Дейвид Фарланд
Родена магьосница (12)

Странни вести

Ако слушаш добре, ще научиш от детето си толкова, колкото и то от тебе.

Пословица от Хиърдън

Йоме зяпна Ейвран с разтуптяно сърце. Толкова дребно, толкова крехко на вид момиченце. А приличаше на съдбовна поличба.

Йоме бе мислила, че мъжът й греши. Беше подозирала, че „Мястото на костите“ съществува само във въображението му, че просто не е могъл да приеме отхвърлянето на Земята.

Сега се боеше, че той ще прикани невинното дете да го отведе в Долния свят, за да се срази с тази „Истинска господарка“.

Бинесман се наведе над момичето. „Родена магьосница.“ Фразата на Джеримас още висеше във въздуха.

— Не е просто родена магьосница — каза Бинесман. — Тя е Земен пазител… чиракът, когото чаках толкова дълго.

Бинесман държеше дланите на Ейвран и й се усмихваше нежно. Мекият му глас, топлият допир, всичко това сякаш успокои детето. Но Йоме долови по скованата стойка на чародея и по начина, по който отбягваше да срещне очите на Ейвран, че той изживява вътрешна борба.

— Да не говорим на открито — каза Бинесман. — Хайде да влезем вътре.

Хвана ръката на момичето и го поведе към гостилницата на хана. Всички в градината ги последваха.

След като я настани на тезгяха, Бинесман я попита ведро:

— Кажи ми, дете, Ейвран ли се казваш?

Момичето кимна.

— А моят вайлд откъде го знае?

— Яздех моя граак и я видях като падна от небето. Падна долу, опитах се да й помогна и кръвта й покапа по мен. Тръгна с мен на север до Карис…

— Хмм… — измърмори Бинесман. — Странно съвпадение, не мислиш ли? Аз си изгубвам вайлд, и тъкмо ти го намираш?

Ейвран сви рамене.

— Това си е нещо повече от съвпадение — каза Бинесман. — Кажи ми, какво си мислеше, когато се случи?

— Не помня точно — отвърна Ейвран. — Предполагам… надявах се някой да ми помогне.

— Хмм… значи си небесен ездач? Сигурно се оправяш добре с животните. Обичаш ли ги?

— Да — призна Ейвран.

— С грааците добре ли се разбираш?

— Майстор Бранд казваше, че съм най-добрата, която бил виждал. Щеше да ме направи зверомайстор един ден.

— Хмм… — каза замислено Бинесман. — А имаш ли си любимо животно?

Ейвран поклати глава.

— Обичам ги всичките.

Бинесман помисли продължително.

— Случайно да харесваш растения повече от животни, или камъни?

— Как може човек да харесва повече камък от животно? — попита Ейвран.

— При някои е така. Аз лично обичам растенията почти толкова, колкото хората. Като момче, обичах да обикалям по ливадите и да броя стръковете лютиче, или броя на зрънцата в един житен клас. С часове съм гледал как се извива бръшлянът по дървесния ствол. Понякога имах чувството, че очаквам някакво откровение. Често… често седях и се вслушвах в сухите летни треви, смесени с всякакви билки, за да ми нашепнат някоя вселенска истина.

— Често се опитвах да мисля като дъб или да си представям как пътуват под земята сплетените корени на трепетликата, или да се чудя какви ли сънища сънува върбата — продължи той. — Кажи ми, ти правила ли си някога това?

— Говорите като луд! — Ейвран се намръщи.

Джеримас се изсмя гръмко и рече:

— Ето това дете ти казва истината.

— Да, звучи безумно — призна Бинесман. — Но всеки от нас си има по някоя малка лудост и онези, които не си я признават, обикновено са по-луди от останалите. Чародеите, както ще ти каже всеки, са доста чалнати.

Ейвран кимна, сякаш това й се стори смислено.

— Аз обичам Земята — обясни Бинесман. — Но по-важното е, че знам, че и ти трябва да я обичаш, по своя си начин. Любовта към нея не е нещо лошо, нито е срамно. Ти си намерила голяма сила. Има сила в това да изучаваш живота на растения, на животни и камъни. Тя е в сърцевината на Земната мощ. Зеленото по дланите ти е дошло, защото в жилите ти тече земна кръв.

— Но… аз… стана случайно. Просто кръвта на зелената жена покапа по мен.

Бинесман поклати глава.

— Не, земната кръв е била в теб през цялото време. Винаги е била част от теб, още когато си се родила. Ти си родена магьосница. Но при земните същества кръвта зове кръвта. Ето защо дойдох в градината преди малко. Усетих, че си там. Нещо повече, подозирам, че ти си призовала моя вайлд от небето. И когато си докоснала кръвта на зелената жена, не си могла да я махнеш, защото е потекла в теб. Сходните неща се търсят.

— Но се чувствам странно оттогава — възрази Ейвран. — Придобила съм… странни нови сили.

— С времето щеше да развиеш тези сили — увери я Бинесман. — Допълнителната земна кръв само е ускорила процеса, усилила е твоя усет. Но те уверявам, ако не беше същество на Земята, кръвта на вайлда щеше да се отмие от ръцете ти.

Йоме слушаше смаяна, без да откъсва очи от момичето. Ейвран имаше рижа коса и лунички, и във всяко друго отношение, ако се пренебрегнеха зелените татуировки по дланите й, приличаше на съвсем обикновено дете. Но в погледа й се долавяше напрегнатост, имаше силен дух, и зрялост, която щеше да се стори изненадваща за Йоме дори у жена два пъти по-голяма от Ейвран.

— Казваш, че си развила странни сили — обади се Габорн. — Разкажи ми за тях.

Ейвран огледа хората в хана, сякаш се боеше да говори открито, сякаш се страхуваше, че никой няма да й повярва.

— Кажи — прикани я Бинесман.

— Ами, първо — заговори Ейвран, — не мога да спя добре, освен…

— Ако си заровена под земята ли? — попита Бинесман.

Ейвран закима храбро.

— И слънцето сега ме наранява. Дори когато слабо ме докосне, имам чувството, че ме изгаря.

— Това мога да го оправя — каза Бинесман. — Има руни на защита от такива неща — толкова мощни заклинания, че ще можеш едва ли не през огън да вървиш. Ще те науча на тях.

— И мога да усещам къде има храна — като моркови под земята и орехи, скрити в тревата.

— Това също е обичаен дар за Земните пазители — каза Бинесман. — От „плодовете на гората и полето“ можеш да ядеш колкото си щеш. Земята ти ги дава щедро.

— И освен това можех да виждам Земния крал — каза Ейвран. — Можех да затворя очи и да видя един зелен пламък, и да преценя съвсем точно къде е. Но… това вече не действа.

Извърна се и погледна Габорн със съмнение. В очите й нямаше нито обвинение, нито присъда. Но Йоме разбра, че тя със сигурност знае, че е изгубил силите си.

— Е, — каза изненадано Бинесман, — това вече е достойно за книгите! Не бях чувал за такава сила досега. Но всеки магьосник си има свои дарове, съответстващи на неговите нужди. Убеден съм, че докато растеш, ще откриеш и нови. Има ли нещо друго?

— Ям мозъци на хали — призна Ейвран.

Един от лордовете се изсмя — явно не можеше да повярва.

— Че откъде си взимала мозъци на хали? — попита Бинесман.

Ейвран посочи зелената жена.

— Пролет уби една на пътя и почна да я яде, замириса ми хубаво и не можах да се сдържа. След това имах странни сънища — сънища, които ми позволяват да разбера какво е да си хала, да мисля като хала, да говоря като тях и да виждам като тях.

— И какво научи? — попита Джеримас.

— Научих, че халите говорят, като правят миризми — каза Ейвран. — Пипалата по лицата им служат, за да се „слушат“ една друга, а тези на дупетата им издават миризмите.

Един лорд изграчи скептично:

— Значи твърдиш, че си говорят със задниците?

— Да — заяви Ейвран. — В това отношение не се различават много от някои хора.

Джеримас се изсмя гръмко и каза на лорда:

— Е, хвана те натясно, Дълинс.

Но шегите засегнаха детето. Ейвран се сви в себе си и леко затрепера, местеше поглед от човек на човек.

— Не си измислям!

Йоме знаеше, че е права за миризмите. Между лордовете отдавна имаше спор дали халите изобщо изпускат миризми. Повечето се кълняха, че човек не може да подуши хала. Други вярваха, че маскират миризмите си. Но предния ден при Карис злата магесница беше пуснала вълни от гнусни миризми над войските на Габорн, причинявайки им ужасни щети.

— Не лъжа — каза Ейвран. — И не съм луда. Не може да мислите, че съм луда. Няма да ме затворят в клетка като Корман Гаргата.

— Вярваме ти — каза Йоме и се усмихна мило. Никога не беше чувала за Корман Гаргата. Но понякога нищо не можеше да се направи с един луд и такива окаяни същества ги затваряха за тяхно добро, с надеждата, че времето ще изцери умовете им.

— Знам, че не си луда — каза Габорн. Като че ли искаше да я измъкне обратно от черупката, в която се беше свила. — Значи халите си говорят с миризми?

— И четат и пишат, освен това.

Йоме се слиса. Никога не беше подозирала такова нещо.

— Но защо никога не сме виждали тяхното писмо? — попита Габорн.

— Защото те пишат с миризми. Оставят миризми, написани по камъните, по всяка своя пътека. Така най обичат да си приказват. Всъщност за една хала е по-лесно да напише съобщение, отколкото да си говорят лице в лице.

— Защо? — попита Габорн.

Ейвран се помъчи да обясни.

— За една хала светът е миризма. Вашето име и вашата миризма са едно и също, така че за да каже една хала „Габорн“, трябва просто да направи вашата миризма.

— Звучи съвсем просто — каза Габорн.

— Просто е, но и не е. Представете си, че си говорим и вие ми казвате: „Ейвран, много красиви ботушки от заешка кожа носиш. Откъде си ги взе?“ И аз кажа: „Благодаря, намерих ги край пътя, и никой не каза, че са негови. Затова сега са мои.“

— Когато си говорим така, всяка дума, която изричаме, излиза от устата ни и остава за миг във въздуха. После тя сама заглъхва. Така нашите думи са низ от звуци, които излизат от нас. Но при халите думите не изчезват сами. Всички тези миризми, всички тези думи просто увисват във въздуха… докато не ги изтриеш.

— И как става това? — попита Бинесман. Всички в свитата на Габорн се струпаха около Ейвран, сякаш беше някой велик схолар в Къщата на Разбирането. Ловяха всяка нейна дума.

— След като създам всяка миризма, трябва да направя обратната й, не-миризмата, която я изтрива.

— Какво?… — Бинесман зяпна. — Казваш „аз“. Но имаш предвид халите, нали?

— Да, имам предвид, че халите правят не-миризмата.

— Отрицателното на миризмата ли? — попита Габорн.

— Да — отвърна Ейвран малко колебливо, сякаш не беше чувала досега думата „отрицателно“.

— Значи като кажа думата „Габорн“, аз трябва да създам миризма, която означава „не-Габорн“, преди да го изрека отново. Трябва да махна от въздуха думата „Габорн“.

— Но това понякога е доста трудно — каза Ейвран. — Ако изкрещя думата, ако направя миризмата много силна, трябва после да я открещя. И колкото по-далече си, толкова по-трудно ти е да разбереш съобщението ми. Затова халите се научават да си говорят, когато са близо, да си говорят тихичко, да правят миризми, които са толкова слаби, че други животни дори не могат да ги подушат. Те са просто като шепот, който се носи из въздуха.

— Чакай малко — намеси се един от лордовете. — Казваш, че трябва да накараш тази дума да изчезне. Но защо просто не направиш всички миризми наведнъж? Човек може да влезе в една стая и да подуши морковите, телешкото и ряпата, които врят в тенджерата едновременно.

— Може — каза Ейвран, — но това не означава нищо. За една хала това ще са само разбъркани думи. Представете си, че вземете всички думи, които казах през последните няколко минути, и ги кажете наведнъж. Ще го разбере ли някой?

— Значи халите трябва да говорят бавно — разсъди Габорн.

— Не много по-бавно, отколкото си говорим с вас сега — отвърна Ейвран, — поне когато са близо една до друга. Но е трудно да се разбират от големи разстояния.

— Ето защо халите пишат — продължи Ейвран. — През цялото време. Ако някой съгледвач мине по една пътека, той оставя след себе си съобщение, което казва какво е усетил, къде за последен път е видял врагове.

Тази новина смая Йоме и всички останали в стаята. От векове хората се бяха чудили как си общуват халите. Повечето заключаваха, че го правят, като си развяват пипалата. Но разказът на Ейвран щеше изцяло да промени начина, по който хората възприемаха халите. Момичето съзнаваше това и като че ли вече се бе освободило от задръжките си.

— И още нещо — каза Ейвран. — Халите не виждат като нас. Те могат да виждат само отблизо и виждат света само в един цвят, но това не е цвят. Не мога да го обясня, но е като цвета на мълнията. Мълнията ги заслепява. Когато светне, те се чувстват така, както се чувства човек, когато погледне към слънцето. Много е болезнено.

— Ти си едно храбро малко момиче — каза Габорн. И сякаш бе чакала тази похвала, цялата решимост на Ейвран рухна. Изведнъж сълзи напълниха очите й и тя захлипа. — Твоят разказ обаче буди някои въпроси.

— Какво? — попита Ейвран.

— Например, можеш ли да ми кажеш за характера и разположението на войските на халите?

Ейвран го изгледа тъпо.

— Характера?

— Армиите на халите — уточни Габорн. — Знаеш ли колко са халите?

Ейвран поклати глава.

— Ами аз… една от халите, от които ядох, беше съгледвач. Другата беше магесница. Не знам колко са.

Габорн отново се обърна към Ейвран.

— Ще поставя въпроса по друг начин. Нямаш представа колко хали има в Долния свят, така ли?

Ейвран като че ли се посъвзе. Затвори очи и след дълга пауза отвърна:

— Долния свят е пълен, но халите… те не могат просто да живеят където и да е. Храната не стига.

„Храната сме ние“ — помисли Йоме. Габорн се обърна към съветниците си. Умовете гледаха безчувствено.

— Ваше величество — продължи Ейвран, — страх ме е.

— От какво? — попита тихо Габорн.

— Истинската господарка е разгадала голяма част от Главната руна. Вчера вие унищожихте Печата на опустошението, който нейната чирачка постави над Карис.

Габорн кимна. Беше убил най-могъщата хала магесница, споменавана някога в книгите. Частица от Йоме се беше вкопчила в надеждата, че Габорн вече е премахнал най-могъщата хала. Но това дете я описваше като „чирачка“ на някакъв още по-могъщ господар.

— Разкажи ми за нея — настоя Габорн.

Погледът на Йоме пробяга към Бинесман. Магьосникът, неизменно изгърбен, изведнъж пребледня. Приведе се над тоягата си, сякаш търсеше опора.

— В Долния свят — заговори Ейвран — Истинската господарка взима дарове. И ги дава на своите водачи.

— Халите винаги са могли да се изяждат една друга и така да растат — каза Габорн. — Сигурна ли си, че не е същото?

— Друго е — настоя Ейвран. — Халите могат да си ядат мозъците, за да научават повече. И да си ядат сочните жили под мишниците, за да растат. Но сега те са открили знанието за руните. Тя вече е разшифровала руните на гъвкавост, на мирис и на мускул. Сега се опитва да усъвършенства метаболизма.

Настъпи тишина. Воините се спогледаха многозначително. Да се изправиш срещу хала си беше лоша работа. Но срещу хала с дарове на метаболизъм — ужас.

— Но има и още нещо — продължи Ейвран. — Не мога да го разбера. Печатът на опустошението, който вие унищожихте, беше част от нещо по-голямо. Тя възнамерява да свърже Печата на опустошението с Печата на небесата и Печата на адския огън.

Бинесман се сепна и се подпря на тоягата си за опора.

— Това… това е невъзможно! Никой не може да дешифрира толкова много от Главната руна!

— Възможно е — настоя Ейвран. — Видях как руните се оформяха в Мястото на костите! Вие видяхте Печата на опустошението…

— Но… — заломоти Джеримас, — на човечеството са му били нужни хиляди години, за да дешифрира формите на най-мъничките руни — мускула и ума! Как е възможно една хала да научи толкова много?

— Тя ги разкрива, като гледа в огъня — каза Ейвран.

Бинесман се дръпна назад.

— Кълна се в Дървото!

Лицето му се беше вкочанило. Изглеждаше слисан, сякаш някой го бе халосал по главата със суровица без явна причина.

— Кълна се в Дървото… — Знаеше нещо неизвестно за Йоме, усети тя. Или може би просто подозираше нещо. — Ама ти сигурна ли си, че тази Истинска господарка е хала, а не е някакво друго същество?

— Видях я — увери го Ейвран. — Огромна е, но си е просто хала.

Бинесман поклати глава, сякаш не можеше да го повярва.

— Не ще да е просто хала.

— Казваш, че свързва тези печати — обърна се Габорн към Бинесман. — Какво ще правим сега?

— Ами тя се кани да свърже Силите на Огъня и Въздуха срещу нас — каза Бинесман. — Земята и Водата ще се смалят. Животът ще… ще се промени из корен, не смея дори да си представя последствията.

Джеримас заключи:

— Тя ще унищожи света!

— Не! — каза Ейвран. — Тя не иска да унищожи света — просто… ще го промени в място, където ние няма да можем да живеем повече.

— Възможно ли е това? — попита Габорн Бинесман.

Чародеят се навъси и се почеса по брадата.

— Щом може да разбере толкова късове от Главната руна, светът не е виждал толкова могъщо същество…

— Ейвран — прекъсна го Габорн. — Трябва да намеря тази Истинска господарка. Трябва да я убия, и то час по-скоро. Как мога да стигна до нея? Казваш, че не можеш да ми нарисуваш карта. Но също така твърдиш, че научаваш, като ядеш мозъци на хали. Има ли някакъв вид хала, която трябва да изядеш, някоя, която знае пътя… някоя съгледвачка например, или вияч?

Ейвран го погледна. Очите й бяха изпълнени с нещо неописуемо. Йоме долови едновременно и отвращение, и смут, и желание да помогне.

— Може би! — каза детето. — В долния свят има означения… указани посоки.

— Посоки ли? — удиви се Габорн. — Значи трябва да разбереш по-добре езика им? Можеш ли да получиш това от която и да било хала?

Ейвран поклати глава и отвърна смутено:

— Не. Не всички хали говорят на един и същи език.

— Какво? — попита Габорн. — Също като роуфхейвънския и тайфанския?

Ейвран се опита да обясни.

— Не точно това. Но един дърводелец не говори като воин, нали? Той си има свои думи за сечивата и за нещата, които прави с тях, има си собствен език. При халите е същото. Всички те си имат различни работи. Ако искаш да стигнеш до Истинската господарка, трябва ти точно определена хала. Халата… за нея няма име. Има само миризма.

— Означена ли е по някакъв начин? — попита я Габорн.

Ейвран сбърчи вежди.

— Тя е… Пазач на пътя — заговори бавно момичето, сякаш търсеше подходящото описание. — Тя е Майстора на пътя. Знае накъде водят пътеките в Долния свят и кои врати са заключени, и как се пазят.

— Колко от тези чудовища вървят с ордата?

— Едно.

— Само едно?

— Да! — закима Ейвран и очите й светнаха. — Само едно — едър мъжкар, с трийсет и шест пипала и огромни лапи, и руни по мишците. Аз… сигурно ще го позная, ако го видя, ще му надуша миризмата!

Габорн погледна Йоме. Очите му бяха измъчени, изражението — като на уловено в капан животно. Йоме разбра, че тръгва, че ще тръгне към някакво място, където тя няма да посмее да го последва.

— Господа — обърна се Габорн към рицарите в хана. — Пригответе конете. След час тръгваме за Карис.