Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Island Pirates, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens (2009)
Корекция
soniamit (2009)
Корекция
D0rian (2009)

Издание:

Майн Рид. Дяволския остров

„Тренев & Тренев“, София, 1992

Редактори: Нина Захариева, Методи Бежански

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилист: Мери Илиева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN 954-06-0044-8

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

На следващото утро пътешествениците продължиха пътя си. Няколко дни минаха без особени приключения, но между реките Тринити и Брасос им се случи нещо, което можеше да има печални последици.

През горещите дни обикновено спираха към обяд, за да се подкрепят и да дадат почивка на животните. Така постъпват всички пътешественици по тези места. Пред тях се простираха прериите, през които смятаха да тръгнат вечерта, зад тях остана гората. Прерията беше равна, покрита със зелен трилистник. Нарядко се срещаха ниски дървета, които нарушаваха еднообразието на пейзажа. В далечината започваше гъста дъбова гора. Изглеждаше, че дотам има четири-пет километра, но в действителност бяха повече от петнадесет така измамно действа на окото прозрачният въздух в тези високи области. Местността, в която се намираха, се наричаше „гористи прерии“, тъй като тук все още се срещаха горички и групички дървета.

Едва бяха слезли от конете, когато се чу викът на Франсоа: — Бизони, бизони!

Базил и Люсиен погледнаха натам, където показваше Франсоа, и видяха три големи животни.

Като всички ловци, които за пръв път виждат бизони на свобода, младите пътешественици силно се развълнуваха, още повече че бизоните бяха истинската цел на предприетото от тях опасно пътешествие. Макар че нямаше нито един бял бизон, момчетата все пак решиха да убият някой от тях и започнаха бързо да се съвещават как да направят това.

— Е, разбира се, трябва да ги подгоним — посъветва Франсоа с вид на опитен ловец.

Както белите, така и индианците имат няколко начина за лов на бизони в прериите. Най-често употребяваният е преследването. Ловецът на кон настига бизона, препуска наред с него и стреля в сърцето му. Ако не се цели там, може да изстреля и двадесет куршума в животното, без да го залови. Белите ловци стрелят с пушки, а често и с големи револвери, които имат предимството, че лесно се пълнят по време на езда. Индианците предпочитат лък — изпращайки стрелите една след друга, те могат да убият няколко бизона в едно преследване. Така изкусно владеят лъка, щото техните стрели понякога пронизват цялото животно. Освен стрели по време на лов индианците използват и копие.

Друг начин на лов на бизони е издебване. Ловецът се приближава до животните на разстояние един изстрел и стреля непрекъснато в тях, докато убие няколко. Понякога се скрива зад труповете на убитите животни и продължава да стреля след стадото. Особено важно е през цялото време да се стои срещу вятъра, тъй като при бизоните обонянието е развито по-силно от зрението. Често ловецът облича вълча или еленова кожа и бизоните го допускат по-близо до себе си.

Този начин е много по-практичен от преследването.

Трети начин е ограждането. Използват го обикновено индианците, тъй като при него е необходим голям брой ловци, а белите обикновено не се събират на такива големи групи.

Когато открият стадо бизони, ловците на коне го ограждат от всички страни и постепенно стесняват кръга, с диви викове прогонват животните в центъра, където ги и убиват със стрели и копия.

Всички тези начини бяха известни на нашите млади пътешественици само от разкази на стари американски ловци, които понякога нощуваха в дома на баща им. Полковникът обичаше да разговаря с тях и да слуша техните разкази.

Базил и Люсиен обмисляха плана. Тъй като бизоните бяха само три, всяко от момчетата можеше да си избере един и да го подгони, още повече че вчера беше неделя и конете и ловците чудесно бяха отпочинали. Неделната почивка спазваха по съвета на баща си. Когато обмислиха всичко, решиха да прибягнат до преследването.

Привързаха Жанет с целия товар за едно дърво. Там оставиха и всичко, дето можеше да ги притеснява при лова. Маренго взеха със себе си, понеже можеше да бъде полезен. Яхнаха конете и препуснаха. Всеки си избра по един бизон и приготви пушката и револвера си.

Франсоа постави куршуми в двете цеви на пушката и беше напълно уверен, че ще убие своя пръв бизон.

Но когато се приближиха, ловците бяха поразени от странно явление: кожата на бизоните, обикновено груба и космата, някак подозрително блестеше на слънцето. Братята продължиха да се движат напред, като се вглеждаха внимателно в странните животни.

— Това не са бизони — забеляза Люсиен. — Те не могат така да блестят.

— А какво може да бъде? — попита Франсоа.

— Вслушайте се малко и ще разберете — отговори младият природолюбител.

И тримата се спряха, а до слуха им достигна гъргоренето на пуйки.

— Та това са пуйки! — извика Люсиен, смеейки се.

— А ние ги взехме за бизони!… — разочаровано каза Базил. Смутените ловци отначало се спогледаха сконфузено, ала скоро избухнаха в смях.

— Аз мисля — каза Базил, — че е по-добре да не разказваме никому за това, ще ни вземат на подбив!

— Не се притеснявайте — Обади се Люсиен. — Такива грешки често се случват, дори и на стари ловци. Това е просто оптическа измама. Чувал съм, че веднъж дори врана взели за бизон.

— Е, значи, когато срещнем бизони, сигурно ще ги вземем за мамути — засмя се Франсоа.

И така, разочарованите ловци започнаха да преследват птици вместо бизони.

— Напред! — извика Базил, като пришпори коня си. — Да убием хубава тлъста пуйка за вечеря, все пак не е толкова лошо.

— Но как да се приближим до тях? — зачуди се Люсиен. — Те са на открито, а няма къде да се скрием.

— И не е необходимо. Ние ще ги подгоним, както бизоните.

— Да гоним пуйки! — разсмя се Франсоа. — Те веднага ще хвръкнат!

— Няма! — възрази Базил. — Знам от стари ловци, че често се прави тъй. Защо и ние да не опитаме?

— Добре — съгласиха се Франсоа и Люсиен и всички тръгнаха напред.

Когато приближиха до птиците, ясно разпознаха два пуяка и една пуйка Пуяците, напомнящи пауни с ярката си перушина, се движеха по тревата с разперени на ветрило опашки и вдигнати крила. Явно бяха съперници: пуйката, която стоеше по-настрана беше по-малка и не така пъстра.

Женската първа забеляза приближаването на момчетата и с тревожен крясък предупреди другарите си. Птиците веднага отпуснаха крила и опашки, протегнаха дългите си шии и съвсем се преобразиха. Сега всяка от тях беше висока около метър и осемдесет.

— Колко са хубави! — извика Люсиен.

— Да — съгласи се Базил, — но не трябва да губим време. Ти, Люсиен, подгони пуйката, тъй като твоят кон тича по-бавно. Хайде, на добър час!

Като пришпориха конете си, и тримата препуснаха напред начело с Маренго. След минута се озоваха на сто метра от пуйките. Птиците пробягаха няколко крачки и изведнъж се издигнаха във въздуха, силно пляскайки с крила. От уплаха се разлетяха в различни посоки. Всяко от момчетата си избра по една и я следваше. Люсиен тихо тръгна след пуйката, а Маренго го последва.

Като похвърча малко, пуйката пак слезе на земята и бързо се понесе към най-близката горичка. Маренго пръв се хвърли след нея. Люсиен препускаше след тях. Когато стигна горичката, Люсиен видя Маренго да стои под голям дъб, да лае и маха с опашка. Момчето внимателно приближи и видя пуйката да се крие на един от най-горните клони. Той се прицели, гръмна и птицата тупна на земята. Маренго я хвана, но ловецът скочи от коня и му я отне.

Люсиен отново възседна коня и излезе на открито, откъдето добре виждаше Базил, който преследваше единия пуяк. Брат му препускаше с всички сили, а пред него с отпуснати крила се носеше пуякът. И ловецът, и птицата бързо се изгубиха от погледа му. Люсиен потърси с очи Франсоа, но не го видя, тъй като пуякът го беше увлякъл в по-гористата част на прерията. Люсиен тихо се върна в лагера и седна да чака връщането на братята си.

Ловът на Базил се оказа по-продължителен, отколкото предполагаше, тъй като на него се падна най-голямата и силна птица. Първия път пуякът прехвръкна близо два километра, а когато се спусна на земята, се понесе с голяма скорост. Но Базил пришпори коня и скоро го настигна. Това се повтори три пъти, докато птицата вече не беше в състояние да лети. Все пак тя можеше още да тича и при изкачване на стръмни места се носеше по-бързо от коня, но при спускане Базил я настигаше. Това трая доста време, докато птицата съвсем се изтощи.

Тя се притисна към тревата и зарови главата и дългата си шия, като се надяваше, че така ще се скрие от преследвача. Ала той спря коня си и с верен изстрел я уби.

Базил скочи на земята, взе птицата и я привърза за краката към седлото, нещо, което не беше лесно — птицата тежеше около петнадесет килограма.

Ловът беше успешен, оставаше да се върне при палатката. Но Базил изведнъж разбра, че се е заблудил и съвсем не знае накъде да тръгне. Горичките, които го обкръжаваха от всички страни, бяха толкова еднакви, щото да се намери пътят по тях, беше съвсем невъзможно.

Трудно си представя човек какъв ужас е да се заблудиш в прериите! Даже най-силните и храбри хора, загубят ли се в тази безпределна пустиня, изтръпват от страх при мисълта за очакващата ги почти сигурна смърт. Случвало се е някои да полудяват при такива случаи. Помислете си какво трябваше да преживее нещастният Базил!

Той беше смел и хладнокръвен младеж, затова, без да губи присъствие на духа, започна внимателно да оглежда прерията, но все не можеше да намери мястото, където се раздели с братята си. Тогава се опита да вика, да стреля, но никой не му отговаряше. Неочаквано му хрумна щастлива мисъл.

— Как не се сетих по-рано! — извика той гласно. — Напред, Черни соколе! Още не всичко е изгубено.

Макар и малко запознат с прериите, Базил ненапразно беше ловец — той се досети, че трябва да опита да се върне по собствените си стъпки. Като обърна коня назад, скоро стигна до мястото, където уби пуяка. Тук спря за минута, като си припомняше от коя страна беше дошъл, когато преследваше пуяка, и продължи нататък, Следите, по които вървеше, станаха много объркани и често се преплитаха, така че конникът трябваше да прави големи кръгове и завои. Най-после за своя голяма радост излезе на прав път.

След като беше вървял около час, чу, че някой го вика, и видя Люсиен. С весел вик Базил препусна към него, ала отново се разтревожи, като не видя най-малкия си брат.

— Къде е Франсоа? — попита го Люсиен. Базил едва можеше да говори от вълнение.

— Но нима не се е върнал?

— Не — отговори Люсиен. — Мислех, че ще се върнете заедно и много се чудех защо толкова се забавихте.

— Боже мой, той е загинал! — в отчаяние извика Базил.

— Загинал? Как е загинал? — разтревожи се Люсиен, който реши, че Франсоа е бил нападнат от индианци или диви зверове. — Какво му се е случило, говори по-скоро!…

— Той сигурно се е загубил в прериите — отговори Базил. — Ти не знаеш колко е ужасно това! Аз също се заблудих, но успях да се спася, а бедният малък Франсоа навярно ще загине…

— Нима не си го виждал, откакто се разделихме? — попита Люсиен.

— Не, аз сам се заблудих и дълго търсих пътя за насам, докато най-сетне се сетих да се върна по собствените си следи. Но къде е Франсоа? Какво е станало с него?…

Люсиен също силно се безпокоеше. От думите на Базил разбра колко опасно е да се заблуди човек в прерията и мисълта за нещастието, сполетяло най-малкия брат, го хвърляше в ужас.

Базил се смяташе за виновник за станалото, тъй като предложи да гонят пуйките. Ала нямаше време за отчаяние, трябваше да го търсят.

— Какво да направим? — попита Люсиен. Надеждата да спасят Франсоа отново върна енергията и смелостта на Базил.

— Не е ли по-добре да останем тук? — предложи Люсиен, който се доверяваше на здравия разум на брат си.

— Не, това е безполезно. Аз се върнах по следите на коня си. Франсоа няма да се сети да направи това, пък и неговият кон е мустанг, а в прерията има много следи от мустанги. Само щастлива случайност може да го доведе. Трябва да го търсим по следите, но това ще бъде много трудно, има множество следи. Трябва да опитаме всичко, което е по силите ни. Твоята пушка пълна ли е?

— Да — отговори Люсиен.

— Ще гръмна аз, а след това ти. Първият изстрел ще го накара да се вслуша във втория.

Момчетата дадоха два изстрела, като чакаха по пет минути след всеки изстрел, но отговор нямаше.

— Значи той е много далече — забеляза Люсиен. — В тази местност звукът се чува на голямо разстояние.

— Да накладем огън — предложи Базил.

Събраха съчки и сухи листа, натрупаха всичко на висока купчина, която покриха със зелени клони и испански мъх. Когато всичко пламна, нагоре се издигна гъст дим. Братята стояха и мълчаливо оглеждаха прерията.

— Той навярно е много далече — каза Люсиен. — Този дим може да се види от петнадесет километра.

— Нищо чудно да е и по-далече. По време на лов често се случва.

— А може би и той търси собствените си следи!

— Едва ли. Още е неопитен и по-добре да не прави това.

— Защо? — попита Люсиен.

— Защото тогава по-трудно бихме го намерили.

— Вярно.

Момчетата замълчаха и дълго се вглеждаха в прерията с израз на ужас по лицата си.

— Все още го няма — с мъка произнесе Люсиен.

— Да. Отдавна би могъл да се върне, ако е видял дима. Да вървим да го търсим.

Братята тръгнаха към конете. Погледът на Базил падна върху Маренго и лицето му светна.

— Колко време изгубихме напразно! — извика той. — По-скоро на път, Люсиен!…

— Какво има? — учудено попита Люсиен.

— Не разпитвай, сетих се нещо. Но да не губим време, всяка минута е скъпа!

— Ще оставим ли Жанет?

— Разбира се, Франсоа може да се върне.

— А ако се върне, как ще разбере къде сме?

— Прав си. Дай ми молив и хартия. Аз ще му пиша, а ти вържи Жанет.

Базил написа следното:

Франсоа, ние отиваме да те търсим. Остани тук при Жанет.

След това закачи листа на видно място на едно дърво и скочи на коня си. Люсиен последва примера на брат си и тръгна след него, а Маренго затича след тях.