Дейвид Фарланд
Родена магьосница (60)

Три убийства

Най-загадъчната между халите е „злата магесница“, водачката на една нападаща орда.

Учителят край камината Магнус твърди, че те са различен от останалите хали вид, докато други автори предполагат, че могъщите предводителки винаги се издигат от редиците на магесниците.

Разбира се, изкусително е да приемем, че нещо толкова злокобно като една халска орда би трябвало да си има предводител. Но самият аз често се чудя дали дори описанията от очевидци не са погрешни. В какво отношение се различава една „зла магесница“ от която и да е по-едра магесница?

И тъй като последната документация, оставена от очевидци за зла магесница, предвождаща халска орда, датира отпреди близо 1 400 години, мисля си дали няма да е разумно да отхвърлим напълно това предположение.

По-скоро подозирам, че халите съставляват едно доста разюздано общество, в крайна сметка лишено от водачи.

Учителят край камината Вейлън, от Стаята на зверовете

Фургонът на майстор Уалахс взе завоя много бързо и залитна, сякаш щеше да излезе от пътя. Бяха оставили Фелдъншир зад гърба си и щом се изкачиха на поредния хълм, Ейвран зърна долу в равното две неугледни постройки. Опънатите за сушене по дървените скари кожи пред едната показваха, че е тепавичарница.

Уалахс забави фургона и изсвири с уста на мъжете, товарещи бурета пред тепавичарницата.

— След пет минути тук ще дойдат хали. Бягайте бързо!

Мъжете се разбягаха, а Уалахс отново шибна конете. Животните дишаха тежко и се бяха покрили с пяна. Уалахс им извика и камшикът му отново изсвистя над опашките им.

Докато подминаваха, Уалахс изгледа с присвити очи втората постройка. Ейвран надуши силната мазна миризма на варящия се вътре сапун.

След това същинският път свърши. Около Вонеща вода не се мяркаха никакви къщи, дори бараки и съборетини не се виждаха. Тук, на изток от града, единствените занаяти бяха толкова миризливи, че никой не искаше да живее наблизо.

На запад от града земята беше богата и плодородна, покрита с къщи и градини, с овошки, лозя и ниви с ръж и ечемик.

Но тук дори земята като че ли изглеждаше ялова. Теренът стана съвсем равен. Зиме дъждовете напълваха езерата на Вонеща вода и бреговете им преливаха. Лете водата се отдръпваше, оставяйки след себе си сиво-жълтеникава кора, през която не можеше да израсте почти нищо. Под песъчливите кръпки земя се показваха само бодливи бурени и тук-там по някое черно дърво, толкова криви, че изглеждаха отдавна изсъхнали.

Ейвран помириса Вонеща вода отдалече — мирис като от развалено яйце.

Топлата вода бликаше от земните недра, покрита със зеленикава мръсотия. Парата образуваше тънка мъглива пелена над езерата. Виждаха се и десетина фургона с двайсет-трийсет мъже, които ги разтоварваха.

Уалахс спря недалече от тях и извика:

— Оправяте ли се?

— Ей там изляхме толкова сода, че ако цопнеш, ще смъкне месото от костите ти — викна му в отговор един от мъжете. — А и при толкова терпентин не бих драснал огнивото и за женска любов.

Ейвран погледна Бинесман. Изглеждаше неподготвен за истинските размери на езерата. Оттук изглеждаха много по-големи, отколкото отвисоко. Всяко от тях покриваше по няколко акра. По водите им се носеха бъчви и бурета с отрова.

Земята затътна от стъпките на прииждащите хали. Бинесман пребледня.

— Сили небесни! — прошепна чародеят. — Не мога да изцеря толкова вода… не и за час, нито за ден!

Уалахс изпръхтя и кимна, сякаш опасенията му се бяха потвърдили. Извика на хората си:

— Имате три минути да се разкарате оттук. Халите идат!

Камшикът му изплющя над ушите на впряга и фургонът отново се понесе напред.

— Пътят свършва малко по на изток оттук — извини се той с угрижен тон на Бинесман. — Не повече от миля и вече си в гората.

Другото го премълча. Ако халите ги погнеха, нямаше да има къде да бягат.

— Цяла миля според мен ще е достатъчно далече — каза Бинесман. — Откарай ни ей до онова било и да видим какво ще стане.

Уалахс подкара напред и фургонът заподскача безмилостно по каменистата пътека. Зъбите на Ейвран изтракаха. Зад тях откъм доскорошния Фелдъншир се надигна огромна пушилка и над равнината отекнаха човешки писъци.

Стомахът на Ейвран се сви. Конете вече се уморяваха. Не можеха да поддържат скоростта дори пътят да беше равен.

Фургонът се изкачи на една малка височинка. Няколко черни дървета стърчаха над оскъдната трева. Оттук се виждаха хълмовете над града и цялата област на Вонеща вода.

Ейвран беше виждала езерата преди, от небето. Отвисоко приличаха на зелени скъпоценни камъни с бели ръбове. Но тя знаеше, че това е фокус на светлината.

Фургоните при езерата също потеглиха с по двама-трима мъже във всеки. Над водата подскачаха строшени бурета и ръсеха отровния си боклук. Приличаха на кипнали котли от парата, вдигаща се над повърхността.

Сърцето й щеше да се пръсне. Едва бяха спрели, когато халите изкачиха един от хълмовете над Фелдъншир и се спуснаха като обезумели към Вонеща вода.

Ордата затътна през равнината, кристални зъби забляскаха зловещо под слънчевата светлина. От часове бяха тичали така, в своя Боен ред.

Сега изоставиха строя. Най-едрите и жадни мечоноски се втурнаха напред към езерата.

Но макар и на половин миля от водата, някои от чудовищата усетиха, че нещо не е наред. Много от тях се изправиха на задните си крака, заразмахваха безумно пипалата си и заотстъпваха пред вонята. Други само забавиха и застъпваха напред предпазливо.

Няколко хиляди хали, толкова обезумели, че вече лишени и от сетива, препуснаха напред и се хвърлиха във водите. Натапяха глави дълбоко, после ги вдигаха — пиеха по чудноват начин, като птици. Струпаха се глава до глава, грамада от сива кожа, черупки и бляскащи зъби.

Гледката беше ужасна.

Зад ордата на халите рицарите на Габорн напредваха през хълмовете.

С нарушен боен строй и обезнадеждени, много от халите започнаха да залитат немощно. Падаха по земята и оставаха да лежат безчувствени, неспособни да помръднат.

Рицарите на подсилените си коне препуснаха да ги сразят, докато са нападали. Сребристите им брони блестяха, конете връхлитаха срещу най-бавните чудовища. На Ейвран рицарите й приличаха на малки среброперки в речен вир, проблясващи на слънчевата светлина, щом се стрелнат за късче храна.

Рицарите свалиха неколкостотин хали, след което обърнаха бойните си коне на юг към един малък хълм, на около миля и половина разстояние. Там се престроиха. Белите им пики щръкнаха към небето като бодли на таралеж. Към тях препуснаха местни момчета, синове на селяци и търговци, и четта им набъбна многократно.

Халите които първи бяха нахлули в езерата на Вонеща вода и бяха пили повече, започнаха да мрат. Мускулите по телата им се стягаха в спазми, те се въртяха отчаяно и рухваха.

Онези, които бяха пили малко, просто избълваха изпитите глътки вода, излизаха на сушата и изхвърляха съдържанието на стомасите си. Бяха толкова изнемощели, че не можеха да се движат.

Но повечето чудовища просто се оттеглиха от езерата и спряха, замаяни от обезводняването. Пипалата им увиснаха уморено като изсъхнали лози. Тежкото им хрипливо дишане се чуваше като глух рев.

Десетки хали започнаха да се въртят в безцелни кръгове, без да съзнават къде са тръгнали.

От юг сто подсилени коня напуснаха гористите хълмове и препуснаха през равнината. Водеше ги Габорн. Яздеше със свободните рицари, сякаш се мъчеше да надбяга вятъра. Заобиколи халската орда и препусна право към височината, където беше Ейвран. С него бяха Скалбейрн и барон Уагит, и още много рицари.

Габорн скочи от коня, кимна на Ейвран и погледна на запад към халите.

— Какво става там? — попита той. Лицето му беше мрачно и решително.

— Това бягане за водопой ги съсипа — отвърна Бинесман. — Подозирам, че поне половината от ордата е грохнала.

— Не чак половината — каза Габорн. — Според мен са останали поне четиридесет хиляди.

— Те умират — каза Ейвран. — Няма да могат да се доберат до Хейбърд.

— Мисля — заговори обнадеждено Уалахс, — мисля, че успяхме. Мисля, че спечелихме!

Ейвран погледна Габорн. Беше прехапал устни и гледаше втренчено към халите. Все някога щяха да измрат и той щеше да я заведе при Майстора на пътя. Там щеше да яде и да научи пътя, водещ към Единствената истинска господарка.

— Не сме спечелили — обърна се Габорн към Уалахс. — Може и да измрат, но няма да е без битка.

Още докато го казваше, от центъра на халската орда се надигна силен съсък.

Една от магесниците се изправи високо на задните си крака и започна да хвърля миризмата си далече и нашироко. Сияещите руни по тялото й заблестяха на слънчевата светлина, кристалният й прът блесна като бяла мълния.

Три убийства беше името й. В спомените на Ейвран тя беше млада и неустрашима, може би най-умната магесница в цялата орда. Само относителната й младост и неголемият й ръст й бяха пречили доскоро да води ордата. Други три хали се надигнаха срещу Три убийства и почнаха на свой ред да й съскат.

— Какво става там? — попита Габорн.

— Това е спор между господарки — каза Ейвран. — Те често се карат.

— Коя е водачката им? — попита Ейвран.

Въпросът смая Ейвран. Беше толкова очевидно.

— Онази, чийто задник е най-високо във въздуха. Виждате ли как другите държат техните по-ниско? Ако не го правят, ще ги убие.

Габорн ги загледа толкова напрегнато, че Ейвран чак се почувства гузна, че не може да му каже повече. Той опря в земята бойния си чук. Подпря се на дръжката също както се подпираше Бинесман на тоягата си, и се загледа примижал към халите, сякаш се канеше да им разчете мислите.

„Ако имах сетивата на хала — помисли тя, — щях да мога да надуша какво си казват. Щях да разбера за какво спорят.“

Но знаеше само, че спор като този може да продължи цял час, ако не и повече.

Слънчевата светлина бе толкова ярка, така болезнена. Докато халите продължаваха съвета си, Ейвран притвори очи.

В долината спорът рязко прекъсна. Една нейна съперничка леко се понадигна и Три убийства скочи и заби кристалния си прът в сладкия й триъгълник. Последва тъп грохот и главата на чародейката се пръсна на парчета като презряла диня.

Беше казала каквото имаше да казва.

Три убийства загълта залъци от мозъка й, а другите в ордата заръфаха сладките жили под краката й.

Останалите хали се отдръпнаха, почнаха да тичат насам-натам и да се подреждат в нови формации. Разделиха се на девет лагера, всеки предвождан от пурпурна магесница и всеки в Бойния ред.

Обърнаха се и закрачиха на изток, като се пръскаха на север и на юг в движение. Доста странна маневра.

Халите живееха в тунели под земята и обикновено вървяха през Долния свят в една нишка — от челото до тила. По този начин заповедите можеха да се предават лесно назад.

Разделянето на силите им противоречеше на основните им инстинкти. Нещо повече — ордата тръгна по посока на вятъра. Така нямаше да могат лесно да надушват противниците си.

— Какво правят? — попита Габорн. — Ако е това, което си мисля, то е ужасно!

Ейвран се разтрепера. Разбираше го съвсем ясно. Деветте армии щяха да оформят фронт с ширина от близо девет мили. Войските на Габорн на далечния хълм вече започваха да разбират опасността и заотстъпваха.

— Прав сте — каза Ейвран. — Халите знаят, че ще умрат. Но във Фелдъншир има много хора. Ще избият колкото може повече селяни. А после…

— Ще продължат да избиват — довърши Габорн. — Усещам навсякъде вълни на опасност. Ще заобиколят и ще тръгнат по течението на реката, ще прегазят град след град, докато стигнат Дворовете на прилива. Ейвран, как да ги спра?

Халите продължаваха на изток.

Ейвран замисли трескаво. Всеки път щом убиеха тяхна предводителка, новата магесница променяше тактиката. Дори сега другите магесници оспорваха мъдростта на Три убийства. Беше ги повела към вода. Беше ги повела към вода, но я завариха отровена. Халите бяха на ръба на бунт.

— Трябва да се отървете от Три убийства.

— Разбира се! — възкликна Габорн. Но я беше изгубил от погледа си. — Къде е тя?

— В средната формация — отвърна Ейвран.

Лицето му бе пребледняло. Тя разбра, че обмисля стратегии, че пресмята възможната цена. Беше се навъсил.