Дейвид Фарланд
Родена магьосница (58)

Властерин на мрака, Господар на слънцето

Мнозина мечтаят да извършат добри дела, но малцина придават форма на мечтите си.

Следователно не можем да твърдим, че величието е състояние на сърцето или ума в отсъствие на дела. Така само ще омаловажим достижението на онези, които доказват своето величие с делата си.

Аруна Атън, баща на Радж Атън

В крепостта на халите цареше мрак. По външните стени биеха огнени кълбета и за кратко осветяваха амбразурите. Бърлогата потръпваше от ударите им. Но дълбоко в недрата на леговището външна светлина не можеше да проникне.

С острия си слух Радж Атън чуваше бойните викове отвън в равнината.

Втурна се през един тунел, като оставяше зад себе си дълга редица мъртви чародейки и мечоноски.

Мракът беше стихията на халите. Нямаха нужда от светлина, за да се бият. Дори воднистото сияние на руните им най-вероятно беше случайност. Нямаше как да знаят, че дамгите по телата им светят.

Но огромното помещение пред Радж Атън като че ли беше изпълнено с огън. Той се втурна през входа, спря се и погледна през парапета долу към пода от двайсет и пет стъпки височина.

Пред него се беше проснал Печатът на опустошението. Потръпваше и пулсираше, изпълнен със светлина. Беше с диаметър близо двеста разкрача. В огромното помещение имаше десетина пурпурни магесници. В самия център на Печата, като чудовищен паяк в мрежата си, се бе присвила велика магесница.

Да, тя наистина бе доста по голяма от онази край Карис. Радж Атън не смееше да остави на халите време да реагират. Лявата му ръка беше все така вкочанена, а и не можеше дълго да сдържа дъха си. Скоро щеше да се принуди да вдиша от мръсния въздух и да се увери колко гаден е вкусът му.

Пробяга няколко крачки, прехвърли парапета, превъртя се във въздуха и скочи върху главата на великата магесница. При сблъсъка десният му крак изпука малко под коляното.

Той понесе болката и заби бойния чук в сладкия триъгълник на магесницата. Опасяваше се, че за толкова грамаден звяр оръжието ще се окаже твърде малко. Бързо го издърпа и заби дръжката му в отворената дупка като пика.

Чудовището под краката му като че ли остана безразлично към раната. Магесницата разтърси глава и го отхвърли. Въпреки всичкия му метаболизъм и жизненост кракът му все още не се беше изцерил, когато се удари болезнено в пода.

Самият Печат на опустошението като че ли бе направен от разтопено стъкло, но на допир се оказа твърд като камък. Клеят на лепкавите се беше втвърдил на буци и по странните форми пробягваха призрачни тъмночервени пламъци, които тук-там лумваха в тъмносиньо. Отгоре се стелеха пелени от магическа пушилка.

Руната на опустошението беше могъща.

Радж Атън замахна с чука и откърши една буца. От счупената руна лумна ослепително бяла светлина.

Великата магесница се обърна рязко, за да го нападне. От присвитото й тяло изхвърча ято грий и кристалният й прът грейна с болезнено жълта светлина.

От огромния прът се изстреля лъч, по-черен от най-черната нощ, и Радж Атън скочи встрани. Лъчът от мрак се заби в руната, където бе стоял допреди миг, и откърши грамадно парче.

Руната се пръсна. Взривът удари една от пурпурните магесници и тя се катурна на една страна, обезумяла от болка. Едната половина от тялото й мигновено се стопи като проядена от силна киселина.

Радж Атън не можеше да остави на магесницата време за нова атака. Втурна се през Руната на опустошението и започна да бяга на зиг-заг.

Огромната магесница се надигна и залитна назад, обзета от паника.

Извиси се с шест стъпки по-висока от чудовището при Карис. И най-невероятните легенди не споменаваха за такова грамадно същество.

Нямаше спор, това не можеше да е нищо друго освен Великата господарка на Долния свят.

Невъзможно беше да скочи толкова високо, че да забие чука си в масивния й мозък, пък и тя прояви достатъчно благоразумие да си затвори устата, та да не може да я удари в небцето.

Единствената му достижима цел беше гръклянът й, но лошо — нямаше пика подръка, да я забие по-надълбоко.

Дръжката на бойния чук беше дълга близо шест стъпки. С неговите дарове на мускул не беше кой знае какво да скочи високо във въздуха. Замахна с чука с цялата си мощ, при което рамото му изпука при ставата.

Бойният чук се заби в гръкляна на чудовището и злата магесница се надигна още по-високо, мъчейки се да се измъкне. Радж Атън се стовари на пода и бързо запълзя по-надалече от опасността.

Злата магесница хвърли пръта си, посегна с огромните си лапи и се опита да изтръгне бойния чук. Стисна го с кривите си пръсти, изтръгна го от себе си и го запокити. Оръжието изкънтя в тавана и се тресна в пода на десетина крачки встрани.

Отново посегна към пръта, а Радж Атън — към чука.

Не го беше забил достатъчно дълбоко. Един здрав удар в гръкляна трябваше да я убие почти мигновено, също като удар в бъбреците на човек.

Наоколо пурпурни магесници притичаха да се включат в битката. Великата магесница сниши главата си, разтворила широко паст към Радж Атън.

Точно това му трябваше. Той стисна бойния си чук и скочи в устата й. Сухата грапава повърхност на езика й все едно че беше направена от чакъл.

Челюстите й изтракаха и се затвориха около него, и тя вдигна главата си назад, опитвайки се да го глътне. Той скочи и заби чука дълбоко в мекото й небце, съсичайки в него дълъг прорез.

После дръпна чука и отгоре потече кървав мозък.

Злата магесница се олюля, направи няколко стъпки и залитна.

Радж Атън заби чука в гърлото й, за да я задави.

Когато кашлицата й го изхвърли, в помещението скочиха още дузина Владетели на руни, облечени в изящна коприна. Бопанастрат извика:

— Избийте ги всички, да завземем крепостта!

Пурпурните магесници заотстъпваха, опитвайки се да се спасят. Ала спасение нямаше. Крепостта беше обкръжена. Радж Атън вече бе отворил проход към нея и бе разбил ядрото на отбраната на халите.

Вторият, който нахълта, беше Пуснабиш. Стотици Владетели на руни се изляха в крепостта.

Радж Атън изтича навън на открито, оставяйки на по-нищожните от него да довършат започнатото.

Представи си как тепърва светът ще пее в негова възхвала. Щеше да има паради в Мейгаса, докато той се възкачва на Слонския трон. Хората щяха да застилат пътя под стъпките му с килим от рози, гардении и лотоси. Огромните златни гонгове пред западната порта на града щяха да кънтят ден и нощ в продължение на цял месец. Най-красивите жени във владенията му щяха да го дирят, копнеейки да заченат синовете му, а богати владетели и търговци щяха да го обсипват с щедрите си дарове.

Победата му щеше далеч да засенчи всички подвизи, осъществени от Габорн Вал Ордън. Той, Радж Атън, беше убил най-великата от халските магесници, беше спасил света.

Песни за него щяха да се пеят хиляда години. Неродени още деца щяха да седят вечер край огньовете и да слушат как Радж Атън се е изправил срещу Владетелката на Долния свят. Щяха да зяпват в почуда и щяха да се мъчат да скрият от бащите си как треперят от страх.

Всичко това и още какво ли не си представи Радж Атън на излизане от крепостта, докато се връщаше под слънчевата светлина. Отровният въздух се вихреше от бърлогата на халите на ръждивокафяви облаци.

Той скочи от стръмното долу в рова, изкопан от чудовищата, и изведнъж изпита разкъсваща болка. Прилоша му. Усещането му беше твърде познато.

Умираха негови Посветители.

 

 

Пазарищата в Бел Наи бяха окъпани от утринна светлина. Бели гълъби прелитаха между тънките върхове на кулите, кацаха по високите покриви на цитаделите и гукаха мило.

Долу на закрития пазар както винаги някакъв продавач дереше гърло:

— Пресен печен шамфъстък! Още пари!

По улиците лежаха камили и преживяха лениво.

Тук, на хиляда мили северно от Картиш, все още не беше стигнала вестта за нападението на халите в далечните земи. Придворните на Радж Атън не бяха пожелали да тревожат хората.

Но в най-дълбоките недра на цитаделата на Посветителите издъхваха четирима мъже. Трима от тях прехвърляха като вектори жизненост към Радж Атън. Емир Оват ги познаваше по гласовете. Единият беше Кораб Мантузар, Посветител, който действаше като вектор от близо двайсет години. Вторият се казваше Джинджафал Нисаи, прехвърлял жизненост по-малко от пет години.

Общо двамата бяха получили стотици дарове. Отпиваха чай и играеха шах, когато емирът ги убоде с отровната игла.

Сокът от отровния храст парализираше дробовете и рухнали на пода, сега те отваряха уста като риби на сухо. Без жизненост нямаше да устоят дълго на смъртта.

Но макар отровата да трябваше да свърши работата си бързо, все пак им остана време да извикат.

Емирът рязко се обърна и прободе трети Посветител.

Най-близкият пазач чу шума, нахлу в стаята и посече емира на две.

Докато старият владетел издъхваше, пазачът задържа ръката му. За миг емирът си въобрази, че човекът се опитва да му предложи утеха в сетния час. Но преди да склопи очи разбра, че стражът го държи само за да попречи на иглата да прободе нова жертва.

 

 

Радж Атън зяпна, задавен от смрадливия въздух. Дори и сега, достатъчно далече, той вкуси от проклятието на великата магесница: „Дъх да не вдишаш“.

Силата му не можеше да се отрече.

Проклятието стигна до дробовете му и ги стисна като менгеме. Той се напрегна отчаяно да го надвие, но всичките му останали дарове на жизненост не можеха да го опазят жив.

Умираха Посветители, негови вектори. Сриваха се живителните му сили. Проклятието на Бинесман го беше настигнало. Той не беше Дара всечовешки.

Помъчи се да си поеме дъх и сърцето му заби диво. Само допреди няколко мига си бе представял възхвалите, с които ще го обсипят като спасител на света. А сега лежеше под облаци от мрак, зяпнал безсилно на дъното на някаква яма.

Над главата на Радж Атън прелетя огнено кълбо и се взриви в хълбока му. Сладкият зной се пръсна в стотици посоки. Наблизо лумнаха пламъци.

Той почувства топлината като благодатен балсам, спомни си как сладко го бе погалил по кожата този зной край огъня високо в планините Хест.

„Мога да те изцеря“ — прошепна в паметта му Ааз.

Небесата помръкнаха, щом Ааз посегна с две ръце нагоре да изгребе небесната топлина. Тя се завихри надолу по ръцете му — блеснала паяжина от светлина, разкъсала мрака.

Онемял, Радж Атън запълзя към нея. Тялото му се тресеше. Въпреки даровете си на мускул трепереше като окаяна старица и се мъчеше да вдиша зловонния въздух. Добра се до устието на ямата и погледна нагоре към горящата руна, едва на триста крачки отстояние.

Заля го нова вълна от болка и в гърлото му заклокочи. Зяпна, усетил как всеки миг сърцето му ще се пръсне. Отишъл си беше още един вектор.

„В Бел Наи е влязъл убиец — разбра той. — Няма да доживея, за да откъсна плодовете на своя подвиг. Няма да чуя песните, които си заслужих.“

Изпълзя от ямата и закрачи с мъка към големия огън. Ааз стоеше в центъра на Руната на нощта, привличаше пламъците към себе си и изцеждаше небесната светлина.

— Ааз! — изрева Радж Атън с последните остатъци от сила. Гласът му прокънтя над бойното поле. Рухна на колене и с неимоверно усилие вдигна умоляващо ръка нагоре.

Ааз се извърна към него, видя го колко е окаян и запокити огненото кълбо.

То започна да се издува, кипящо от зной, докато не изпълни цялото му полезрение.

За миг белите коприни по гърба му се превърнаха в пепел. Огънят го прониза с хилядите си нажежени нокти. Плътта по лицето му закипя на мехури. Ушите и клепачите изгоряха и се стопиха.

Старите части по него, всичко ненужно, боклукът на човешкото му битие се стопиха.

В ума му лумна ярка светлина и разшири кръгозора му. За миг той разбра, че цял живот е пътувал точно към това свое предопределение. Беше си въобразявал, че се сражава, за да служи на човечеството, превръщайки се в Дара всечовешки, докато други твърдяха, че служи единствено на себе си.

Но на всяка стъпка по житейския си път той винаги бе избирал да служи на Огъня.

Дори като млад си бе присвоил титлата „Владетелят слънце“.

Сега неговият господар го взе и като скъпоценна руда го очисти в пламъците. Шлаката се стопи и онова, което остана, едва ли можеше да се нарече повече плът — само някакъв съсъд, скрил в себе си чиста и неопетнена светлина.

Радж Атън не беше повече човешко същество. Беше силата, на която бе служил толкова вярно, и сега всички по-нищожни огнетъкачи на този свят щяха да му се кланят и да го наричат с тайното му име.

Изгорял, оголен, превъплътен и обгърнат от величави облаци дим, той се надигна, а пламъците изсъскаха новото му име: Скатаин.