Дейвид Фарланд
Родена магьосница (20)

Паякът на Радж Атън

Пази се от търговците на Индопал. Те по-скоро ще ти продадат родната си майка, отколкото добър кон.

Поговорка, учена в Стаята на златото

Габорн напусна Карис с натежало сърце. Усещаше заплахата за десетките хиляди хора в града. Затова се бе разпоредил Умовете на баща му да останат тук със сановника на Палдейн лорд Галънтайн и да му помогнат с опразването на града, като ги помоли да укрепят колкото е възможно по-добре градската отбрана. При себе си остави само един от Умовете, верния стар Джеримас.

Из полето се пръснаха съгледвачи и се развърнаха широко, за да претърсят избитите хали. Напълно възможно беше Майсторът на пътя, който търсеше Габорн, да е срещнал съдбата си през нощта наред с толкова много други чудовища. Намирането му нямаше да е трудно, стига да беше загинал. Малко хали имаха по трийсет и шест пипала на главите. Отликата беше рядка — може би едно на петстотин. Още по-голяма рядкост бяха огромните самци с грамадните си предни лапи.

Съгледвачите огледаха старателно полето, но не намериха нито една хала, която да отговаря на това описание.

На една миля от Карис Габорн спря войските си, за да проучи едно странно обстоятелство. Халите тук бяха прокопали няколко широки рова, които се извиваха по терена като в плетка. От езерото Донестгрий в тях се беше вляла кална вода и „каналите“ се вливаха в една падина на миля навътре в сушата. Самите изкопи бяха дълбоки около четири стъпки — доста плитки за мащабите на халите.

Странното беше миризмата. Водата издаваше ужасна смрад, каквато беше помирисвал при някои гейзери, и всички риби, влезли от езерото, сега се носеха с коремите нагоре във вонящата вода.

Йоме извади напарфюмирана кърпа и я поднесе пред носа си.

— Какво е това? — попита Габорн, след като надникна във водата. — Да не са им нощните гърнета?

— Не мисля — отвърна Джеримас. — Мирише на сяра.

Габорн не се изненада, че отговорът дойде от Ейвран.

— Не са гърнета. Това им е питейната вода.

Той се озърна към детето за да се увери, че не се шегува. То пак яздеше пред Бинесман.

— Халите пият вода? — удиви се Джеримас. — Народната мъдрост от столетия поддържа, че халите, също като пустинните мишки, не се нуждаят от вода, а си взимат всички необходими течности от жертвите си.

— Разбира се, че пият. — Ейвран смръщи вежди. — Злата магесница беше ужасно жадна, когато умря. Погледнете във водата. Ще видите едни големи жълти камъни. Халите са ги донесли тук и са ги хвърлили вътре, за да се разтопят. Там, откъдето идват, няма прясна вода, всичката е като тази.

Габорн рядко се беше замислял какви ще са условията в Долния свят, толкова надълбоко, където обитаваха халите. Малцина хора бяха предприемали такова гибелно опасно пътешествие. Но сега вече видя един от жълтите камъни и си отбеляза наум: „Ще трябва да си взема прясна вода.“

— Какво друго можеш да ни кажеш? — попита той Ейвран. — Какво щяха да правят халите с онази кула?

Посочи й грамадната част от кула, извита като рог на нарвал. Но Ейвран само поклати глава.

— Мисля, че е част от някаква сграда. Не знам всичко.

Докато се занимаваха с това, се приближи Джюрийм заедно с някаква непозната, но явно важна особа. Беше стар мъж, с гръб, който като че ли се беше изгърбил завинаги от многото години кланяне пред господаря му. Лицето му беше сбръчкано и кораво като кожата на камила, с изключение на торбичките под очите му. Дългата му коса се беше запазила черна, съвсем леко прошарена. Държеше главата си килната на една страна и слушаше с дясното си ухо.

Яздеше сив подсилен кон. Пред седлото си държеше положена тояга от сандалово дърво, изваяна във формата на кобра. Когато приближи, макар и от двайсет стъпки, кайфбата им замириса силно на чесън и зехтин.

— Милорд — каза Джюрийм, след като спря при тях. — Представям ви кайфба Фейкаалд, Върховен канцлер на Радж Атън, Владетеля на Индопал.

— На вашите услуги — каза Фейкаалд. Говореше с едва доловим акцент. С проядените си зъби, разкривените пръсти и напрегнатия поглед, на Габорн му заприлича на паяк, на самото въплъщение на злото. Зениците му бяха отворени широко и Габорн долови дъха му — горчива миризма на опиум.

— За нас е чест — отвърна Габорн. — Какво ви води при мен?

— А? — попита Фейкаалд и килна глава. Габорн повтори въпроса.

— Дойдох да ви помоля за помощ — каза Фейкаалд и му подаде една позлатена кутийка за писма. — Тази сутрин в планините Радж Атън получи това предупреждение. Хали са нападнали мините с кръвния метал в Картиш. Досега са се окопали добре. Предвожда ги огромна хала — самата Господарка на Долния свят.

При тази вест сърцето на Габорн заби силно. Възможно ли беше? Никой човек досега не беше виждал легендарната Господарка на Долния свят и затова никой не можеше да каже със сигурност как изглежда тя. Щеше ли самата Владетелка на Долния свят да тръгне срещу Картиш? Едва ли. Той бе потърсил общение със Земята и бе изпитал подтик да стигне до Мястото на костите, а Ейвран бе потвърдила подозренията му, че точно там ще намери владетелката на халите.

Габорн започна да следи движенията на Фейкаалд. „Паякът“ говореше за бедата почти небрежно, сякаш беше някаква дреболия. Приличаше на хитър търговец, гледащ да излъже купувач, като му пробута калпава стока на висока цена. Габорн веднага усети, че тук има капан.

— Лично предупредих Радж Атън за това. Не ми повярва. Наистина ли се надява, че тепърва ще му се притека на помощ?

Долната устна на Фейкаалд затрепери, сякаш беше възлагал големи надежди, а Габорн ги е стопил.

— Той… не знае, че дойдох при вас. Положението е много тежко. Радж Атън бърза към Картиш, но подозирам, че няма да стигне навреме. Нещо повече, боя се, че той няма да може да отблъсне врага ни.

— Говорите това, което вие мислите. Какво мисли Радж Атън?

Фейкаалд сведе очи.

— Той мисли, че… слънцето и луната се въртят около него. Мисли, че всички хора са по-долни от прахта под нозете му. Въобразява си, че сам може да надвие халите. Но аз знам, че греши. Той не притежава вашите сили.

— Не мога да предложа подкрепа — отвърна Габорн — без съгласието на вашия господар.

— Моля ви. Моля ви не заради Радж Атън, нито дори заради себе си. Искам го заради моя народ.

— Няма да заведа войски в кралство, където не са поканени, за да се бия редом до владетел, който не е сключил мир с мен. Радж Атън и преди е извършвал вероломство. Ще го направи отново.

— Но в Индопал има деца, о, Велики — призова го Фейкаалд. Изрече го много високо, свел глава и събрал длани пред лицето си в молитвена поза. — Те са кафяви, но иначе са си деца, като вашите деца. Смеят се като вашите деца. И също като вашите деца и те мечтаят Земния крал да се появи в мига на най-голямо отчаяние. Като не искате да проявите милост към нашите мъже и жени, проявете поне милост към нашите деца.

Габорн поклати глава. Подозираше, че Фейкаалд му мисли злото. Земният му усет го предупреждаваше за опасност в случай, че отиде. Но помнеше също така какво бе видял през Зрителните камъни на Бинесман преди два дни. Видял беше извиращите в Картиш чудовища. Нещата там щяха да са по-ужасни дори от онова, което бе заварил в Карис.

Фейкаалд се стремеше да го примами към Картиш за някакви свои цели. Съмняваше се, че този „паяк“ съзнава колко му се иска да помогне.

Но Земята му бе отредила да намери Мястото на костите.

— Не мога да пратя войска — заяви Габорн.

Фейкаалд погледна към Джюрийм, сякаш очакваше намесата му.

— Салаам — помоли се той и сведе ниско глава.

„Мир.“ Тази молба предполагаше, че следващите му думи могат да оскърбят Габорн и затова го моли да запази спокойствие.

— Мир — отвърна му Габорн.

— Чуйте ме: за малка услуга ви моля. Не би трябвало да ви оскърби.

— Каква е тя?

— Във вашия стан има Непобедими, мъже, дошли от Индопал. Оцелели са триста или четиристотин от тях. Моля ви… щом няма да пратите от своите хора, пратете поне тях.

Габорн помисли, но чувствата му го забраниха. Земята го предупреждаваше, че ако прати тези хора, те ще загинат. Не можеше да разбере само дали гибелта им ще дойде от халите, или от ръката на самия Радж Атън.

— Не. Не мога да го позволя.

— Но аз ви моля за нещо много дребно — настоя Фейкаалд. — За вас стойността на тези мъже е ограничена. Те имат дарове сега, но трябва да се запитате колко дълго може да продължи това. Четиристотин Непобедими не са сила, чиято загуба Радж Атън би преглътнал лесно. Той ще поиска смъртта на техните Посветители, за да не тръгнат срещу него собствените му хора. Те ще умрат — невинни Посветители — мъже, жени, деца. Ще умрат — и за какво? За да водите като военен трофей неколцина Непобедими на своите паради?

Габорн изгледа Фейкаалд с нарастваща неприязън.

— Вие за услуга ли ме молите, или се опитвате да ме изнудите?

— Изнуда? Никога! — каза Фейкаалд. — Не казвам какво трябва да направите. Но познавам ума на моя господар.

Габорн не се съмняваше, че Радж Атън би могъл да направи това, за което го предупреждаваше Фейкаалд.

— Прав сте. Индопал е родната им земя и ще позволя всеки Непобедим, който пожелае да защити своя народ, да се върне в Картиш.

Джюрийм засия, сякаш не беше очаквал това благодеяние.

— Благодаря ви, о, кралю на цялата Земя — каза с дълбок поклон Фейкаалд.

— Но… — добави Габорн — моите земни сили също така предупреждават, че в Индопал заплахата е голяма и че никой от тези, които отидат, няма да оцелее. Длъжен съм да ги предупредя за това.

Очите на Фейкаалд станаха стоманени. Той кимна, но изражението му стана неразгадаемо.

— Още една малка услуга, моля ви.

— Още една?

— Силари. Ако можете да отделите поне неколкостотин, цената им би се оказала неизмерима.

Старецът вече прекаляваше.

— Нямам нито един излишен.

Фейкаалд сведе покорно глава.

— Добре. Тогава нека да ви помоля за още нещо.

Габорн вече се чувстваше като на пазар. Фейкаалд молеше за много, а не даваше нищо.

— Можете да ме помолите за още нещо, но молбите ви вече ме отегчават.

— Мир. Моля ви… тръгнете сам за Картиш. Ако се боите от Радж Атън, можете да Изберете войските му и така ще сте сигурен, че те ще ви опазят.

— Не мога.

— Умолявам ви в името на всичко, което ви е най-скъпо, в името на обичта ви към вашата страна, в името на вашата доблест и чест. Без Земния крал, който да ни предвожда, нашите хора ще са като трески в огъня. Ако можете само да видите моя народ, ще ги Изберете така, както избрахте народа на Карис.

Габорн поклати глава. Думите не можеха да изразят колко му се искаше да се подчини на тази молба, но силата му да Избира беше секнала. А освен това трябваше да поеме по друг път.

— Мен ме чакат други битки, на други фронтове. Вашият господар ще трябва да се справи сам.

Фейкаалд сведе очи и поклати глава.

— Простете ми. Дойдох тук на своя глава, за да потърся помощта, ви. Не мога да се върна в Индопал — вече не. Радж Атън ще види в моето деяние измяна. Готов съм да го приема, да бъда наречен изменник, ако това може да донесе някакво добро за народа ми. Ето защо се оставям на вашата милост и моля за убежище. Предлагам ви вярната си служба, също както го направи Джюрийм. Ще ви служа добре, стига да не искате от мен да предам своя народ.

Изглеждаше искрен. Ръцете му трепереха, а очите му умоляваха за великодушие. Но Габорн не можеше да му се довери. Нито чувстваше някаква опасност да застрашава Фейкаалд.

— Върнете се при Радж Атън. Той няма да ви направи нищо лошо.

— В името на Силите, в името на Земята, моля ви! — захленчи Фейкаалд. — Имайте милост. Имайте милост към един старец! Не можете да си представите на какво е в състояние да ме подложи той!

Габорн се зачуди. Навярно в изкривеното съзнание на Фейкаалд тези заплахи бяха истински. Или просто се преструваше на уплашен, за да постигне някаква по-голяма цел.

Имаше нещо в този човек… нещо черно в сърцевината на душата му. Габорн не чувстваше непосредствена заплаха. Засега поне Фейкаалд нямаше да извади нож срещу него. Но не се съмняваше, че е способен на голямо коварство при първата възможност, която би му се удала.

„А да не би да ми го казва собственият ми страх?“ — помисли Габорн.

В Къщата на Разбирането, в Стаята на лицата, Габорн се бе научил да забелязва измамата у хората. Но за Фейкаалд не можеше да е сигурен. Един лъжец щеше да извърта очи или да примигва, докато се мъчи да те увери в лъжата си. Зениците му можеха да се свият. Но кайфба Фейкаалд гледаше Габорн спокойно, без да мига. Но пък опиумът, който беше изпушил, променяше големината на зениците.

Лъжецът може да трепери неволно, но Фейкаалд беше спокоен. Мускулите по врата на един лъжец често се стягаха и той можеше да тръсне глава в усилието си да изглежда отпуснат.

Фейкаалд не проявяваше нито един от тези признаци. И все пак в позата му имаше нещо не наред. Беше се превил напред, навярно заради увредения си гръб. Но Габорн заподозря, че това е нещо повече. Поведението му не беше на лъжец, а по-скоро на търговец, силно заинтересуван да продаде стоката си.

Опитваше се да му продаде измислица. Габорн не искаше да я купи.

Помисли за възможните мотиви. Може би Фейкаалд искрено се беше надявал да изцеди помощ от Габорн. Може би се стремеше да го парализира или да раздвои силите му.

Или… може би Радж Атън искаше Фейкаалд да остане край него.

Щом си помисли това, хладната му увереност се усили. Разбира се, Фейкаалд беше шпионин. Точно затова Габорн се чувстваше така неловко в присъствието му, изпитваше смътно чувство за опасност.

„Много лесно е да го изгоня“ — помисли той.

Погледна към съветниците си, спомни си какво му бяха казали бащините му Умове предната нощ. „Трябва да обръщаш враговете си един срещу друг.“ Възможно беше да обърне Фейкаалд срещу неговия господар, като го захранва с лъжливи сведения.

Най-малкото имаше едно предимство от задържането на Фейкаалд. Беше служил на Радж Атън дълго и добре. Задържайки го тук, по какъвто и да било повод, щеше да лиши Радж Атън от един добър съветник.

Ходът изглеждаше разумен. Можеше да остави Фейкаалд някъде, където да не може да навреди, и да го постави под наблюдение. Точно за тази цел имаше вдигнати резиденции в Дворовете на прилива.

Но всички тези планове бяха пометени от една мисъл… може би наистина бе възможно да го привлече на своя страна.

— Благодаря ви, кайфба Фейкаалд — каза Габорн. — Дадохте ми много теми за размисъл. Ще помисля дали да ви взема на служба при мен, но за това нещо умът ми трябва да е ясен. Днес ще тръгнете ли с мен?

— Кажете ми само как да ви служа най-добре — отвърна Фейкаалд и се поклони толкова ниско, че Габорн се уплаши да не падне от коня си.