Дейвид Фарланд
Родена магьосница (45)

Рзгромът

Конническият боен чук е предпочитаното оръжие на Мистария. Дръжката на такъв чук може да е дълга от четири до шест стъпки и е направена от най-добрата стомана. Главата е тясна, с шип, достатъчно дълъг, за да може да прониже черепа на хала или мъжка броня.

Учителят край камината Бандър, откъс от „Наръчник по оръжия“

Ейвран и Бинесман седяха под звездната светлина. Слънцето беше залязло преди часове и на хоризонта бавно се издигаше двурогата луна. В далечината Ейвран виждаше примигващите светлинки на огньовете около Скалата на Мангън.

От околните хълмове бяха слезли сърни да попасат в ливадата. Стъпваха с нежните си копита около нея толкова безгрижно, все едно Ейвран бе една от тях.

Бинесман беше забил тоягата си в земята — бе обяснил на Ейвран, че Земните пазители винаги правят това, за да може тоягата да извлече сила от почвата.

След това замълча. Не отведе Ейвран настрана да й показва растения в тъмното и да се тюхка колко малко време му оставало. Този път просто си седеше, отдъхваше загледан над полята, сякаш можеше да види така чак до края на света.

„Навярно мълчи, за да не подплаши сърните“ — помисли Ейвран.

— Заклинание ли правиш? — най-сетне го попита тя боязливо, да не би да наруши покоя му. Сърната, която пасеше до нея, само помръдна едното си ухо, като чу гласа й.

Бинесман извърна глава и я погледна с крайчеца на окото си. Замисли се за миг.

— Да, може и заклинание да се нарече. Използвам времето, за да се обновя. Допирът на тревата, мирисът на борове във вятъра, вкусът на почвата — всичко това ме съживява. Понякога отдихът може да прилича на магия, нали?

— Ами…

Дълго време тя не проговори нищо, след това попита:

— Бинесман, какво става с хората, когато умрат?

— Телата им се връщат в Земята, а духовете им… правят каквото там правят духовете.

— Ти видя Ерден Геборен — каза Ейвран. — Той щастлив ли беше?

— Колкото могат да са щастливи духовете — измърмори Бинесман. Личеше, че отклонява трудните въпроси. Опитът на Ейвран показваше, че възрастните рядко обичат да отговарят на трудни въпроси. С времето те дори се научаваха изобщо да не се замислят над тях.

— Но… не всички духове оживяват, нали? С другите какво става?

Бинесман я погледна.

— Всъщност никой не знае. Казват, че някои се прераждат в отвъдния свят, или може би се раждат в светове, които са сенки на нашия, точно както нашият е сянка на Единствения свят. Но изглежда, че не всички духове си отиват — нали някои си остават тук, като призраци.

— Мисля, че бих предпочела да стана призрак — въздъхна Ейвран. — Тук си ми харесва.

— Защо? — попита Бинесман. — Смъртта ли искаш да измамиш?

— Разбира се.

Бинесман се усмихна.

— Не можеш я измами. Но някои хора се научават да я посрещнат спокойно. Някои дори я прегръщат като приятел.

— Това е само надвиване на страха — възрази Ейвран. — Всеки може да го направи. Аз искам освен това да измамя смъртта.

— Ясно — каза Бинесман. — Значи искаш да разбереш как да се върнеш тук като призрак. Не съм сигурен дали знам отговора. Мисля, че мъртвите могат да чуват мислите ни. Все едно че можем да ги призовем, като мислим за тях, или като пожелаем да са наблизо. Или навярно като мислим за тях, ние просто им придаваме по-силна форма. Не знам…

Помълча малко, след което добави:

— Забелязал съм, че призраците почти винаги са били приживе същества с много силна воля. До голяма степен повечето от тях са хора, които са искали доброто, стремели са се да съграждат, а не да рушат.

— Но не всички ли?

— Не всички. Някои са били хора или същества само с голяма воля, но с черни сърца.

— Какво друго може да направи от едно същество призрак? — попита Ейвран.

— Кой знае? Виждаш звездите в небето. Те са милиони, и около всички тях се въртят светове като нашия. Или поне късчета от светове като нашия.

— Това го знам — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд го пееше… откъс от „Сага за сътворението“.

— Наистина ли? — попита Бинесман. — Трябва да е бил мъдър човек. Днес малцина я знаят.

— Е, знаеше само част от нея.

— Тогава ще ти кажа какво знам. Виждаш ли, някога е съществувал само един свят, и една звезда, а под нея растяло Единственото истинско дърво. И Единствената руна ги свързвала в едно. Но един враг се постарал да промени това, за да го завладее. Врагът строшил руната и отломките се разлетели. Разсипали се като парчета счупено стъкло и се пръснали из космоса. И сега съществуват милиарди светове, ако не и повече, и всеки от тях се върти около собственото си слънце. Всеки от тях е късче от Единствения истински свят, всяко повече или по-малко истинско по своему.

— Значи на онези светове има хора като нас ли? — попита Ейвран.

— Не точно като нас, според мен. Всички ние сме изкривени отражения на нещо по-голямо, на онова, което някога сме били. Ние тук сигурно не бихме минали за човешки същества на техните светове; те сигурно не биха могли да минат за хора на нашия. Но сме сходни в сърцата си, макар и не по външност. Всички копнеем да се върнем на Единствения истински свят. Според някои тъкмо нашите духове, нашите призраци, нашите истински същности копнеят да се завърнат у дома.

Ейвран знаеше, че някои чародеи са пътували до отвъдния свят. Огнетъкачите на Радж Атън бяха призовали Сияен на мрака от Единствения истински свят, както понякога го наричаха. Беше слушала и за други същества от това загадъчно царство.

Бинесман сбръчка чело.

— Ейвран… — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Ейвран, Земята… иска сега от нас да бъдем силни. Бъдещето ни връхлита. Усещам го като надигаща се буря. Създадох вайлда, за да води земните битки, но не ми остана време да го довърша, да го обуча. Време няма да има. Вече го разбирам. Макар да не мога да го отвържа, ще го вземем с нас. Сигурен съм, че ще е от полза.

— За какво говориш? — попита Ейвран. Боеше се, че ще я поведе към Долния свят още в този момент, просто ще стане и ще я поведе в някоя дълбока пещера.

Изведнъж земята под нея започна да трепери и да се тресе. Откъм леса се чу съскане и за миг Ейвран си въобрази, че всеки миг от земните недра ще се надигне някой световен червей, като онзи, който бе видяла при Карис.

Но не, беше само земен трус.

Тя погледна към Бинесман за утеха, но чародеят се беше изправил и сочеше към небето. Осем звезди падаха една след друга.

— Какво има? — попита Ейвран. — Какво става?

Той посочи с брадичка към степта, към Скалата на Мангън, и Ейвран зяпна изумена.

Наблюдателните огньове около скалата изведнъж лумнаха, разтеглиха се и се сляха в полумесец.

Хората на Габорн палеха равнините!

— Хайде! — подкани я Бинесман. — Времето за отдих свърши. Да се включваме в битката.

 

 

Докато препускаха в галоп надолу от хълмовете и после през степта, Ейвран гледаше как пламъците изригват все по-нависоко.

Габорн беше разпратил конници, които препускаха срещу вятъра откъм Скалата на Мангън и хвърляха из полето горящи главни от постовите огньове.

Пожарът се разширяваше. Огънят ревеше и се издигаше на сто крачки във въздуха. Светлината му се поглъщаше от гъстите валма дим и те светеха в ръждивооранжево, и през тези светещи облаци Ейвран успя да зърне раздвижилите се горе по Скалата хали, размахващи в паника пипалата си.

„Какво прави той?“ — зачуди се Ейвран. Огънят нямаше как да се изкачи по скалата. Склоновете й бяха твърде стръмни и високи. Малкото диви лози и треви по тях нямаше да могат да се подпалят.

Но халите все едно сами бяха подпечатали участта си. Бяха избутали огромните стари дъбове от върха на скалата, хвърлили ги бяха надолу по склоновете. Сухата кора на дърветата щеше да се подпали и да вдигне облаци пушек.

Нима Габорн се надяваше да задуши халите?

Самата мисъл за това, кой знае защо, я ужаси.

Беше мирисала света като хала, знаеше нещо за най-мрачните им страхове. Миризмата на пушек се извисяваше над тези страхове.

Нещо повече, самият Огън я плашеше. Той беше враг на Земята и противник на нейната Сила.

— Усещаш ли го? — извика тя на Бинесман.

— Ти какво усещаш?

— Огъня. Той знае за нас. Разгневен е, че Габорн се стреми да го използва срещу самия него.

— Не се бой — отвърна Бинесман. — Огънят поглъща. Апетитът надделява над интелекта му. Той унищожава и ще разпространи опустошението си винаги, когато може. Изобщо не го интересува животът, нито човешкият, нито на халите. Но в това е и неговата слабост. Запомни го. Огънят ще погълне всичко около себе си, докато не погълне самия себе си.

Никога не беше чувствала Огъня като Сила, поне не толкова явно, колкото сега. Нарастващите й земни сетива й помогнаха да разбере надигащата се опасност.

— Но какво прави той? — извика Ейвран. Вече бяха на две мили от бойците.

Виждаше мъжете извън огнената линия, рицари на бойни коне, носещи се напред с насочени пики. Огнената светлина се отразяваше в лъскавите им ризници.

Изведнъж сред огнения вал с грохот се надигна пурпурна магесница. Руните й засвяткаха свирепо; тя стискаше кристалния си прът в една от огромните си предни лапи. Наоколо й се завихри дим и се понесе на гъсти валма след нея.

Халата изгази от пушеците и пламъците и насочи пръта си срещу връхлитащите я от три посоки рицари.

Един замахна с пиката си към хълбока й, тя се извърна да го посрещне и изсъска яростно. Изведнъж още магесници заизскачаха от огнения ад и се спуснаха след нея. Обгърнаха ги облаци отровен черен дим.

— Излизат изпод земята! — изрева Бинесман.

Чак сега Ейвран разбра. Халите бяха ровили под мъжете, за да ги изненадат отдолу. Габорн явно беше открил това и беше проникнал в тунела им. Беше запалил огньовете, изпълвайки с пушек кухините им.

Халите излизаха от една-единствена яма, малко извън огнената стена, и се втурваха право срещу воините на Габорн.

Бинесман я стисна здраво през кръста и препусна с все сила.

Щом приближиха, тя видя, че не всички бойци на Габорн препускат. При брега на потока стотици воини стояха край по-малки огньове и печаха върху тях грамадни късове месо.

С нарастващ ужас тя разбра какво пекат… бяха отрязали пипалата от задниците на мъртви хали и ги хвърляха върху горящите дънери.

Дори оттук надушваше чесновата миризма от печеното, воня, която отпращаше с писък думи в ума й: „Смърт, пази се! Смърт! Смърт!“

Погледна към Скалата на Мангън. Огнената стена бързо се придвижваше на изток и тъкмо започваше да поглъща подножието на стръмнината. Връхлетя върху дървата и сухите листа и отпрати огнен стълб на триста стъпки височина по стръмните скални стени.

Тъкмо когато разбра какво е намислил Габорн, и то започна… халите изпаднаха в паника.

Пръснаха се да бягат по билото на Скалата.

Огромна маса чудовища се понесе като обезумяло стадо на юг, към най-ниските стръмнини, и се втурна стремглаво надолу.

Халите се плъзгаха от върха, избутвани от следващите, които напираха отзад. Черните ракообразни чудовища размахваха отчаяно ръце и крака — и падаха.

Някои от скачащите отгоре чудовища падаха върху събратята си долу и ги събаряха. Под могъщите им челюсти се къртеха канари. Щом срещнеха камъните долу, туловищата на някои от халите се прекършваха. Други, останали без крака, изпълзяваха настрани и махаха безпомощно с крайници.

Земята потръпна отново и Ейвран се зачуди дали Габорн не е върнал силите си. Той ли предизвикваше земния трус?

Цяла каменна стена се срина и каменната лавина повлече със себе си още две хиляди хали. Озовалите се най-отдолу загинаха на място, а тези, които бяха най-отгоре, изпълзяха навън безпомощни. Бесен огън изригна по южния склон на Стената на Мангън и отпрати високо в небето облаци задушаващ дим.

През цялото това време Ейвран чуваше отчетливо смъртните писъци на халите в ума си. Миризмата на горящите пипала я смазваше.

Бинесман спря при Габорн. Седнал на коня си, той се взираше към разрушенията с очи, блеснали от отразените в тях пламъци. Бойният му жребец нервно пристъпваше на място.

— Не е ли красиво! — извика той. — Халите блъфираха, точно както каза Ейвран. Не можеха да построят нова Руна на опустошение. Надяваха се само да похабим силите си в опит да ги прогоним. След като го разбрах и реших да хвърлим огън из полята, останалото беше лесно. Този път няма да загине нито един!

— Знанието! — извика той. — Знанието е по-добро оръжие и от най-добрия боен чук!

Халите се хвърляха от скалата. Вместо просто да заслизат, някои дръзваха да скочат от стоте крачки височина и трошаха краката си при сблъсъка.

От димящия тунел изскачаха замаяни и се разбягваха последните пурпурни магесници и оръженоски.

Ейвран беше дала на Габорн оръжията, нужни за разгрома на халите. Изпълни я чувство на ужас. Не беше искала да причини толкова безсмислен погром.

Далече сред полята на юг се надигна глух тътен. Оцелелите хали се строиха в колона и започнаха да отстъпват. Земята трепереше под стъпките на паническия им бяг.

Габорн извърна очи към нея и посочи с брадичка към канарите.

— Хайде да видим дали ще можем да намерим Майстора на пътя.