Дейвид Фарланд
Родена магьосница (32)

Пастирът

От всички познати нам зверове халите си остават най-загадъчните, защото малцината, които са наблюдавали навиците им, рядко успяват да преживеят срещата.

Учителят край камината Вейлън, от Стаята на зверовете

Ейвран имаше чувството, че е понесла света на раменете си. Предния ден, докато бягаше от халите при Карис, си бе въобразила, че животът никога няма да е по-тежък или по-отчаян.

Сега разбираше, че не е била права.

Габорн искаше от нея нова победа. Искаше отговори на въпроси, но тя ги нямаше.

Почти веднага след като яде от халата започна да се чувства зле. Отначало помисли, че прилошаването е заради личните й тревоги, отчаяние от собствените й провали.

Само няколко мига след като яде от мозъка на халата разбра, че това не е Майстор на пътя.

Халата се наричаше Пастира и беше наясно с всички тънкости на животинското оплождане и на касапството. Знаеше как да разфасова един труп и да го приготви за господарките си.

Пред нея се разгърнаха видения от Долния свят, каквито не беше виждала никога: огромни пещери, в които растяха невероятни растения. Някои от тях бяха корави като хрущял и полагаха всички усилия да приличат на скали. Други бяха бодливи като морски таралежи и вирееха на открито, или висяха като въжета от пещерните сводове.

Халите грижливо отглеждаха тези растения. Но не ядяха събраното.

Вместо това сред насажденията пасяха гигантски червеи и странни животни — щяха да са й нужни цели часове докато ги опише: паякообразни същества, големи колкото къщи, и рогати бръмбари с размерите на бик.

Така халите отглеждаха стадата си.

Пастира беше тъпкан с най-интимни подробности за жизнения цикъл на всяко животно. Знаеше как да ръчка с железен остен големия колкото къща женски паяк, за да напусне полога с току-що снесените яйца. Знаеше какви паразити живеят по гигантските червеи и кои миризми да използва, за да отърве червеите от паразитите.

В ума на Ейвран на порой се заизлива безполезна информация, гмеж от образи, мисли и миризми, които я зашеметиха. Почти нищо не можеше да разбере от това.

Но образите бяха все пак по-цялостни отпреди. От това същество Ейвран беше изяла повече, отколкото от другите. Сигурно беше от това. Или може би защото разбираше контекста на мислите на тази хала по-добре, отколкото на другите.

Започваше да научава езика на халите, да вижда и разбира като хала. Спомените вече не изглеждаха толкова заплетени през очите на друг.

Все пак, когато виденията започнаха, я жегна отчаяние. След като бе изгубила дълго време в търсене на Майстора на пътя, Ейвран в края на краищата беше изяла фермер.

Затова, когато започнаха болките й, отначало си помисли, че е заради отчаянието.

Габорн я беше взел на коня си и я бе прегърнал грижовно през корема с желязната си ръкавица. Стомахът й беше пълен и се гърчеше на спазми като всеки път, след като ядеше от хала.

Хората му бяха обкръжили Скалата на Мангън и той се разпореди да поставят стражи и патрули наоколо, за да не позволят на халите да се измъкнат. Но главната си сила задържа по на запад, за да може вятърът, духащ предимно оттам, да носи миризмата им към чудовищата.

Заповяда на коларите си да отидат в Балитън и да се върнат с резервите за обсадата, а след това отиде с Ейвран до един малък поток, на една миля западно от скалата.

Потокът мудно се виеше през степта. Бреговете му бяха обрасли гъсто с ракитак и върби. Когато приближиха до водата, стадо сърни изскочи и побягна от храсталаците.

Габорн я отведе под един дъб. Ейвран отмете с ръка жълъдите и седна под сянката му.

Йоме приседна до нея, избърса потта от челото й и каза:

— Не изглеждаш добре.

— Наистина не съм добре — каза Ейвран.

— Просто поседи тук, мъничката ми — успокои я Йоме и я хвана за ръката. — Ще се грижа за теб.

Ейвран погледна кралицата в лицето. Йоме я гледаше напрегнато, изпълнена с тревога.

„Тя не ме познава — помисли Ейвран. — Не би могла да се тревожи за мен.“ Но изражението на Йоме говореше друго. Някои хора бяха по-грижовни от други. Някои хора бяха способни да обичат другите до болка.

Чародеят Бинесман разчисти земята наоколо и извлече настрана нападалите клони. Един от капитаните на Габорн, побелял ветеран с набраздено от белези лице, даде на зелената жена една тояга. Започна да я учи как да я държи здраво, а след това — на няколко основни бойни стойки и маневри — ръгане, забиване и замах. Стоящият наблизо барон Уагит също взе тояга и почна да се учи заедно със зелената жена.

Ейвран ги гледаше, за да не мисли за своите проблеми. Но главата й изведнъж се изпълни с ужас. Нещо ужасно не беше наред.

— Помогнете ми — примоли се тя на Йоме.

Йоме се вгледа в лицето й. Кралицата беше дребна и наполовина индопалка. Беше невъзможно да я погледнеш и да не забележиш пронизващите очи, толкова тъмнокафяви, че чак черни, отразяващи светлината. На ръст и на тяло много приличаше на Сафира.

— Джюрийм — помоли Йоме. — Донеси на детето малко вода. Зле й е.

— Веднага. — Джюрийм тръгна към потока.

— Какво ти е? — попита Йоме.

Беше й трудно да обясни. Връхлетяха я десетина спомена наведнъж — уроци как се присажда скално растение, как се хваща рогов бръмбар, мразът от тичането сред високи планини през заледена река и видения на мълнии, проблясващи в небето над бойното поле при Карис. Ужасът я пронизваше на разкъсващи вътрешностите й вълни.

— Не знам… все едно че се давя — промълви Ейвран.

— Давиш се? — учуди се Йоме.

Ейвран не можеше да обясни. Пронизваха я странни страхове и копнежи. Само сви рамене.

— Може да е от спомените. Всичките тези спомени…

Йоме сложи длан на челото й. От него капеше пот като капки утринна роса. Джюрийм се върна с мях с вода. Йоме го вдигна до устните й и я накара да пие.

Устата и гърлото й бяха толкова пресъхнали… Не се беше чувствала така след ядене на хали. Пи дълго, докато стомахът не я заболя, но водата не я облекчи.

Разплака се.

— Няма нищо — каза Йоме. — Поела си спомените на три хали само за един ден. Това сигурно е твърде много за едно малко момиче.

Но Ейвран поклати глава. Не беше това. Потта бликна от челото й още по-силно. Сърцето й заби лудо и тя задиша дълбоко. Коремът никога не я беше болял толкова. Никога не се беше изпотявала толкова обилно.

Уплаши се да не би тази хала да е отровила кръвта й.

— Всички, които познавам, умират — проплака Ейвран. Не посмя да каже, че я е страх, че и тя може да умре.

— Помогнете ми — примоли се Ейвран.

За нейна изненада Йоме я прегърна през врата с една ръка, а с другата притисна гърдите й.

— Ще ти помогна — прошепна Йоме. — Винаги когато имаш нужда от мен, каквото и да поискаш, ще ти помогна, колкото мога.

Това я утеши. Осъзна, че жадува за човешка близост. Взрив от спомени отново я заля и Ейвран проплака.

— Бинесман — примоли се Йоме. — Можеш ли да отделиш един миг?

Чародеят дойде да прегледа Ейвран. Накара я да отвори широко уста, погледна очите й. После заяви озадачено:

— Нищо й няма, доколкото мога да преценя.

— Поти се, тресе я и трепери от ужас — каза Йоме.

Бинесман възрази:

— Пипни я по челото. Няма никаква треска.

Йоме го изгледа като гламав. Пак пипна челото на Ейвран и угрижено поклати глава.

Бинесман погледна детето разтревожено, извади някакви билки от джоба си и ги даде на Йоме, след което я предупреди:

— Ако се влоши, повикай ме веднага.

Ейвран остана да лежи вцепенена, измъчвана от странните усещания. Болка стягаше стъпалата и ставите й; сухота мъчеше дробовете й; разкъсваше я жажда. Правеше всички усилия да пренебрегне болката. Загледа се отново в зелената жена.

Учителят на вайлда я превеждаше през все по-сложни неща. Личеше, че е удивен от това колко бързо се учи. Барон Уагит изоставаше. Ветеранът бързо премина от стойките и основните маневри към движения с цялото тяло — скокове напред, бързо извъртане, париране и съчетани движения.

— Преподавал съм тоягата в Стаята на оръжията дванайсет години — каза в един момент едрият рицар на Бинесман, — но за такова момиче не съм и мечтал. Като приключиш с нея, мога ли да я взема за жена?

Бинесман се засмя.

Ейвран изпита ревност. Бинесман се мъчеше на всяка цена да обучи вайлда, а Ейвран я смяташе за своя приятелка. Не й харесваше това, което чародеят правеше със зелената жена, превръщайки я в оръжие. Не й харесваше повече, отколкото й харесваше това, което Габорн искаше от самата нея.