Майн Рид
Дяволския остров (39)

Глава дванадесета

След като пусна Черния сокол да пасе, Базил започна да разглежда местността. Пред него се простираше пространство, осеяно с многобройни възвишения с форма на пресечени конуси, основата на които беше с диаметър около метър, а височината им — шестдесет-седемдесет сантиметра.

При върха на всяка купчина имаше отвор, около който тревата беше изчистена.

Скоро се показаха и самите обитатели на тези странни жилища. Изплашени от конския тропот, те се бяха изпокрили, но сега, когато всичко затихна, отново се решиха да излязат. Отначало се показа една муцунка, после втора, трета, докато най-после от всяка дупка се измуши по една малка главица с блестящи очи. Животинките постепенно съвсем излязоха от дупките си. Те бяха големи колкото обикновена сива катеричка, с червенокафяв цвят и белезникави гърди и коремче и едновременно напомняха катеричка, невестулка и мишка, но все пак се отличаваха от всички Тях. Това бяха мармоти, известни под името полски кучета. Опашките им са по-малки, отколкото на катериците, но мармотите са особено грациозни.

След известно време на всяка купчинка се наредиха по две-три животинчета. Някои стояха на четири крака, други — изправени на задните си лапки като мечки или маймунки, размахваха опашки и издаваха звуци, подобни на скимтене на малки кученца. Затова ги и наричат кучета. Мармотите са безобидни малки създания — хранят се с трева, семена и корени и ядат толкова малко, че зоолозите се чудят как могат да съществуват. Жилищата си правят обикновено в безплодна местност, покрита само с трева, и не се отдалечават на повече от километър от тях. Досега не е изяснено защо избират за своите градчета безплодни места. За учудване на Базил тук живееха и други животни. Това бяха бели кукумявки, каквито той виждаше за пръв път. Големи колкото гълъб и никак не приличаха на кукумявките, които живеят в гъстите гори и развалините. Те безшумно летят над прерията или стоят на върха на купчинките.

Освен мармотите и кукумявките наоколо се виждаха малки гущерчета и пълзяха жаби. Гушеше се и малка земна костенурка, която страхливо надничаше от своята черупка. Но в селището имаше и друго, по-опасно животно — гърмяща змия. Тя се грееше по могилките или лазеше да търси храна. Това беше съвсем особена порода гърмяща змия, дето се среща само в пустинни местности, където живеят мармотите.

Базил се интересуваше как живеят в съседство всички тези пустинни обитатели, приятели ли са или са врагове, с какво се хранят? Той знаеше, че мармотите ядат трева, но с какво се хранят змиите и кукумявките, за него беше загадка, затова реши да попита Люсиен.

Минаха два часа, а братята все още ги нямаше, Базил започна да се безпокои, когато те изведнъж се показаха в далечината. След половин час тримата вече бяха заедно и той им разказа за своите приключения.

Пладне отмина, а хълмът беше все още далеч. Момчетата спряха само за няколко минути, за да хапнат и да изпият по глътка вода от почти празните манерки. Жегата беше ужасна, не само те, но и животните страдаха от жажда. Тримата братя скочиха бързо на конете, за да си проправят път през кучешкия град, ала той се оказа голямо затруднение. Простираше се точно между тях и хълма. През него щяха да се движат много трудно на коне, а ако го заобиколят, трябваше да се отклонят километри встрани.

— Да поемем малко на юг — посъветва ги Люсиен. — Може би скоро ще успеем да заобиколим.

Момчетата се съгласиха, но като изминаха около три километра, все още не виждаха края на градчето.

— Напразно дойдохме тук — разкая се Люсиен. — По-добре беше да обърнем на север. Сега ще трябва да пресечем градчето. Какво ще кажете?

Братята приеха и бавно започнаха да се придвижват между могилките. При това приближаване малките кученца лаеха, махаха с опашки и се криеха в дупките, ала щом ловците се отдалечаваха, мармотите излизаха и пак започваха да лаят. Така че, когато момчетата навлязоха в поселището, от всички страни се чуваше непрекъснато скимтене.

С приближаването на ловците едни от кукумявките се разлетяха, други се изпокриха в дупките си, а змиите и гущерите се отдалечаваха. Най-чудното бе, че в една дупка се криеха по няколко различни животни.

Любопитството на Базил и Люсиен бе голямо, затова Люсиен разказа следното:

— Дупките се спускат перпендикулярно на осемдесет-сто сантиметра, след което завиват и вървят под наклон още няколко крачки, накрая завършват с малко помещение — самото жилище на мармота. Конусообразните могилки служат само за вход.

— А кукумявките не ядат ли мармоти? — попита Базил. — Нали горските кукумявки убиват големи животни?

— Не, тези не правят това. Досега в техните стомаси не са намирали нищо освен насекоми, ала твърде възможно е понякога да ядат гущери и жаби.

— А как живеят гърмящите змии? — попита Франсоа.

— Това е загадка за учените. Някои твърдят, че ядат старите мармоти. Но това е малко вероятно, тъй като земната гърмяща змия е твърде малка и не би могла да глътне голям мармот. А че ядат малките мармоти, е сигурно, малки често са намирали в стомасите им.

— А с какво се хранят мармотите през зимата, когато няма трева? — продължи да разпитва Франсоа.

— Лежат в дупките си, в плътно изплетени топчести гнезда от трева и корени. Мармотът влиза в гнездото през малка дупка, която след това затваря, и оставя съвсем малък отвор, за да влиза въздух. В тези уютни гнезда спят цяла зима и не се показват навън…

Ловците изминаха седем-осем километра и все още се намираха в кучешкото градче. Най-после при залез слънце навлязоха в гола степ. Всички страдаха от жажда, вода нямаше вече нито капка, а хълмът все още изглеждаше далеч. Ако и там не намерят вода? Тази мисъл ги докарваше до ужас. Базил съжаляваше, че не послушаха Люсиен, но нямаше време за разкаяние, по-скоро трябваше да стигнат до хълма. С настъпването на тъмнината лесно можеха да изгубят пътя, затова момчетата се мъчеха да се движат колкото е възможно по-бързо, ала уморените добичета, страдащи от жажда, едва пристъпяха.

На около пет километра след мармотите видяха пред себе си ново препятствие — огромна пукнатина, дълбока около триста метра, която беше невъзможно да се прескочи. На дъното нямаше вода, но дори да имаше, не биха могли да я достигнат. Пропастта криволичеше на десетки километри в равнината. Тримата братя се гледаха с отчаяние и не знаеха какво да предприемат. Дали да се върнат при напуснатия ручей, или да потърсят място, където да преминат пропастта? Накрая избраха преминаването. Изморени, тръгнаха по края на пукнатината и вървяха много дълго, ала без никакъв успех. Така ги завари нощта. Да се пътува в тъмнината, беше невъзможно, затова слязоха от конете и изтощени, се хвърлиха на земята.

Трудно е да се опише какво изтърпяха през тази безсънна нощ, измъчвани от жажда и страх пред неизвестността. Нямаше никаква трева и бедните животни страдаха не по-малко от господарите си.

Призори продължиха пътя си. Пукнатината все тъй се виеше пред тях и те с ужас видяха, че дори не могат да се върнат по вчерашния път, тъй като окончателно го бяха изгубили. Денят беше мрачен и съвсем не можеха да се ориентират къде се намираше ручеят, където бяха спрели.

Докато се чудеха накъде да поемат, изведнъж за своя голяма Радост се натъкнаха на бизонова пътека. Момчетата без колебание тръгнаха по нея. Тя, както и очакваха, се спускаше на дъното на пукнатината, изкачваше се от другата страна и извеждаше в прерията.

Ала когато отново излязоха на открито, страданията им се усилиха. Жегата беше нетърпима, а прахът, който вдигаха конете, закриваше хълма, към който отиваха. Измъчени, момчетата едва можеха да говорят от жажда. Спирането означаваше сигурна смърт, така че волю-неволю трябваше да вървят.

Привечер, изтощени до крайност, най-после стигнаха хълма, жадно търсейки с очи — ще се намери ли някъде вода. Но сивото, скалисто възвишение изглеждаше безводно. Изведнъж Жанет с радостно цвилене се хвърли напред. Тя познаваше прериите и отдалече усещаше водата. Конете тръгнаха след нея и скоро излязоха на зелена полянка, през която ромолеше бистър ручей. Най-после всички можаха да задоволят измъчващата ги жажда.