Дейвид Фарланд
Родена магьосница (4)

Общение

Който тръгне по пътя на чародея, е длъжен да остави пътищата на простосмъртните.

Мистарска поговорка

По пътя на север от Карис Габорн все още надушваше мириса на война. Проклятията на злата магесница на халите се бяха просмукали в него като пушек от лагерен огън, лепнеха като потта в дебелата подплата под плетената ризница.

Пътят беше притихнал, призрачен. Нощта сякаш не се спускаше толкова отгоре, колкото се вдигаше като изпарения от дупките, осеяли полята. Не чуруликаха птици в здрача. Конските копита глухо тупкаха в разкаляната земя. Макар в свитата му да яздеха седем души, едва се чуваше скърцането на сбруи.

Стигнаха до някакво село. Доскоро Габорн знаеше името и на най-забутаното селце в кралството си, но паметта му беше угаснала със загубата на неговите Посветители в Синята кула.

Все едно. Селото беше пусто, само едно жълто псе се мотаеше по улиците, влачейки опашка. Никого нямаше да обиди с това, че е забравил името му.

Селото беше старо, скупчено нагъсто, със сгради от дялан камък. Някой гостилничар преди много време беше построил хан, който почти преграждаше пътя, може би защото си бе представял, че конниците по-вероятно ще спират, вместо да се опитват да го заобикалят. След това до хана бяха изникнали няколко дюкяна, а около дюкяните — къщи.

Конските стъпки закънтяха по-силно по улиците. Габорн чу как дрънченето на ризницата му отеква от каменните стени.

Селото лежеше притихнало, обвиняващо. Не играеха деца по улиците. Не се караха свадливи съседки през оградата. Не мучаха крави, подканящи доячките да седнат на столчетата. Не се виждаше стопанин, размахал брадвата да насече дърва за вечерния огън. Не излизаше дим от комините, понесъл съблазнителната миризма на печени кокошки.

Не кънтяха чукове. Звезди не пронизваха облачното небе. Не се чуваше детска песен.

„Ето как ще изглежда светът — помисли Габорн, — когато нас престане да ни има.“

— Трябваше да убием Радж Атън — изръмжа уморено Ерин Конал.

— Земята няма да го позволи — отвърна Габорн.

— Може би да тръгнем срещу Посветителите му? — предложи принц Селинор. — Няма да е същото като да го нападнем лично.

При мисълта за нападение на Посветители на Габорн му прилоша. Посветителите в повечето случаи бяха невинни. Красотата на Радж Атън беше неустоима като мълния, а гласът му — съкрушителен като небесен гръм. За да може един Владетел на руни да получи дарове от свой васал, васалът трябваше да му ги предложи доброволно. Но никой не можеше да предскаже как би реагирал той на властната настойчивост на Радж Атън. В Роуфхейвън казваха, че „Когато погледнеш в лицето на чистото зло, то ще е красиво.“ И наистина, Радж Атън беше красив.

Някои го смятаха за толкова убедителен, че заблуждава дори себе си със собствения си глас. Твърде често беше вкарвал хората в заблуда — дори своите врагове. Жените го обикваха само като го видят, мъжете го тачеха и се прекланяха пред него. Предлагаха му своите дарове и живота си в служба, защото успяваше да ги убеди, че е за тяхно добро.

Светът отиваше към катастрофа, към ужасна война с халите. Радж Атън вече бе убедил десетки хиляди хора, че човечеството ще може да оцелее в предстоящата война само ако всички влеят своите качества, своята сила, жизненост и ум в един единствен човек, който да е техният поборник. Този един-единствен човек щеше да стане безсмъртен, да се превърне в митичния Дар Всечовешки.

Разбира се, не всички хора бяха склонили. Ето защо Радж Атън бе повел война срещу Роуфхейвън, за да привлече населението му на своя страна и да го използва за своите цели.

Злината беше голяма. Мощта на Радж Атън бе нараснала дотолкова, че мисълта дали ще може да го сломи отчайваше Габорн. При толкова хищен и ненаситен владетел, единственият начин да бъде нападнат беше косвеният — както каза Селинор — като се избият неговите Посветители. Защото със смъртта на всеки Посветител неговият владетел губеше възможността да използва придобитите от него качества.

Така, с избиването на няколко хиляди Посветители, Радж Атън можеше да бъде омаломощен дотолкова, че да стане възможно да бъде надвит в сражение.

Но кой можеше да избие невинни Посветители? Във всеки случай не и Габорн. Мъжете и жените, отдали се на Радж Атън, просто бяха твърде слабоумни, за да прогледнат отвъд красивата маска. Други му отстъпваха своите дарове по принуда. Да, Радж Атън успяваше да опре силарите в плътта им и да извлече даровете им, но само защото се бояха повече от самия него, отколкото от ръждивочервените му силари.

— Той взе деца за Посветители в замък Силвареста — ядосано каза Габорн. — Няма да пролея детска кръв.

— Често го правеше и в Индопал — подхвърли Джюрийм. — Деца и красиви жени… знаеше, че никой съвестен мъж не би могъл да им посегне.

Габорн се чувстваше омерзен до дъното на душата.

Не можеше да понесе повече приказките за Радж Атън. Алчната ненаситност на Вълчия господар го отвращаваше. „Изобщо не трябваше да се опитвам да го привлека — помисли Габорн. — Не биваше да се надявам дори, че мога да го превърна в свой съюзник.“

В призрачно притихналите улици той наостри сетивата си, за да долови със Земния си взор дали някаква опасност застрашава неговите Избрани.

През последния ден бе насочил цялото си внимание към Карис.

Земята го бе натоварила с тежкото бреме да Избере хора, да подбере семе на човечеството, което да опази в „тъмните времена, които идат“. В същото време Земята го бе дарила със силата да усеща заплахата за своите Избрани воини.

Сега обаче той бе изгубил силата да ги предупреждава за опасността, макар да можеше да я усеща.

В случай, че хората му бъдеха подложени на заплаха, той не можеше да направи нищо друго, освен да почувства опасността малко преди да загинат. Но се надяваше на повече. Силите му бяха смалени, но беше длъжен да се надява, че ако почувства голяма заплаха, ще успее някак да избегне бедствието.

Ето защо сега опипваше като слепец, напрегнал до краен предел своя дар.

Опасността сякаш дебнеше навсякъде. При Карис все още бушуваха битки. Свободните рицари на Скалбейрн се сражаваха с халите, изтласкваха ги на юг. За няколко секунди умряха двама мъже и Габорн много остро почувства загубата.

На запад Радж Атън бягаше през дивата пустош, оттегляше се към Индопал. Странно, изглеждаше по-скоро мъртъв, отколкото жив и Габорн неволно се учуди защо е така.

Но за свой ужас усещаше и… опасности, които бяха с много по-личен характер и много по-застрашителни от всичко досега. Нито една от тях не предстоеше незабавно. По-скоро се долавяха на… пластове натрупана и неизбежна гибел. По-отблизо усети заплаха за жена си, Йоме. Нямаше да настъпи скоро. През последните няколко дни се бе научил да преценява кога ще се появят заплахите едновременно с предупреждението. Подозираше, че до утре Йоме няма да е изложена на никаква заплаха. Но се замисли над източника й, защото макар да чувстваше заплахата, не винаги можеше да долови причината й.

Под всичко това лежаха по-големи знамения. Десетки хиляди хора в Карис все още изглеждаха застрашени. Дали от нова атака? Но бедата, зрееща над Карис, бе по-отдалечена от опасността, заплашваща Йоме. Предполагаше, че тя ще връхлети не по-рано от утре вечерта или на следващия ден.

Освен това над Хиърдън отново бе надвиснал тъмен облак. Габорн си представи всички тези опасности като белещи се люспи на лук. Опасността за Йоме беше голяма и близка. Щом тя отминеше, надвисваше още по-голяма заплаха — за десетките хиляди в Карис. В края на седмицата в Хиърдън можеха да загинат стотици хиляди…

Но най-отдолу, в сърцевината на нещата, той долови една крайна и окончателна катастрофа. Тя като че ли обхващаше всеки отделен мъж, жена и дете, които Габорн бе Избрал — милион човешки души, пръснати из половин дузина държави.

Духът на Земята го беше предупредил, че съдбата на човечеството лежи на плещите му. Габорн бе приел ролята на закрилник на човечеството. Беше си представял, че заплахата ще продължи с години. Беше си представял дълги войни и продължителни обсади.

Но краят на човека бе съвсем близък. „Само пет дни?“ — удиви се той. Във всеки случай, не повече от седмица. Устата му пресъхна и Габорн едва успя да си поеме дъх.

„Не може да бъде! — каза си. — Въобразявам си.“

Но в костите му се прокрадна смразяваща увереност.

Затворените прозорци се взираха в него като празни очи. Чувстваше се заклещен като в капан в това селце от сенки.

Габорн пришпори коня и поведе. Йоме, Селинор, Ерин, Джюрийм, Бинесман и вайлдът побързаха да не изостанат. За щастие никой не го приближи и не го заговори.

Малко на север от селото Габорн обърна наляво по пътя за Балингтън. Помнеше с много добро чувство селото от детството си и реши да прекара нощта там. Спомни си неговото ведро спокойствие, тучните му градини. Земните сили там бяха могъщи — добро място, където да влезе в общение със своята господарка. Селото бе само на три мили встрани от главния път.

Конете поеха към два хълма, изправени като горди стражи. Голите поля отстъпиха пред гора от величествени букове, чиито клони се издигаха високо над главите им.

Щом наближиха хълмовете, Габорн зави покрай тях. Една прекатурена кола преграждаше пътя. До нея около малък огън се бяха присвили няколко смугли същества и се топлеха на пламъците му.

Когато ги приближи, те наскачаха. И шестимата бяха ненормално ниски, почти като джуджета. Бяха награбили странна сбирщина оръжия — спица от колело на фургон, касапски сатър, сърп, две брадви за сечене на дърва и саморъчно направено копие. Вместо брони имаха кожени престилки. Водачът им беше с посивяла брада и рунтавите му вежди шаваха като дебели гъсеници.

— Стой! — изрева той. — Стой на място! Сто стрелци има в тия гори. Само една стъпка напред и ще те направят на решето.

На Габорн му беше нужен само миг, за да разбере, че шестимата „мъже“ не са никакви мъже. Повечето бяха момчета между тринайсет и седемнайсет години — братя, ако се съдеше по външността им. Също като баща си, всички бяха ниски като джуджета. Имаха къдравата коса на баща си и странно чипи носове. Нищо не можеха да видят отвъд светлината на огъня; заплахата им беше смехотворна.

— Сто стрелци? — учуди се той с насмешка, след като Йоме и останалите спряха зад гърба му. — Според мен можете да направите краля си на игленик и с два пъти по-малко. — Подкара напред да излезе на светло.

Шестимата паднаха на колене и зяпнаха лордовете пред себе си.

— Видяхме ваше величество да язди на юг тази сутрин! — извика единият. — Помислихме, че плячкаджии може да се запътили насам. Това е родният ни дом, нали разбирате.

— И чухме земята да стене, и видяхме един облак да се издига над Карис! — добави друг.

— Вярно ли е? — попита един от младежите. — Вие наистина ли сте Земния крал? — При тези думи всички млади мъже коленичиха и загледаха Габорн с очакване.

„Дали наистина съм Земния крал? — зачуди се той. — Как да отговоря сега на този въпрос?“

Разбираше какво искат. Шестима дребни мъже без никакъв дар, дошли да бранят пътя срещу Непобедимите на Радж Атън. Рядко беше виждал такава глупост… или такава храброст. Искаха закрилата му. Искаха да ги Избере.

Щеше да го направи, стига да можеше. Напоследък бе имал време да размисли какво цени у хората. Неговият Дни беше казал, че цени хората с прозрение, докато други ценяха мъжката сила и острия ум.

Но сега Габорн разбра, че най-много цени онези, които умеят да обичат и да живеят доброчестиво. Ценеше хората със здрава съвест и непоклатима решителност, хора, дръзващи да се изправят срещу мрака дори когато надеждата за оцеляване е нищожна. Почувства се поласкан, че се среща с тези добри, простовати хора.

— Не съм Земен крал — призна Габорн. — Не мога да ви Избера.

Момчетата не можаха да скрият разочарованието си, колкото и да им се искаше — дори в сенките, хвърляни от лагерния им огън. Въздъхнаха и всеки от тях сякаш посърна и изгуби надежда.

— Е, нищо — разсъди бащата, — може и да не сте Земния крал, но все пак сте нашият крал. Добре дошли в Балингтън, милорд.

— Благодаря — отвърна Габорн.

Пришпори коня си напред в тъмното, покрай мъжете и под буковите дървета. Приятелите му препуснаха след него. Изпрати ги пълна тишина. Нощта ставаше студена, дъхът излизаше от ноздрите му като мъгла.

Усети, че се е задъхал от страх, че всеки момент ще се разплаче. След още една миля, където ниските хълмове се сливаха, той дръпна юздите и другите спряха зад гърба му.

— Време е — каза Габорн на малката група. — Трябва да поговоря със Земята.

— Толкова скоро ли ще се опиташ? — попита Бинесман. — Сигурен ли си? Земята отвърна силите си от теб само преди два часа. Не разбираш ли, че шансът ти за благоприятен отзвук е нищожен?

— Сигурен съм — заяви Габорн.

Имаше церемонии, извършвани от чародеите, на които обикновени хора не присъстваха. Габорн се обърна към групата си.

— Джюрийм, ти ще се погрижиш за конете. Ерин, Селинор, останете с него. Останалите, елате с мен.

Слезе от коня. От юг се трупаха облаци и отгоре светеше съвсем бледа, разпокъсана звездна светлина.

Йоме слезе от коня и колебливо го хвана за ръка.

— Сигурен ли си, че искаш да дойда?

— Да — отвърна Габорн. — Сигурен съм.

Бинесман хвана тоягата си и ги поведе; вайлдът вървеше по петите му. Минаха през едно тясно дефиле, по камениста пътека, оставена от кози и овце.

— Когато човек се обръща към Силите — почна да го съветва Бинесман, докато се катереха по пътеката, — когато търси тяхната благосклонност, трябва да е в подходящо състояние на ума. Не е достатъчно само да потърсиш благословията им. Трябва да си с чисто сърце и ясна цел. Трябва да оставиш настрана гнева си към Радж Атън, страховете си за бъдещето, както и себичните си желания.

— Опитвам се — каза Габорн. — Земята и аз искаме едно и също. Искаме да спасим моите хора.

— Ако можеш изцяло да възвисиш желанията си — каза Бинесман, — ще станеш най-могъщият чародей, който е познавал този свят. Ще чувстваш нуждите на Земята и ще се превърнеш в съвършения инструмент за тяхното изпълнение. Нейните защитни сили ще потекат към теб без никакви задръжки. Но ти многократно отхвърли потребностите на Земята. Тя ти възложи да спасиш семе на човечеството, но ти се стремиш да спасиш всички — дори такива като Радж Атън, за които знаеш, че са недостойни.

— Съжалявам! — прошепна Габорн. Но още докато го прошепваше, се зачуди; „А кой е достоен да живее? Дори да се върнат силите ми, кой съм аз, та да го реша?“

— Много по-сериозно от първото оскърбление беше второто. Даде ти се възможност да предупреждаваш своите подопечни за опасността. Но ти се опита да я поквариш, да превърнеш силите на съхранение в оръжие.

— Радж Атън нападаше хората ми — възрази Габорн.

— Изобщо не трябваше да Избираш него — каза Бинесман, — колкото и неизбежно да ти се струваше. Предупредих те да не го правиш. Но след като го Избра, не биваше да се опитваш да насочваш силите на съхранение срещу него. Това твое деяние е самият корен и същината на покварата.

— Никаква надежда ли няма? — попита Габорн. — Това ли искаш да ми кажеш?

Бинесман се обърна — звездната светлина се отрази в очите му — и заби тоягата си в земята. Беше се задъхал след изкачването.

— Разбира се, че има надежда — каза той твърдо. — Надежда има винаги. Ако на човек му липсва надежда, значи му липсва мъдрост.

— Но аз направих големи грешки — каза Габорн. — Изобщо не трябваше да разчитам на силата си. Сега го разбирам.

— Хм… — отвърна Бинесман и го погледна одобрително. — Разбираш го, но дали си го проумял? Искрено ли вярваш, че Земята ще те защити, или мислиш като Владетел на руни? Разчиташ ли на своите дарове?

Габорн отвърна замислено:

— Не взех даровете за себе си, а за да служа по-добре на своите хора. Не мога тепърва да се откажа от избора си. Даровете ми все пак могат да послужат на човечеството.

Бинесман пак изхъмка, после ги отведе на една малка поляна и изгледа Габорн изпод рунтавите си вежди. Очите му приличаха на студени черни камъчета.

Камъни бяха осеяли земята, но почвата миришеше богато, щедро. Беше място, където Габорн щеше да очаква да чуе песен на щурци или ситнещи из шумата мишки, или крясъците на бухали. Но само студеният вятър въздишаше над хълмовете.

— Това ще свърши работа — изръмжа Бинесман, смъкна се на колене и се изплю на земята. — С това възлияние от своето тяло, давам ти да пиеш, о, Господарко — каза Земният пазител. — Търсим твоята помощ в часа на своята нужда. — Кимна към Габорн и останалите. Всеки се изплю поред.

Бинесман вдигна тоягата си, завъртя над главата си и запя:

Жива да си, Майко.

Жива да си, Закрилнице.

Дървото на живота засланя дома ни.

Ела, Създателко.

Ела, Унищожителко.

Ела да ни направиш свои.

Докосна земята с тоягата си и тихо промълви:

— Отвори се.

Чу се раздиращ звук и корените на сухата трева се раздвоиха. Появи се цепнатина, от която изригнаха купчини черна пръст.

Габорн се взря в плиткия ров. Тлъстата земя бе пълна с малки бели камъчета.

Той пусна ръката на Йоме и започна да се съблича. Очите му пробягаха към зелената жена, за да види реакцията й, но за вайлда, воин, сътворен от Бинесман от камък и дърво, като че ли не съществуваше понятие за свян и той остана безразличен към анатомията му.

Габорн се огледа, изпълнен с очакване. В градината на Бинесман Земята бе приела телесна форма, дошла бе лично да поговори с него.

Но тук хълмовете си оставаха голи и той не видя никакви тъмни фигури, които да се промъкват към него по склоновете.

След като свали дрехите си, Габорн пристъпи и влезе в рова. Настръхна при допира със студената земя, но скръсти ръце над гърдите си, вдиша дълбоко и затвори очи. Прошепна:

— Покрий ме.

Полежа няколко мига в очакване, но нищо не се случи. Земята не изпълни дори тази малка негова молба.

— Покрий го — тихо я прикани Бинесман.

 

 

Йоме не беше сигурна защо Габорн я помоли да дойде. Тя не притежаваше сили, не можеше да помогне в призоваването на Земния дух. Можеше да му предложи само едно: утеха.

Утеха, от която се нуждаеше ужасно. Не знаеше как да му помогне да срещне бъдещето си. Все още имаха страшно много врагове: Радж Атън можеше да продължи да му създава главоболия от запад, дъщерята на Лоуикър и крал Андърс — от север. При Инкара се беше натъкнала на нарочен убиец, а от земята под нозете й все още извираха хали.

„Ако всички трябва да умрем — реши тя, — то нека поне приемем смъртта си с достойнство.“ Това поне можеше да даде на Габорн.

Но се боеше, че други няма да могат.

Тя мълчаливо помоли Земята:

„Отговори ни, моля те.“

Върху Габорн се изсипа пръст. Студена и суха, тя проникна навсякъде — под ноктите му, натежа между пръстите на краката му, притисна гърдите му, покри устните и клепачите му.

За няколко дълги секунди той затаи дъх. И през това време отпрати мислите си, копнежа си:

— Прости ми. Прости ми. Не ще злоупотребя повече със силата, която ще ми заемеш.

Пресегна се надалече с ума си и се вслуша за отговор. Най-често Земята говореше с гласовете на мишки или със зова на дивия лебед, или с пукота на прекършена клонка в гората. Но в редки случаи заговаряше и на човешка реч.

— Прости ми — шепнеше Габорн. — Ще се покоря на волята ти. Позволи ми да спася семената човешки. Нищо повече не те моля. Позволи ми отново да бъда твой слуга.

Отговор не чу.

И си представи бъдещето така, както щеше да се разгърне пред него в случай, че не върне силите си. Представи си човешкото множество — как бяга от пълчищата на чудовищата, как се трупа в гористите хълмове или се крие в дълбоките пещери, и се бори колкото може, за да оцелее.

Представи си самия себе си, как използва единствената му останала сила, способността да усеща заплахата и да спасява поне онези, които могат да чуят гласа му.

Но рано или късно провалът щеше да настъпи. Може би щеше да свърши съвсем сам, като последния човек на Земята, чийто единствен и последен дар се е превърнал в проклятие.

Задържа дъха си, докато дробовете му не пламнаха и мускулите не го заболяха.

Предната нощ, докато лежеше в гроба, Земята го бе освободила от необходимостта да диша, позволила му бе да отпусне всеки мускул и да потъне в съвършено блаженство.

Тази нощ… спомни си първите думи на Земния дух: „Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.“

 

 

Земята леко потрепера. Йоме знаеше, че Габорн е предизвикал земен трус при Карис, и помисли, че това е остатъчен трус.

Но земята продължи да се тресе. Листата на дърветата засъскаха, няколко камъка се затъркаляха по склона. Почвата под краката на Йоме заръмжа, а после земята изхвърли Габорн и той се просна по очи върху сухата трева.

Във въздуха се вдигна прах. На повърхността се показаха парчета от нещо като сив камък, докато тя не осъзна изведнъж, че не е камък, а са кости — счупената челюст на крава, скелет на кон, раменната кост от мечка стръвница. Всички те изригнаха на повърхността заедно с Габорн.

Габорн се надигна, вдиша дълбоко и отчаяно започна да сваля пръстта от лицето си. Седна, както беше гол, и изплю пръстта от устата си.

Боботенето секна и една канара бавно се затъркаля по склона към малката група хора.

Бинесман посочи с тоягата си към надигналите се от пръстта парчета кости. Намръщи се, клекна и ги загледа.

— Получи си отговора.

— Но какво означава това? — попита Габорн.

Бинесман се почеса по брадичката.

— Земята говори на теб. За теб какво означава?

— Не съм сигурен — отвърна Габорн.

— А ти помисли — каза Бинесман. — Отговорът ще ти дойде. Довери се на усета си. Довери се на Земята.

И поведе вайлда си надолу по склона.

Габорн запълзя наоколо и започна да вдига парчетата кости и да ги оглежда, сякаш се надяваше да прочете някакво изписано на тях послание. Йоме взе наметалото му и го загърна с него.

— Кости в земята… — мърмореше Габорн. — Мястото на костите под земята. Търси „Мястото на костите“.

Не й беше нужен чародеят, за да й го преведе. Габорн, разбира се, трябваше да го разбере: Земята го е отхвърлила, отхвърлила е молбата му. Йоме прошепна:

— Земята ще се покрие с кости.

Габорн се спря, притиснал един кучешки череп до гърдите си.

— Не! Изобщо не е това!

Йоме го прегърна, понечи да го притисне до себе си и да го утеши.

Габорн бе дал всичко, на което бе способен, за да бъде Земен крал. Не беше хладнокръвен. Не беше корав. Не беше воин. Ако се бе оказал едно от тези неща, тя никога нямаше да го обикне.

Но грешките му най-вероятно щяха да донесат гибел за всички тях.

„Достатъчно ли съм силна, за да го подкрепя въпреки това?“ — зачуди се тя.

— Какво ще правим сега, обич моя? — попита Йоме.

Габорн просто седна на земята, гол под наметалото, с което го беше загърнала.

— Първо трябва да предупредим Скалбейрн и останалите ми войски, че съм изгубил силите си. А после ще направим това, за което настоява Земята.