Джоана Линдзи
Наследникът (19)

Глава 19

Офелия все още не знаеше, че Сабрина е поканена на празненството. Когато разбра, че Дънкан се е съгласил да се срещне с нея, тя веднага беше изтичала да се приготви. Даже не беше попитала за подробности, нито пък се бе изненадала, че той се бе съгласил. Сабрина подозираше, че лондончанката смята това за нещо естествено, като се има предвид колко високо мнение имаше за собствената си особа. Не, нямаше да мисли лоши неща.

Сабрина си даде сметка, с малко закъснение обаче колко неблагоприлично бе да приема покана за където и да било, когато има гостенка. Разбира се, че не можеше да остави Офелия сама. Или пък Хилари и Алис трябваше да останат с нея. Но това също щеше да причини проблем, тъй като несъмнено и двете й лели щяха да пожелаят да присъстват на тържеството на лорд Невил.

Разбира се, най-вероятно се притесняваше напразно! Офелия щеше да се върне с покана, може би дори отново сгодена. Тази мисъл всъщност я депресира, но подобно развитие на нещата беше твърде вероятно. Сабрина знаеше от личен опит как се държаха мъжете в присъствието на лондончанката. Повечето изпадаха в такова благоговение от красотата й, че си загубваха ума.

Реши все още да не казва на лелите си за поканата — толкова сигурна беше, че Офелия също ще присъства на бала… След малко тя самата се завърна, затръшна входната врата след себе си и хукна нагоре по стълбите към своята стая. Действията й показваха ясно, че срещата не бе минала така, както й се бе искало. Сега вече Сабрина бе принудена да разкаже на лелите си за прибързаната си постъпка.

Реакцията им беше предвидима. Те настояваха да отиде поне тази вечер. Бяха се надявали на такава възможност и сега, след като им се бе предоставила, не трябваше да я пренебрегват само защото им бе дошла неочаквана гостенка. Е, ако Офелия не беше тук… Сабрина трябваше внимателно да обясни на младия лорд, че няма да може да отиде повече в Съмърс Глейд, преди гостенката й да си е заминала.

Стори й се забавно, че макар да не го бяха изрекли и двете й лели се надяваха Офелия да не се прибере толкова скоро.

— Аз ще остана с нея — предложи Алис, като успя да прикрие поне отчасти недоволната си въздишка, задето щеше да изпусне празненството. — И ще й кажа къде си отишла, скъпа, ако попита. Но има ли смисъл да й казваме, ако не забележи твоето отсъствие? Тази новина само ще я накара да се почувства още по-обидена.

Хилари се замисли.

— Не виждам защо да я травматизираме излишно. Става дума само за една вечер. А ако се наложи да й съобщим, нека разбере, че в припряността си Сабрина е забравила да й се обади.

Сабрина имаше всъщност много по-добро извинение от това, но не мислеше, че на Офелия щеше да й бъде приятно другите да го научат, затова не каза на лелите си за своята роля на сватовница. Но щеше да обясни на Офелия, ако се стигнеше дотам, че условието Дънкан да го срещне с нея е било приемането на покана за бала в Съмърс Глейд.

Независимо от резултата от срещата, а драматичното затръшване на врати от страна на Офелия показваше, че тя не бе минала както се бе надявала. Лондончанката бе имала този шанс само защото Сабрина се бе съгласила да отиде на празненството. Това не звучеше особено ласкателно за Офелия, затова Сабрина щеше да го запази в тайна, стига да можеше. А както се надяваха лелите й, тя може би щеше да прекара вечерта в стаята си и даже нямаше да забележи отсъствието им. Е, поне се надяваха да стане така…

Сабрина и Хилари се приготвиха, преди Офелия да се появи, така че щяха да научат как се е справила Алис едва при завръщането си. Но малко след като пристигнаха в Съмърс Глейд и двете забравиха напълно за своята гостенка.

Беше се събрало огромно множество, по-голямо дори и от баловете, на които бяха присъствали в Лондон. Всяка една от петдесетината поканени от Невил млади дами имаше поне по един придружител — двамата си родители, един или двама братя, сестри, даже братовчеди. Една покана често предполагаше появата на четирима или повече гости, така че присъстващите клоняха към двестатина на брой.

Сабрина не можеше да си представи къде са настанени всички тези хора и го сподели с леля си. Колкото и голям да беше Съмърс Глейд, той със сигурност нямаше петдесет, камо ли двеста спални. Хилари се засмя и отвърна:

— Радвай се, че не ни помолиха да приютим някои от тях, нещо, с което другите ни съседи не могат да се похвалят.

На бала присъстваха и съседи, които нямаха дъщери, а Сабрина си даде сметка, че бяха поканени само за да могат да ги помолят да отворят вратите на своите домове. Странноприемницата в Оксбоу сигурно също бе препълнена, нещо, което вероятно се случваше за първи път.

— Освен това — додаде Хилари, — само най-важните гости получават самостоятелни стаи. Помня как веднъж трябваше да деля една стая с още шест момичета, а баща ни, който ни придружаваше с Алис, бе дори още по-зле, тъй като бе натъпкан в едно помещение с още деветима джентълмени. Но когато някой дава балове от такъв калибър, наистина нямаше друг начин.

— Значи все пак дойде!

Сабрина се обърна. Дънкан стоеше пред нея. Тя се бе усмихнала на леля си, така че бе все още усмихната, когато го поздрави.

— Да не би да мислеше, че няма да дойда?

— Имах съмнения след изхода на уредената от теб среща.

— За каква среща става въпрос, скъпа? — обади се Хилари.

Сабрина успя някак си да отвърне уклончиво:

— Нищо, което да има значение, лельо Хилари. Може ли да ти представя Дънкан Мактавиш?

Младежът се поклони джентълменски на възрастната дама. Всъщност тази вечер той изглеждаше като истински джентълмен, в официален тъмносин смокинг, който подчертаваше тъмносиния цвят на очите му.

— Не приличаш изобщо на дядо си, млади момко — постанови Хилари и додаде с типичната си прямота: — И това е истински късмет… за теб.

Дънкан се засмя, но в този момент към малката групичка се присъедини още един господин.

— Така ли смятате? И коя сте вие, мадам?

Хилари вдигна вежди при вида на новодошлия.

— Не ме ли позна, Невил? Не се и учудвам. Изминаха повече от двайсет години.

— Това ти ли си, Хилари Ламбърт?

— Точно така.

— Качила си килограми, малката.

— А ти изглеждаш така, сякаш си лежал болен.

Сабрина прикри устата си с длан. Дънкан местеше поглед от дядо си към лелята на своята гостенка и обратно.

— Значи все пак познаваш тази госпожица — попита накрая той.

— Каква госпожица? — попита навъсено маркизът. — Нали не наричаш „госпожица“ тази стара дама?

— Мисля, че той има предвид моята племенница, нелюбезни човече — обясни Хилари.

Това накара Невил да погледне към Сабрина, която вече бе изгубила всякакво желание да се смее. Хапливостта на Хилари може и да беше забавна, но не и когато стигаше до обиди, при това насочени към техния домакин.

Той обаче, като че ли не забелязваше, а се бе вторачил в Сабрина.

— Дяволите да ме вземат, те наистина са виолетови? Помислих, че момчето преувеличава. — И тогава очевидно се сети нещо, тъй като възкликна: — Мили боже, та ти също си Ламбърт!

Сабрина, разбира се, знаеше много добре коя е причината да бъде толкова шокиран. За нещастие, подобно на своите лели, тя понякога беше по-пряма, отколкото трябва.

— Поне така беше последния път, когато забелязах и при това, все още съм жива.

Невил поаленя. Девойката също се изчерви, задето бе реагирала така недипломатично. Дънкан, който забеляза поредицата от изчервявания, се намръщи, каза едно „Извинете“ и поведе Сабрина към съседната зала.

Това всъщност беше балната зала, но с размерите на три големи салона. В нея имаше доста хора. Тази вечер обаче там бе организиран бюфет, тъй като нямаше да се танцува. Накрая Дънкан успя да намери свободно местенце в един ъгъл, където нямаше да ги чуват. Сабрина знаеше точно защо иска да останат насаме. Бедният човек бе доста объркан и с право.

— Би ли ми обяснила какво означаваше всичко това? — попита той веднага щом спряха и й пусна ръката.

Сабрина потрепери.

— Трябва ли да го направя? — В отговор той само я изгледа и не отдели очи от нея, докато не я накара да потръпне отново. — Добре — въздъхна девойката. — Но тази история щеше да бъде много по-интересна, ако я беше чул от някой друг. Сигурен ли си, че не предпочиташ да ти я разкаже дядо ти? Убедена съм, че той би преувеличил малко, за по-голям ефект. Повечето го правят.

— Правилно ли долавям горчивина в гласа ти? — попита Дънкан.

Събеседницата му кимна и се усмихна.

— Ти разкри моята тайна.

— Все още чакам да я чуя.

— Но ти току-що го направи.

— Тогава нещо не е наред със слуха ми, тъй като все още не съм чул нищо подобно.

— Е, как е възможно да забравяш толкова бързо, след като току-що каза, че си доловил горчивина в гласа ми? Това е моята тайна. Останалото — махна тя пренебрежително ръка — е по-скоро обществена, отколкото семейна тайна.

Той продължаваше да я фиксира с поглед, дори още по-настойчиво, за да й даде да разбере, че този път забележките й нямаха да го развеселят.

— Трябва ли да ти припомням, че не съм бил част от тази „публика“ доста време и това обяснява защо всеизвестните тайни не са мое достояние?

— Тогава нека те запозная с нея накратко, тъй като всъщност съвсем не е чак толкова интересна. Семейство Ламбърт е известно с това, че неговите членове не умират от естествена смърт, а по собствено желание. Така се е стигнало до всеобщото заключение, че във вените ни тече „лоша кръв“ и аз със сигурност ще тръгна по същия път. Някои хора не могат да си обяснят защо съм все още жива. Други дори са готови да се закълнат, че със сигурност съм…

— Призрак?

— А, значи си спомняш, че го споменах?

Младият мъж кимна и додаде:

— Струва ми се, че предпочитам да чуя пълния вариант, този, който обяснява горчивината в гласа ти.

— В действителност не бива да се огорчавам, Дънкан. Понякога дори ми е забавно, като например, когато лейди Марлоу вдигна врява до небесата, преди да припадне, като ме видя. Е, всички присъстващи може и да не чуха писъците й, но със сигурност усетиха сътресението, когато тя се стовари на пода. Един от гостите дори направи комплимент на домакина за добрите архитекти, конструирали толкова здрав под, който да устои на труса. Въпросната дама беше наистина изключително мощна. О, хайде де, знам, че ти се ще да се усмихнеш.

Той се изсмя, след което се опита да стане отново сериозен, но колкото и да се стараеше, така и не успя. Сабрина разбра, че можа да го разсмее без особени усилия и да го накара да забрави за настояването си да чуе „пълния вариант“. В крайна сметка обаче той щеше да си спомни и пак щеше да й се наложи да говори. Реши, че е по-добре да приключи с тази история веднъж завинаги, за да може да се наслади на единствената си вечер в Съмърс Глейд.

— Началото на скандала поставил прадядо ми Ричард, като се самоубил. Никой не знае защо го е направил, но фактът бил очевиден, а неговата съпруга, неспособна да понесе трагедията, не след дълго последвала примера му. Тяхното единствено дете, моята баба, по това време вече била омъжена и имала две дъщери — лелите, с които живея. Тя понесла някак двойната трагедия, поне за известно време, но след като родила още едно дете, моя баща, паднала по някакви стълби. Лелите ми твърдят, че било злополука, но повечето не са склонни да мислят така. Ето как се е родила легендата за „лошата кръв“, която се затвърдила, когато и моите родители си отишли от този свят.

— Съжалявам за родителите ти.

— Аз също. Съжалявам най-вече за това, че не ги познавам, тъй като тогава съм била прекалено малка, за да си ги спомням. Но те не са се самоубили. Яли развалена храна. Даже лекарите, които не успели да ги спасят, го потвърдили. Разбира се, историята звучи много по-убедително, ако са погълнали отрова. И сега, макар двете ми лели, които се числят към същото родословно дърво да са живи и здрави, и не показват желание да скочат отнякъде, според всеобщото мнение аз съм следващата, която ще сложи край на живота си.

— Не познавам друг, който дотолкова да не приема нещата на сериозно, че дори да не помисли за такава вероятност.

— Господи, струва ми се, ти току-що ме определи като празноглавка.

— Не съм казвал такова нещо.

— Силно съм обидена.

— Как не.

— Е, поне имах чудесен повод да го кажа.

Дънкан избухна в смях, достатъчно гръмък, за да накара неколцина от присъстващите да извърнат глави към тях. Един от гостите, който се разхождаше с чиния в ръка — Невил, който не притежаваше двеста стола, така че не всички имаше къде да седнат — се приближи към тях. Сабрина усети как събеседникът й настръхна и й стана неприятно, че усилията й да го развесели бяха отишли напразно.

— А, ето те и теб. А коя е госпожицата? — попита непознатият. — Не мисля, че сме се виждали.

Той гледаше шотландеца в очакване да ги запознае, но Дънкан изведнъж се изчерви и Сабрина си спомни, че всъщност все още не му беше казала цялото си име. Затова побърза да се представи, преди да се наложи Дънкан да признае това и да се смути още повече.

— Сабрина Ламбърт.

Гостът като че ли се изненада в първия момент, но след това възкликна щастливо:

— Ходещият призрак! За мен е голямо удоволствие. Бях много разочарован, че те изпуснах за малко в Лондон. Наистина исках да се запозная с младата дама, която показва на всички какви безнадеждни глупаци са.

Девойката се усмихна като разбра, че новият й познат всъщност не вярва на разпространяваните за нея клюки.

— А вие сте…

— Рейфиъл Лок, на вашите услуги.

— Който определено се натрапва — добави Дънкан.

Това не обиди Рейфиъл. Той като че ли очакваше подобна забележка.

— О, хайде, приятелю, нали не мислиш, че можеш да монополизираш най-интересната дама тук?

— Ти не трябва ли да придружаваш сестра си? — напомни му шотландецът.

Рейфиъл го погледна ужасено.

— Скъпата ми сестричка е заобиколена от група кискащи се приятелки. Господ да ме пази да се приближавам до тях. Имай милост! Освен това точно ти би трябвало да ги забавляваш. Все пак ти, а не аз, си търсиш съпруга. Как ще можеш да вземеш решение, ако не се движиш сред дамите?

— Може би вече съм взел решение.

— Не говори така! Сестра ми ще бъде толкова разочарована.

— Сестра ти ще изпита облекчение.

— Значи ще поискаш ръката й?

— Дяволите да те вземат, човече, махай се оттук.

Рейфиъл се засмя, очевидно доволен, че е досадил достатъчно на своя домакин, но преди да се отдалечи, заяви:

— Добре тогава, отивам да търся онзи стар шотландец, който твърди, че също ти бил дядо. Той разправя страшно забавни неща за теб.

Беше нужно доста време, след като Рейфиъл Лок си тръгна, докато червенината по страните на Дънкан избледнее. Сабрина не знаеше как да реагира. Дали ако се опита да го развесели, няма да го ядоса още повече, тъй като досадата му очевидно се дължеше на мъжко съперничество, нещо, което й беше напълно непонятно. Освен това не можеше да приеме, че ябълката на раздора всъщност беше тя самата.

— Чувала ли си за него, преди да се запознаете?

— Не. А трябваше ли?

Дънкан сви рамене.

— Старият Невил е очарован, че той е тук. Май е син на някакъв херцог.

Сабрина се усмихна.

— В такъв случай сестра му е чудесна за теб.

— Така ли мислиш? Струва ми се малко празноглава. Да, този път наистина го казах. Дори брат й е съгласен с това. Бих се оженил за нея, само за да го вбеся.

— О, господи, ти май наистина не го харесваш?

— Нищо подобно. Как изобщо можеш да си го помислиш! Юмрукът ми просто ме сърби от желание да се сприятели с лицето му.