха толкова близо, че ловците виждаха добре техните жълти гърбове, бели хълбоци, къси гриви, тънки крака и дълги муцуни.

Когато се приближиха съвсем, момчетата с учудване забелязаха, че само първото животно имаше рога. Останалите бяха женски и техните малки. Изравниха се с конете, без да се плашат от тях, вероятно ги смятаха за своите приятели мустангите. После отидоха до ручея, но не пиха вода, търсеха само хлад. Младите ловци се скриха зад върбите, с пушки в ръце.

Изведнъж първата антилопа се хвърли надясно от ручея. По земята бяха налягали някакви космати същества с червеникав цвят, които приличаха на спящи лисици. Но не бяха лисици, а степни вълци — по-хитри и от лисиците.

Всички антилопи тръгнаха след водача си, протягайки шии, и втренчено гледаха страшните същества. Като се отдалечиха на стотина метра, водачът спря и започна да души въздуха, а останалите последваха примера му. Но това не им помогна, тъй като вятърът духаше по посока на вълците. Антилопите ту тръгваха напред, ту спираха, очевидно се бореха между любопитството и страха.

И ето, антилопите приближиха до вълците. Те продължаваха да лежат неподвижно, само понякога помръдваха с опашки, което още повече възбуждаше любопитството на пришълците.

Изведнъж водачът смело тръгна напред и леко закачи с муцуна един от вълците. Хитрият звяр само това чакаше. Скочи бързо и се хвърли на шията му. Останалите последваха примера му и с общи усилия повалиха бедното животно на земята.

Изплашените антилопи се втурнаха на всички посоки. Някои от тях бягаха направо към ловците, ала толкова бързо, щото куршумите не можаха да ги засегнат. Скоро всички изчезнаха освен жертвата, попаднала в ноктите на хищниците.

— Е, какво, нека поне тази да остане за нас! — каза Базил. — Напълнете пушките! Ще оставим вълците да я доубият, след което ще ги прогоним.

— Беше много любезно от тяхна страна, че се погрижиха за нашата вечеря — прибави Франсоа.

— Да, но трябва да бързаме — забеляза Люсиен. — Иначе ще разкъсат антилопата. Погледнете какво боричкане става!

Между вълците действително се водеше страшна борба. Тримата братя взеха оръжието и тръгнаха. Маренго тичаше напред.

Щом приближиха достатъчно, бързо се прицелиха и гръмнаха. Два вълка бяха ранени, останалите се разбягаха. Маренго се хвърли върху единия от ранените, а другият бе доубит с прикладите. Ала къде изчезна антилопата? Момчетата с недоумение гледаха това, което беше останало от нея: главата, оглозгани кости и парчета кожа.

Като оставиха всичко на Маренго, разочарованите ловци се върнаха и отново седнаха на камъните.

Не минаха и пет минути, когато се появи ново стадо и се насочи към водата. В това стадо имаше около тридесетина антилопи. Всички вървяха една след друга, като следваха водача си, стар самец. Вероятно бяха пасли цял ден далеч оттук и сега отиваха на водопой.

След като утолиха жаждата си, започнаха да щипят трева и нямаха намерение да се приближават до хълма. Това разочарова ловците, които отново започнаха да мечтаят за вечеря от антилопа. През това време животните все повече се отдалечаваха. Братята не можеха да се приближат до тях, тъй като местността беше много открита, а съвсем не им се искаше да ги изпуснат. Какво да правят?

Внезапно Базил си спомни нещо, което беше слушал от стари ловци. Реши да приложи това средство.

Отряза един вилообразен клон и изостри края му. След това взе червеното одеяло, разгъна го пред себе си и излезе на открито място, държейки в едната си ръка клона, а в другата — пушката.

Досетливото момче държеше одеялото така, щото то съвсем да го закрива. Вървеше приведен, докато привлече вниманието на стадото. Тогава заби клона в земята, закачи на него одеялото и застана на колене зад него.

Странният предмет, разбира се, не можеше да не събуди любопитството на антилопите, които престанаха да пасат и започнаха малко по малко да се придвижват към него. Сега вече не вървяха в строг ред, както преди. Ту една, ту друга излизаше напред, като демонстрираше своята храброст. След няколко минути една голяма антилопа дойде съвсем близо до Базил и той стреля в нея.

Тя подскочи, обърна се и изчезна заедно с цялото стадо, което се разбяга от гърма. Базил беше много учуден от несполуката си. Беше се прицелил добре и обикновено много рядко грешеше.

Като си обясни несполуката със своята прибързаност, той прибра одеялото и унило се върна при братята си.

— Погледни! — извика Франсоа, който през пялото време следеше с поглед антилопите. — Вълците тичат след тях.

— Навярно си ранил антилопата — забеляза Люсиен, — иначе не биха преследвали стадото.

Люсиен беше прав. Зверовете добре познаваха бързината на антилопите и не биха ги преследвали, ако една от тях не беше ранена. Вълците често разпознават раненото животно по-добре от самите ловци и вървят подире му, докато не го унищожат.

Базил веднага скочи на коня и препусна след вълците. Скоро видя ранената антилопа — беше доста изостанала от стадото. Момъкът трябваше да препуска няколко километра. Хищниците хванаха антилопата пред очите му и я повлякоха в прерията. Той пришпори коня и след няколко минути ги разгони, но пак беше късно — антилопата вече беше разкъсана на части. Базил се върна при братята си, проклинайки вълците. Франсоа, на когото беше омръзнало мечешкото месо, му пригласяше, а Люсиен се мъчеше да ги успокои, уверявайки, че месото на антилопата не е вкусно.

След вечеря докараха конете близо до огъня, завиха се в одеялата и заспаха на меката трева.