Дейвид Фарланд
Родена магьосница (57)

Огън по хълмовете

В древни текстове се споменава, че Фалион е пращал в Долния свят хора, които да търсят тот. Чак в най-долните недра започнали да се натъкват на „обилни признаци“ за хали. Но повечето хора на Фалион загивали не толкова от битки с хали или тот, колкото от „непосилния зной, който ни измъчваше до смърт“.

Учителят край камината Вейлън, от Стаята на зверовете

Из хълмовете под Шрусвейл екнеше несекващ тътен. Следваше го съсъкът на милиони сухи листа по горската пръст.

Ордата тичаше напред.

Врани плющяха с черни криле над стария лес и се издигаха в небето, мъчейки се да избягат от връхлитащата гибел. Кръжаха като сива мъгла сред облаците грий. Слънцето студено и навъсено надничаше над сгъстяващата се жълтеникава пелена. Грамадни дъбове, покафенели в късната есен, потръпваха, пращяха и падаха, оставяйки черни дупки, зейнали в пъстрия балдахин на леса.

Халите напредваха в строй, невиждан дотогава от хората, странния нов Боен ред. Габорн спря коня си на билото на един хълм, примижа и се загледа към гората. Видя прииждащите хали, зърна сивите им туловища сред дърветата. Носеха се напред на дълги отскоци, с удвоена ярост. Много пъти бе мислил да прати бойци да устроят засада на чудовищата, но всеки път Земята го възпираше. Пиконосците не смееха да атакуват. Дори да се пратят стрелци щеше да е напразно усилие. Нещо беше станало с ордата.

Надеждата, че ще се напоят, им беше вляла нов дух. Явно се учеха бързо. Ейвран беше казала, че вече знаят името му и се боят от него.

Габорн ги беше надвил много лесно при Карис, когато мълниите ги хвърлиха в паника. Но беше изгубил много от силите си и сега не смееше да нападне.

Може би усещаха слабостта му.

Самият факт, че се учеха как по-добре да се бранят, го безпокоеше. Ами ако научеха и други хали на тайните си?

С всяка минута Габорн все по-силно подозираше, че няма да може нито да спре ордата, нито да отклони халите от целта им.

Тревожеше се дали хората му ще успеят да стигнат до изворите на Вонеща вода навреме и да ги отровят. Смрази го ужас.

По пътя си беше обходил колоната и беше очаквал да намери Бинесман в челото, яхнал великолепния си боен кон. Но чародея го нямаше никакъв.

Стигна зелените поля и ливади на Шрусвейл само половин час преди халите и намери барон Уагит да бие селската камбана.

— Да си виждал Бинесман? — попита го Габорн.

— Отиде да предупреди Фелдъншир — викна му Уагит.

Габорн въздъхна облекчено.

Селяните и търговците вече впрягаха конете в талигите и фургоните и влачеха покъщнина от домовете си — възглавници, храна, одеяла, прасенца и агънца. Една жена пред хана удряше тиган и викаше припряно на сина си да побърза. Друг беше решил изобщо да не бяга, а бе отворил вратата към мазето на къщата си и буташе вътре жена си и децата; после притича на двора и награби едно агне в едната си ръка и петела в другата.

Габорн извика на Уагит:

— Иди и изведи онзи глупак и децата му оттам!

Не можеше да скрие отчаянието си. Не беше просто някакъв крал, беше Земния крал. А поданиците му не изпълняваха съветите му дори за да спасят живота си.

Габорн огледа терена, за да реши къде да разположи бойните редици. Тук в Шрусвейл никой не беше строил стена. Покрай гората имаше дълга кошара за овце и тя трябваше да послужи като единствената барикада. Ниският й зид нямаше да задържи халите, нямаше да ги забави дори. Грижливо натрупаните плочи сив камък не бяха по-сериозна преграда от черта, надраскана в пясъка.

Той влезе в една ливада, сред която имаше струпана купа ланшно сено, посивяло от мухъл. Драсна с кремъка и парчето стомана да изкара искра. След пет минути сеното пламна.

Но вятърът действаше срещу него. Долу в низините беше духал на изток. Но тук в долината въздухът бе неподвижен. Пожарът нямаше да се разнесе.

Едва бе разпалил сеното, когато ядрото на войската му започна да пристига — малко над хиляда души с високо вдигнати пики. Лордовете бързо нахлуха в долината и се строиха зад стената на кошарата, сякаш се канеха да удържат тази позиция срещу щурма на чудовищата.

Скалбейрн отиде при него и докладва:

— Милорд, халите са на по-малко от шейсет мили и вече тичат бързо. Знаят, че са близо до вода. Преди по-малко от час ни известиха, че хората на Ленгли се справят добре. Много от халите не могат да издържат на скоростта.

Габорн кимна и погледна нагоре по склона.

— Къде са мъжете с отрязаните пипала?

— Скоро ще пристигнат.

Габорн не можеше да чака.

— Подпалете дърветата — разпореди се той.

Петдесетина рицари се разбързаха. Навързаха слама по пиките си и я запалиха. Конете им прескочиха ниската каменна стена и препуснаха към дърветата.

Есенните листа бяха започнали да се трупат на кафяв килим в гората, а и през последните няколко дни тук не бе валяло. Въпреки това огънят не забушува така, както се бе надявал Габорн. Тлееше и вдигаше пушек, изпълвайки въздуха със сивкава лютива пелена.

А халската орда продължаваше да настъпва. Тичащи през камънаци и просеки туловища вдигаха глух тътен.

Барон Уагит подкара надолу по склона, стиснал брадвата си. Габорн погледна младежа с тревога. Уагит беше в опасност, можеше и да не оцелее в тази битка.

— Така — каза Габорн. — Значи си решил да се включиш в боя?

— Стига да мога. Ще опитам. Но… не съм сигурен какво трябва да правя.

— Ти вече би камбаната в селото и вече спаси един човек и семейството му. Не е нужно да се жертваш в битка. Със сигурност не и точно в тази.

— Искам… да остана.

— Ще се погрижа скоро да започнеш да се обучаваш за рицарство.

— Благодаря — промълви Уагит.

— Стой до мен — каза Габорн. — Ще правиш каквото правя аз.

Уагит кимна.

Скалбейрн видя барона, приближи ги и извика:

— Е, това е мъж! Бива си го! — Обърна се към строените за бой свободни рицари и им подвикна: — Казах ли ви аз, че ще се ожени за дъщеря ми?

Уагит поклати глава на шегата на Скалбейрн.

— Не съм казвал такова нещо.

Но всички рицари зареваха от възторг, все едно че сватосването вече е в кърпа вързано.

А сетивата на Габорн писнаха предупредително: само на няколко мили на запад ранените бежанци още се бавеха край Фелдъншир. Той се помъчи да им изпрати зова си: „Бягайте!“

Но и да го чуха хората му, никой не го послуша.

Хилядата рицари се бяха подредили в плътна линия през полето. Габорн извика:

— Господа, ще държим тук, колкото можем. Трябва да принудим халите да повярват, че ще се бием, и дано ги накараме да отстъпят. Но бъдете готови за оттегляне по моя команда.

Преди още да е свършил, над главите им прелетяха грий — издаваха звуци като скърцащи старчески стави. Земята затрепери и той бързо се обърна на юг. Само на две мили от селото дърветата пращяха и падаха.

По склоновете на долината вече бушуваха два пожара. Във въздуха се виеха червени и жълти стълбове, поглъщащи цели дъбове. Горещината удряше в лицето, пукаха клони и съскаха вейки. Но в средата на клисурата тревата и храстите само тлееха.

„Трябваше да сме тук преди час, с ведра с масло и катран“ — помисли си Габорн.

За миг дори едва не съжали, че си няма огнетъкач.

Халите бяха на две мили разстояние, после — само на една. Фронтът на походния им строй изпълни долината от северния склон до южния. Далеч на северозапад проехтя самотен боен рог — сигнал, че зад вражеската линия е останала воинска част.

Габорн разбра какво е станало.

Мъжете, носещи пипалата, бяха отрязани, явно изненадани от скоростта на халите. Габорн помириса дланите си. По тях още бе останала от онази миризма на чесън и гнило, която според Ейвран беше предсмъртният вик на халите. Надяваше се, че по ръцете на хората с него е полепнало достатъчно от нея, за да предизвика у чудовищата поне малко трепет.

— Дръжте позициите, господа! — извика Габорн.

Воините, яхнали конете си, бяха оформили плътна редица на петдесет разкрача от каменната стена. Ако заповядаше щурм, подсилените коне лесно щяха да прескочат зида.

Някои от рицарите започнаха да снишават пиките си. Други вече бяха изпънали лъковете си.

От хълмовете лъхна лек ветрец, разлюля пламъците и му вдъхна малко надежда. Люшна се огненочервена стена, облиза земята и образува ниска огнена пелена под дърветата.

Но също толкова бързо вятърът секна.

Той зърна първите сиво-черни туловища между стволовете на дъбовете. Халите стегнаха редици, образувайки стена с ширина от половин миля. Оръженоска до оръженоска газеха, насочили напред гигантските си кристални геги и славни чукове.

Да се атакува този строй щеше да е самоубийствено. Халите с камъни зад първата редица щяха да им осигурят прикритие, докато магесниците мятаха гнусните си заклинания.

Халите настъпваха бавно, развявайки възбудено пипалата на главите си. Щом стигнеха до някое дърво, оръженоските просто снишаваха чудовищните си лопатести глави, изгребваха го с корените и оставяха широка просека през леса.

Бяха вече само на четвърт миля. Габорн се стараеше да изглежда колкото може по-смел, но земните му сетива предупреждаваха: „Бягай! Бягай!“

Всеки мъж под негова опека бе изложен на риск.

— Още не — прошепна Габорн на своята владетелка. Във Фелдъншир някои от Избраните му още лежаха в постелите си, други се нижеха мудно по моста над Донестгрий. Надяваше се да им спечели време. Всяка минута, с която забавеше халската орда, щеше да му донесе още сто спасени човешки души. — Още не.

После халите се оказаха едва на двеста крачки, почти до тлеещата линия в гората.

Не се разколебаха, не забавиха ход. Нещо повече, като че ли тръгнаха още по-бързо, щом наближиха пламъците, сякаш ги бяха очаквали.

Когато стигнаха до линията на пожара, снишиха главите си в пръстта, заораха като гигантски плугове и почнаха да гасят тлеещата шума. Пращящите, обвити в пламъци дървета западаха под напора им.

Ордата продължи невъзмутимо напред, тъпчейки през огъня. Хали засъскаха предупредително на съседките си.

— Отстъпвай! — извика Габорн.

Откъм стената от черни туловища полетя градушка от камъни. Цели канари, тежки колкото човек, западаха по първата редица.

„Встрани!“ — чу той в ума си вика на Земята и рязко пришпори коня си вляво. Точно пред него една огромна канара се стовари в ниския каменен зид на кошарата и го срина. Искри и каменни отломки изригнаха вдясно от него и удариха в редиците отзад. Пръснаха се коне и ездачи сред фонтани от кръв и разкъсана плът; болката го порази до костите, щом десетина души бяха изтръгнати от него.

Габорн погледна през рамо. Барон Уагит яздеше плътно зад него. Младежът бе изпълнил съвсем точно указанията му и само това спаси живота му. Пепелявият цвят на лицето му показваше, че Уагит съзнава колко близо е бил до смъртта.

Вляво от тях втора канара профуча през бойните редици.

Мъжете обърнаха конете и се понесоха в бесен бяг.