Дейвид Фарланд
Родена магьосница (18)

Туинхейвън

Жените на Флийдс са груби и варварски. Затова мъжете на Флийдс ги обичат толкова пламенно.

От дневника на херцог Палдейн

Дъждът и тъмнината задържаха Ерин и Селинор в Балингтън. Няколко пъти през нощта идваха и си отиваха вестоносци за Габорн. Оставяха подсилените си коне долу, нахранваха ги с богат милн, но никой не се качи в плевника, където двамата любовници лежаха в прегръдките си.

През нощта Селинор обеща вечната си любов поне сто пъти и Ерин реши, че това трябва да е някакъв странен обичай на неговия народ. Беше се притеснила, че ако продължава така, няма да чуе следващия вестоносец, когато отвори вратата на конюшнята.

— Защо говориш за любов, когато можеш да правиш любов? — прошепна му тя накрая. Това го накара да млъкне, като се изключат пъхтенето и целувките.

Но малкото мигове откраднато блаженство не можеха да продължат вечно и когато един бухал плесна с криле в гредите на конюшнята, Ерин разбра, че е време да тръгват.

Ранното утро ги завари далече на север от селото — яздеха по кралския път през кръпките мъгла, загърнали низините между зелените хълмове. Далече напред прелитаха врани и грачеха. Кривата им диря в небето пресичаше короните на високите дъбове, където можеха да кацат.

Ерин и Селинор не говореха много. Странното дете магьосник и предупрежденията му за предстояща опасност бяха завладели ума на Ерин.

На много мили околовръст домовете и хановете все още бяха пусти. Предния ден оттук бе минала войската на Радж Атън и хората бяха избягали. Храна по пътя нямаше — спряха само веднъж, за да си наберат круши.

Докато Ерин береше, Селинор заобиколи къщата и откъсна една роза с цвета на зряла праскова. Поднесе й я да й се порадва и да вдиша деликатния аромат, после й я подаде.

— И какво според теб да направя с това? — попита Ерин. Беше яла розови плодчета зиме, разбира се. Но късането на рози нарушаваше законите на нейния народ. Флийдс беше бедна страна, особено на югоизток. Всяко стръкче трева беше ценна придобивка за конните кланове.

— Тя е за възхита — промълви той неуверено.

— О! — Макар и със закъснение тя си спомни, че в някои страни мъжете поднасят цветя като евтини дарове. Помириса я, порадва й се трийсетина секунди, след което — за да не отиде цветът нахалост — я тикна в устата на хубавата си черна кобила. Животното извърна муцуна.

Селинор й дойде на помощ.

— Можеш да си я носиш. В моята страна жените си затъкват рози в роклите. Тя е като парфюм, без да е толкова скъпо. — Взе розата и я затъкна на сребърната брошка, която Ерин носеше на наметалото си. Тя едва понасяше сладникавата й миризма.

— Премахва миризмата на конска пот, предполагам — каза Ерин. Зачуди се на жеста му. Дали миризмата й не му харесваше? Или се стараеше да бъде мил?

— Казват, че ако разтриеш листчетата й — промълви Селинор, — миришат още по-приятно.

Придърпа я към себе си и я прегърна пламенно. Тя все пак реши, че се старае да бъде мил. Разни страни, разни обичаи.

Всъщност той беше повече от мил. За миг тя помисли дали да не изрита вратата на къщата и да потърси легло. Предната нощ се беше доказал като доста способен любовник.

В този момент се появиха две Конесестри, тръгнали на юг от Флийдс. Изкачиха се на близкия хълм и враните в полето се разлетяха.

Когато приближиха, Ерин ги огледа. Двете момичета, изглежда, бяха от бедни семейства и изобщо не можеха да минат за рицарки. Кожените им доспехи бяха изрисувани с гербове, показващи клановете им. Всяка носеше колан от конски косми, боядисани в червено и сплетени за щастие. Шлемовете им бяха кожени, с вшити по тях железни плочки, с конски опашки, веещи се на гърба. Вместо тежки пики носеха обикновени копия.

Изглеждаха кипящи от енергия — нещо присъщо за хора, току-що получили дарове. Ерин предположи, че момичетата добре са се възползвали от силарите, отстъпени от Габорн на нейния народ.

Едното от тях имаше петна кръв от рана на хълбока. Отдалече миришеше на уиски, с което беше почиствало раната.

— Вие идвате ли насам, или заминавате? — попита ги раненото момиче, след като приближиха.

— Идваме — отвърна Ерин.

— Пътищата напред са трудни. Издънката на Лоуикър, Констанца, е блокирала всяко пътче. Засипала е пътищата с железни шипове. А ако тръгнете през дърветата, стрелците й ще използват кожите ви за упражнения по стрелба. Едва се отървахме.

Ерин го беше очаквала.

— Война значи? — попита Селинор.

— Знае ли човек? — отвърна другото момиче. — Не видяхме войски, строени на полето, ако това имате предвид. Не гори от желание да се опълчи на Земния крал, но и не иска конете му да опикаят пътищата й. Нейното е по-скоро женски яд, отколкото война, мен ако питате.

Селинор се изсмя високо на думите й и пожела всичко добро на младите жени. Смехът му обаче прокънтя фалшиво. Ерин разбираше, че има основания за тревога.

— Май трябва да свием през планините и да заобиколим Белдинук — каза той.

— А защо пък да не отцепим направо през полята на Лоуикър? — отвърна Ерин. — Ще спестим време и все едно че ще им се изплюем в лицето.

— Стрела, пусната в пристъп на гняв, може да те убие също толкова лесно, колкото и пуснатата във война. Имаме да свършим по-важни неща от това да плюем в лицата на хората на Лоуикър.

Ерин не беше толкова сигурна. В близкото минало Флийдс и Белдинук бяха воювали десетина пъти и донесената от момичетата вест беше събудила гнева й.

Все пак тя потисна яда си достатъчно, за да го последва, след като наближиха границата и Селинор зави на запад по един страничен път, водещ към Туинхейвън.

След десетина мили стигнаха до останките на селото. Всъщност не беше останало нищо. Пожарът го беше помел.

Ерин от пръв поглед разбра, че пожарът не е бил обикновен. Първо, пламъците бяха погълнали цялото село, обикаляйки около крепостната му стена. Вътре в този кръг адският огън беше погълнал всяко късче дърво — всяка кола, всяка греда във всеки дом, всяко дърво.

На някои места на мястото на доскорошните къщи все още стояха камъни. Тук-там като изгорели кости стърчаха комини. Каменни огради отделяха дворовете, покрити с пепел. В самия център на селището дори камъните бяха разтопени на шлака.

Никой не беше оцелял.

Ерин и Селинор подкараха през улиците и видяха овъглени трупове. Тук майка, понесла невръстното си дете. Там — кон, умрял докато е тичал в паника. По-нататък сред руините лежеше цяло семейство.

Селището бе унищожено от огнетъкачите. Ерин знаеше, че някъде в Мистария те бяха призовали Сияйния на мрака. Като част от своето жертвоприношение бяха изгорили живи хора. Това трябваше да е било селото. Туинхейвън.

Само една линия следи показваше, че някой се е осмелил да влезе в селото през трите изминали оттогава дни. Дирите кръстосваха улицата, от една изгоряла съборетина към следващата. Явно беше някой плячкаджия, който сигурно беше търсил буци стопено злато или сребро в пепелищата.

По-нататък по пътя имаше още села. Но околните селяни най-вероятно нямаше да посмеят да стъпят на това място. Мнозина смятаха за опасно да стъпиш на земя, където са убити хора.

Ерин и Селинор продължиха мълчаливо. „Само заради това трябваше да убием Радж Атън — мислеше си тя. — Трябваше да го убием.“

Яздеха като на погребение и оглеждаха развалините. Селинор изведнъж дръпна юздите и посочи.

— Виж!

В първия миг Ерин не разбра какво й сочи. Спря и се огледа.

По средата на една от близките сгради, между сенките, падащи от утринното слънце, едва успя да различи примигващия зеленикав пламък. Сякаш се беше разстлал по земята и ако слънцето грееше с пълна сила, сигурно изобщо нямаше да го забележи.

Зелените пламъци проблясваха над изстиналата пепел като мъгла. Като че ли оформяха кръг, може би петнайсет стъпки в диаметър, а вътре в този кръг блестеше огнена руна. Отпечатъци по пепелта показваха, че от този кръг е излязъл огнетъкач, придружен от Сияйния на мрака.

Но по-важното беше, че друга диря от човешки стъпки показваше мястото, където плячкаджията беше пристъпил в този кръг… и бе изчезнал.

Космите по врата на Ерин настръхнаха и по ръцете й полазиха мравки.

Тя погледна Селинор.

Лицето му се беше вцепенило.

— Врата — промълви той с боязън. — Врата към Долния свят.

При призоваването огнетъкачът на Радж Атън беше отворил тази врата. Ерин си помисли, че би трябвало да я затвори, след като си е свършил работата. Но тя не беше магьосничка. Може би затварянето на вратата бе по-трудно от отварянето й.

Усети, че устата й е пресъхнала, сърцето й заби лудо. Хрумна й нещо неочаквано и мисълта прониза съзнанието й.

— Щом Радж Атън може да призове един Сияен на мрака през тази врата — каза тя, — сигурно и ние можем да си извикаме един.

— Би било лудост да опитваме!

— Нима? Знаеш сказанията не по-зле от мен. Ерден Геборен си е имал Блестящи и Сияйни, които да се сражават за него. Все някой трябва да ги е призовал.

— Откъде знаеш, че нещо може да премине през това? — попита Селинор.

— Има начин да го разберем.

Слезе от коня си. Пепелта по земята беше изстинала и влажна. Нищо не помръдваше под краката й, но влагата усилваше горчивата миризма.

Тя приближи до руната, извади от пояса си кама и я хвърли в кръга.

Камата изобщо не падна върху пепелта. Зелените пламъци се завихриха срещу нея, вихрушката им я пое и тя изчезна.

След това зеленият огън отново затихна и се слегна над пепелищата. Толкова близко до него тя усети сухия му зной. Беше силен, но може би не толкова, че да я изгори.

„Бих могла да го направя това — помисли Ерин. — Бих могла да пристъпя и да се озова в друг свят.“ Сърцето й туптеше с все сила, гърлото й пресъхна съвсем. Пристъпи към кръга и спря на самия му ръб.

Погледна през рамо към Селинор.

— Недей! — предупреди я той. — Дори да успееш да преминеш, знаеш ли дали има път обратно?

Беше прав. Тя си представи как стъпва в пламъците, обкръжена от огнени саламандри и Сияйни. Според легендите хората най-напред бяха дошли от Долния свят. Значи там трябваше да има земя и храна.

Погледът й обхвана полята на Мистария, далечните дъбове, издигащи се с тъмното си злато на светлината на утринното слънце, враните, пляскащи с криле по пътя си в небето. Да остави всичко това щеше да е безумство.

Беше обещала да придружи Селинор до баща му. Все още с разтуптяно сърце, Ерин се дръпна от кръга.

Препуснаха на север.