Джоана Линдзи
Наследникът (7)

Глава 7

Двамата старци бяха разменили доста писма и доста бяха поспорили. Това стана ясно на Дънкан тази сутрин, докато седеше на масата, без да докосне закуската, която му сервира готвачката. Вместо това поиска уиски и при това подмина строгия поглед на старата мома, задето възнамерява да пие алкохол толкова рано. Спорът не беше за това дали Дънкан да отиде в Англия, а кой ще вземе първородния му син.

— Той ще поеме нещата тук един ден — обясни Арчи. — Никой не очаква да се разкъсаш на две, синко. Тук имаме предостатъчно работа, а същото се отнася и за Англия, за да можеш да се справиш с всичко. Това би било прекалено много за когото и да било, а и разстоянието е много голямо, за да кръстосваш непрекъснато напред-назад.

И двамата старци искаха внукът им да се ожени колкото се може по-скоро, за да му се роди дете още следващата година, с което да разполагат така, както бяха разполагали с него самия. И не се интересуваха какво смята той за това, че си позволяваха да се разпореждат с живота му. Вече се бяха споразумели, че след като Невил получаваше Дънкан, бе справедливо Арчи да получи неговото първородно дете.

На младия мъж му се прииска да се качи на някой кораб и той да го отведе колкото се може по-далеч от двамата му дядовци. Но обичаше Арчи. Беше му много ядосан, но това не бе основание да разбие сърцето му.

Наясно беше обаче, че собственият му живот всъщност никога не бе му принадлежал. Те бяха решили, че той ще постъпи така, както му кажат и толкоз. Може би, ако беше възпитан другояче, пълният контрол нямаше изобщо да му прави впечатление, но шотландците бяха изключително независими хора, а обитателите на планинските области — дори още по-независими. И точно поради това не можеше да повярва, че Арчи възнамерява действително да изпълни проклетото обещание. Да се съгласи, за да осигури съпругата, която е искал Доналд, да, но в крайна сметка нямаше нужда да го изпълнява.

— Ами ако откажа да отида?

Възрастният мъж тъжно въздъхна.

— Обичах майка ти като своя дъщеря. Това бе изненада за мен, защото беше англичанка, но тя беше чудесно момиче и се привърза бързо към мен. Още преди много години, преди тя да умре, си дадох сметка, че няма да бъда в състояние да пренебрегна даденото от нея обещание. И дори сега, когато вече е мъртва и изборът зависи единствено от мен, не мога да петня паметта й.

— Изборът зависи от мен, Арчи, не от теб.

— Не, и ти като мен нямаш избор, тъй като обичаше майка си и не би опетнил паметта й, нали?

Дънкан не отговори. Думите заседнаха в гърлото му. Разбира се, че не можеше да оскверни паметта на майка си, но в този момент я мразеше, задето го беше поставила в подобно отчаяно положение. Гърлото му се стегна още повече.

Мълчанието му накара Арчи да добави:

— Ти все още не виждаш ползата, която успях да извоювам за теб, като отложих заминаването ти. Ако беше отишъл при Невил преди три години, както искаше той, щеше да зависиш напълно от милостта му. А сега ще установи, че трябва да внимава какво иска от теб, тъй като може да получи в отговор както „да“, така и „не“. Заради майка си ще поемеш задължението, с което тя те натовари с такава радост, но ще можеш да го направиш така, както ти искаш, не както иска Невил.

Въпреки това на Дънкан му се искаше тутакси да изрита Хенри Майрън обратно в Англия… без него. Тази мисъл му се стори толкова привлекателна, че за малко не изскочи от кухнята, за да го направи. Нито майка му, нито дядо му се бяха съобразили с неговите собствени предпочитания. Беше прекарал целия си живот във високопланинска Шотландия. Как можеха да мислят, че би желал да се пресели някъде другаде? Нито титлите, нито богатството бяха в състояние да го накарат доброволно да отиде в Англия.

Но ако съществуваше начин да се манипулира Невил Такъри, както очевидно бе направил Арчи, забавяйки заминаването му, искаше поне да знае какъв е той. Затова вдигна стола си и седна отново.

— И как успя да отложиш заминаването ми? — попита младият мъж.

Дядо му се усмихна, горд от постижението си.

— Първо му напомних, че ти си също и мой наследник, и тъй като живееш при мен, ще му бъде дяволски трудно да те вземе.

— Но вече си бил планирал да ме пожертваш! — възкликна горчиво Дънкан.

— О, момчето ми, много ми се иска новината да не те бе разстроила така. Това, което му казах, беше блъф, но той не го прие за чиста монета. В продължение на шест месеца си отправяхме заплахи, после още девет месеца спорихме, когато заявих, че ще се задоволя с твоето първородно дете, тъй като той не искаше да се отказва и от него. Знаех какво си мисли — че ако в твое лице не успее да постигне каквото иска, тогава ще възпита твоето дете така, че да може да те замести. Но явно не разсъждаваше трезво, след като мислеше, че ще живее достатъчно дълго, за да възпитава твоето дете.

— А ти ще живееш ли достатъчно дълго, за да го направиш?

Арчи се засмя.

— Ти също не разсъждаваш правилно, момчето ми. Като мой и негов наследник, ти ще се радваш твоят син, или двама, или трима сина, колкото са, да получат полагащото ти се наследство и от двете страни. Ще бъде само от полза за първородното ти дете, ако го изпратиш тук колкото се може по-рано. Но аз ще надживея онзи негодник и той го знае.

— Ти спомена за някакви общо петнайсет месеца. А как успя да го удържиш досега?

— Ами, спорът за детето естествено доведе до обсъждане на булката. Той настояваше да се ожениш за англичанка. И не искаше да отстъпи от това, но така спечелих още пет месеца, докато, ъъъ… го обсъждахме. Тогава аз настоях тя да бъде най-хубавото момиче, което може да се намери и откриването й му отне доста време.

— Предполагам става дума за английска дама?

Арчи се засмя отново.

— Да, и точно заради това му беше необходимо толкова много време.