Дейвид Фарланд
Родена магьосница (31)

Отстъплението

Крал Ордън веднъж ме попита какво ценя най-много у един рицар: храбростта или предаността. Отговорих му, че отговорът е очевиден: преданият рицар ще бъде храбър при заповед.

Крал Джас Ларън Силвареста

Мирима стоеше тихо сред сухата трева, изпънала стрела до ухото си. Боядисаните гъши пера леко се отъркаха в брадичката й.

Целеше се от осемдесет крачки в сладкия триъгълник на една мъртва хала.

— Тръгвам с теб за Инкара — каза тя на Боренсон. Изчака го да реагира, но той не отвърна нищо. Многото пъти, през които бе репетирала това, винаги си представяше, че ще я отреже безцеремонно. Задържа прицела си и отрони въздишка.

Много от лордовете се бяха отдалечили — следяха тила на халската колона, потърсила убежище при Скалата на Мангън.

Най-сетне Боренсон отвърна:

— Разбрах защо си дошла още като те видях.

— И?

— Все още мисля, че е неразумно.

Преди няколко дни той категорично бе отхвърлил молбата й да го придружи. Нещо се бе променило в отношенията им. Струваше й се, че това е добър признак.

Лъкът на Хосуел й беше невероятно удобен. Излъсканото дърво в средата прилягаше в дланта й, сякаш беше издялано точно за нея. Дългата дъга от пролетна стомана се изпъваше леко и плавно.

Лъковете от тисово дърво обикновено се изпъваха неравно. Често някой чвор в дървото или някоя прекалено изтънена част правеше дъгата неравна, затова бе нужно време докато разбереш обхвата, който стрелата би могла да прелети според това доколко е изпънат. Дори някои метални лъкове страдаха от същия недостатък, ако ковачът бе изчукал метала по-недодялано.

Но лъкът на Хосуел беше балансиран съвършено.

Тя пусна тетивата. Стрелата изфуча, улучи в самия ъгъл на сладкия триъгълник и изчезна.

Тисовият й лък изобщо нямаше да прониже толкова дълбоко. Беше използвала цели три дузини стрели в щурма, а бе успяла да срази едва четиринайсет хали. Хосуел я бе надминал с повече от дузина попадения.

— Е — каза тя, — и аз мислих за това. И съм съгласна, че ще е неразумно.

Боренсон се изсмя.

— Съгласна си?

— Ами да. Трябва да съм глупачка, за да тръгна с теб към Инкара. Много по-спокойничко си е тук, със Сияйните на мрака, ордите хали и нашественическите войски.

Боренсон се разсмя с цяло гърло, чак коремът му се разтресе. Разбра, че го е хванала.

— Е, добре. Кураж не ти липсва. Ела с мен.

Тя го изгледа косо.

— Но това не е шега. Какво знаеш за Инкара?

— Хората в Нощните кралства живеят в къщи, големи колкото цяло село — отвърна Мирима. — Спят денем и работят нощем. Вратите им се пазят от дракони.

— Магьосниците на руни на Инкара пазят земята им — добави той. — Онези, които са достатъчно глупави, че да прекосят границата им, не се връщат. Границите им са затворени за хора от Роуфхейвън вече от три столетия и Кралят на бурите не е отвръщал на посланията на Мистария от двайсет години.

Тя извади нова стрела от колчана, бързо изпъна лъка до края и я заби в сладкия триъгълник на халата.

— Тръгваме ли веднага? — попита Мирима.

— Ще тръгнеш без позволението на краля?

— Заклела съм се пред Вълчето братство — отвърна Мирима. — Ще служа на човечеството както намеря за добре — като свободен рицар.

Боренсон се поколеба.

— Раздвоен съм. Халите ще вървят на юг, ние тръгваме на юг. Няма що, хубава компания ще ни бъдат, ако оставим настрана маниерите им на масата.

Мирима се усмихна широко. Предполагаше, че всяко същество, което се опитва да те изяде, с пълно право може да бъде обвинено, че има лоши маниери на масата.

Явно искаше да поизтрепе още хали. Мирима обърна очи към Скалата на Мангън.

— Само че това там ми прилича на обсада — въздъхна тя. — Може да ни задържи няколко седмици.

— Е, добре — отстъпи Боренсон. — Ще тръгнем за Инкара.

Мирима почти не можеше да повярва, че ще се съгласи да я вземе без никакъв спор. От мига, в който се срещнаха, знаеше, че я желае като жена. Сега разбираше, че си е спечелила и уважението му.

Оставаше й само едно. Трябваше да го научи на преданост.

 

 

Скалата на Мангън се издигаше като самотен страж над равнината. Зъбатите й сиви канари се извисяваха на триста стъпки в най-високата си точка и се снишаваха към южното лице на скалата до деветдесет стъпки.

Преди хиляда години, в разгара на Войните на Тъмната господарка, лордовете на Роуфхейвън бяха изсекли укреплението на върха на Скалата на Мангън и бяха прокопали път, който се виеше по стръмните канари.

Но оттогава бяха минали векове. Не един владетел се бе захващал със задачата да възстанови укрепленията. Но горе на скалата имаше адски малко вода и почти никаква трева. Оказваше се, че в дългосрочен план цената за поддръжката на крепостта е твърде висока.

Част от великолепния замък все още стоеше. Кулите му бяха брулени от мълнии и силни ветрове, някои от стените бяха рухнали през вековете. Бръшлян бе обвил крепостните стени и на мястото на някогашния град растяха дъбове с величествени клони. Дворовете на замъка се бяха превърнали в свърталища на бухали.

Но статуята на самия Мангън все още стоеше, обърната с лице на север и висока деветдесет стъпки. Разправяха, че преди време той държал във вдигнатата си дясна ръка огромно бронзово копие, но сега ръката я нямаше. И все пак той продължаваше да се взира на север, вечно бдителен.

Най-много беше пострадала серпантината, всечена в скалата. На места скални срутвания я бяха прекъснали.

За халите беше все едно.

Когато Мирима и Боренсон поеха натам, халите се катереха по лицето на стръмнината с лекотата на котка, катереща се по дърво.

Струпваха се по крепостните стени и кацаха по бойниците — огромни нелепи фигури. Заемаха позиции по самия ръб на стръмнините и всички вдигаха високо главите си и размахваха змийските си пипала.

Габорн, неговият Дни и Ейвран бяха между последните, които напуснаха бойното поле. Дори главанаците бяха тръгнали преди тях. Тримата яздеха с Йоме, Бинесман, Джюрийм и Фейкаалд.

— Не мислех, че толкова лесно ще се спрат за отбрана — каза Габорн. Гледаше чудовищата озадачен.

— Може би ще си проведат турнир — предположи Ейвран. — Нали убихме водачката им. Може би трябва да се бият, за да си изберат нова.

Но Габорн примижа, вгледан в халите, и поклати глава.

— Не, не е това. Замислят нещо… нещо злокобно.

— Ваше величество — обади се Боренсон. — Може ли една дума? — Габорн се извърна да го чуе. — Моля за съгласието ви да тръгна веднага.

Габорн дръпна юздите и го изгледа продължително, сякаш искаше да съхрани образа му в паметта си.

Мирима много добре разбираше, че може никога вече да не види тези хора. Само за няколко дни се бе привързала към Йоме и бе станала най-добрата й приятелка.

— Дано Земните сили ви водят — най-сетне промълви Габорн. — И нека Лъчезарните осветяват пътя ви.

Йоме бързо добави:

— Сър Боренсон, съжалявам за изпитанието, което ви наложих. Вие сте мъж на честта, сър, и аз сгреших, когато поставих това под въпрос.

Но Габорн вдигна ръка, молейки я да замълчи. Тя бе наложила над Боренсон тежкото изпитание пред десет хиляди души и думите й не можеха да се върнат назад. Боренсон трябваше да отиде в Инкара и да потърси Дайлан Чука, Дара всечовешки, който според легендата притежаваше толкова много дарове, че не можеше да умре. Йоме се надяваше, че той би могъл да помогне на Габорн да опази поданиците си от предстоящите бедствия. Нещо повече, Боренсон беше убил бащата на Йоме и бе избил около две хиляди Посветители. Заради собствената си душа, трябваше да извърши самоизкулпението.

А Габорн наистина имаше нужда от помощ. Дали щеше да дойде от Зандарос, дали Боренсон щеше да намери Дайлан Чука, или щеше я получи от самия Радж Атън — все едно, Габорн се нуждаеше от помощ.

— Писмото ми е тук — каза Габорн и бръкна отзад в дисагите си. — За Краля на бурите. То обяснява твоето пратеничество и го моли за помощ. Бих искал да те помоля и за още една малка услу… — Габорн изведнъж спря и рязко обърна коня си, сякаш някой бе извикал в паника.

Ордата на халите продължаваше да се катери нагоре по скалата. Вървяха както досега, по седем хали в редица. Нищо не бе променило строя им.

Но зад тях откъм изток възвиваха в бесен галоп петдесетина свободни рицари, въоръжени с пики.

— Проклети глупаци! — измърмори Габорн, вдигна бойния си рог и изсвири сигнал за отбой.

Няколко рицари се обърнаха към него, после пришпориха конете си и продължиха щурма.

Боренсон изсумтя с насмешка.

А Мирима усети, че мъжете скоро ще загинат.

Габорн засвири „отбой“ още по-настойчиво. Навсякъде по редиците рицарите обърнаха и препуснаха към него, приели, че призивът му е предназначен за тях. Но петдесетимата не изоставиха курса си.

Габорн засвири отчаяно.

От двете мили разстояние рицарите изглеждаха съвсем дребни. Слънчевата светлина проблясваше по белите им пики, по шлемовете и броните. Мирима загледа изтръпнала как приближават ариергарда на чудовищата.

Но този път щурмът не бе като предишния. Този път халите не бяха изненадани.

С приближаването на пиконосците, халите по източния фланг направиха нещо съвсем неочаквано. Грамадните чудовища се извърнаха рязко, забиха лопатестите си глави в земята и се надигнаха, размахали дългите си предни крайници.

Меневрата им прикри ефективно сладките им триъгълници, без да остави за пиконосците никаква цел освен тежко бронираните им глави. Всъщност с тази маневра оръженоските оформиха истинска стена от плът.

Зад стената други хали започнаха да мятат камъни върху главите на своите и те полетяха и заотскачаха като залп от катапулти. Пурпурните чародейки пуснаха смрадливитге си заклинания.

Така халите оформиха здрав щит и нападнаха пр начин, невиждан досега.

Само след секунди битката свърши. За няколко мига трийсет и двама мъже и коне бяха премазани. Онези, които успяха да се измъкнат от каменната градушка, побягнаха, кой едва удържайки се на коня, кой оставил зад гърба си падналото животно.

Габорн спря да свири и посърнал загледа как последните хали изкачват Скалата на Мангън.